Фредерик Форсайт
Набелязаните (18)

15.

Пустинята може да е гореща като пещ през деня, но нощем човек може да измръзне в нея. Джибути обаче се намира на брега на топлия Аденски залив и там температурните разлики са по-умерени. Издирвача беше посрещнат на стълбата за слизане от спрелия „Груман“ от полковник от американските военновъздушни сили, изпратен от командира на базата да го посрещне. Военният бе с лека маскировъчна униформа за тропически условия и Издирвача се изненада от топлата нощ, докато го следваше до отделените за него две стаи в оперативното крило.

Командирът на базата знаеше от щаба на ВВС в Щатите, само че става дума за „черна“ операция на КССО и че от него се очаква да предложи съдействие по всички линии на полковника от ОПТО, който се нарича Джейми Джексън. Издирвача бе избрал това име, защото за него разполагаше с всички нужни документи.

Минаха покрай британския самолет на КВВС „C-130 Херкулес“. Той имаше стандартните опознавателни знаци на опашката, но нищо друго. Издирвача знаеше, че е на 47-а ескадрила на авиокрилото на Специалните сили. В кабината за екипажа светеше, защото пилотите бяха решили да останат на борда и да си приготвят истински чай, вместо да се изтезават с американската му версия.

Минаха под крилото покрай хангар, пълен с наземни екипи, и влязоха в сградата на оперативния център. Част от „съдействието по всички линии“ включваше посрещането на шестимата мърляво изглеждащи британски парашутисти, които вече бяха слезли и разглеждаха подредените на стената снимки.

Американски старшина с петлици, показващи, че е специалист по комуникациите, се обърна с облекчение и отдаде чест. Издирвача отвърна със същото.

Първото, което Издирвача забеляза по отношение на шестимата британци, бе, че са с пустинни маскировъчни униформи, но без пагони и петлици. Лицата и ръцете им бяха силно загорели от слънцето, брадите им бяха наболи, а косата — рошава. С изключение на един, който беше плешив като билярдна топка.

Издирвача знаеше, че един от тях е младши офицер и командир на отряда. Реши, че с хора като тях празните приказки са излишни.

— Господа, аз съм полковник Джейми Джексън от американската морска пехота. Вашето правителство в лицето на вашия министър-председател бе достатъчно любезно да ми позволи да ви наема за тази нощ заедно с услугите, които предлагате. Кой от вас е командирът?

Ако смяташе, че споменаването на министър-председателя ще ги накара едва ли не да коленичат, явно бе сбъркал. Един от шестимата пристъпи напред. Когато заговори, Издирвача разпозна онзи акцент, който се придобива след години престой в частен интернат, който англичаните с таланта им да казват обратното, наричаха „обществено училище“.

— Аз, полковник. Казвам се Дейвид и съм капитан. Ние никога не използваме фамилни имена или чинове, нито пък отдаваме чест. С изключение на кралицата, разбира се.

Издирвача знаеше, че няма шанс да бъде възприет като белокосата кралица, затова просто каза:

— Окей, да бъде така, ако това ще ви помогне да свършите онова, което се иска от вас тази нощ. Аз пък съм Джейми. Ще ме представиш ли, Дейвид?

Сред останалите петима имаше двама сержанти, двама ефрейтори и редник, макар чинът на насочвачите да не се споменаваше никога. Всеки имаше специалност. Пийт беше сержант и медик, но уменията му се простираха далеч отвъд оказването на спешна помощ. Бери бе другият сержант — експерт по всякакъв вид оръжия. Изглеждаше като плод на любовен съюз между носорог и танк — тялото му бе просто огромно и видимо кораво. Ефрейторите бяха Дай, уелски магьосник, отговарящ за комуникациите и всевъзможните устройства, които щяха да позволят на насочвачите да поддържат връзка с Джибути и Тампа, след като се озоват на земята, както и за техниката за приемане на видеосигнал от безпилотния самолет, която щеше да им позволи да виждат отгоре какво става около тях. Плешивият се казваше, разбира се, Къдравия, и бе гениален автомеханик.

Най-младшият — по възраст и звание — беше редник Тим, който бе започнал в групата за логистика и бе обучен да работи с всякакви експлозиви, включително и като сапьор.

Издирвача се обърна към американския главен сержант и каза:

— Разкажи.

И показа видеостената.

Огромният екран показваше в реално време какво вижда операторът на безпилотния самолет във ВВБ „Макдил“ край Тампа. Сержантът подаде на Издирвача слушалка със свързан към нея микрофон.

— Тук полковник Джексън от базата в Джибути — каза Издирвача. — Чувате ли ме, Тампа?

