Фредерик Форсайт
Набелязаните (11)

8.

Рибарският кораб бе стар и очукан, но именно това бе идеята. Отчаяно се нуждаеше от поне една ръка боя, но и това бе нарочен избор. В море, пълно с обикалящи из крайбрежните води рибарски кораби, този не трябваше да привлича ничие внимание.

Корабът излезе от залива, където Рафи Нелсън някога бе имал плажен бар в околностите на Ейлат, в най-тъмните часове на нощта. По изгрев-слънце вече се намираше южно от Акаба и без да бърза, навлезе в Червено море покрай любимите на леководолазите курорти в египетски Синай. Слънцето беше високо, когато мина покрай възвишенията Таба и Дахаб, където вече имаше няколко рано излезли около рифовете кораби с гмуркачи; никой от тях не обърна никакво внимание на неугледния израелски риболовен кораб.

Капитанът бе на руля, а първият помощник правеше кафе. На борда имаше само двама истински моряци, чиято задача бе да се оправят с мрежите. Другите осмина бяха командоси от Сайерет Маткал.

Трюмът за риба бе изстърган и проветрен от старата воня, за да стане престоят им възможен — осем койки по стените и обща столова на палубата. Капаците на люковете бяха затворени, та климатикът да може да си върши работата в затвореното помещение под изгарящото слънце.

Докато корабът плуваше на юг между Саудитска Арабия и Судан, бе извършена промяна на идентичността му. Той стана „Омар ал Дхофари“, регистриран в оманското пристанище Салала. Екипажът му съответстваше на промяната — освен че можеха да минат за араби от Залива, всички знаеха и езика.

В пролива между Джибути и Йемен корабът заобиколи йеменския остров Перим и навлезе в Аденския залив. Оттук нататък вече се намираше в пиратски води, но беше имунизиран срещу всякаква опасност. Сомалийските пирати търсят жертва с търговска стойност и собственици, готови да платят, за да си върнат кораба. Един омански риболовен кораб изобщо не се вписва в тази схема.

Хората на борда забелязаха фрегата от международния флот, който бе вгорчил живота на пиратите, но никой не ги обезпокои. Слънцето се отрази в обективите на мощните бинокли, през които го оглеждаха, и това бе всичко. Оманският флаг не заинтригува и ловците на пирати.

На третия ден корабът заобиколи Кейл Гард, най-източната точка на африканския континент, зави на юг покрай Сомалия и се насочи към оперативната си позиция между Могадишу и Кисмайо. Когато стигна до мястото, остана в дрейф. Хвърлиха рибарските мрежи, за да се поддържа преструвката, и изпратиха до въображаемата приятелка Мириам в Офиса имейл с безобидно съдържание, известяващ, че всичко е наред и остава само да се чака.

Началникът на отдела Бени също се отправи на юг, но избра много по-бърз начин — излетя за Рим и оттам за Найроби. Мосад отдавна поддържа силно присъствие в Кения и Бени бе посрещнат от местния шеф на резидентурата, облечен в обикновени цивилни дрехи и дошъл с обикновена кола. Беше минала седмица, откакто сомалийският рибар бе предал пратката си на Опал, и Бени се надяваше, че това време е било достатъчно да намери някакво надеждно средство за моторизирано придвижване.

Беше четвъртък и същата нощ, малко пред полунощ, както обикновено бе излъчено предаването „Бухали“, Преди него бяха отделени обичайните минути за прогноза на времето. Този път бе споменато, че въпреки горещата вълна над Ашкелон леко ще превали.

 

 

Пълното съдействие от страна на британците за Издирвача се подразбираше от само себе си. Обединеното кралство бе дало четири жертви, убити от въодушевени от Проповедника млади фанатици, търсещи славата, рая или и двете, и властите искаха да сложат край на това със същата решителност като американците.

Издирвача бе настанен в една от конспиративните квартири към американското посолство — малък, но добре обзаведен котидж по чакълените улички в Мейфеър. Проведе се кратка оперативка с участието на представителя на КССО към посолството и главния резидент на ЦРУ. После го откараха за среща с Тайната разузнавателна служба в централата им на Воксхол Крос. Издирвача бе идвал вече два пъти в облицованата със зелен варовик сграда, но човекът, с когото се запозна, бе нов за него.

