Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (2)

2.

На следващата сутрин Гидън отиде до книжарницата за използвани книги и продаде цялата си колекция с комикси „Споун“ на болезнено ниска цена.

— Благодаря ти — каза му Дейв, който знаеше, че няма друг начин да намери пари, за да се разплати с Енцо.

— Убийството на този боклук ще е скъпо, но си струва — отвърна Гидън.

През следващите три седмици двете момчета обмисляха, премисляха и преосмисляха убийството, гледайки епизоди на „От местопрестъплението“ и вземайки под наем видеокасети с всички филми на Джет Ли, Джеки Чан и Жан-Клод Ван Дам, които успяха да намерят. Освен това ходеха да тичат на плажа, вдигаха тежести и се мъчеха да направят мускули с протеиновия препарат MegaMass 4000 на Джо Уайдър.

— Енцо пие стероиди още от първата година в гимназията — отбеляза Дейв, докато двамата с приятеля му поглъщаха първата от трите си дневни дози протеинов шейк.

— Значи топките му вече са се спаружили — отвърна Гидън.

— Не. Значи, че ние можем цяла вечност да си пием тази шоколадова гадост, а той пак ще има двойно повече мускули и от двама ни, взети заедно.

— На кого му пука? — попита Гидън и вдигна чашата си за поздрав. — Дори и така да е, пак ще имаме по-големи топки.

Цялото нещо не им се струваше истинско до момента, в който взеха решение за оръжието. Бяха си направили списък с различните възможности с плюсове и минуси срещу всяка от тях. Пистолетът имаше най-много плюсове, за него имаше почти пълна гаранция, че щеше да свърши работа. Но той имаше и най-много минуси — огнестрелно оръжие се намираше трудно и беше лесно за проследяване. В крайна сметка решиха да се спрат на най-старото оръжие на света и на най-лесното, до което можеха да се доберат — бухалката.

— Вършела е добра работа на пещерните хора — отбеляза Дейв.

Взеха метрото до спортния магазин „Роял Спортинг“ в Бруклин и платиха шейсет и два долара за тридесет и четири инчова^[1] черна бухалка „Брет Брос“. На следващия ден се отбиха в „Направи си сам“ за кутия здрави латексови ръкавици.

След това зачакаха.

Трябваше да стане в петък вечер. Повечето от децата в гимназия „Джон Адамс“ се разплащаха с Енцо в кеш, но Гидън работеше в склада на магазина за алкохол на Тонело и всяка седмица трябваше да открадва по една бутилка водка. Всеки петък след работа трябваше да отиде на пясъчните дюни срещу къщата на Салви на 165 авеню и да даде бутилката на Енцо.

Пристъпиха към действие един ден след Деня на благодарността. Нямаше училище и ако извадеха късмет, когато се появеше, Енцо щеше вече да бъде много пиян.

Както винаги по това време на годината, дюните бяха влажни и студени, но Гидън се беше подготвил с непромокаемо яке, скиорска шапка и здрави обувки. Както обикновено, Енцо не се появи навреме. Изминаха пет минути, после десет. На петнадесетата умът му започна да му прави номера. Той знае. Няма да дойде. Ще ме остави да замръзна тук и когато най-накрая се откажа, ще ме убие…

— Къде е този педал с водката ми? — изкрещя Енцо, докато си пробиваше път през високите треви. Имаше луна и Гидън успя да различи силуета му в мъглата — масивния врат, ръцете и гърдите, набъбнали от прекомерната употреба на стероиди.

— Ехо — обади се Гидън.

— Какво, по дяволите, правиш толкова далеч в дюните? — попита Енцо. — Не съм дошъл за свирка, а само за пиячка.

— Ето я — отвърна Гидън и вдигна ръка с бутилката „Абсолют“.

Това беше сигналът и нещото, което трябваше да се случи след него, бяха заимствали от една сцена в „Юмрука на Белия лотос“. Дейв, който трябваше да залегне в мократа трева зад Енцо, щеше да изскочи изведнъж и с всичка сила да стовари кленовата бухалка върху главата му.

В реалния живот обаче нещата не ставаха като в кунгфу филм, особено когато жертвата имаше уличния тренинг на мафиотски син, а нападателят, който безброй пъти е упражнявал удара, всъщност преглъщаше нервно, изправен пред реална ситуация.