По време на полета бе поддържал непрекъсната аудиовръзка с Тампа и бе разговарял с главен сержант Орд. Но там сега бе застъпила нова смяна. Гласът в слушалката бе женски, с плътен южняшки акцент.

— Тук Тампа, сър. На щурвала специалист Джейн Олбрайт.

— Какви са новините. Джейн?

— Малко преди залез интересуващият ни пикап пристигна в малко населено място в средата на нищото. Преброихме слезлите: петима от откритата задна платформа, включително един с червено бейзболно кепе. И трима от кабината… Водачът им бе приветстван от нещо като старейшина на селото, след това преминахме на инфрачервено приемане и човешките фигури се превърнаха в термопетна… Но малко преди това, на последните остатъци от дневна светлина, видяхме пристигането от северно направление на още два пикапа с открити платформи. От тях слязоха осем души, като единия бе влачен от други двама. Затворникът като че ли е рус. След това настъпи мрак и един от дошлите от юг се присъедини към групата от север. Блондинът остана при групата от север… Според термосигнатурите те се настаниха в две от жилищата от двете страни на къщата в центъра, където паркираха трите пикапа. Двигателите изстинаха и сега всичко там е потънало в тъмнина. Не сме забелязали излизане на хора от нито една къща. Единствените термосигнатури идват от кошарата за кози встрани от площада и няколко по-малки, за които смятаме, че са от кучета.

Издирвача й благодари и се приближи до видеостената. Сега на нея нов „Глобал Хок“ показваше селото в реално време. Този RQ-4 можеше да остане във въздуха 34 часа, което бе предостатъчно, а радарът със синтезирана апертура и електрооптичната инфрачервена камера му позволяваха да вижда всичко движещо се долу.

Издирвача разглежда няколко минути червените петна на кучетата, тичащи между тъмните квадрати на къщите, после попита:

— Имате ли нещо срещу кучета, Дейвид?

— Застрелваме ги.

— Прекалено е шумно.

— Винаги улучваме.

— Едно изквичаване и останалите ще се разбягат с лай.

Издирвача се обърна към главния сержант.

— Изпратете някой до медицинския център. Да поиска най-мощния и най-бързодействащ анестетик, с който разполагат, но да става за ядене. А от интендантството да донесе няколко пакета сурово говеждо.

Сержантът вдигна телефонната слушалка. Насочвачите се заспоглеждаха. Издирвача се прехвърли на снимките — последните направени на дневна светлина.

Махалата бе толкова посипана с пустинен пясък, че къщите със същия цвят бяха практически невидими. Имаше няколко ниски дървета, а в средата на площада бе източникът на живот — кладенецът.

Сенките бяха дълги и черни, хвърлени от запад на изток от залязващото слънце. Трите пикапа все още се виждаха ясно, паркирани един до друг близо до кладенеца. Около тях имаше човешки фигури, но не всичките шестнайсет. Някои може би вече бяха влезели вътре. Осемте снимки, направени от различни ъгли, разказваха една и съща история. Най-полезното от тях бе да се разгледа какво има в посоката, от която щеше да бъде извършената атаката — юг.

Къщата, в която бе влязла групата от Марка, беше от южната страна и се виждаше подобие на уличка, водеща към пустинята. Издирвача огледа едромащабната карта, окачена на стената до снимките. Някой услужливо бе маркирал с червено кръстче мястото в пустинята, над което щяха да скочат. Повика шестимата насочвачи и прекара следващите трийсет минути в разяснения и анализ. Разбира се, те бяха видели повечето неща още преди той да пристигне.

Но той пък разбираше, че се налага да вместят в три часа анализа на подробности, който би могъл да отнеме дни. Погледна си часовника. Беше девет вечерта. Излитането не можеше да бъде отлагано за след полунощ.

— Предлагам да скочим с разчет да се приземим на пет километра от мишената и да изминем останалото разстояние пеша.

Капитанът повдигна вежда.

— „Ние“, Джейми?

— Именно. Не съм прелетял цялото това разстояние само за да ви инструктирам. Командването си е ваше, но аз ще скоча с вас.

— Обикновено не скачаме с пасажери. Освен, разбира се, ако пасажерът е в тандем… вързан с колан за Бари.

Издирвача погледна гиганта, който се извисяваше една глава над него. Не му допадаше идеята да прелети осем километра вкочаняващ мрак, пристегнат към тази човешка грамада.