Ейдриън Хърбърт бе на горе-долу същата възраст, което означаваше, че е бил колежанин, когато през 1991 година Борис Елцин сложи край на съветския комунизъм и Съветския съюз. Бе постъпил по съкратената процедура след дипломиране като историк в Линкълн Колидж и година стаж в Школата за изучаване на страните от Изтока и Африка^[1] в Лондон. Специалността му бе Централна Азия и той говореше урду и пущу, както и малко арабски.

Директорът на ТРС — често, но неправилно наричана МИ6, — който винаги е известен само като Шефа, показа главата си на вратата, за да каже „Здравей“, и остави Ейдриън насаме с гостите си. Присъстваше — просто като знак на внимание — служител от Службата за сигурност (контраразузнаването) или МИ5, разположена в Темс Хаус, на не повече от петстотин метра надолу по течението на Темза, на десния бряг на реката.

Последва ритуалното предлагане на кафе с бисквити, след което Хърбърт погледна тримата си американски гости и попита:

— И как според вас можем да ви помогнем?

Двамата представители на посолството оставиха нещата в ръцете на Издирвача. Никой от присъстващите не бе в неведение с какво се занимава човекът от ОПТО. Издирвача не сметна за нужно да обяснява какво е свършил досега, докъде е стигнал и какво смята да прави по-нататък. Дори между приятели и съюзници винаги има неща, които не е необходимо да се знаят.

— Проповедника е в Сомалия, а не в Йемен — каза той. — Не ми е известно точно къде. Но знаем, че компютърът му и съответно източникът на предаванията се намират в склад и фабрика за консервиране в пристанището Кисмайо. Почти съм сигурен, че не се намира там физически.

— Доколкото ми е известно, Конрад Армитидж ви е осведомил, че не разполагаме с човек в Кисмайо — напомни Хърбърт.

— Изглежда, никой не разполага — излъга Издирвача. — Но не това е причината да съм тук. Установихме, че някой комуникира с този склад и е получил потвърждение и благодарности за своите съобщения. Складът е собственост на „Туршии Масала“, базирана в Карачи. Може и да сте чували за нея.

Хърбърт кимна. Той обичаше индийската кухня и понякога водеше „активите“ си в къри ресторанти, когато те идваха в Лондон. Лютивият сос с манго бе широко известен.

— Благодарение на едно необикновено стечение на обстоятелствата, в което никой от нас не вярва, „Масала“ е изцяло собственост на господин Мустафа Дардари, който е приятел от детските години на Проповедника в Исламабад. Искам този човек да бъде разследван.

Хърбърт погледна човека от МИ5 и той кимна и каза:

— Не е невъзможно. Тук ли живее той?

Издирвача знаеше, че МИ5 имат хора в главните посолства, макар основните им задължения да бяха в границите на страната. ТРС, макар да отговаряше най-вече за шпионажа и контраразузнаването срещу враговете на Нейно величество зад граница, разполагаха с възможности за провеждане на операции и у дома.

Знаеше също, че както при ФБР и ЦРУ в Щатите, има периоди на съперничество между „външните“ и „вътрешни“ тайни служби, които водят до враждебност, но и че общата заплаха от джихадски екстремизъм и дължащия се на него тероризъм от десет години е довела до по-пълноценно сътрудничество.

— Той не се задържа на едно място — обясни Издирвача. — Има имения в Карачи и градска къща в Лондон, в Пелам Кресънт, естествено. Доколкото знам, е на трийсет и три, ерген, с привлекателна външност и силно присъствие на социалната карта.

— Май сме се засичали — каза Хърбърт. — Веднъж, на частна вечеря, с домакин пакистански дипломат. Доколкото си спомням, има много изискани маниери. Искате да го наблюдаваме?

— Искам да стане жертва на взлом — направо каза Издирвача. — Искам смартфонът му да се подслушва както на звук, така и на образ. Но най-много от всичко искам компютъра му.

Хърбърт погледна Лорънс Фърт, представителя на Петицата, и каза:

— Съвместна операция?

Фърт кимна.

