Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (40)

37.

Тереза Салви свали робата си и погледна отражението си в голямото огледало. „На шейсет и три години, а все още нося размер четири. Никак не е зле“, каза си тя.

Гардеробната й беше с големината на главната спалня, а разполагаше и с втори гардероб със същите размери. Тук бяха ежедневните й дрехи. Обиколи закачалките с рокли и извади една тъмносива рокля на „Долче и Габана“ със средна дължина. Още преди години беше престанала да носи черно, но сега отиваше на среща с отец Спинели и тъмносивото щеше да създаде идеалното впечатление — все още опечалена, но и продължаваща живота си.

Обувките и чантата бяха „Прада“ и когато приключи с обличането, тя отново се погледна в огледалото. Джо щеше да одобри. Той искаше да се облича изискано, а не като някоя от онези богаташки домакини в риалити програмите по телевизиите.

Провери дали чековата й книжка е в чантата. Отец Спинели я беше поканил на чай в кабинета си, а това можеше да означава само едно — църквата имаше нужда от пари.

— Не повече от десет хиляди — каза й Джо на излизане от къщи. — Още е октомври, а знаеш, че ще ни удари отново по Коледа.

Тереза вече мислено беше приготвила по-голяма сума, затова просто целуна съпруга си и отвърна:

— Не се притеснявай. Каквото и да дам, ще бъде за добра кауза.

„За две добри каузи“, помисли си тя, докато шофираше бежовия си „Буик Регал“ през разстоянието от около три километра до „Св. Агнес“. Джо понякога забравяше за фактора „уважение“. Вестниците винаги описваха съпруга й като някакво чудовище, но всеки път, когато направеше дарение за църквата, отец Спинели разпространяваше сред паството факта колко щедри са били семейство Салви. Това до голяма степен балансираше нещата.

Тя паркира на едно от местата за посетители, изключи двигателя и извади черната броеница от чантата си.

Обичаше тази църква, но понякога просто не можеше да понесе мисълта, че се налага отново да влезе в нея. Енцо беше кръстен тук, а осемнадесет години по-късно отново тук за последен път беше видяла лицето му, преди той да се върне при Иисус.

Помоли се за душата на Енцо, след което провери прическата и грима си в огледалото, заключи колата и тръгна към свещеническата пристройка. Секретарят я заведе до кабинета на отец Спинели, който се изправи на крака веднага щом я видя да влиза. Той беше забележително красив мъж, когато се бе присъединил към енорията им; на двадесет и осем годишна възраст изглеждаше прекалено добре, за да е дал обет за безбрачие, както твърдяха някои от жените. Сега обаче, когато тъкмо беше навършил петдесет, отецът се беше превърнал в сърцето и душата на църквата „Света Агнес“. Хората се обръщаха към него за съвет, уважаваха го, обичаха го, а Тереза Салви — повече от всички останали.

— Тереза — обърна се към нея отец Спинели и я дари с топла свещеническа прегръдка, — надявам се всичко да е наред с вас двамата с Джо.

Стаята беше малка, а от покритите с орехова ламперия стени, тежките мебели и приглушеното осветление изглеждаше още по-малка. В същото време обаче беше някак уютна и предразполагаща към изповед. Тереза зае обичайното си място на изтъркания кожен фотьойл срещу бюрото му.

— Двамата с Джо сме добре. Как вървят нещата тук, в „Света Агнес“? — попита тя и откопча чантата си, готова да извади чековата книжка.

— Всичко върви забележително добре — каза той и й наля чаша чай. — Канализацията, отоплението, електрическата инсталация — всичко работи както трябва. Това за пореден път потвърждава вярата ми в чудеса.

— Тогава защо… защо ме помолихте да намина? — попита тя и остави чантата си на пода.

— Толкова прозрачен ли съм станал? Каня ви на чай само когато ми трябва дарител? Простете ми.

— Отче, никога не трябва да се извинявате за това, че се обръщате към семейството ми от името на църквата. С какво можем да ви помогнем?

Той наля половин чаша чай и на себе си.

— Тереза, не ви поканих тук, за да моля за помощта ви. Сега е мой ред да помогна на вас.

— С какво? — попита объркано тя.

— Има нещо, което трябва да ви дам, нещо ценно и много лично — каза той, замълча за момент и отпи от чая си. — Знам, че то ще отвори стари рани, но вие сте силна жена, Тереза. Виждал съм я много пъти и знам, че вярата ще ви даде сили.

— Ще ми даде сили за какво?

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам голям кафяв плик.

— Това е принадлежало на покойния ви син Енцо, нека Бог даде мир на душата му — каза отецът и й подаде плика през бюрото.

Ръката й трепна, а сърцето й заби в луд ритъм, когато го взе.

— Хайде, отворете го — каза й кротко той.

Тя разкъса горната част на плика и извади съдържанието му.

— Това е дневникът на Енцо — каза тя и в очите й бликнаха сълзи. Прокара внимателно пръстите си по тъмночервената кожа на тефтера, обрамчен с тънка златна рамка по краищата. — Аз му го подарих, когато стана на тринадесет. Носеше го непрекъснато. Къде го намерихте?

— Една жена от нашата енория го донесе. Разчиствала къщата си и го намерила сред нещата на сина си. Знам, че за вас може и да е болезнено отново да го видите, но Божията воля е била такава — да се появи след всичките тези години. Надявам се, че ще намерите утеха в това, че малка частица от вашия син отново се връща при вас.

„Каква жена? Къде го е намерила?“ Тереза беше изпълнена с милиони въпроси, но също така беше и добре обучена в семейния бизнес и знаеше, че не бива да задава нито един от тях.

„Прибери се у дома. Говори с Джо. Той знае как да се справи с това.“