Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (29)

26.

— Не знам защо дават тези глупости по Си Ен Ен — каза Мередит на половината на четвъртия си коктейл „Маргарита“. — Трябва да го излъчват по комедийния канал, защото цялото проклето дело беше някакъв майтап.

Останалите адвокати на масата вдигнаха чашите си в знак на солидарност.

— Имахме петдесет свидетели, които с радост биха дали показания, че Рейчъл О’Кийф е била нощна птица и е оставяла дъщеря си сама почти всяка вечер — каза Мередит на всеослушание. — Грешката ни беше в това, че призовахме само петима от тях на свидетелското място. И извикахме само трима, които дадоха показания, че Рейчъл се е чувствала като в капан с Кими — че е стояла в бара, пиела е бяло вино и е разправяла на всеки, който би пожелал да я слуша, как й се искало хлапето никога да не се било раждало. Прекарахме ден и половина в разпити на свидетели, а дали съдът въобще се е вслушал в някого от тях? Да! Чу дотолкова, че да я намери за виновна за поставяне на дете в опасност. Присъда за „лоша майка“. Това е все едно да обявиш О Джей за виновен в това, че е разлял кръв навсякъде по предната алея на дома си, и да му наложиш глоба за замърсяване!

Мередит допи последните глътки от питието си. Дейв се изправи и сложи ръка на рамото на сестра си.

— Време е да ставаме — каза й той.

— Не, все още говоря — възпротиви се тя.

— Защо не седнеш, Дейв? — каза Гидън. — Тя изкара няколко тежки месеца. Остави я да се наговори и да й мине.

Дейв поклати глава, но се отказа да спори и се върна обратно на стола си.

— Ето, бейби, говори колкото искаш — каза Гидън и подаде бирата си на Мередит.

— Добре, да си представим, че аз съм Рейчъл О’Кийф — каза тя, заваляйки думите. — Два часът през нощта е и аз съм размазана от пиене.

— Изглеждаш убедително — отвърна Гидън и останалите избухнаха в смях.

— Нюйоркският клуб по драматично изкуство, дами и господа — поклони се Мередит. — Докъде бях стигнала? А, да, значи, клатушкам се през улицата към апартамента си — добави тя, вживявайки се в ролята на Рейчъл. — Отивам да нагледам дъщеря си, защото дори пияните майки наглеждат децата си, а горката Кими, оставена сама в тъмното часове наред, не спира да плаче. „Проклетото дете непрекъснато реве“, мисля си аз, грабвам една възглавница и я притискам към лицето й. Не искам да я убия, искам само да я накарам да млъкне. И го правя. Детето спира да плаче. Усещането за тишина е толкова хубаво, че задържам възглавницата притисната малко по-дълго. И тогава детето спира да диша. Опа! Не исках да го направя. Не исках да я убия.

Мередит се изправи и приглади полата си с ръце, след което се обърна към групата:

— Дами и господа съдебни заседатели — започна тя, — Рейчъл О’Кийф може и да не е искала да убие малкото си момиченце, но веднъж щом е прекрачила тази граница, тя определено е искала да прикрие това. Кой друг би могъл така грижливо да я увие в одеяло и да я сложи в торба за боклук? Кой друг е можел да се измъкне през сервизния изход и да остави тялото на Кими заедно с петдесет други торби с боклук, за да бъде отнесено от боклукчийския камион на сутринта? Лоша майка ли? Не, Рейчъл О’Кийф винаги е била лоша майка, но в онази нощ тя се е превърнала в майка убийца.

— Убеден съм — отвърна Гидън. — Гласувам „виновна“.

— Благодаря ви — отвърна Мередит и отпи друга глътка от бирата на Гидън. — А ти, прекрасни ми приятелю, трябваше да си сред съдебните заседатели. Знаеш ли какъв им беше проблемът пък на тях?

— Ще заложа на „увредени мозъци“ — предположи Гидън.

Мередит се разсмя високо и се смя по-дълго, отколкото шегата заслужаваше.

— Не, проблемът на заседателите беше в това, че никой всъщност не е видял Рейчъл О’Кийф да убива дъщеря си. И това са дванадесет добри и уважавани хора! По-скоро дванадесетима идиоти! — извика тя, след което последва нова глътка бира. — Имам един въпрос към вас — обърна се тя отново към групата, — ако се събудите някоя сутрин и прозорците ви отвън са мокри, и тротоарите също са мокри, то трябва ли наистина да сте чули, или видели дъжда, за да стигнете до неизбежното заключение, че през изминалата нощ е валяло?

— Не! — последва дружен отговор и клатене на глави.

— Не — повтори Мередит. — Значи не е било нужно да видим Рейчъл О’Кийф, за да знаем, че тя го е направила. Никой друг не е бил видян да идва или да си тръгва. Никой друг не е имал достъп до апартамента. И което е най-важното — никой друг на тази планета не би могъл да има мотив да го направи. Рейчъл О’Кийф е убила дъщеря си в два часа през нощта, изчакала е осем часа, докато тялото й се е озовало в боклукчийския камион, и едва тогава се е обадила на ченгетата, за да съобщи за изчезването й. Целият случай беше един тъп фарс! Как, по дяволите, можахме да изгубим!

— Това е то! — каза Дейв на Гидън. — Достатъчно, тя започна да се самоизтезава.

Всички знаеха как точно бяха изгубили, но никой не каза нито дума. Никой не искаше Мередит да си помисли, че обвиняват нея.

Дейв се изправи, отново обви с ръка раменете й и я накара да седне до Гидън.

— Как, по дяволите, можахме да загубим? — каза тя и зарови лице в гърдите му. — Как, по дяволите, можахме да загубим?

И тогава, сякаш онези от Си Ен Ен бяха чули въпроса й, отговорът внезапно се появи на екрана.

Магьосника.