— Дейвид, аз не съм пасажер. Аз съм американски морски пехотинец със специализация разузнаване. Сражавал съм се в Ирак и Афганистан. Гмуркал съм се с леководолазен апарат надълбоко и съм скачал със забавено отваряне на парашута. Не ме интересува субординацията, но ще скоча с отделен парашут. Ясен ли съм?

— Напълно.

— От каква височина искате да скочим?

— Седем и половина километра.

Имаше логика. На тази височина четиримоторният турбовитлов самолет почти нямаше да се чува от земята, а за напрегнато вслушващия се щеше да звучи като преминаващ лайнер. На два пъти по-малка височина шумът вече щеше да е обезпокоителен. Издирвача беше скачал от височина 4,5 километра и разликата бе съществена. От по-ниско нямаш нужда от термооблекло и кислородна бутилка, но от 7,5 километра тази екипировка е жизненонеобходима.

— Добре — каза само той.

Дейвид помоли най-младия, Тим, да донесе от херкулеса нужните аксесоари за допълнителния комплект. Насочвачите винаги носеха резерви, а понеже се връщаха след двуседмичен престой в Оман, товарното отделение на самолета бе пълно с неща, които иначе биха могли да останат на земята.

След няколко минути Тим се върна, придружаван от трима души в армейска бойна униформа, единият от които носеше резервен ВТ80 — френския парашут, който насочвачите държаха да използват. Подобно на британските специални сили те имаха привилегията да подбират екипировката си от най-добрите световни образци.

По същата причина, освен френския парашут бяха избрали американската карабина М4, белгийския пистолет „Браунинг“ с пълнител с 13 патрона и британския боен нож, предпочитан от специалните сили — прословутия „Кей бар“.

Дай, радистът, щеше да борави с американската PRC 152 „таксат“ (тактическа сателитна) ръчна радиостанция и британския оптичен сензор за поточно видео „Файърсторм“.

Два часа до излитане. Седем души в залата внимателно се обличаха, парче по парче, с елементи на екипировката, които в крайна сметка щяха да ги доведат до състояние подобно на средновековните рицари — неспособност да помръднат без чужда помощ.

Намериха за Издирвача ботуши за скачане. За щастие всичко му бе по мярка. След това дойде ред на раницата „Берген“, в която имаше очила за нощно виждане, вода, муниции, леко огнестрелно оръжие и някои други неща.

В цялата подготовка им помагаха — най-много на Издирвача, разбира се — трима нови, които се наричаха ЕП („експедитори на парашутисти“). Подобно на някогашните оръженосци, те щяха да придружат насочвачите до самия край на товарната рампа, вързани за обезопасителните въжета в случай на неволно подхлъзване, и щяха да проследят скачането им в празното пространство.

Опитаха пробно пристягането на парашутите ВТ80 и бергените — съответно на гърба и на гърдите — и затегнаха ремъците до болка. След това карабините с дулата надолу, ръкавиците, кислородните бутилки и каските. Издирвача с изненада забеляза колко подобна на мотоциклетна е каската му на насочвач, с изключение на това, че под тази се клатеше черна гумена кислородна маска и очилата, които повече приличаха на очила за леководолази. След това пак се съблякоха.

Беше десет и половина. Излитането не можеше да бъде след полунощ, защото имаха да прелетят осемстотин километра между Джибути и малката точка в пустинята, където трябваше да атакуват. Два часа полетно време, бе пресметнал Издирвача, и два часа марш на скок до мишената. Така щяха да влязат в селото към четири сутринта и да хванат враговете си, когато те спяха най-дълбоко и имаха най-забавени реакции. Беше време за последен инструктаж.

— Този човек е мишената — каза Издирвача и им даде да разгледат една снимка с размер на пощенска картичка. Те внимателно огледаха лицето и го запаметиха: съзнаваха, че след шест часа може да го видят през очилата за нощно виждане във воняща сомалийска колиба. Лицето на картичката всъщност бе на Тони Суарес, който в този момент най-вероятно се наслаждаваше на калифорнийското слънце на единайсет часови пояса оттук. Но по-добра от тази снимка просто нямаше откъде да се вземе.

— Това е много високопоставена мишена от Ал Кайда, закоравял убиец, изпитващ страстна омраза към двете ни страни.

След това премина към снимките на стената.

— Пристигнал е от Марка на юг, където е територия на Ал Шабааб, с пикап… с ето този пикап. С него са дошли още седем души, сред тях водач, който впоследствие се е присъединил към своята група, за която ще стане дума след малко. Това прави седем души в групата с нашата мишена. Но един от тях няма да се сражава. Сред хората на мишената има чужд агент, работещ за нас. Той изглежда ето така…

Издирвача извади нова снимка, по-голяма, увеличение на лицето на Опал в укреплението на Марка, запечатано в мига, когато бе обърнал лице нагоре, към небето и камерата на безпилотния самолет. Носеше червеното бейзболно кепе.