— Имаме нужното оборудване, разбира се. Трябва ми само санкция от по-високо. Не би трябвало да е проблем. Той в града ли е в момента?

— Това не ми е известно — призна Издирвача.

— Е, не е проблем да разберем. И предполагам, че всичко трябва да стане незабелязано и да остане така?

„Да, възможно най-незабелязано“, помисли си Издирвача. Беше решено двете служби да получат разрешение за много черна операция, без санкция от никакъв магистрат, с други думи — напълно незаконна. Но и двамата британски висши агенти бяха уверени, че при следата от кръв и смърт, оставена от Проповедника в цялата страна, не би трябвало да има никаква съпротива, включително до ниво министър. Единствената политическа уговорка щеше да е обикновената: правете каквото трябва, но не искам да знам нищо. Типичната позиция на водачите на нацията.

Докато го връщаха в елегантния му котидж с кола на посолството, Издирвача изчисли, че в момента има два възможни маршрута към точното местонахождение на Проповедника. Единият минаваше през настолния персонален компютър на Дардари, а другият… другият той засега щеше да задържи като фокусник в ръкава си.

 

 

Малко след изгрев на следващия ден корабът „Малмьо“ напусна пристанището на Гьотеборг и се отправи към открито море. „Малмьо“ бе 22000-тонен търговски кораб за превоз на общи товари и над кърмата му се развяваше жълто-синият флаг на Швеция.

Корабът бе част от значителната търговска флотилия на Хари Андершон, един от последните уникални магнати, останали да живеят в Швеция. Андершон бе основал корабната си компания с един-единствен стар трампер и постепенно я бе окомплектовал с още четирийсет кораба, с което бе станал най-големият корабен магнат в страната.

Въпреки данъците той не се бе изнесъл да живее зад граница и пак въпреки данъците не бе приел над корабите му да се развява „удобен“ флаг на удобна регистрация. Беше „плавал“ само по море, никога на Борсата^[2]. Бе единственият собственик на „Андершон Пайн“ и — нещо рядко за страна като Швеция — истински милиардер, а не по документи. Беше минал през два брака и имаше седем деца, но само едно от тях, най-малкият му син, бе проявило желание да стане мореплавател като баща си.

На „Малмьо“ му предстоеше дълъг път. Корабът пренасяше карго от автомобили „Волво“ с дестинация Пърт, Австралия. На мостика беше капитан Стиг Еклунд, първият и втори помощник бяха украинци, а старшият механик — поляк. Екипажът се състоеше от десетима филипинци, сред които кок, стюард и палубна команда от осем матроси.

Единственият извън списъчен бе кадетът Уве Карлшон, който учеше за сертификат за офицер от командния състав и бе на първото си дълго пътуване. Беше само на деветнайсет години. Само двама членове на екипажа знаеха истинската му самоличност — самият той и капитан Еклунд. Старият магнат бе решил, че ако най-малкият му син ще става моряк, на един от неговите кораби няма да има нито тормоз, породен от озлобление, нито подлизурстване от страна на търсещите облаги.

Така че младият юнга пътуваше под прикритието на моминското име на майка си. Приятел на правителствена служба бе осигурил истински паспорт с това име, а паспортът бе осигурил документи от шведския търговски флот на същото име.

Четиримата офицери и юнгата бяха на мостика. Стюардът им донесе кафе, а „Малмьо“ заби нос в надигащите се вълни на пролива Скагерак.

 

 

Агент Опал наистина бе успял да намери стар кросов мотоциклет от един сомалиец, който бе решил да напусне страната с жена си и детето си и отчаяно се нуждаеше от долари, за да започне на чисто в Кения. Онова, което правеше сомалиецът, бе абсолютно незаконно според законите на Ал Шабааб и можеше да му донесе най-малко наказание с бичуване, но пък той имаше разнебитен пикап и вярваше, че ще се добере до границата, ако пътува нощем, а през деня се крие сред гъстата растителност между Кисмайо и кенийската граница.

Опал бе пристегнал към багажника голяма кошница като за покупки, но в която в случая имаше голяма резервна туба с бензин.

Картата, която бе извадил от корема на рибата, му показа избраното от водещия му офицер място за среща на брега — намираше се на 150 км на север и той беше преценил, че може да стигне по изровеното трасе на крайбрежното шосе там малко преди зазоряване.

