Джей Лин
Бъди с мен (5)

Пета глава

Отказах се да споря с Джейс кое е по-добре — да ме закара с колата или да вървя. И не му отне много време да ме убеди, особено когато листата на големите кленове полека се обагриха в червено, златно и кафяво. Септември отстъпи място на пъстрия октомври. И заваля. Заваля така, сякаш никога нямаше да спре. Есента идваше. Всяка сутрин хладният вятър от Потомак предупреждаваше, че се задава много студена и влажна зима.

Поне веднъж седмично Джейс слагаше голям къпкейк в хладилната чанта на задната седалка. На път за източното крило си го разделяхме. Ако продължавах с това темпо, скоро щях да кача петнайсет кила, но досега успях да опитам толкова различни видове. С туикс, ягодов, с бял шоколад, със „Скитълс“; не ми харесваше този с банан и шоколад. А онзи с черния шоколад беше толкова съблазнителен и греховен, че ми мина през ума да ида на църква след това.

Днес ядохме тъмночервен кейк с някаква бяла глазура. Беше божествен. Не знам откъде ги вземаше, но този, който ги правеше, заслужаваше златен медал за вълшебство.

Когато излязохме от лекцията по музика в сряда, небето бе натежало от гъсти черни облаци. Очертаваше се да вали. Отново. С това коляно трябваше много да внимавам по хлъзгавите участъци, които бяха… навсякъде. Ако паднех на задника си, не само че щеше да е унизително, но и можеше да има сериозно последици. Махнах на Кала и се качих в джипа. Джейс включи захранването и от радиото се разнесе някаква песен на Елвис Пресли. Очевидно бе оставено на радиостанция Елвис. Докато даваше на заден, за да обърне, аз се наведох и смених станцията. Оставих радиото на Октан. И тогава съвсем неочаквано той спря колата. В смисъл… наистина я спря. В средата на паркинга.

— Ти сериозно ли направи това, което направи, или халюцинирам?

— Какво? Какво съм направила? — попитах невинно.

Зад нас се бяха наредили коли, запречвахме пътя на всички, които искаха да излязат от паркинга.

— Току-що изключи най-великия глас заради… — Погледна радиото с погнусена гримаса. — Заради Godsmack?

— Ей, не говори така за Godsmack.

— Нямам нищо против тях. — Клаксони свиреха зад нас, но той не им обърна никакво внимание. — Разбира се, докато това не е за сметка на Елвис.

— Не мога да слушам Елвис.

Ченето му увисна, гледаше ме и не вярваше на ушите си.

— Не, не можем да бъдем приятели в такъв случай. — Засмях се. Той присви очи и най-сетне, слава богу подкара джипа. — Добре, че си толкова сладка, иначе щях да те изритам от колата.

Пак се засмях и се облегнах в седалката.

— Мога да кажа същото и за теб и твоя отвратителен музикален вкус. — Той ме стрелна с унищожителен поглед, а аз се усмихнах широко: — Кънтри музиката е минало.

— О, ти наистина не знаеш какво е музика! Трябва да ти дам някои и друг урок.

Опитах се да се преборя с топлината, която се разливаше в гърдите ми. Опитах се да не й обръщам внимание. Продължихме да спорим за музика, докато той търсеше място на паркинга. Отне време. Имаше доста свободни места в началото, но той ги подмина. Знаех защо. Не искаше да вървя дълго. Обикновено прекалената му загриженост за крака ми предизвикваше сърбеж по кожата ми и се изнервях, но не казах нищо, докато обикаляхме и чакахме да се освободи място. Най-накрая една кола излезе и паркирахме между Сара Крийд и Бърлогата. Беше много мило от негова страна, наистина, много галантно. И… не биваше да си позволявам да мисля, че зад този жест се крие нещо повече от това.

— Как е Джак? — попитах, докато говореше за Джони Кеш. Очите му грейнаха с мека топлина и гордост. Идеше ми да замъркам като котка. Толкова нежен и различен беше сега!

— О, страхотно. Тръгна на детска градина. Предучилищна. Учителката, госпожа Хигинс Каза, че е най-умното дете в класа.

Усмихнах се и разкопчах колана.

— Сигурен ли си, че ти е брат?

— Какво искаш да кажеш?

Кога бе застанал до вратата ми… не знам. Измъкна чантата ми от задната седалка, преди да успея дори да мръдна. В очите му видях нещо ново, странно, нещо, което не бях виждала преди.

— Разбира се, че ми е брат.

