Джей Лин
Бъди с мен (9)

Девета глава

В началото помислих, че не съм го чула добре. Не знам какво съм чула, но нямаше начин Джак да му е син. Джак му беше брат.

Но докато гледах побелялото му лице и чистите му сиви очи, започвах да разбирам, че това, което казва, е нещо много сериозно, тайно, нещо, което малцина знаеха. И вероятно това беше и самата истина. Поклатих глава и повторих като идиот:

— Джак ти е син?

Той задържа погледа ми още няколко секунди и се вторачи напред. Мина време преди да проговори.

— По дяволите! Тес, никой не знае за това. Само родителите ми. И Кам, но той няма да каже нищо. Никой друг не знае.

Не бях изненадана, че Кам знае, но все пак бях леко шокирана, че не е споделил с мен. Но пък от друга страна, това никога не ми е влизало в работата. Не намирах начин да… обработя информацията. Мислите ми блъскаха из главата с бясна скорост. Да, Джак и Джейс много си приличаха. Но нима братята не си приличат? Джейс и Джак имаха много силна връзка, но нима не е така при повечето братя? За Джейс Джак беше първото и най-важно нещо на света. Но така е и при някои братя.

Но те не бяха братя.

Тя бяха баща и син.

Мили боже!

Сега вече можех да си обясня много неща. Не само любовта му към Джак и начина, по който се държеше с него, но и разговорът ни по-рано, когато каза, че знае от личен опит как някои от най-хубавите неща в живота не се случват по план. И може би това бе причината да спре да играе футбол, да няма планове да търси работа далеч от дома. Искаше да е тук, със сина си, както и да се водеха на хартия. Това също обясняваше защо не води момичета у дома. Защото имаше дете. И макар че не той, а родителите му го отглеждаха, един ден може би щеше да си го гледа сам.

А това беше огромен товар за всяко момиче. Да, прекалено много е да го искаш, от която и да е. Сега разбирах. И бях тотално шокирана.

Джейс беше татко.

Той определено беше ТКИЧ — таткото, когото исках да чукам.

Стиснах очи. Господи, не можех да повярвам, че в такъв момент ми минаваха подобни мисли. Той беше татко! Въздухът излезе от дробовете ми толкова бавно, сякаш се процеждаше през порите на кожата ми, а не през гърлото. Той се пресегна да махне стрък слама от косата ми. Едва преглътнах. После завъртя стръкчето между пръстите си.

— Той знае ли?

Джейс поклати глава.

— Не. Мисли, че баба му и дядо му са му родители.

— Защо? — Изобщо не помислих колко нетактичен беше въпросът ми. Трябваше ли да питам за такива неща? Вероятно не, но исках да знам. Исках да знам как човек като Джейс, който очевидно обича детето си, е позволил някой друг да го гледа вместо него.

— Много е объркано — каза и се облегна в седалката. Потърка лице и въздъхна. — Гледат го откакто се роди. Дори го осиновиха. Знам, че така изглеждам в очите ти като пълно лайно, нали? — Погледна ме и болката, която напълни тези очи, стисна и моя гръден кош. — Дори не се грижа за собствения си син! Родителите ми го правят. Вместо мен. И той дори не знае. Предполагам не изглеждам чак толкова привлекателен сега, нали?

Мигах и не знаех какво да отговоря на това. Не можех дори да си затворя устата. Той се засмя дрезгаво, с презрение към самия себе си и удари тила на главата си в седалката. Изведнъж напрежението започна да се оттича от раменете му.

— Не отглеждам своето собствено дете — повтори. Можех само да си представя колко пъти на ден си го повтаряше и се обвиняваше. — Родителите ми го гледат. От пет години. Искам да променя това, но не мога да върна тези години назад. Как мога да променя това сега? Ако му кажа, това тотално ще разруши света му. Ще разбие сърцата на родителите ми, защото те го приемат като собствено дете. — Очите му се затвориха. — Аз съм един проклет негодник, който живее за сметка на родителите си и на собственото си дете.

После се засмя горчиво и седна.

— Не си такъв.

— О, стига моля те! — Не бях виждала тази усмивка преди. Това беше самоунищожителна усмивка. — Току-що ти казах, че имам петгодишен син, сега съм почти на двайсет и две. Направи сметката, Тес. Бях на шестнайсет. Ходех на училище. Човек може ли да се гордее с такова нещо?

— Нима се срамуваш?

Той ме погледна едва ли не с укор.

— Не — каза тихо. — Не се срамувам от Джак. Никога няма да се срамувам. Но се срамувам, че не изпълнявам родителските си задължения и че за него не съм татко, а батко.

Исках да го питам толкова много неща. Един камион мина по главния път и разпука тишината.

— Значи си бил на шестнайсет? Ти си бил дете, Джейс. Както съм била и аз с Джеръми.