Другата му покупка бе старо транзисторно радио, по което можеше да слуша различни чужди станции — нещо също забранено от Ал Шабааб. Но понеже живееше сам в бунгало извън града, той можеше да притиска с максимално намален звук радиото до ухото си, да улови „Кол Израел“ и да не бъде случайно чут от някой наблизо. Така бе научил за очаквания над Ашкелон дъжд.

На следващия ден жителите на този жизнерадостен район можеха да погледнат към синьото небе и да се озадачат от отсъствието на дори един-единствен облак в него, но проблемът си бе техен.

Бени бе вече на рибарския кораб. Беше долетял с хеликоптер — машина, притежавана и експлоатирана от друг израелец, под претекста на частен чартър за богат турист от Найроби до хотел „Оушън Спортс“ в Уайтаму на брега северно от Малинди.

На практика хеликоптерът бе летял успоредно на бреговата линия, беше завил на север след остров Ламу, източно от сомалийския остров Рас Комбони, докато бордовата джипиес система не бе засякла рибарския кораб долу.

Хеликоптерът бе увиснал на шест метра, после бяха спуснали въже и Бени се бе спуснал по него без колебание в ръцете на очакващия го екипаж.

Вечерта Опал потегли под прикритието на тъмнината. Беше петък и улиците бяха почти празни, защото хората се бяха отдали на вечерната молитва, в резултат на което пътният трафик бе незначителен. На два пъти той забеляза срещу себе си светлини на фарове и на двата пъти отби, за да пусне камионите да минат покрай него. Правеше същото и когато виждаше на хоризонта само светло сияние. Караше само на лунна светлина.

Пристигна подранил. Когато разбра, че е на няколко километра от мястото на срещата, отби и изчака зазоряването. При първите лъчи на слънцето потегли пак, но бавно, и след малко пристигна. От пустинята вляво излизаше широка уади^[3] с мост над нея. Коритото щеше да прелее по време на предстоящия мусонен период и щеше да се превърне в бушуваща стихия под бетонния мост.

Слезе от пътя и избута мотоциклета на стотина метра покрай коритото. Заслуша се. И след петнайсетина минути чу онова, което бе очаквал — едва доловимия звук на бордови мотор. Размаха двукратно фенерчето — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Звукът се насочи към него и в тъмното море се материализира силуетът на надуваема лодка. Той погледна към шосето. Нямаше никого.

На брега слезе Бени. Размениха си паролите и чак тогава се прегърнаха. Имаше новини от дома, изслушани с жадно внимание. Последва къс инструктаж и предаване на оборудването.

То бе добре дошло и прието с нетърпение. Щеше да се наложи да го зарови, разбира се, под пода на бунгалото, а после щеше да прикрие следите с постлани парчета шперплат. Малка радиостанция, последна дума на техниката, способна да приема съобщения от Израел и да ги задържа в продължение на трийсет минути, за да им бъде снет текстът или да бъдат запомнени. После се самоизтриваха.

С нея Опал щеше да изпраща съобщенията до Централата: съобщенията се диктуваха, после се компресираха в импулс, толкова кратък, че дори в Израел бе нужда ултрамодерна технология, за да се улови този импулс и да се запише. След това в Тел Авив съдържанието на импулса щеше да бъде превърнато обратно в нормална реч.

Инструктажът бе не по-малко важен: складът, необходимостта да се разбере кой живее в него, напуска ли това лице някога мястото и къде отива, ако го прави; описание на всяко превозно средство, независимо дали е използвано от обитател или редовен посетител на склада; има ли посетител, живеещ наблизо, и ако да, пълното описание на жилището му и точното му местоположение.

Опал не трябваше да знае това, а и дори Бени можеше само да предполага, но най-вероятно някъде в небето щеше да се рее американски безпилотен самолет — „Предатор“, „Глобал Хок“ или може би дори нов „Сентинел“, който бавно щеше да прелита часове наред, да гледа надолу и да вижда всичко. Само че в плетеницата от улички в Кисмайо наблюдателите можеха да изпуснат дадена кола сред стотиците други, ако въпросната кола не им е описана предварително с максимални подробности.

