Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (5)

2.

Най-накрая получих съобщение от Кайли:

„Закъснявам. Идвам веднага“.

Не беше точно „веднага“, защото партньорката ми все още липсваше, когато пристигна криминалистът Чък Драйдън, готов да направи първия оглед на местопрестъплението.

Прякорът му е Клъцни-Драйдън, защото го няма много-много в общите приказки, но той е най-педантичният, старателен и прецизен в детайлите криминалист, когото познавам, затова се зарадвах, че ще работи по случая.

— ПНС^[1], изглежда, е задушаване. ВНС^[2] — между един и три часа през нощта — обяви той без каквото и да било предисловие. — Устата на жертвата очевидно е била залепена с тиксо, белезите по китките й показват, че е била закопчана с белезници или е била вързана.

— Кажи ми нещо повече за костюма — казах аз.

Драйдън ме изгледа над стъклата на очилата си без рамка. В очите му се четеше укор, задето не спазвам процедурата, а той все още не беше готов за подробен разпит. Въпреки това той прочисти гърлото си и продължи:

— Вътрешността на устата на жертвата е наранена, езикът и небцето й са с охлузвания, а някои от зъбите й са напукани или счупени наскоро. По устните й има пресни рани, долната й челюст е изместена. Изглежда е била измъчвана няколко дни преди настъпването на смъртта. Има признаци, че смъртта е настъпила другаде, а след това тялото й е било пренесено тук. — Той направи пауза. — Имате ли и други въпроси, детектив?

— Да. Харесва ми бялото костюмче, в което е облечена. Кой е дизайнерът му? — попитах аз.

— Защитни облекла „Тайвек“ — отвърна той, без да се усмихне, — производство на „Дюпон“.

— Значи търсим Хазмат^[3] — убиеца със защитния костюм — казах аз.

Драйдън извъртя очи — друг мълчалив признак на раздразнение.

— Ама че име за убиец от такъв мащаб — отвърна той.

— Не съм го измислил аз. Таблоидите започнаха да го наричат така.

— Журналистика, лишена от въображение — отвърна той, поклащайки глава. — Това е четвъртата жертва. Всички са били отвлечени, облечени са по сходен начин и всички имат сходни наранявания по лицето. Няколко часа след като телата им са били открити, в интернет излиза видео, в което жертвата признава някое гнусно престъпление, извършено от самата нея, и единственото, което пресата в Ню Йорк успява да сътвори, е „Хазмат“?

— Доста колоритно е — свих рамене аз.

— И крайно неточно — добави Драйдън. — Технически погледнато, това дори не е защитен костюм, а просто стодоларов работен гащеризон „Тайвек“. По-интересното е, че и в трите предишни случая телата бяха натъркани с разтвор на амоняк, което прави почти невъзможно проследяването на убиеца по негово ДНК, а защитният костюм допълнително предпазва от полепването на други проследими доказателства върху жертвата. В криминалистичната лаборатория го наричаме Санитаря. — На лицето му се изписа доволна усмивка, от което можех да предположа, че той е авторът на въпросния прякор.

— Значи ти си работил и по предишните три случая? — попитах го аз.

Драйдън кимна.

— Водещи разследването са детективи Донован и Бойл от Пето.

— От Пети участък ли? В китайския квартал? — учудих се аз.

— Първата жертва бе някакъв азиатски гангстер — отвърна той. — Вторият труп се появи на територията на Четвърти участък. Третата жертва, някакъв наркопласьор, беше открит захвърлен в Харлем. Донован и Бойл обаче бяха поели първия случай, затова продължиха с другите. Но предполагам, че синята кръв на мисис Паркър-Стийл я издига направо до върха на криминалната верига и убийството й ще бъде прехвърлено на отдел „Специални клиенти“.

— Не знам дали кръвта й е синя — отвърнах, — но брат й е известен, съпругът й е милионер, а баща й е милиардер, така че на цялата операция със сигурност ще бъде дадена зелена светлина. Госпожа Паркър-Стийл определено ще получи същите петзвездни услуги в смъртта си, каквито е свикнала да получава и приживе.

— Е, значи ще работя с теб и партньорката ти… — не успя да се сети за името й той.

Смахната работа. Мозъкът на Чък Драйдън функционираше като своенравен процесор — когато ставаше въпрос за оглед на тялото на жертва, работеше с внимание към всеки детайл, а когато ставаше въпрос за блестящите зелени очи, буйната руса коса и разтапящата усмивка на Кайли, единственото, което се съхраняваше във високоразвитата му памет, беше бяло петно. Той знаеше името й, а и вероятно, както се случваше с повечето мъже, които някога са я виждали, Кайли играеше главна роля в някои от фантазиите му. Беше се случило и с мен преди единадесет години, само че тогава двамата с нея бяхме стигнали по-далеч от фазата на фантазиите.

Доста по-далеч.

Сега обаче тя е госпожа Спенс Харингтън, съпруга на успешен телевизионен продуцент на хитов полицейски сериал, който се снима точно тук, в Ню Йорк. Спенс е готин човек и двамата се разбираме добре, но някак си ми е криво, че аз прекарвам по четиринадесет часа на ден, преследвайки лошите в компанията на Кайли, докато той поема нощните смени с нея.

— Името й е Кайли Макдоналд — казах аз, включвайки се в малкото представление на Драйдън.

— А, да — отвърна той. — Е, значи всичко това вероятно ще падне в нейния скут. Както и в твоя впрочем.

В скута й? Какви ги мислиш, Чък?

— Аха — съгласих се аз. — Почти съм сигурен, че двамата с детектив Макдоналд ще получим задачата да намерим този маниак.

Ако детектив Макдоналд изобщо се появи на работа.