Джей Лин
Бъди с мен (8)

Осма глава

Джак се хвърли в разтворените ръце на Джейс. Той го вдигна високо и завъртя малкото човече във въздуха. Ако някой стоеше близо до тях, можеше да му разбият лицето — с такава скорост го въртеше. Джак пищеше щастливо със затворени очи и отворена уста. Гърдите ми се свиха от сладка болка. Докато ги гледах, си мислех… Един ден Джейс щеше да бъде страхотен баща. Не че щях да се радвам на привилегията да участвам в това магическо приключение. С него, като татко?! Защото според Джейс аз бях една постоянна, ходеща гигантска грешка. В мига, в който си го помислих, имах чувството, че стотици стършели забиват жилата си в мен. Сякаш им бях бутнала кошера и сега го ритах с крак.

Не разбирах защо боли толкова много. Мисълта за бебета бе нещо, което дори не ми бе минавало през ума. С планираната кариера в обозримо бъдеще и всичко друго, това беше изключено. Но и тази мисъл не отпусна менгемето, в което някой бе стиснал гръдния ми кош.

Джак размърда крачета и в мига, в който Джейс го пусна на земята, той се затича към мен, обви ръчички около краката ми и вдигна главичка нагоре. Това дете беше очарователно.

— Научи ли се да яздиш коне? — попита. Учудих се колко добре помнеше разговора ни.

— Нахраних ги, но не съм ги яздила — казах с усмивка, за която ми трябваше цялата останала в мен воля. И очевидно не бе писано да се науча и днес при темпото, с което Джейс и аз яздехме, но не коне.

— Защо не я заучи? — попита строго Джак и извъртя врат към брат си.

— Научи — поправи го Джейс разсеяно, приближи се към нас и погали меките къдрици на детето. — Ти си като малка амеба.

Без да пуска краката ми, Джак попита:

— Какво е а-меее-ба?

Джейс се засмя и го дръпна за ръката:

— Това е едно нещо, което се лепи по другите неща и хора. Трябва да се научиш да пускаш.

Но Джак не възнамеряваше да ме пусне скоро. Освен това стискаше доста силно за килограмите и възрастта си. Джейс погледна нагоре и докато откъсваше брат си от мен, погледите ни се срещнаха, но той веднага погледна встрани.

Какво забавление! Какъв кеф щеше да е прибирането към общежитието. Но поне нямаше да е такъв конфуз като този, който преживях, докато се запознавах с майка му и изглеждах сякаш досега се бях въргаляла из сламата, което всъщност си беше самата истина.

Госпожа Уинстед се усмихна топло, но не успя да прикрие изненадата, която изведнъж изостри чертите й. Беше хубава жена, имаше деликатни бръчици около устата и очите. Беше облечена в джинси и износена тениска. Очевидно не се страхуваше да запретне ръкави и да помага из фермата.

Поех дълбоко въздух и подадох ръка. Джейс вдигна брат си и го метна през рамо сякаш беше торбичка с картофи. Очевидно нямаше намерение да ме представи, а с баща си наистина се бе постарал. Почувствах се ужасно неловко, като в небрано лозе, съвсем не на мястото си. Като натрапник. И истината е, че мястото ми наистина не беше тук. Гореща бучка залази към гърлото ми. Болката в гърдите ми стана по-неукротима. Бузите ми пламтяха.

— Аз съм Тереза — казах с прегракнал глас. Джейс се обърна и ме изгледа някак остро. Прочистих гърло и добавих: — Сестрата на Кам.

Тя се загледа в лицето ми и като че едва сега видя приликата.

— А, да. Как е брат ти?

Изведнъж се почувствах в безопасност, защото можех да отговоря на този въпрос и да поема глътка въздух, за да се успокоя.

— Добре е. Ще участва в квалификациите за професионален футбол през пролетта.

— Наистина ли? Страхотна новина! — Погледна към Джейс и Джак, които правеха номера с наметалото на Супермен. Господи, колко бяха хубави заедно! Въздъхнах. — Знаеш ли, че Джейс също играеше футбол?

— Мамо! — започна да негодува Джейс.

— Да — кимнах. — Кам ми е споменавал няколко пъти, но така и не разбрах защо е спрял.

Госпожа Уинстед отвори уста да ми отговори, но Джейс внимателно пусна Джак на земята и буквално връхлетя върху нея.

— Трябва да тръгваме, мамо! — Почти не ме погледна. — Хайде, Тес!

Скръстих ръце и направих крачка назад. Наложи се да си захапя езика, за да не му отговоря пред майка му. Не бях куче! Не отговарях на заповеди и подсвирквания.

— И аз искам да тръгвам! — каза Джак и веднага закрачи към джипа, но Джейс го настигна.

— Не, не малко приятелче, ще се наложи да си останеш у дома този път!

Долната устна на Джак затрепери.

— Искам да бъда с теб.

— Знам, но трябва да закарам Тес, става ли?

Джак се нацупи и помислих, че след няколко секунди ще изпадне в истеричен плач. Джейс клекна пред него, хвана го за раменете. Просто слезе при него, застана очи в очи. Толкова нетипично за другите момчета на възрастта на Джейс.

— Ще се върна и ще излезем за сладолед. Става ли? Как ти се струва?

Очите на Джак грейнаха, но майка им каза:

— Джейс, ще му развалиш вечерята. Пак.

Джейс й се изплези и каза:

— Нищо няма да развалим, нали?

Малкият се закикоти съвсем като… щастливо дете.

— Не, няма!

— Добре тогава, хайде бегом у дома.