Още една прегръдка и се разделиха. Надуваемата лодка, в която пътуваха още четирима въоръжени командоси, отплува в морето. Опал доля резервоара на мотоциклета си и се отправи на юг към бунгалото си, където щеше да зарови радиостанцията и зареждания от фотоволтаична клетка акумулатор.

Бени бе взет от морето по същия начин, по който бе дошъл — със спуснато от хеликоптера въже. След като го изпратиха, командосите се отдадоха на поредния ден тежки тренировки, плуване и риболов, за да убият скуката. Тяхното присъствие може би нямаше да бъде необходимо повече, но щяха да останат тук още малко, за всеки случай.

Бени кацна на летището в Найроби и взе полет за Европа и оттам за Израел. Опал обиколи по улиците около склада и в крайна сметка намери стая под наем. През процеп в огънатите капаци на прозорците можеше да вижда входа с двоен портал.

Щеше да продължи работата си като талиман, защото зарязването й щеше да събуди подозрение. И щеше да се храни и да спи. А междувременно щеше да наблюдава склада с максимално внимание. Надяваше се нещо да се случи.

А много далече от него, в Лондон, Издирвача правеше всичко по силите си нещо наистина да се случи.

 

 

 

Хората, монтирали охранителната система в Пелам Кресънт, бяха достатъчно уверени в уменията и репутацията си, за да обявят кои са. Затова на външната стена под стряхата имаше елегантна табела: „Тази частна собственост се охранява от «Системи за сигурност Дедал»“. Табелата беше дискретно заснета от парка.

„Дедал“, помисли Издирвача, когато видя табелата. Древногръцкият инженер, конструирал оказалите се не много надеждни крила за сина си, който паднал и се удавил в морето, когато се разтопил восъкът, с който били залепени перата. Но същият човек бе построил и невероятно изобретателен лабиринт за критския цар Минос. Несъмнено съвременният Дедал се опитваше да имитира умението на създателя на загадката, тоест да създаде система, която никой да не може да преодолее.

Съвременният Дедал се оказа Стив Бампинг, основател и управител на компанията, монтираща охранителни системи за много богати клиенти. С позволението на директора на Отдел G на МИ5 Фърт и Издирвача го посетиха. След като той изслуша какво искат от него, първата му реакция бе категоричен отказ.

Докато Фърт говореше, Издирвача извади снимки и ги подреди в два реда върху бюрото на господин Бампинг. Снимките бяха дванайсет. Шефът на „Дедал“ ги изгледа озадачено. Всяка снимка бе запечатала мъртвец със затворени очи на носилка в моргата.

— Какви са тези хора? — попита той малко стреснато.

— Покойници — отговори Издирвача. — Осем американци и четирима британци. Напълно безобидни хора, правили каквото могат за своите страни. Убити хладнокръвно от джихадски терористи, въодушевени и мотивирани от проповедник в интернет.

— Господин Дардари? Абсолютно невъзможно!

— Не той. Проповедника разгръща кампанията си на омраза от база в Близкия изток. Имаме почти сигурни доказателства, че неговият базиран в Лондон помагач е вашият клиент. Това ме накара да дойда от другата страна на Атлантика при вас.

Стив Бампинг не можеше да откъсне поглед от дванайсетте мъртви лица.

— Мили боже… — прошепна накрая. — Какво искате?

Фърт му обясни.

— Оторизирано ли е това?

— От Кабинета — потвърди Фърт. — И не, не разполагам с подписа на вътрешния министър върху лист хартия, на който това да е казано ясно. Но ако искате да разговаряте с генералния директор на МИ5, мога веднага да ви дам прекия му телефонен номер.

Бампинг поклати глава. Вече бе видял картата на Фърт, която удостоверяваше, че е офицер в антитерористичния отдел на МИ5.

— Искам за това да не се чуе нито дума! — предупреди той.

— Не и от нас — увери го Фърт. — При никакви обстоятелства.

Системата, инсталирана на Пелам Кресънт, бе от т.нар. Златно меню. Към всяка врата и прозорец бяха монтирани невидими лазерни датчици, свързани към централен компютър. Когато системата бе активирана, собственикът на дома можеше да влезе само през централния вход.