— Да се надяваме, че ще чуе стрелбата и ще се свре зад някакво прикритие, но най-вече да се надяваме, че ще има съобразителността да си нахлупи червеното кепе, което виждате. Той няма да се бие с нас. Това оставя шестима. При никакви обстоятелства не стреляйте по него. Както казах, остават шестима и те ще се сражават.

Насочвачите се вгледаха в лицето на чернокожия етиопец и го запомниха.

— А другата група, началник? — попита Къдравия, чиято отговорност бяха моторните превозни средства.

— Така… Сега и за нея. Безпилотният самолет наблюдаваше нашата мишена и неговия отряд, които се намират в тази къща… на южната страна на селския площад. От другата страна на площада с групата, с която са дошли да се срещнат. Това са пирати от Севера. Всичките са от клана сакад. Довели са заложник и това е млад шведски юнга. Говоря за ето този…

Извади последната снимка. Беше му я дал Ейдриън Хърбърт, който на свой ред я бе получил от госпожа Бълстроуд. Тя бе взета от заявлението на младежа за зачисляване като юнга, предадено от баща му Хари Андершон. Изображението показваше симпатично русо момче с униформа на компанията, гледащо невинно в камерата.

— И какво прави той там? — попита Дейвид.

— Той е стръвта, с която примамихме мишената на това място. Нашият обект иска да купи момчето и за целта е донесъл един милион долара. Размяната може вече да е извършена, в който случай момчето може вече да е в къщата на мишената, а милионът — от другата страна на площада. Но е възможно извършването на сделката да е отложено за сутринта, преди заминаване. Което и от двете да е, дръжте си очите отворени за руса глава и не стреляйте по нея.

— За какво й е на мишената шведски юнга? — попита гигантът Бари.

Издирвача обмисли отговора си внимателно. Не беше нужно да лъже, просто трябваше да се съобразява за съобщаване на информация само на лицата, до които тя се отнася.

— На сакадите от север, които са го пленили по море преди няколко седмици, е казано, че нашият обект възнамерява да отсече главата му пред видеокамера. Спектакъл, предназначен за „забавление“ на Запада.

Възцари се мъртва тишина.

— Тези пирати… те също ли ще се сражават? — попита Дейвид, капитанът.

— Абсолютно. Но според мен, когато ги събудят изстрелите, те ще са под въздействието на така наречения „хат“. Знаем, че ги прави замаяни или ожесточени… Ако изстреляме дълъг откос през прозорците, най-естественото за тях ще е да предположат не че са пристигнали някакви парашутисти, а че са нападнати от бизнеспартньорите им, които или се опитват да им отмъкнат момчето, без да плащат нищо, или искат да си вземат милиона обратно. Иска ми се да ги видя да нападат къщата от другата страна на площада.

— Колко души са, началник? За пиратите питам?

— По залез-слънце са преброени осем души да слизат от двата пикапа.

— Значи общо четиринайсет вражески цели?

— Да. Искам половината от тях мъртви, преди да са се изправили на крака. И нека подчертая: никакви затворници.

Шестимата британци се събраха около снимките и картите. Проведоха шепнешком бърза оперативка. Издирвача чу фрази като „кумулативен заряд“ и „фраг“. Знаеше достатъчно, за да се досети, че първото се отнася до взривно устройство, способно да взриви ключалката на здрава врата, а второто — до т.нар. „осколочна граната“. Няколко пръста почукаха по различни точки на увеличената дневна снимка на селото. След десетина минути оперативката приключи и младият капитан се приближи усмихнат и заяви:

— Ще стане. Да се стягаме за път.

Издирвача схвана, че шестимата току-що са дали съгласието за провеждане на операцията, което бе поставено като решаващо условие от страна на британския премиер за извършване на исканата от американския президент услуга.

— Чудесно — каза той, защото това бе единственото, което можа да измисли.

Излязоха навън. Въздухът все още бе задушаващо топъл.

По време на инструктажа тримата експедитори бяха свършили голяма работа. Светлината през отворената врата осветяваше седем подредени в редица комплекта. Това определяше реда, в който бойците щяха да влязат в търбуха на херкулеса и обратния ред на скачането им от височина 7,5 километра.

Подпомагани от експедиторите, всички започнаха да нахлузват екипировката. Старшият експедитор, ветеран сержант, известен само като Джона, обърна на Издирвача специално внимание.