— Шегувам се — казах и се пресегнах да си взема чантата, но той я преметна през рамото си и тръгна напред. — В смисъл, като се има предвид, че е най-умното дете в класа, как изобщо може да имате някаква роднинска връзка.

Тревогата в очите му изчезна и се усмихна.

— Джак има моя интелект, външен вид и чар!

— Да бе, да.

Той се засмя с пълно гърло и преметна свободната си ръка през рамото ми. Тръпки се спуснаха от врата ми по гръбначния ми стълб, по ръката, чак до нозете. За Джейс това не означаваше нищо. Предполагам не забелязваше как го гледаха хората, докато слизаше по стълбите, минаваше покрай десетки лица, които го познаваха, а тук му е мястото да кажа, че всички го познаваха. Добре помня, когато ме прегърна за първи път така. Беше вечерта, когато дойде у нас, без да предупреди. Беше седмица след… инцидента с Кам.

Брат ми се бе окопал в мазето, след като вече бе изпил цялата колекция от скъпо уиски, което баща ми държеше там. Очевидно Джейс и Кам бяха говорили по телефона или си бяха писали съобщения и Джейс се бе притеснил. Беше зарязал всичко и беше карал няколко часа, за да дойде и да види какво става.

Когато видях Джейс във фоайето да говори с мама и татко, мисля, че ме удари гръм. Той беше най-красивото момче, което някога бях виждала. Косата му беше по-къса, но все така рошава, очите — стоманеносиви. Усети ме, обърна се и ме погледна, макар че май се криех или поне правех опити да се скрия, надничайки през вратата на всекидневната. За миг очите му се промениха, натежаха, но тогава се страхувах, че в мен вижда само причината за проблемите на Кам. Онази нощ беше ужасен студ, къщата не можеше да се стопли, но изведнъж имах чувството, че е лумнала в пламъци, защото нямах достатъчно въздух и ми стана много горещо.

Скрих се пак зад вратата, избягах на верандата и се свих на топка на един стол. Гледах далечните мигащи звезди и се питах как така се стигна дотук. Точно там ме намери Джейс. Вместо да ми се скара за това, което се случи с Джеръми и всичко, което Кам направи, след като разбра, той седна и ми разказва за Коледа, после пита за танците ми, пита ме кой ми е любимият предмет в училище и за какво ли не, само не и за проблема, който едва не съсипа семейството ми. До ден-днешен не ме бе питал нищо за Джеръми, никога не отвори дума за това, което се случи с Кам. Просто тази тема не съществуваше между нас. Докато говорехме на верандата, пръстите ми се бяха вкочанили, бяха се превърнали в блокчета лед и тогава Джейс ме прегърна през рамото, както сега, и ме поведе към къщата, на топло, и може би точно това бе мигът, когато си паднах по него.

Така че този простичък жест може би не означаваше нищо за него, но за мен… стомахът ми бе отново на възел. И след като си мислех, че не може да стаен по-зле, ръката му улови крайчетата на опашката ми, дръпна леко главата ми назад, и аз изтръпнах, но не от болка. Вдигнах очи и улових погледа му, точно когато спря пред двойната синьо-златиста врата.

Очите му бяха сребристи. Тъмно, дълбоко, величествено сиво, което се открояваше още повече на фона на черните зеници. Не можех да разчета погледа му, но имаше нещо толкова привлекателно, което ме привличаше като магнит към него. Усетих как устните ми се отварят. Миглите му бавно се спуснаха надолу. Устата му се опитваше да заформи някаква дума, но точно тогава вратата се отвори и хладният въздух, който се втурна навън към светлия ден, спря думите му. Сякаш ги отнесе с вятъра.

Онази странна, тайнствена полуусмивка заигра на лицето му и той откъсна поглед от мен. Ръката му бавно се спусна надолу. Влизахме в Бърлогата. Едва тогава ми подаде чантата. Пръстите ни се докоснаха леко и руменина заля бузите ми. Отново.

Той наведе глава към мен и докато говореше, устните му почти докосваха кожата ми.

— Забелязал съм нещо различно в теб.

Усещах учестения си пулс, но не само заради опасната му близост, но и защото току-що бях забелязала брат ми и Ейвъри. За щастие масата им беше чак в другия край и седяха с гръб към нас. Едва виждах меднорусата коса на Ейвъри.

— Какво? — попитах леко задъхано.

Джейс не ми отговори веднага. Моментът беше толкова интимен, а в същото време стояхме на показ пред десетки любопитни очи. Бавно се превръщах в душевна развалина.

— Изчервяваш се повече от преди.