Вратата изглеждаше обикновена, с ключалка „Брама“, отваряна с ключ. При отварянето на вратата се задействаше звукова сигнализация, която продължаваше точно трийсет секунди. След това звуковата аларма спираше, но се изпращаше беззвучен сигнал в дежурния център на „Дедал“. Оттам уведомяваха полицията и веднага изпращаха своя кола.

Но за да се обърка евентуалният взломаджия, дръзнал да опита късмета си, сигналът идваше от шкаф в едната посока, докато компютърът беше в съвсем различна посока. Собственикът разполагаше с 30 секунди, за да стигне до правилния шкаф, да освободи достъпа до компютъра и да въведе шестцифрен код в светещия панел. Шест цифри означават един милион комбинации. Само човек, знаещ правилната, можеше да спре предупредителната звукова сигнализация за по-малко от трийсет секунди и да предотврати усложненията след нея.

Ако направеше грешка и трийсетте секунди изминеха, имаше телефон и четирицифрен телефонен номер за свързване с центъра. След това трябваше да каже личния си идентификационен код, за да отмени алармата. Дори една неправилна цифра в кода щеше да информира центъра, че човекът е под принуда, и веднага щеше да бъде приведена в действие процедурата „въоръжен натрапник на територията на имота“.

Имаше още две предпазни мерки. Невидими лъчи в салоните за приеми и по стълбищата щяха да задействат безшумни аларми, но ключовете за изключването им бяха много малки и скрити зад кутията на компютъра. Дори с опрян в челото пистолет заплашеният собственик не трябваше да ги деактивира.

Най-сетне скрита зад шпионка камера покриваше целия хол и никога не се изключваше. От всяко място на земята господин Дардари можеше да набере телефонен номер и да види на екрана на своя iPhone какво става в собствения му хол в момента.

Но — както господин Бампинг извинително обясни на клиента си впоследствие — дори във високотехнологичните системи понякога възникват неизправности. След регистрирането на фалшива аларма в момент, когато господин Дардари беше в Лондон, но не и в дома си, се наложи да го извикат, което не му беше приятно. Екипът на „Дедал“ поднесе извиненията си, а градската полиция се държа много любезно. Това го умилостиви и той се съгласи техник на фирмата веднага да се погрижи за неизправността.

Пусна ги да влязат, видя ги, че започват от шкафа с компютъра, доскуча му, остави ги да си вършат работата и отиде да си направи коктейл.

Когато двамата техници — впрочем и двамата от компютърния отдел на МИ5 — дойдоха да му докладват, остави чашата си и добродушно се съгласи да направят проверка. Излезе навън и влезе. Звуковият сигнал се включи. Господин Дардари отиде до шкафа и го спря. За всеки случай остана в хола и набра номера на шпионската си камера. Видя на екрана себе си и двамата техници. Благодари им и те си тръгнаха. Два дни по-късно си тръгна и той, за седмица в Карачи.

Проблемът при компютърните системи е в това, че компютърът управлява всичко. Ако развие „свои идеи“, компютърът става не само безполезен, а направо сътрудничи с врага.

Когато дойде, екипът на МИ5 не използва брадясалия номер с камиона от газовата компания или микробуса на телефонните техници. В крайна сметка хората наоколо можеше да знаят, че съседът им отсъства. Затова дойдоха абсолютно безшумно в два след полунощ, облечени с тъмни дрехи и обути с гуменки. Дори уличното осветление изгасна за няколко минути. Преодоляха вратата за секунди и в целия квартал дори за миг не светна лампа.

Водачът бързо деактивира алармата, бръкна зад кутията и изключи инфрачервените лъчи. Няколко чуквания по клавиатурата казаха на камерата да влезе в режим на „стопкадър“, показващ празния хол. Господин Дардари можеше да използва телефоните от дома си в Пенджаб и щеше да види същото — празен хол. Всъщност господин Дардари все още беше във въздуха.

Този път бяха дошли четирима и действаха изключително експедитивно. В трите най-важни помещения — дневната, трапезарията и кабинета — бяха монтирани миниатюрни микрофони и видеокамери. Когато приключиха, навън все още цареше непрогледна тъмнина. Глас в ухото на водача на екипа потвърди, че улицата е пуста, и те напуснаха така, както бяха дошли — незабелязано.