Докато се целеше в тила на Енцо, Дейв успя всъщност да удари само дясното му рамо. Енцо избухна. Завъртя се с едно светкавично движение и изрита Дейв в ръката. Бухалката отхвръкна към водата. Само части от секундата по-късно Енцо извади от джоба си сгъваем нож, отвори го, спусна се към Дейв и го повали на земята.

— Ах, ти, нещастник такъв! Ще ти извадя сърцето и ще го завра в задника на онази кучка, сестра ти! — закрещя той, възседна Дейв и вдигна високо ръката с ножа, за да забие назъбеното острие в гърдите на Дейв, но в този момент Гидън стовари с всичка сила бутилката водка върху главата му.

Ножът падна от ръката му, а след това и самият Енцо Салви се пльосна по лице в пясъка.

— Съжалявам, съжалявам… — проплака Дейв за пръв път от дванадесетгодишен насам, от погребението на баща си. — Аз прецаках всичко. Благодаря ти, Гид, благодаря! Той щеше да ме убие. Мъртъв ли е? Мъртъв ли е?

Отговорът стана ясен, когато Енцо се размърда в тревата, псувайки несвързано, плюейки пясък и слюнки. Съзнанието и тялото му все още не можеха да влязат в синхрон.

Планът не беше такъв.

— Какво ще правим? Какво ще правим? — попита Дейв.

— Хвани го от другата страна — каза Гидън и дръпна Енцо за нараненото дясно рамо.

— Какво ще правим? — не спираше Дейв. — Къде ще го караме?

— Просто млъкни и прави каквото ти казвам!

Дейв го сграбчи за лявата ръка и Енцо изрева от болка, когато двете момчета го замъкнаха през дюните до водата.

След като нагазиха до колене в залива, Гидън натисна главата на Енцо под водата. Краката му заритаха неудържимо.

— Хвани го за краката! Не му позволявай да се изплъзне! — изкрещя Гидън.

Дейв с мъка успя да сграбчи краката на Енцо.

— Дръж ги колкото можеш по-високо — каза Гидън, — така главата му ще влезе по-дълбоко.

Дейв последва заповедта и тридесет секунди по-късно тялото на Енцо се отпусна безжизнено.

— Не можем да разчитаме на случайността. Ела тук! — нареди Гидън.

Дейв пусна краката му и двете момчета притиснаха лицето на Енцо под водата.

— Това ти е заради сестра ми, боклук такъв! — изкрещя Дейв и заби юмрук в черепа на Енцо под водата. — А това е заради парите, които си ми взел; а това заради всички години, през които ме спукваш от бой; а това е за онзи път, когато ми изхвърли учебниците и другите неща в залива; а това ти е за…

Продължи да излива яда си и да забива юмрук във водата.

— Стига — каза най-накрая Гидън.

— Мъртъв ли е? — попита Дейв и разтърси окървавеното и мокро тяло за последен път.

— Мъртъв е от около две минути.

— Убихме… Хитлер — каза Дейв задъхано, едновременно плачейки и смеейки се. — Убихме Хитлер!

Замъкнаха тялото на удавника на брега и продължиха по първоначалния план. Гидън скъса златните синджири около врата на Енцо, взе му часовника и парите от портфейла.

— Да се махаме от тук — каза Дейв и се изплю на лицето на Енцо, готов да побегне.

— Не бързай толкова — отвърна Гидън. — Тефтерчето му… и нашите имена са в него.

Енцо Салви водеше подробен отчет на процъфтяващата си криминална кариера на доста неочаквано място — в бележник, подвързан с тъмночервена мароканска кожа, обрамчен със златни ивици и с магнитна закопчалка.

Гидън измъкна възголемия бележник, скрит в джоба на якето на Енцо. Трябваха им още десет минути да намерят бухалката, ножа и бутилката водка, която учудващо беше останала непокътната.

— Изгний в ада! — каза Дейв и за последно заплю останките на Енцо.

Нямаше жива душа наоколо, когато излязоха през дюните на 165 авеню. Вървяха безмълвни в студената ноемврийска нощ покрай пчелната пита с жилища на средната класа, отпивайки дълги глътки водка от оръжието на убийството.