Джей Лин
Бъди с мен (6)

Шеста глава

Кала стоеше до рамката на вратата и стискаше пакетче бонбони.

— Значи нямаш идея какво ще правите?

— Не. — Придърпах потника си надолу. — Каза само да се облека като за навън. Това е добре, нали?

Тя огледа джинсите и гуменките ми и каза:

— Навън е доста топло. Можеш да облечеш нещо по-леко. С джинси ще ти е жега.

Погледнах с копнеж към малкия гардероб, където висяха самотните ми къси гащи, но наистина не исках да прекарам по-голямата част от времето, каквото и да бе решил да правим, да се притеснявам за белега си и затова че ще го гледа. Знаех, че не трябва да се срамувам от такива неща, но… да, срамувах се. И не беше кой знае колко топло, не и като преди месец.

— Не, ще остана с джинсите.

Тя завъртя вързаната си на опашка коса между пръстите си, огледа ме отново и каза:

— Не се забелязва кой знае колко много. Просто казвам. Но както и да е — Опитах се да кажа нещо или поне да изразя изумлението си, че е прочела мислите ми, но не успях, защото тя веднага смени темата. — Къде е Деби?

Погледнах към празното легло, в което и тази нощ никой не бе спал.

— Не знам. — Не я бях виждала от предишния ден, когато влезе в стаята си само за няколко секунди и излетя веднага.

— А другите ти съквартирантки?

— Добър въпрос — казах и бавно откъснах очи от празното легло. — Все още не съм се запознала с тях.

— Странно — прошепна тя и се обърна към вратата им. — Искам да почукам.

— Недей!

— Но…

Телефонът записука и сърцето ми подскочи. Грабнах го от леглото и прочетох съобщението.

— Долу е, чака ме.

— О, да тръгваме тогава — усмихна се Кала.

Пратих му бързо съобщение, пуснах телефона в чантата си и излязохме в коридора. Вратите на нормалните хора бяха отворени заради жегата, но можеха да си го позволят и защото имаха нормални съквартиранти.

— Значи излизате на среща, нали така? — попита Кала и ме подбутна към асансьора и далеч от стълбите.

— Не.

Тя повдигна вежди недоверчиво.

— Мисля, че те харесва.

Позволих си секунда да се порадвам на мисълта, че това може да е среща и че той може би ме харесва. Радвам се, че си тук. Стана ми весело, смешно дори. Добре, край с илюзиите, защото това не беше среща и не биваше да си мисля такива неща.

— Казах ти, познаваме се отдавна. Той е най-добрият приятел на…

— Кам, да — прекъсна ме тя. — Знам, но не излиза с Кам, а с теб. И се съмнявам, че те извежда на разходка да те повози с кола само защото си сестра на приятеля му.

Отворих уста да възразя, но ето че не бях обмислила тази вероятност — да ме извежда, за да позабавлява сестричката на приятеля си? И както я отворих, така и я затворих. Ами ако наистина беше така? Сложих ръка върху корема си. Не, не исках никой да ме съжалява, не исках някой да го прави от някакви благородни подбуди. Гадеше ми се. Ами ако го правеше, защото ме чувства като своя сестра? Ок, последното не беше възможно, така че го изключих като вариант.

— Изглеждаш изплашена. Меко казано.

Опитах се да сложа някакво безгрижно изражение, което само предизвика смеха й. Асансьорът спря и вратите се отвориха.

— По-добре ли изглеждам?

— Наистина ли?

Когато кимна два пъти, пригладих косата си и влязохме в лобито. Беше претъпкано. Хората седяха или се излежаваха по диваните и си приказваха безгрижно. Видях джипа и спрях, преди да излезем през входната врата.

— Може ли да ти кажа нещо? — попита Кала и излезе пред мен.

Сърцето ми вече блъскаше.

— Разбира се.

Ленива усмивка се разля по красивото й лице и почти заслепи белега.