Единственият оставащ проблем бе персоналният компютър на пакистанеца. Той го бе взел със себе си. Но се върна след шест дни, а два дни по-късно отиде на официален прием. Третото посещение в дома му се оказа най-краткото. Компютърът бе на бюрото му.

Твърдият диск бе свален и поставен в дубликатор на дискове, известен на техниците като Кутията. В едната страна на Кутията бе вкаран дискът на господин Дардари, а от другата страна бе сложен празен диск. Отне 45 минути да се създаде точно изображение на диска върху дубликата и да се върне оригиналният обратно, без по нищо да личи, че е бил свалян. Романтиката на миналото бе отстъпила окончателно пред новите технологии.

Сложиха USB флашка и включиха компютъра. Операционната система се зареди от флашката, заедно със зловреден софтуер, който програмира компютъра да записва всеки натиснат клавиш и всеки постъпил имейл. След това данните се предаваха на следящ компютър на МИ5, който създаваше нов запис в журнален файл всеки път, когато пакистанецът използваше своя компютър. Без той да заподозре нещо нередно.

Издирвача с готовност призна, че хората на МИ5 са добри. Отлично знаеше, че прехванатият материал заминава и за сградата с форма на геврек в покрайнините на град Челтнам в графство Глостършър, където се помещаваше Правителствената щабквартира по комуникациите — британският еквивалент на Форт Мийд. Там криптографи щяха да анализират файла и да проверят открит текст ли съдържа, или шифровано съобщение. Ако бе второто, шифърът трябваше да се разбие. Съвместните усилия на двете титанични организации гарантирано щяха да „разкостят“ живота на пакистанеца.

Но имаше още нещо, което му бе необходимо и срещу което домакините му не възразяваха. Това бе „жътвата“ от всички вече излъчени съобщения и всички бъдещи натискания на клавиши да бъде предоставена и на един младеж, сгърбен над компютъра си в полутъмното таванско помещение в Сентървил. Защото той имаше специални изисквания, които бяха предназначени само за ушите на Ариел.

Първата информация се получи много скоро. Нямаше ни най-малко съмнение, че Мустафа Дардари е в непрекъснат контакт с компютъра в склада за консервиране в Кисмайо, Сомалия. Той обменяше информация и предупреждения с Трола и беше личният кибер представител на Проповедника.

Междувременно разбивачите на шифри полагаха усилия да открият какво точно е казал той и какво му е отговорил Трола.

 

 

Агент Опал прекара цяла седмица в наблюдение на склада, преди безсънните му нощи да бъдат възнаградени. Това се случи в нощта, когато порталът на склада се отвори. Онова, което излезе оттам, не бе празен камион за доставка, а пикап, стар и очукан, с кабина и открита задна платформа.

Това е стандартната машина за двете половини — северна и южна — на Сомалия. Понякога в задницата й се наместват неколцина племенни бойци, заобиколили монтирана на стойка картечница. Онази, която мина по улицата, наблюдавана от Опал през пролуката, бе празна, ако се изключеше шофьорът зад волана.

Шофьорът бе Трола, но Опал не знаеше това. Единственото, което знаеше, бе заповедта на неговия водещ офицер: ако оттам излезе нещо различно от камиони за стока, проследи го. Така че той напусна наетата стая, отключи веригата на мотоциклета си и последва машината.

Пътуването бе дълго и изтощително: започна посред нощ и продължи до след изгрев-слънце. Първата част му бе известна — крайбрежният път водеше на североизток, покрай сухата уади и горичката палми, където се бяха срещнали с Бени, но след това продължиха към Могадишу. Преполовиха утринта и резервният му резервоар бе полупразен, когато пикапът зави в разположения на брега град Марка.

Също като Кисмайо. Марка бе непоколебима опора на Ал Шабааб до 2012 година, когато федералните сили с мощната подкрепа на войската на Африканската мисия в Сомалия (съкратено АМИСОМ) си го върна от джихадистите. Само че през 2013 стана точно обратното. Фанатиците атакуваха обратно и след кръвопролитни сражения си възвърнаха със зъби нокти двата града и земята между тях.