Издирвача бе пристигнал с тропическата униформа на американски полковник от морската пехота, която бе облякъл по време на полета с „Груман“-а, но сега му казаха да облече резервния комбинезон за скокове с пустинен маскировъчен цвят, каквито другите вече бяха облекли. След това дойде и тежестта под формата на различните елементи на екипировката.

Джона му помогна да нагласи 30-килограмовия парашут на гърба си и започна да прекарва многото брезентови ремъци, които го фиксираха. Когато ги подреди, започна да ги затяга, докато Издирвача не помисли, че ще го смачкат. Два от ремъците обхващаха отвътре бедрата му в областта на слабините.

— Пазете си топките по-далече от тези двата, сър — каза Джона. — Скок със семейните „брилянти“ между тях може да ви стъжни живота, когато парашутът се разтвори.

— Определено ще внимавам — каза Издирвача и пипна, за да се увери, че между ремъците в слабините му няма нищо „съществено“.

После дойде ред на раницата „Берген“, която се слагаше на гърдите. Четирийсетте й килограма го накараха да се прегърби. И нейните презрамки бяха стегнати до задушаване. Но още от парашутната школа на морската пехота Издирвача знаеше, че всичко това е важно.

Понеже раницата беше отпред, парашутистът трябваше да пада с гърдите надолу. Следователно, когато се отвореше, парашутът щеше да е над него. Скок с гърба надолу означаваше пропадане в отварящия се парашут, който щеше да го обгърне като плащаница в последния скок на живота му.

Теглото на бергена се дължеше основно на запаса от храна, вода и муниции — най-вече резервни пълнители за карабината и гранати. Но там бяха още личното му леко оръжие и очилата за нощно виждане. Беше немислимо да ги носи, докато пада — въздушното течение щеше да ги откъсне от лицето му.

Джона свърза кислородния резервоар и маркучите, които щяха да осигурят подаването на газа в маската на лицето му.

Накрая му дадоха каската и плътно прилепващия визьор, който щеше да защитава очите му от въздушния поток със скорост от 240 км/час, докато падаше. След това му помогнаха да свали раницата до момента на скока.

Седмината мъже се бяха превърнали в извънземни същества, излезли от студията за специални ефекти. Не можеха да ходят нормално, а крачеха като рибари в река, с широко разкрачени крака, бавно и предпазливо. По знак от Дейвид те се отправиха по бетонната настилка към зейналия товарен люк отзад на херкулеса, който чакаше с разтворена врата и спусната рампа.

Капитанът бе определил реда на скачане. Първи щеше да е гигантът Бари, просто защото той бе най-опитен от всички. След това беше Издирвача и веднага след него капитанът. От четиримата оставащи последен бе другият сержант. Къдравия, също ветеран, защото той не обичаше да има хора зад гърба си.

Един по един седмината парашутисти, подпомагани от тримата ЕП, се качиха мъчително по рампата и влязоха в корпуса на C-130. До полунощ оставаха двайсет минути.

Седнаха в редица на тапицираните с червен брезент седалки от едната страна на отсека, докато ЕП-тата продължаваха да провеждат различни тестове. Джона се грижеше лично за капитана и Издирвача.

Вътре беше почти съвсем тъмно — единствената светлина бе отразената от високо разположените над хангара прожектори. Издирвача знаеше, че когато капакът на люка се вдигне, ще останат в пълен мрак. Забеляза сандъците с останалата екипировка на отряда, които бяха пристегнати за остатъка от пътуването им до дома, както и двамата души до стената, разделяща товарния отсек от пилотската кабина. Това бяха двамата сгъвачи на парашути, които неизменно съпровождаха парашутистите, където и да отидеха те, със задачата да опаковат и разопаковат парашутите им. Издирвача се надяваше човекът, който бе сгънал парашута, да си разбира от работата и да я е свършил добросъвестно. Парашутистите имаха една стара поговорка: „Никога не се карай със сгъвача“.

Джона се наведе и провери дали двете въжета от червен памук са на мястото си. После свърза кислородната маска към въздухопровода и кимна. Издирвача се увери, че маската му прилепва добре, и пое дълбоко въздух.

Не беше въздух, а почти чист кислород. Щяха да го дишат по време на цялото изкачване до зададената височина, за да изчистят остатъците от азот в кръвта си. Това предотвратяваше кесонната болест, докато летяха надолу през зоните на променящо се налягане. Джона изключи кислорода и премина на капитана, за да направи същата проверка.