— Просто трябва да ти го кажа. Това момче…

— Какво за него? — попитах и спрях на няколко метра от джипа. Кала беше от този край, беше по-малка от Джейс, но може би знаеше за него неща, които аз не знаех? Не че имаше кой знае какво значение. Не биваше да има значение. Ние бяхме приятели и… започвах да звуча като повредена плоча. Тя въздъхна и започна да се отдалечава на заден ход.

— Това момче е непоносимо, нечовешки, невъзможно секси. Това е.

Неволно се усмихнах.

— Да, мисля, че тук вече трябва да се съглася.

Тя погледна към джипа, усмихна се още веднъж, помаха само с пръсти и каза:

— Забавлявай се.

Махнах й, въздъхнах тежко и тръгнах. Той се наведе да ми отвори вратата и няколко кичура паднаха и погалиха миглите му.

— Здравей, красавице!

— Здрасти — казах и се качих на високата седалка, щастлива от милия му поздрав, който май не беше най-здравословното нещо за мен, но както и да е. Пресегнах се за колана и преди да го закопчея, го погледнах. И сега вече ми трябваше силна воля да не изквича. Без тениска. Гол до кръста. Можех най-спокойно да се обзаложа (ако имах пари), че Джейс имаше най-красивото, най-добре оформеното тяло в света. Дори седнал, мускулите на корема му бяха като скала. Имах чувството, че ако ги докосна, ще си натъртя ръката. Погледът ми обходи татуировката му.

— Успя ли? — попита и ми метна една полуусмивка. Нямах никаква идея за какво ми говори. Просто седях и го гледах. Той се засмя тихичко, пресегна се и взе колана от ръката ми. Докато го прекарваше през гърдите ми, ръцете му неволно ме докоснаха. Мисля, че ахнах или охнах, но бързо преглътнах сензационното усещане от допира му. Той закопча колана, погледна ме с искрящите си сиви очи и попита: — Така добре ли е?

Кимнах.

Без да спира да се усмихва, той се настани пак на мястото си и вдигна розовата кутия, която едва сега забелязах. Наблюдателна, няма що! Подаде ми я и каза:

— Аз си изядох моята половинка. Не можех да чакам.

Усмихнах се и отворих кутийката. Отхапах и вече исках да погълна цялото останало количество. Всеки път изпитвах такова детинско вълнение, преди да опитам къпкейка. Може би защото не знаех какво да очаквам. Една хапка и вече скимтях от удоволствие.

— Господи. Какво има в тоз кейк? Парченца М&М?

— Аха. Каквото и да е, трябва да ти кажа, че е страхотно.

— Искам да се омъжа за това парче кейк.

Джейс се засмя гърлено, свободно, безгрижно. Потеглихме. Не посмях да се обадя докато си изям кейка. Трябваше ми време да успокоя пулса във вените след неговия случаен допир, преди да кажа някоя глупост. А когато бях в състояние да говоря, вече бяхме на главното шосе и пътувахме към Мартинсбърг.

— Къде отиваме? — попитах.

— Изненада — каза и ме погледна крадешком. — Може и да ти е топло по джинси. Според прогнозата, следобед ще стане доста горещо.

Да, времето беше необичайно топло за октомври.

— Добре съм.

Изсмя се.

— Да, да, добре си.

Погледнах го и се засмях с пълно гърло.

— Какво искаш да кажеш, че не съм добре ли? Това беше наистина…

— Превъзходно?

Поклатих глава. Усмихвах се като кръгъл идиот.

— Това беше доста кофти — завърших.

Той не спираше да се смее и да търси някаква радиостанция с блус.

— Мисля, че ти направих комплимент. Казах, че си добре.

Отворих уста да попитам защо се опитва да бъде деликатен. Бях убедена, че намира за глупаво да крия белега си. За щастие се спрях навреме. Вероятно още преди да ми отговори, щях да изглеждам още по-малоумна. Насилих се да обърна глава към прозореца и сложих ръце в скута си.

— Е, как е учението?

Не ми хареса как прозвуча този въпрос, но той не забеляза.

— Добре. Ако успея да ходя на всички лекции и да си взема изпитите през другата година на пролет ще завърша.