Много ясно, че пламнах още повече.

— И сега съм много любопитен за какво си мислиш. — Усмивката му ставаше все по-широка. По-скоро бих преживяла смъртта хиляда пъти, отколкото да му кажа.

— Не мисля за нищо.

— Аха.

Прокара пръст по горещата ми буза, после направи крачка назад и се изправи, обърна се към опашката и каза:

— Не знам за теб, но аз умирам от глад.

Кимнах бавно и се наредих с него. Бях гладна, но не исках храна, исках него. Исках да ме докосне отново, исках да ме целуне, да ме гледа с тази странна усмивка, която имаше поразяващ ефект върху мен! А сега трябваше веднага да спра да мисля за това, защото след няколко минутки щяхме да седнем при брат ми и гаджето му, и Кам нямаше да е никак доволен, ако сестра му точи лиги по най-добрия му приятел.

Възползвах се максимално от няколкото минути, за да си възвърна самоконтрола, взех си пържено пиле и салата, като упорито продължавах да се заблуждавам, че марулите ще компенсират калориите в хрупкавото пиле. Джейс си взе пържени картофки и един от онези хамбургери, които веднага се лепят на задника. Най-вече на моя.

Докато вървяхме с таблите към масата, всяка женска глава се обърна да ни огледа. После се навеждаха, шепнеха си нещо и се смееха. И така през цялото време, докато криволичехме през лабиринта от квадратни маси с бели покривки. Съмнявам се, че не забелязваше какво става около нас. Забелязваше и още как… особено с тази извита сластна усмивка на уста. Погледнах го с присвити очи.

— Хей, здрасти! — извика Ейвъри и потупа празния стол до нея. Усмивката й беше толкова широка, че имах чувството, че лицето й ще се сцепи на две. Прелестно момиче. Приказна коса, огромни усмихнати очи. — Точно се чудехме къде сте.

Опитах се да пренебрегна зашеметяващото чувство, че се обърна към нас като към двойка, като към двама души, които винаги идват и си тръгват заедно.

— Здрасти.

Кам плъзна пръсти в косата на Ейвъри. Почти бях сигурна, че не може да стои до нея без постоянно да докосва някоя част от тялото й.

— Какво ново? — попита брат ми.

— Нищо. Коефициентът ти на интелигентност не е помръднал грам нагоре — каза Джейс, усмихна му се и седна срещу мен.

— Много хитро — каза кисело брат ми.

— Да, обичам да демонстрирам интелигентността си — отвърна Джейс. Усмивката не слизаше от лицето му.

Седнах до Ейвъри и махнах на Брит и Джейкъб. Не ги познавах много добре. Винаги идваха преди нас и винаги седяха на тази маса. Освен това Брит ядеше огромни количества картофки с майонеза. Само като я гледах, ми се гадеше. Днес обаче, слава богу, блондинката ядеше пица. Джейкъб прелистваше дебел учебник и по лицето му се четеше огромно смущение и тотално объркване.

— Заваля ли вече? — попита Ейвъри. Поклатих отрицателно глава и разопаковах пластмасовата си вилица. — Но съвсем скоро ще завали.

Тя въздъхна и погледна към Брит.

— Разбира се, ще започне да вали в мига, в който тръгнем към западното крило.

— Кофти късмет — каза Брит и смушка Джейкъб в ребрата. — Ще ми дадеш ли шапката си, ако завали?

Той бавно вдигна брадичка и докосна бомбето си. Винаги ми напомняше на Бруно Марс.

— Тъй ли? И да си намокря косата? Съжалявам. Нямаш късмет.

Брит започна да го мушка с пръст.

— Джентълмените не постъпват така.

— Добре, че никога не съм твърдял, че съм джентълмен. — Обърна се към мен. Очите му грееха весело. — Слънчице, надявам се да си намериш истински добри приятелки, не като това дето седи до мен.

— Хей! — извика Брит раздразнена съвсем не на шега. — Какво по дяволите! Когато става дума за приятелство, аз съм най-подходящата кандидатура. Питай Ейвъри.

Ейвъри кимна, но преди да отговори мушна дясната си ръка под масата. Обзалагам се, че кръстоса пръстите си, преди да излъже:

— Вярно е. — Усмихна се и забоде един картоф. — Мисля, че Брит е страхотен човек.

— Благодаря — каза доволно Брит и хвърли зловещ поглед към Джейкъб.

Изядох си пилето и вече дояждах салата, а и останалите бяха попривършили с обеда, така че вече всички говореха. Темите бяха тренировките на Кам за пролетния сезон по футбол за „Юнайтед“ и после стана дума за партито този уикенд.

