Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (1)

1.

31 октомври 2001 г.

— Ти сериозно ли говореше онова нещо за Хитлер? — попита Дейв, докато поръсваше джинсите и пуловера на Мередит със запалителна течност.

— Ей, по-полека с керосина, пироман такъв — отвърна Гидън, — трябва само да подпалим дрехите й, а не цялата къща.

— Опитах се да я спра — добави Дейв и хвърли сутиена и бикините й върху купчинката дрехи. Направи го с нехаен жест на тийнейджър, който се опитва да се отърве от бельото на по-голямата си сестра. За Дейв това бяха просто парцали, които трябваше да изгорят, но за шестнадесетгодишния Гидън черният дантелен сутиен и прашките в комплект с него бяха чиста проба гориво за подклаждане на момчешките му фантазии.

Мередит беше на двадесет и една, учеше в колеж, беше червенокоса със зелени очи и млечнобяла кожа. За нея Гидън беше просто поредният от откачените приятели на брат й. Тя нямаше представа колко далеч беше отишло въображението му.

— Нали видя? — каза Дейв и добави още няколко щедри струи запалителна течност върху купчината дрехи, поглеждайки към Гидън, сякаш търсеше потвърждение за думите си. — Не се ли опитах да я спра?

— Ти все се опитваш да спреш сестра си да прави глупости — отвърна Гидън, — но тя е с пет години по-голяма от теб и е петдесет пъти по-твърдоглава. Стой настрана.

Дейв отстъпи крачка назад от стария градински грил.

— И да — отвърна Гидън, драсвайки клечка кибрит, — адски сериозен бях за онова нещо с Хитлер.

Той хвърли клечката върху смачкания пуловер на Мередит и докато във въздуха се издигаха синьо-оранжеви пламъци, той най-накрая си позволи да възкреси случилото се онази вечер.

 

 

Беше нощта с плажното парти на Салви за Хелоуин и Дейв беше положил всички усилия да убеди Мередит да не ходи.

— Какво ще му е толкова интересното? — беше попитал той. — Мидите, канолите^[1] или размотаването с онази банда пияни мазници?

— Не, Дейвид — беше отвърнала тя. Винаги го наричаше така, когато искаше да изтъкне, че е по-голямата. — Ще отида, защото са поканили една жестока банда, ще има фойерверки като на китайската нова година и защото мозъкът ми вече е изпушил след четири часа над учебника по макроикономика. Защо не дойдете и вие с Гидън?

— На мафиотското парти? — беше отвърнал Дейв — Не. Нали знаеш колко много татко мразеше фамилия Салви?

— Всички ги мразят, но въпреки това всички ходят. Какво като са от мафията? Бирата е безплатна, а и знаеш, че със сигурност няма да ти проверяват личната карта. По кое време ще излезе от работа мама? — попита тя вече на вратата.

— Тази вечер барът ще е пълен и няма да се прибере преди три.

— Значи аз ще съм си у дома в три без десет — бе казала тя, след което им изпрати въздушни целувки и тръгна, смеейки се.

Два часа по-късно се върна с разкъсани джинси и пуловер, по лицето й имаше размазана засъхнала кръв, а в разбърканата й коса беше полепнал мокър пясък.

— Енцо — промълви тя, едва сдържайки сълзите си. — Енцо Салви.

— Удари ли те? — попита Дейв.

— По-лошо — отвърна тя и прегърна малкия си брат, хлипайки на гърдите му.

— Недей да се къпеш — обади се Гидън, — в полицията събират веществени доказателства при разследване на изнасилвания.

— Без ченгета — отвърна тя и се отскубна от Дейв, след което се заключи в банята и прекара следващите тридесет минути под душа, опитвайки се да отмие мръсотията, миризмата и срама.

Дойде при тях в кухнята облечена в развлечен сив анцуг и с бейзболна шапка на „Мете“, която закриваше половината й лице.

— Направихме ти горещ шоколад — обади се Дейв.

— Искаш ли бонбони? — попита я Гидън, подавайки й пакетче меки желирани бонбони.

— Тази вечер нещо не ми е до бонбони — отвърна тя и изля половината от горещия шоколад в мивката. Извади от кухненския шкаф бутилка уиски „Джеймисън“ и допълни чашата си. — И говоря сериозно. Никакви ченгета — добави тя. — Както и определено не можете да казвате на мама.

— Не знам, Мер, не мислиш ли, че мама… — поклати глава Дейв.

— Не! — изпищя Мередит. — Не, не, не! — Сълзите отново бликнаха в очите й и тя избърса лицето си с ръкав. — Той каза, че ако се раздрънкам… ако й кажа… тя ще е следващата — отвърна тя и се задави с какаото.

След още две дози „Джеймисън“ Мередит беше готова да си легне.

— Благодаря ви. Не знам какво щях да правя без вас, момчета.

Прегърна ги и двамата и ги дари с по една лека целувка по бузата. Целувка като за по-малък брат. Нищо общо с тази, за която Гидън от години си мечтаеше.

— Направете ми още една услуга, изгорете това — добави тя и захвърли дрехите си на пода.

 

 

Еластичните джинси горяха бавно.

— Ще ми се топките на Енцо Салви да бяха вътре — заяви Дейв, довършвайки третата си бира, докато гледаше как пламъците се прокрадваха през дъното на тъмносиния панталон.

От повече от година онова за Хитлер беше любимият аргумент на Гидън. „Мислиш ли, че Хитлер е бил добричък, когато е бил в гимназията? — питаше го често той и добавяше, без да дочака отговор: — Не, бил е зъл и откачен. И е ставал все по-зле. Не мислиш ли, че сега светът щеше да е едно по-добро място, ако някой беше затрил Хитлер още докато е бил млад? Защото съм дяволски сигурен, че Хауърд Бийч ще е едно много по-добро място, ако някой затрие Енцо Салви.“

Дейв неизменно отговаряше: „Ти си луд!“, но тази вечер, докато гледаше как дрехите на сестра му се превръщат в пепел, тази идея вече не му звучеше чак толкова откачено.

— Аз съм виновен — измърмори Дейв, — закъснял съм с три плащания.

— Глупости! — отвърна Гидън. — Никой не изнасилва нечия сестра заради някакви си шейсет долара. Енцо Салви е откачалка.

Дейв си отвори друга бира и най-накрая зададе въпроса, който Гидън очакваше да чуе:

— Как ще го направим?