— Страхотно.

Усмихнах се широко, прекалено широко за настроението ми. Нямах никаква идея какво той бе решил да прави, след като завърши, но едва ли щеше да остане тук. Но и това не ми влизаше в работата.

— Къде ще заминеш, след като завършиш?

Джейс се размърда в седалката си, с едната ръка държеше волана, а другата сложи на коляното си.

— Е, с диплома по опазване на околната среда мога да отида, където си поискам, но ще остана тук. Или ще ходя на работа към регионалния център по опазване на околната среда, но ще живея тук. Това в случай че се успея да убедя Университета „Уест Вирджиния“, че имат нужда от мен. Имат много добра програма по селско стопанство, отделът им е в покрайнините на Кернесвил. Не е далеч.

— Няма да заминаваш? — въпросът ми изскочи с мълниеносна скорост.

— Не мога — каза и веднага добави: — Искам да кажа, че тук ми харесва.

Нямаше как да не забележа това доста кратко колебание и напрежението в раменете му. Започнах да хапя долната си устна и го погледнах скришом.

— Не можеш?

Не ми отговори. Пресегна се към радиото и намери станция с кънтри музика. Някой виеше нещо за сълза в бирата, но изобщо не се заслушах повече. Какво искаше да каже с това, че не може да замине. Нищо не го задържаше тук. Наистина, с тази диплома можеше да отиде, където си иска, особено ако успееше да си намери работа към Министерството по опазване на околната среда. Джейс прокара ръка през рошавата си коса и ме изгледа.

— А ти?

— Какво аз? — Опитваше се да смени темата на разговор.

— Ти ще останеш ли тук? — Леката подигравка в гласа му ме вледени. — Да учиш децата?

Не можех да спра раздразнението си от тона му:

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Той се засмя, но незнайно защо смехът му прозвуча сухо и грубо.

— Стига, Тес. Да преподаваш на малки деца, начално училище? Сериозно ли си мислиш, че е възможно?

Обърнах се към него и скръстих ръце.

— Добре, сега вече не те разбирам. Преди ми каза, че да преподаваш на деца е хубаво нещо и…

— Да, идеята е хубава, но не е…

— Не е какво? — настоях аз и вече се барикадирах отвсякъде да се защитавам. — Какво не е?

— Не е за теб — Погледна ме и зави по Куийнс Стрийт. — Това не си ти.

Погледнах го и се изсмях. Смехът ми прозвуча като лай.

— Това е пълна глупост. Как така знаеш дали е за мен, или не е за мен? — Бях толкова ядосана, че дори не посмях да анализирам откъде се взе възмущението ми. — Та ти едва ме познаваш, Джейс!

— Познавам те.

— Не, не ме.

Онази полуусмивка се появи отново и вече побеснях, защото така винаги успяваше да ме обезкуражи.

— О, Тес…

— Изобщо не ми минава това О, Тес! Искам да знам защо считаш, че от мен ще излезе отвратителна учителка?

— Не казах такова нещо, не казах, че ще станеш отвратителна учителка. — Лицето му беше развеселено, а на мен ми беше крайно любопитно какво му се струваше толкова забавно. — От теб ще излезе страхотна учителка. Децата ще те обичат и ти ще си щастлива, но ти не искаш това.

— Ако искаш да знаеш, обичам да съм с деца. Когато бях в студиото, помагах доброволно на мъничките. — Загледах се през прозореца. Големите търговски центрове и къщи оредяваха и на тяхно място се виждаха все повече дървета. — Както и да е.

— Не разбираш какво се опитвам да ти кажа.

— Очевидно — сопнах се ядно.

Той въздъхна.

— От теб ще излезе страхотен учител, Тес, но ти си човек на изкуството. Искаш да танцуваш. Това искаш, винаги си го искала.

Стиснах очи, сякаш да блокирам истината, да не я виждам.

— Невинаги съм искала това.

— Така ли?

— Така.