После се изправи и тръгна към госпожа Уинстед.

— Ще се върна след малко.

Обърна към мен и усетих как напрежението ме сковава. Чувствах се толкова неловко, като балерина на първото си представление. Помахах на госпожа Уинстед:

— Радвам се, че се запознахме.

Тя се усмихна сърцато, погледна Джейс, после погледна мен и каза:

— Искрено ще се радвам да се видим отново.

Е, можеше ли да стане по-неловко от това? Кимнах, защото… какво друго ми оставаше? Джак се изскубна от ръцете на госпожа Уинстед и ме прегърна. Стиснах го силно. И тогава разбрах колко е трудно да не го обичаш. Искаше ми се да остана още малко с детето и после да се прибера на стоп, но щеше да изглежда странно? Затова когато Джак избяга и се прибра в къщата, тръгнах към джипа. Джейс ми бе отворил вратата и чакаше да се кача. Истински кавалер, както винаги.

Не му благодарих. Той се качи, въздъхна така тежко, че каквото и да кажех, щеше да звучи слабо в сравнение с болката във въздишката му, а това допълнително ме ядоса. Защото… Защо той да се чувства зле? Не бях ли аз тази, която трябваше да се чувства пренебрегната и отхвърлена? Той стисна здраво челюсти, обърна колата и подкара по неравния чакъл. Не проговори до края на тясната отбивка.

— Тес…

— Не, не започвай — отрязах го веднага. — Вероятно, каквото и да имаш да казваш, няма да е това, което искам да чуя. И ако пак ми кажеш, че това, което се случи е грешка, поредната грешка… — Гласът ми се скърши, почти бях готова да заплача. — Ще те ударя. Сериозно ти казвам.

Устните му потрепериха сякаш си мислеше, че се шегувам.

— Е, нямаше да кажа точно това, но…

— Не — предупредих го, предусещайки че има да ми казва нещо дори по-лошо. — Просто ме закарай у нас. — Стиснах здраво устни, за да не вижда как треперят, защото той почти не гледаше в пътя, а в лицето ми. — Искам да си ида у дома.

— Мамка му! — изпсува и вместо да увеличи скоростта, спря рязко и паркира колата.

Джипът се поклати като лодка, когато Джейс се обърна с цялото си тяло към мен.

— Тес, ти наистина не разбираш…

Завъртях очи и исках да направя някоя остроумна забележка, но вместо това, гърлото ми се сви и прошепнах:

— Прав си, не разбирам. Ти ме харесваш. Искаш ме, но постоянно ме отблъскваш. Заради Кам ли? Защото Джейс, ако е заради него, това е адски тъпо. Той ми е брат, не ми е девствен колан.

Лицето му се изкриви, сякаш бе изял парче лимон.

— Това е гледка, която не искам дори да си представям.

— О, я млъквай.

Изведнъж чертите му се изгладиха, стисна волана с все сила и каза почти спокойно.

— Добре, не е Кам. Може би в началото, да. Защото честно казано да излизам със сестра му е преминаване на всякакви граници, но ще съм честен и ще кажа, че не ме притеснява, мога да живея с такава вина.

— Очевидно е така — казах под носа си и се обърнах към прозореца. — Или пък пенисът ти не би изпитвал вина.

Той почти се задави.

— Тес… Аз… просто… Ти… не искаш да бъдеш с мен. Наистина не искаш това.

Опитах се да се изсмея, но пак излезе като лай:

— Уау! Какъв новаторски подход. Значи сега излиза, че не ти ме риташ по задника, а аз теб. Аз не съм искала! Много хитро!

— Не, не е така — каза настоятелно. — Повярвай ми, има неща, които не знаеш. Има неща, които ако знаеше, сега нямаше да седиш тук с мен.

Обърнах поглед към него и попитах с насмешка:

— Да не би да си убил някого? Да не би да си нарязал тялото му на парчета и да си нахранил дивите прасета?

— Моля? Не.

— Пребил си и си изнасилил момиче? Заключил си няколко деца в някое мазе? Или в свободното си време си терорист?

Лицето му се сви от погнуса.

— По дяволите, какви ги говориш! Не!

— Добрееее — казах бавно. — Тогава не виждам какво толкова ужасно си направил, за да не искам да бъда с теб.

Той извърна поглед, поклати глава.

— Не разбираш, Тес, наистина не разбираш. Не мога да те имам.

— Но ти ме имаш — прошепнах и веднага си затворих устата. Наистина ли го казах на глас?

Погледнах ужасена в широко отворените му очи. Но нима това не беше истината? Той ме имаше, независимо дали ме искаше или не. Не можех да променя това, което чувствах към него, не можех да променя желанията си.

— Не искам… — започна бавно, през очите му премина сянка. — Не искам да те нараня.

Но? Винаги има едно но… и винаги е недоизказано. И аз седях и чаках това „но“ да потъне в мен. Затворих очи, поех дъх през зъби, но гърдите ми бяха приклещени под някаква непоносима тежест. Казах му всичко открито, с риск да изглеждам жалка и нищожна, а той успя да измисли само това? Чувствах се толкова неловко, няма дума за срама, който изпитвах. Исках да се махна от тук, колкото е възможно по-бързо.

— Моля те, закарай ме у дома.

Той не помръдна.

— Тес…

— Закарай ме у дома!

Секунда мълчание. После бавно отпусна ръце в скута си и извика толкова силно, че стресна и двама ни, сякаш самият той не очакваше да го каже.

— Той ми е син!

И след това каза тихо, сякаш пак не вярваше, че го казва на глас.

— Джак ми е син.