Отвън се разнесе пронизителен висок звук от четирите двигателя „Алисън“, които се завъртяха на стартер и с изкашляне се събудиха за живот. Джона направи крачка напред и закопча обезопасителния ремък през коленете на Издирвача. Последното, което направи за него, бе да включи подаването на кислород в маската му.

Свистенето на двигателите премина в грохот, а задната рампа започна да се вдига, за да скрие светлините на базата в Джибути и да се затвори с плътен звук от задействането на въздушната ключалка.

В корпуса се възцари пълна тъмнина. Джона и другите двама ЕП вече бяха заели местата си с гръб към стената. Херкулесът започна да рулира.

Седналите се облегнаха на парашутите, обгърнаха с ръце 40-килограмовите бергени в скутовете си и потънаха в кошмара на оглушителния шум, към който се добави стенанието на хидравликата, докато екипажът проверяваше задкрилките, и писъкът на горивните дюзи.

Не можеха да видят нищо, но почувстваха завиването на четиримоторната грамада към основната писта, след което машината поспря за момент, сякаш приклекна и скочи напред.

Въпреки измамните си габарити херкулесът ускори бързо, вдигна нос и се отлепи от пистата след само четиристотин метра. После започна стръмно да набира височина.

Дори най-лишеният от всякакви удобства пътнически самолет не може да се сравнява със задната част на C-130. Тук няма никаква звукоизолация, няма отопление, няма изравняване на налягането и определено няма стюардеси с колички. Издирвача знаеше, че до края няма да стане по-тихо — но пък щеше да стане зверски по-студено, когато се издигнеха. На всичко отгоре товарният отсек не бе херметизиран. Въпреки кислородната маска тук вече миришеше на авиационно гориво и масло.

Капитанът до него разкопча каската си, свали я и дръпна чифта слушалки над главата си. На същия куплунг висяха още едни и той ги предложи на Издирвача.

Джона, опрял гръб на отсрещната стена, също вече беше със слушалки. Той трябваше да има връзка с пилотите, за да знае кога да започне подготовка за П-часа (П от парашут), което бе точното време на скока. Издирвача и капитанът можеха да чуват коментара от пилотската кабина с гласа на британския командир, ветеран на 47-а ескадрила, който бе излитал и кацал на някои от най-негостоприемните и опасни писти по света.

— Достигнахме височина три хиляди метра — обяви той. — П-часа минус сто. — Това означаваше час и четирийсет минути до скока.

Малко по-късно:

— Изравняваме на седем хиляди и петстотин.

Оставаха осемдесет минути.

Слушалките заглушаваха донякъде рева на двигателите, но температурата се бе понижила драстично. Джона разкопча колана си и се приближи, като се държеше за фиксираната към стената тръба. Разговорите бяха изключени, комуникацията бе възможна само чрез жестове.

Пред всеки от седмината той изпълни една и съща пантомима. Високо вдигнатата дясна ръка с палец и показалец събрани във формата на буквата О. Като при леководолазите: „Добре ли си?“. Насочвачите му отговаряха по същия начин. След това той вдигна ръка със затворен юмрук, духна, за да отвори юмрука, и разпери пет пръста: скорост на вятъра в пункта на приземяване пет възела. Накрая разтвори четири пъти пръстите на ръката си: двайсет минути до П-часа.

Преди да приключи с одисеята си, Дейвид го хвана и мушна в ръката му плоска кутийка. Джона кимна и се усмихна. Взе кутийката и отиде в зоната на пилотската кабина. Когато се върна, продължаваше да се усмихва. После седна на мястото си.

След десет минути пантомимата се повтори. Този път с десет пръста, вдигнати пред лицето на всеки от седмината парашутисти. Седем кимвания. И седем души се надигнаха със своите бергени, завъртяха се и ги поставиха на седалките. После вдигнаха 40-килограмовите раници на гърдите си и закопчаха ремъците.

Джона пристъпи напред, за да помогне на Издирвача. Стегна ремъците така, че американецът почти започна да се задушава. Но по време на скока щеше да се развие скорост от 240 км/час и нищо не биваше да помръдне дори на сантиметър. Накрая Джона превключи маската му на кислород от личния му резервоар.

В този момент Издирвача чу нов звук. Над рева на двигателите през озвучаващата система на самолета загърмя във фортисимо музика. Издирвача схвана какво бе дал Дейвид на Джона, за да го занесе в пилотската кабина: компактдиск. И сега подобният на пещера товарен отсек на C-130 беше удавен в тътена на Вагнеровата „Езда на Валкюрите“. Това беше сигналът: три минути до П-часа.

Седмината вече стояха дясно на борд. Разнесе се глухият звук на разхерметизация преди спускането на рампата. Джона и двамата му помощници закачиха обезопасителните въжета, имащи за цел да предотвратят изпадане от самолета след подхлъзване.