— Не ти вярвам. И веднага ще ти кажа защо. Танцуваш от мига, в който си проходила. И си тук само докато се оправи крака ти, нали? Докато си в състояние отново да танцуваш, нали? Цялата тая работа с преподаването е просто резервен вариант. В случай че не можеш. Но този вариант не ти харесва така, както ти харесва перспективата да се върнеш към балета. Ти самата ми го каза.

Отворих уста да му кажа колко греши, но господ да ме накаже, ако знам защо точно тези думи излязоха от устата ми:

— Преди година не съм и предполагала, че ще дойда тук. Не ми бе минало през ум и за секунда. Прав си. Когато доктор Морган ми каже следващия месец какво е положението и ако съм добре, до три месеца ще започна да танцувам. Това ще направя, защото обичам да танцувам. Какво лошо има в това? Няма да съм тук, да, няма да съм на място, където очевидно нищо не ми е ясно и не разбирам нищо от това, което ми се казва.

Джейс не каза нищо. Мина доста време преди да заключи:

— Разбира се, няма нищо лошо.

Почувствах се като съвсем гола, съблечена до кожа, до голото ми съзнание и душа. От безсилие вдигнах ръце във въздуха.

— Тогава защо изобщо водим този разговор?

Той се усмихна и сви рамене.

— Не знам. Ти го започна.

— Не съм.

— Напротив, ти започна. Попита ме какво ще правя след завършването и аз ти върнах любезния въпрос.

— Искам да те ударя.

Той се разсмя.

— Особено сега — опитах се да го убия с поглед.

Той намали скоростта и зави по тесен път, който ми се стори познат. Погледна ме с килната настрани глава. След секунда мълчание допълни:

— Е, ако решиш да останеш и да преподаваш, ще бъдеш превъзходна учителка. Ако не, и това е хубаво. Защото знам колко много означава балетът за теб.

Не знаех какво да кажа. И тогава осъзнах къде сме. Изправих се на седалката и се загледах в малката табелка, висяща от едната верига.

— Във фермата сме!

— Да.

Изведнъж усетих тревога, граничеща с ужас.

— Защо?

— Просто ми се върти в главата от известно време — каза и ми намигна. Стомахът ми се сви. — Ще видиш.

Обърнах очи напред към осеяния с дупки път. Зад пшеничените ниви и полето, където пасяха кравите видях това, което според мен беше замислил. Сега си спомних нашия разговор за танцуването и ездата, и кръвта ми се вледени.

— О, неее…

Джейс се засмя и паркира джипа пред обора.

— Дори не знаеш на какво казваш не.

Пулсът ми беше извън граници, познати на науката, дланите ми се изпотиха, започнах да ги бърша нервно в джинсите си. Последното нещо, което исках, е да умра от ужасяваща смърт пред очите на човек, към когото изпитвах… толкова много неща.

— Джейс, не знам дали идеята е добра. Конете са големи животни и никога не съм се качвала, и най-вероятно ще пад…

Той сложи връхчето на пръста си върху устните ми. Подскочих от изненада.

— Спри — каза нежно и ме погледна настойчиво със сивите си. — Не се налага да правиш нищо, което не искаш. Разбрахме ли се? Просто трябва да ми се довериш. А ти ми имаш доверие, нали?

Преди да успея да отговоря, пръстът му се плъзна по устната ми, после по брадичката, и накрая изчезна, а аз стоях там разтреперана и напълно отнесена.

— Тес?

А, да, чакаше да му отговоря. Поех дълбоко въздух, кимнах, но мисля, че бих се съгласила дори да ме вози на някой комбайн, ако за награда щеше отново да докосне устните ми.

— Да, имам ти доверие.

— Добре тогава. — Бегла усмивка огря лицето му и почти веднага се стопи. След секунда вече беше скочил от джипа.

Проследих го с поглед. Мисля, че ми се виеше свят. Имах му доверие и това при мен означаваше много, защото след случилото се с Джеръми вярвах само в брат ми. И в Джейс.

Но… нима не му вярвах още от мига, в който го видях?