Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (32)

29.

С Кайли приключихме обхода около 10:15. В 10:16 звъннах на домашния телефон на Черил. Никой не вдигна. Не оставих съобщение на секретаря.

Към 6:00 на следващата сутрин се озовах в закусвалнята на Гери и седнах на обичайната си маса. За моя голяма изненада Гери пропъди сервитьорката и след секунди вече ми наливаше горещо кафе.

— Е, Зак — каза тя, — как вървят нещата с психоложката?

Закусвалнята е на ъгъла до полицейския участък и собственичката й Гери Гомпъртс — кръстоска между грижовна мама квачка и душеприказчик, е превърнала в своя работа всичко, засягащо личния живот на останалите. Вътрешна шега в Деветнадесети участък е, че ако Вътрешна сигурност иска да узнае каквото и да било за някого от нашите полицаи, достатъчно е да се отбият в закусвалнята отсреща.

Гери беше в течение на връзката ми с Черил още отпреди самият аз да знам, че имаме връзка.

— Май върви добре — казах с престорена усмивка аз. Черил се появи пет минути по-късно и се настани на масата до мен. Гери дотича веднага.

— Добро утро, доктор Робинсън — каза тя и наля кафе на Черил.

— Какво? — учудих се аз. — Тази сутрин няма ли соево лате?

И двете ме изгледаха. Нямаше как да не разбера, че съм казал нещо нередно.

— Така и не успях да погледна онези папки, преди да си тръгна снощи — каза Черил веднага щом Гери се отдалечи. — Може ли да почакат до днес следобед?

— С Кайли цял ден ще обикаляме града. Какво ще кажеш да е след пет? А след това можем да отидем на вечеря — предложих аз.

— Добро утро — поздрави ни познат баритон, преди тя да успее да отговори. Беше Мат Смит, звездата в моите измислени сапунени драми. — Извинявайте, че не мога да се присъединя към вас, само минавам да си взема кафе. Електронната поща на капитан Кейтс непрекъснато се бъгва и иска спешно да й я оправя. Как беше снощи?

— Фантастично — отговори Черил. — Беше всичко, което ти каза, че ще бъде.

— Всъщност въпросът беше за Зак — отговори Мат. — Как беше обикалянето из баровете?

— Имаме следа — отговорих. — Изглежда, някой или по-скоро някакви двама души са взели Паркър-Стийл с черен джип точно на мястото, където ти каза, че се е изгубил сигналът й.

— Ясно. Това обяснява бързото й минаване по моста на Петдесет и девета улица. Имам разпечатките от мобилния оператор. Ще проверя дали някой, на когото се е обаждала през последните шест месеца, има черен джип. Ще се заема с това веднага щом реша проблема с електронната поща. Продължавам да търся източника на „задушаващата круша“.

— Благодаря — отговорих аз.

— Няма за какво да ми благодариш, приятелю. За мен е удоволствие да бъда в един екип с теб. Колкото до вас, докторе — обърна се той към Черил, — можете да наминете през офиса ми на обяд. Ще си вземем нещо за хапване и ще ми разкажете за снощи.

— Добре — каза тя.

Изчаках Мат да излезе от закусвалнята и попитах:

— Е, докторе, какво толкова й е фантастичното на миналата вечер?

— Пиесата. Нали ти казах, че ще водя нашите на театър за годишнината им. Ходихме на една нова пиеса извън Бродуей, която Мат ми препоръча.

— Извинявай, явно съм бил зает и съм забравил. Радвам се, че е минало добре.

— Много повече от „добре“. Драматургът е приятел на Мат и той го уговори да се срещне с мама и татко зад кулисите след представлението. Господи, те бяха очаровани.

— Звучи… фантастично — отбелязах аз.

— Зак, нещо не си на себе си. Какво става с теб?

— Лично е — отговорих.

— Искаш ли да ми кажеш за какво става въпрос?

— Като психолог ли ме питаш, или като приятелка?

— И в двата случая ще си остане между нас. Какво те тревожи?

За начало това, че ще се отбиеш в офиса на Мат за обяд.

Разбира се, не можех да й кажа подобно нещо.

— Става въпрос за Спенс — отговорих, търсейки нещо, за което тя можеше да се хване. — Станал е зависим от болкоуспокояващи и това засяга надеждността в работата на Кайли.

— Очевидно засяга и теб.

— Той е съпруг на партньорката ми. Всичко, което се случва с тях, засяга и мен.

— И това ли е всичко? — попита тя.

— Това е всичко, което ме тревожи — отговорих. — Няма друго.

Черил потърка брадичка и кимна замислено.

— Вие, детектив Джордан, изглежда, сте пълен с всякакви глупости — каза тя. — А аз имам само един въпрос — в момента като психолог ли ме лъжете, или като приятелка?

Хвана ме!

— И двете — засмях се аз. — И изглежда, нито една от вас двете не се хвана.

— Зак, не знам какво те притеснява — каза тя и се изправи, — но дори да знаех, нямаше да ти го кажа. По-добре ще е сам да го разбереш. След това мога да ти помогна да се справиш с него. Сега трябва да бягам. И, да, с удоволствие ще вечерям с теб довечера. Ако искаш, можем да продължим този разговор тогава.

Тя излезе, а аз останах на масата още минута, колкото да допия остатъка от кафето си. След това се изправих и отидох до бара на закусвалнята. Гери беше зад касата и не каза нищо, само се намръщи.

— Какво се върти в главата ти, Гери? — попитах я аз.

— Нищо.

— Тази сутрин си необичайно мълчалива.

— Нали си ме знаеш — отвърна тя, — винаги гледам да уважавам личното пространство на хората.

— И откога така?

— Скъпи, ако наистина искаше да знаеш какво мисля, щеше да ме попиташ направо.

— Добре, Гери, питам те направо — какво мислиш?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш? — отговори на въпроса ми с въпрос тя. Играеше си с мен. Знаех си, че после ще съжалявам, но рано или късно тя така или иначе щеше да ми каже.

— Давай, моля — казах аз.

— Не задавай въпроси. Ще ти кажа просто какво ми се върти в главата, без дискусии и без повече дебати.

— Добре, без въпроси. Кажи ми просто какво мислиш.

Тя се изправи в целия си ръст, с две глави по-ниска от мен, и ме погледна право в очите.

— Мисля, че трябва да си извадиш главата от задника.

— А нещо друго?

— Да, дължиш ми долар и петдесет за кафето.