— Не знам дали ще е някакво голямо парти — каза Джейс. Отдавна бе излапал хамбургера и сега мързеливо хрупаше картофките. — Знам, че Ерик и Брандън го организират. Ще ходите, нали?

Кам погледна Ейвъри.

— Ще ходим ли?

Колко мило ми се стори, че я попита. Тя захапа устна и каза:

— Мисля че да.

Не знаех кой знае колко много за нея, не я познавах много добре, но знаех, че ходенето по партита винаги е било проблем за нея. Просто не обичаше такива събития. Брит и Джейкъб казаха, че ще ходят, а аз забих поглед в салатата си и започнах да ровя за последните парченца краставица. Като ученичка не ходех на много купони заради танците, така че нямах никаква идея какво да очаквам от колежанско парти. И най-вероятно нямаше да разбера в скоро време.

— Ще дойдеш, нали? — попита Джейс. Вяло се зачудих към кого е въпросът, когато усетих как кракът му ме ръчка под масата. Вдигнах глава. — Тес, ще дойдеш, нали?

Премигнах няколко пъти да преодолея изненадата си.

— Да — казах задавено. — Да, мога да дойда.

— Чакай малко. Какво? — Кам извади пръсти от косата на Айвъри. Майко мила! Задръжте момента! Най-сетне я пусна! После се наведе през масата и ме погледна със сините си очи. — Ти си на осемнайсет…

— Почти на деветнайсет — прекъснах го. Не знам защо реших, че има кой знае каква разлика. Рожденият ми ден е на втори ноември, след по-малко от месец.

— Да, именно, не е законно! — После се обърна към Джейс. — Ти сериозно ли я каниш на пиянска оргия?

Боже, ще го убия тоя мой брат!

— Много странно — измърмори Джейкъб и затвори учебника си. — Ти не водиш ли приятелката си на същата пиянска оргия?

— Това е съвсем различно — отговори брат ми.

— Кам — въздъхнах, — ще млъкнеш…

— Не ми харесва идеята да ходиш по такива места! Онези момчета там са…

— Като мен? — прекъсна го Джейс и ми намигна.

Бузите ми пак пламнаха.

— Именно — изръмжа Кам. — Казах вече.

Брит се изкиска.

— Кам, ти кога започна да ходиш по пиянски оргии?

— И не казвай, че е различно — намесих се аз и забодох една маруля. — Защото започна да ходиш по купони, когато беше на петнайсет.

Кам се облегна и едва сега видях, че през цялото време ръката на Ейвъри е била на бедрото му. Фалшива тревога, не бяха спрели да се пипат.

— Това е различно. Защото съм мъж.

— Мили боже! Сериозно ли? — каза с изумление Джейс и се усмихна. — За малко да се объркам и да взема да те свалям.

— Не аз имам нужда от подстрижка — каза Кам и взе шишето си с вода. — Все по-често се изкушавам да ти сплета една плитка. Или две.

— И аз искам да участвам — каза Джейкъб с усмивка. — Много ме бива в плетеното на плитки.

Джейс засмука долната си устна.

— Мисля, че ще отхвърля офертата, но благодаря все пак.

После въздъхна и каза:

— Цял живот едно и също.

Ейвъри прибра един кичур зад ухото си и се намеси:

— Мисля, че трябва да дойдеш с нас, Тереза. Кам… — Тук спря и му метна поглед, с който моментално му затвори устата. — Кам няма да има нищо против. Всъщност той ще те закара.

Брат ми отвори уста да се възпротиви, но този път Джейс го спря.

— А ако Кам не иска да те закара, аз ще те закарам. Решено.

— И аз мога — предложи Брит. — Не че съм много добър шофьор.

— Аз ще я заведа — въздъхна Кам. — Както и да е.

Брат ми беше окончателно сразен, а аз не можех да спра да се усмихвам. Толкова се вълнувах, щях да се пръсна от щастие. Знам, че е глупаво, но това щеше да е първото ми парти в колежа. Да, трябваше да си облека нещо хубаво, нещо сладко. Някоя нова секси блузка? Може би щях успея да завлека Ейвъри с мен на пазар.

Тогава забелязах, че Джейкъб клати неодобрително глава и гледа някъде напред.

— Айде, пак започват. Не е истина, човече!

Брит наведе глава и сложи ръка пред очите си.

— Не, не мога да гледам това нещо. Сериозно. Толкова ми става неудобно заради тях.