Замаян от умора, Опал проследи пикапа до окончателното му спиране. Това стана пред врата, охраняваща входа в някакъв вътрешен двор. Шофьорът на пикапа сигнализира продължително с клаксона. В скованата от здрави дъски врата се отвори прозорче, през което предпазливо надникна лице. След това вратата започна да се разтваря.

Опал слезе, скри се зад мотоциклета, като се преструваше, че поправя предната гума, и се вгледа между спиците. Шофьорът, изглежда, бе добре познат, защото последваха поздрави и той влезе вътре. Портата започна да се затваря. Преди да се захлопне окончателно, Опал видя имение с централен двор и три мръснобели ниски постройки с разбити прозорци.

Изглеждаше като един от хилядите подобни дворове в Марка — разстлан на голяма площ комплекс от ниски бели кубове между охреножълтите хълмове и песъчливия бряг, след който започваше безбрежната синева на океана. Само минаретата на джамиите се издигаха над ниските сгради.

Опал навлезе в задръстените с боклук улички, намери сянка, за да се скрие от издигащото се слънце, сложи върху главата си шемага и заспа. Когато се събуди, мина през града, като се оглеждаше, докато намери човек с варел бензин и ръчна помпа. Този път нямаше долари — това щеше да е крайно опасно. Можеха да го съобщят на мутава — религиозната полиция, съставена от фанатици с омраза в очите и бичове в ръцете. Затова плати с пачка шилинги.

Отново потегли под прохладата на нощта. Върна се навреме за смяната си на рибния пазар. Едва следобеда успя да издиктува късо съобщение, да изкопае загърнатата в брезентово зебло радиостанция, да свърже към нея новозаредения акумулатор и да натисне бутона „Изпращане“. Съобщението бе получено в Офиса северно от Тел Авив и както бе договорено, без забавяне стигна в ОПТО, Вирджиния.

В рамките на същото денонощие един „Глобал Хок“ от американската база в Йемен откри имението. Това отне известно време, но в съобщението от Мосад се споменаваше за пазар на плодове със сергии и разхвърляна по земята стока на само сто метра от мястото. И за минаре през две преки. Както и на пътна детелина с много отбивки, построена от италианците на шестстотин метра по права линия на север, където шосето за Могадишу заобикаляше града. Не можеше да има грешка.

Издирвача разполагаше с пряка връзка с центъра за управление на безпилотните самолети на КССО край Тампа, откъдето сигналът се прехвърляше в американското посолство. Седеше и съзерцаваше трите къщи в заградения двор. Коя ли от тях беше? Никоя? Дори да се намираше в момента в някоя от тях, Проповедника не бе застрашен от ракетен удар. „Хелфайър“ или „Бристоун“ щеше изравни със земята поне десетина от нагъсто застроените къщи. Жени, деца… Неговата война не беше с тях, а и нямаше доказателство.

Искаше това доказателство, нуждаеше се от него и бе сигурен, че когато криптолозите най-сетне приключат, производителят на лютеница от Карачи ще му даде това доказателство.

 

 

Когато „Малмьо“ застана в края на опашката от търговски кораби, чакащи реда си да навлязат в Суецкия канал, Опал спеше в бунгалото си в Кисмайо. Корабът застина под египетското слънце под затъпяващата сетивата горещина. Двама от филипинците хвърлиха въдици — надяваха се да разнообразят вечерята с прясна риба. Останалите седяха под тентите зад железните контейнери с леки коли, които бяха горещи като радиатори. Но европейците останаха вътре, където благодарение на допълнителния генератор климатиците правеха живота малко по-поносим. Украинците играеха карти, полякът бе в машинното отделение. Капитан Еклунд пишеше имейл до съпругата си, а юнгата Уве Карлшон четеше наръчника по морска навигация.

Далече на юг един джихадист фанатик, изпълнен с омраза към Запада и делата му, преглеждаше разпечатките на съобщенията, донесени му от Кисмайо.

А в изграденото от калени тухли укрепление сред хълмовете зад залива Гаракад един племенен вожд садист на име Ал Африт, с прякор Дявола, подготвяше изпращането на дузина от бойците си в морето, та въпреки рисковете да потърсят следващ улов.