Рампата се спусна и през отвора с рев нахлу леден порив, смесен с миризма на авиационно гориво и загрято масло.

Издирвача, който стоеше зад гиганта Бари, погледна покрай него към дупката в бездната. Там не се виждаше нищо. Единствено завихряща се тъмнина, вледеняващ студ, оглушителен шум, а в товарния отсек и влудяващите тръби на валкюрите в безумния им галоп към Вал хала.

Дойде моментът за последна проверка. Издирвача видя Джона да отваря уста, но не чу нито дума. В края на колоната Къдравия провери екипировката на редник Тим, който стоеше пред него, за да се увери, че маркучите на кислородния резервоар не са се оплели в парашута. После извика: „Седми окей“.

Джона сигурно го чу, защото кимна на Тим да направи същото с Пийт, лекаря, пред него. Взаимната проверка напредваше по колоната. Издирвача усети потупване по рамото и провери Бари пред себе си.

Джона — стоеше пред гиганта с лице към него — кимна след проверката на Издирвача и направи крачка встрани. Това беше краят. След всичкото бутане и пъшкане на седмината парашутисти им оставаше само да се хвърлят в нощта на осем километра в небето над сомалийската пустиня.

Бари направи крачка напред, наведе се и изчезна. Причината колоната да е толкова плътна бе, че голямата дистанция във въздуха можеше да се окаже катастрофална. Три секунди забавяне в мрака и двама парашутисти можеха да се окажат толкова далече един от друг, че да не се намерят никога. Спазвайки инструкцията. Издирвача се хвърли в отвора секунда след като петите на Бари изчезнаха.

И веднага в усещанията му настъпи коренна промяна. Грохотът заглъхна. Ревът на четирите двигателя на C-130 и Вагнер се смениха с тишината на нощта, нарушавана единствено от тихото, но засилващо се свистене на въздуха, докато тялото му набираше скорост над 240 км/час.

Усети как струята на отдалечаващия се от него Херкулес се опитва да го преобърне, първо в кълбо напред, после по гръб, но се противопостави. Не се виждаше луна, само звездите, твърди и светли, студени и неизменни, незамърсени от нищо на разстояние над три хиляди километра, слабо светеха в небето.

Издирвача погледна надолу и видя тъмна безформена маса. Знаеше, че близко над рамото му лети капитан Дейвид, следван от още четири стремително носещи се към земята тела.

Дейвид го настигна, прибрал ръце до тялото си в поза „стрела“, за да увеличи скоростта си, и се изравни с Бари. Издирвача последва примера му. Грамадното тяло под него бавно се приближаваше. Бари бе заел поза „морска звезда“ със стиснати юмруци в ръкавици, разперени ръце и крака, за да забави падането си до 180 км/час. Когато се изравниха с него, капитанът и Издирвача заеха същата поза.

Продължиха да падат в група, като към тях един по един се присъединиха и останалите. Издирвача видя как капитанът проверява личния си висотомер на китката, регулиран за налягането на атмосферния въздух над пустинята.

Другите не можеха да го видят, но висотомерът показваше, че преминават през височина от 4500 метра. Парашутите трябваше да се отворят на 1500. Като водещ парашутист Бари трябваше да се отдели от групата и на слабата светлина на звездите да се опита да избере възможно най-гладко и чисто от камъни място за приземяване. Издирвача бе инструктиран да се държи близко до капитана и да повтаря онова, което прави той.

Дори от 7500 метра височина свободното падане продължава само 90 секунди. Сега Бари се намираше малко под останалите и оглеждаше във всички посоки стремително носещата се към него земна повърхност. Другите се подредиха във формация, като поддържаха зрителен контакт.

Издирвача бръкна в джоба на раницата с парашута, за да се увери, че напипва механизма за отварянето му. Насочвачите не използваха D-пръстени за отваряне. Можеха да изберат барометричното сработване, но всичко механично може да се повреди и понякога това се случва. Когато падаш със 180 км/час, осъзнаването, че някакъв чарк не сработва, е крайно неприятно. Затова Дейвид и останалите предпочитаха ръчното отваряне.

Точно това се опитваше да намери в момента Издирвача. То представляваше парче тъкан с формата на парашут, здраво зашито към въже и прибрано в леснодостъпен джоб отгоре на раницата. Когато се извади във въздушната струя, то издърпва целия ВТ80 от пакета и го разтваря.

