Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (55)

52.

Преминахме с бясна скорост през долното ниво на моста „Джордж Вашингтон“ в посока Манхатън и се спуснахме по „Харлем Ривър Драйв“.

— Кейтс вече ми е бясна заради малкото ми спречкване с Деймън Паркър — каза Кайли, когато се устреми по булевард „Франклин Делано Рузвелт“ и натисна газта до сто и десет километра в час.

— Ами ти направо обвини брата на жертвата в това, че използва смъртта й в своя изгода — отвърнах аз. — Не съм сигурен дали управлението би възприело това като „малко спречкване“.

— Е, ако Кейтс ме захапа заради това, представи си какво ще ми направи сега, ако е разбрала, че съпругът ми има проблем с наркотиците и влиза в спешното за втори път през последните три дни!

— Кой знае какво знае Кейтс? Тя не каза и дума за Спенс.

— Не е нужно да казва. Нареди ни да зарежем това, което правим, и незабавно да се срещнем там, където Спенс работи.

Кайли слезе от булевард „Рузвелт“ през Петдесет и трета улица, зави надясно по Първо Авеню и се стрелна нагоре по рампата към Куинс. Четиринадесет минути след обаждането на Кейтс вече влизахме в паркинга на „Силвъркъп“.

Пред входа ни чакаше количка за голф. Човекът зад волана беше Боб Райцфелд, бивш лейтенант от полицията, напуснал управлението след тридесет години служба и преминал към това, което самият той наричаше „смърт чрез пенсиониране“ — беше сключил договор за нощна охрана в „Силвъркъп“. Две години по-късно човекът вече беше начело на целия екип на охраната.

— Как е Спенс? — попита Кайли веднага щом се качихме на задната седалка.

— В краткосрочен план ще бъде добре — отвърна Райцфелд, докато управляваше количката по тесния коридор между студиата. — Ще го зашият в спешното. В дългосрочен план обаче твоето момче има проблем и Шели не може да го покрива още дълго.

— Откога Шели знае, че Спенс взема болкоуспокояващи? — попита тя.

— Поне от месец. Тогава за пръв път ми каза. Сега обаче всички актьори и екипът зад кадър знаят. Ако не излезе чист скоро, ще съсипе кариерата си.

— Своята кариера? Ами моята? — възкликна Кайли. — В момента съм водещ детектив в разследването на много важен случай. Утре сутрин Кейтс може да ме прати да следя шестокласници, които са си надраскали имената със спрей върху стената на училището.

Райцфелд спря количката, обърна се и я погледна.

— Нека да изясним: да не би да мислиш, че Кейтс е тук, защото Спенс се е надрусал и е съборил няколко прожектора?

— А за какво друго шефката ми може да се появи в студиото, където работи съпругът ми, и то само час след като е сгафил?

— Виж, Кайли, знам, че изглеждам като човека със синята униформа, който разкарва количката за голф, но допреди няколко години самият аз бях шеф на управление и мога да ти гарантирам, че капитан Кейтс не се е разкарала чак до Куинс, за да те накара да платиш за греховете на Спенс. Ако беше така, нямаше да доведе и кмета със себе си.

Думите му изненадаха и двама ни.

— И кметът ли е тук? — попита Кайли.

— Както и Ървин Даймънд и Шели. Всички те ви чакат в студио пет и макар че това не е моя работа, ще ви кажа, че последното, което им трябва, е някое стресирано ченге. Затова те съветвам да се стегнеш и да смениш физиономията си, преди да влезеш там.

Той отново се обърна напред и изминахме останалата част от пътя в тишина.

— Благодаря, лейтенант — обърна се Кайли към Райцфелд, когато той ни остави пред студиото. — Всичко ще бъде наред.

— Не го разправяй на мен. Кажи го на човека, с когото влизаш вътре — отвърна той и ни остави сами.

— Естествено, че не съм добре — каза тя. — Още щом чух, че трябва да дойдем тук, за да се срещнем с Кейтс, мислех само за това, че Спенс всеки момент ще съсипе кариерата ми.

— В момента има само един човек, който може да съсипе кариерата ти, и това не е Спенс — казах аз. — Кажи ми, ако има нещо, което мога да направя, за да те спася от саморазрушение.

— Има — отвърна тя, бръкна в джоба си и ми подхвърли ключовете от колата. — За начало може да не ме оставяш да шофирам, когато съм полудяла.

— Добро начало — казах аз и взех ключовете. — Нещо друго?

— Аха… Знам, че през последните две седмици не бях най-добрият партньор. Направи ми услуга, забрави за станалото и ми дай още един шанс да поправя нещата между нас.

— Имаш го — казах аз.

Онова, което не й казах, бе, че изобщо не съм сигурен дали искам да забравя последните две седмици или последните единадесет години.