— Това е различно — каза и затвори очи. — Това не ме оправдава. Никак дори.

— Колко шестнайсетгодишни познаваш, които могат да бъдат родители? — попитах настоятелно.

— Има много и се справят.

— Това не означава, че всеки е готов да стане родител на такава възраст. Аз със сигурност щях да се справя. И родителите ми щяха да ми помогнат. — И тогава млъкнах, защото едва сега се сетих, че бебета се правят от двама души. — Освен това не си единственият, който носи отговорност за него. Трябва да има и майка, нали? Къде е…?

— Няма да говоря за нея — каза много рязко. Тонът му ме озадачи. — Това няма нищо общо с нея. Нищо общо. — Опа! Тука има някаква драма с мама. — И да помагаш не е като да осиновиш, нали? Когато казах на родителите си, те бяха доста разстроени. Искаха да завърша училище, да отида в колеж, да играя футбол. Не искаха да захвърлям всичко ей така.

— Не можеш да ги виниш — казах меко. Но къде беше майката в тая схема?

— Така че или трябваше да го осиновят, или да го дадем за осиновяване. Защото не бях готов. И колкото и гадно да звучи, аз не го исках в началото. Не исках да чуя за него. Преди да се роди и след като се роди и го видях, пак не исках. И в известен смисъл го предадох. — Гласът му стана много тежък, плътен. Очевидно, която и да бе майката, тя не влизаше в картинката от мига, в който Джак се е родил. А аз умирах от желание да разбера защо. — И те попълниха документите за осиновяване. И така. И сега, когато погледна назад, разбирам какъв егоист съм бил. Трябваше да го призная тогава, но не го направих и сега не мога да променя нищо. Нищо.

— Но ти си част от живота му, Джейс. Знам, че искаш да върнеш времето назад и да поправиш нещата. И това е най-важното. Че го обичаш. Независимо какъв ви е официалният статут.

Джейс удари главата си в облегалката и въздъхна.

— Обичам го повече от живота си. Но това не оправдава решенията, които взех тогава.

Гъст като пушек гняв ме заля и забравих за майката.

— Ти сам ми каза, и то само преди час, че на шестнайсет човек е все още дете, че не трябва да се виня за мълчанието си. Каза ми, че вината не е моя. Значи моята крехка възраст и наивност може да оправдае мен, но не и теб, така ли?

Той отвори уста, но не му дадох шанс.

— Така ли е, или не е така? Ако е така, значи това е несправедливо и напълно грешно като твърдение! — Не нямах намерение скоро да си затворя устата. — Не можеш да ми казваш на мен, че трябва да се освободя и да забравя за решения, които съм взела тогава, след като ти самият не можеш да го направиш.

Джейс се притисна към седалката, опитваше се да каже нещо, правилното нещо, но очевидно имаше проблем да го намери.

— Е, тук ме хвана натясно.

— И още как!

Устните му се извиха в едното ъгълче, но очите му останаха сериозни.

— Не ти трябва всичко това — каза и очите му изведнъж станаха тъмносиви, като буреносен облак. — Ти си млада, целият живот е пред теб.

— Какво общо има това? Мисля за теб, Джейс. Много. И се тревожа. И ми пука. Искам да бъда с теб — бузите ми горяха, но продължих да говоря. — Това е повече от ясно. Но ти вземаш решения вместо мен, изкривяваш ги в съзнанието си, правиш избор вместо мен, без дори да ме питаш какво мисля и какво чувствам.

— И какво мислиш и как се чувстваш сега, Тес? — Челюстта му отново бе здраво стисната, а очите му бяха огнено сиви. — Наистина ли искаш да си с мен сега? Мислиш ли, че е разумно от наша страна да се обвързваме? След като знаеш всичко това? Мислиш ли, че това е правилното решение за теб? И ако стане така? Ако се сближиш с Джак? Ако те обикне?

— Защо да не ме обикне? Защо да е нещо нередно? Нали ти самият каза, че бих била…

— Защото ще си отидеш, Тес. Ти не мислиш да оставаш тук. И проклет да съм, ако позволя сърцето на това дете да бъде разбито, само защото ти се чука.

Сълзи залазиха към гърлото ми и изгориха очите ми. Това ли си е мислил? След всичко, което казах, мислеше така? След това, което той каза и това, което той направи за мен? И после бе обобщил всичко в едно изречение — защото ми се чука? И сега, когато разбрах какво наистина мисли за мен… честно болеше много повече от отхвърляне.

— Знаеш ли, Джейс — гласът ми трепереше, но продължих. — Фактът, че имаш дете, което отглеждат родителите ти, фактът, че не искаш дори да споменеш името на майка му — това са неща, които имат значение, но никога не биха ме отблъснали от теб. Не могат да променят и отношението ми към теб. Но начинът, по който се държиш и начинът, по който правиш болните си заключения за мен… това вече наистина може да може да ме отблъсне.