Издирвача видя под себе си Бари да достига 1500 метра височина и как парашутът му се разтвори и сивият му купол изпълни заобикалящия ги мрак. С периферното си зрение видя Дейвид да пуска изхвърляна на парашута във въздуха и да изчезва над него.

Издирвача направи същото и почти веднага почувства рязкото дръпване на огромния парашут, който го дръпна назад и нагоре… или поне така му се стори. В действителност той просто забавяше падането му. Усещането бе като да забиеш бързодвижеща се кола в стена и въздушната възглавница да се отвори. Но това продължи само три секунди, след това той започна да „плава“ във въздуха.

ВТ80 изобщо не прилича на куполовидния парашут, с който десантниците скачат по време на военни учения. Той представлява огромен копринен правоъгълник с формата на матрак, плаващо крило, което в случай на отваряне на голяма височина може да планира на много километри в тила на врага, невидимо за радари и за човешко око.

Насочвачите го харесваха затова, но и по друга причина — защото се разтваря безшумно, за разлика от изплющяването на другите, което може да предупреди намиращ се долу часови.

На 240 метра височина капитанът на десантниците освободи раницата си, която пропадна четири метра надолу и увисна на въжето си. Издирвача последва примера му. Няколко метра над тях останалите направиха същото.

Морският пехотинец наблюдаваше как земята, вече ясно видима под звездната светлина, се приближава към него; чу удара на раницата в пясъка и извърши маневрата за финално забавяне. Посегна нагоре, сграбчи двете ръчки за управление на купола и ги дръпна надолу. Парашутът се разшири и забави, което му позволи да се приземи със затичване. След това парашутът загуби формата си, сгъна се и падна на земята като оплетена маса от коприна и найлонови въжета. Издирвача откопча с едно дръпване ремъците през гърдите си и тези през краката. Наблизо паднаха остатъците от раницата с парашута. Той вече бе изпълнил предназначението си. Около него шестимата насочвачи правеха същото.

Погледна часовника си — два часът и четири минути. Графикът беше спазен. Но им отне време да почистят и формират колоната за марша на скок.

Седемте парашута трябваше да бъдат прибрани заедно с вече ненужните каски и кислородните маски, а към тях и резервоарите за кислород. Всичко това бе събрано в обща купчина, която насочвачите затрупаха с камъни.

Извадиха от раниците пистолетите и очилата за нощно виждане. Светлината на звездите бе достатъчна за предстоящото ходене, но очилата щяха да им дадат огромно предимство при атаката срещу селото, защо то щяха да превърнат непрогледната нощ в зеленикав ден.

Дай, уелският електронен специалист, преглеждаше техниката си. Благодарение на съвременната технология задачата им бе по-проста, отколкото щеше да бъде преди изобретяването на безпилотните самолети.

Някъде високо над тях се рееше „Глобал Хок RQ-4“, управляван от КССО от ВВБ „Макдил“ в Тампа. Флорида. Гледаше надолу към тях и към селото и виждаше всичко без проблем. Можеше също да открие всяко живо същество по телесната му топлина, която щеше да го покаже като белезникаво петно в пейзажа.

Щабквартирата на КССО препращаше всичко, което получаваха в Тампа в звук и образ, до комуникационната зала в Джибути. Дай настройваше и проверяваше пряката си връзка с Джибути, откъдето щяха да им съобщят къде точно се намират, къде е селото, в коя посока да предприемат марша на скок и дали в целевата зона става нещо.

След къс разговор с Джибути, Дай докладва на останалите. И двамата оператори можеха да ги виждат като седем бели петна на фона на пустинята. В селото нямаше никакви признаци на движение, което бе индикация, че всички там са дълбоко заспали. Извън скупчените една до друга къщи не се виждаха човешки същества, а вътре в къщите те не можеха да бъдат наблюдавани. Цялото богатство на селото — стадо кози, четири магарета и две камили — бе в заграждение на открито и се различаваше ясно.

Имаше няколко по-малки петна, които се движеха — явно кучета. Разстоянието бе 7700 метра, а оптималната линия за марш на скок бе по азимут 024.

Капитанът на десантниците имаше собствен компас марка Silva и система за термонаблюдение SOPHIE. Въпреки уверенията от Тампа, че няма нужда от тях, той ги включи и завъртя лъча около себе си. Всички застинаха, когато върху близкия хоризонт, очертаващ пясъчния басейн, в който се бяха приземили — избран от Бари като добро за целта място, — се показа малко петно.

Беше прекалено малко за човек и твърде голямо за надникваща глава. После оттам се разнесе изскимтяване и петното изчезна. Пустинен чакал. В 02:22 часа групата тръгна на север в индийска нишка.