Извъртях се леко назад и разбрах. Деби и Ерик стояха до последните маси в ъгъла, пред стената, на която имаше нарисуван някакъв овен. Ерик явно говореше гневно, а лицето на Деби бе съвсем бяло.

— Това не е ли съквартирантката ти? — попита тихо Джейс.

Кимнах, без да откъсвам очи от тях.

— Да. Приятелят й… той е…

— Изрод — довърши вместо мен Джейс. Обърнах се и го погледнах изненадано. — Да, завършен, кръгъл боклук и изрод.

— Вярно е — обърна се Кам към Ейвъри, обви кръста й с ръка и я притегли към себе си. Облегна брадичка на рамото й и затвори очи. — Искам да кажа, че понякога е печен, но що за поведение? Не знае как да се държи с момичето. — После млъкна, целуна я нежно по врата и каза тихо. — Аз обаче знам.

На което Джейс направо се изсмя.

— Не допускай омраза в сърцето си — промърмори Кам.

Очите ми за миг срещнаха очите на Джейс, но не се сдържах и пак се обърнах. Ерик бе стиснал здраво ръцете й и сега вече тя говореше. Не знам какво си казваха, но хората на масата до тях ги гледаха и слушаха. Исках да скоча и да изскубна ръката му. Исках да скоча и да го изритам в топките. Усещах как в гърлото ми се надигат думи, много думи. Едва ги удържах.

Джейкъб поклати глава и вдигна ръце.

— Момичетата са глупави. Не искам да обидя никого, разбира се. Само констатирам.

— Разбира се — каза сърдито Брит.

— Ще ни обясниш ли? — попита Ейвъри и се облегна на рамото на Кам, сякаш позираха за снимка „Ето как трябва да изглежда една влюбена двойка“.

— Хайде, стига глупости! Какво значение има какво има в гащите си, колко е умен или колко е печен? — каза Джейкъб и се облегна. Погледна към Деби и Ерик, които се бяха преместили до входната врата и продължаваха да се карат. Деби всеки момент щеше да се разплаче. — Момиче, което търпи такова нещо, е странно тъпо същество.

Застинах с вилица някъде между чинията и устата ми. Парчето маруля висеше и се поклащаше пред очите ми. Това изявление не означаваше нищо за Брит, нито пък за самия Джейкъб, защото нямаха представа, че аз бях едно от тези шибани тъпи същества. И макар че никога повече нямаше да бъда такава, нима нямаше да си остана завинаги едно от тези тъпи момичета? Момичето, което всички гледат, одумват и наричат тъпо същество?

Бавно пуснах вилицата и се запитах дали наистина някой ме пипа с ледени пръсти по гърба или халюцинирам. Ейвъри мълчеше, Джейс и Кам също. Разбира се те знаеха. Не бях казвала на Ейвъри, но знаех, че Кам й е казал, защото аз бях тази, която в крайна сметка прецака живота му по един или друг начин… Точно това бях направила. Защото нямах смелост и достатъчно разум в главата си да кажа истината или просто да го напусна. Моето мълчание бе сложило начало на верижна реакция, която почти унищожи брат ми.

— Ще тръгвам за час. — Станах и преметнах чантата си през рамо. — Не искам да се намокря.

— Тереза. — Гласът на Кам бе равен, нисък. — Ти…

— Ще се видим по-късно. — Не откъсвах поглед от чинията със салатата. Вдигнах я и тръгнах, без да погледна никого.

Изхвърлих остатъка от храната си и се отправих към изхода. Стараех се да заобиколя мястото, където бях видяла Ерик и Деби. Зловещи облаци се струпваха като черен памук над главата ми. Миришеше на дъжд, но все още не бе започнало да вали. Голяма бучка бе заседнала в гърлото ми. Тръгнах по тротоара.

Джейкъб не бе искал да ме обиди, не го бе казал с умисъл, знаех това, разбирах. Но думите му жилеха. Пареха. Горяха. Не беше само неудобството от всичко, което се случи тогава. Просто не исках да мисля за него, никога повече. Само че, незнайно защо, той се пръкваше в съзнанието ми отнякъде и болеше, като рана, която не иска да зарасне. Ако имаше начин да изтрия от живота си времето с него, бих го направила на мига.

Може би не си преодоляла съвсем това, което ти причини — обади се ехиден глас в съзнанието ми, но моментално му запуших устата.

— Тес.

Бях на половината път по нагорнището. Спрях и се обърнах. Птичето в гърдите ми запърха. Както винаги, както всеки път, когато чувах неговия глас. Нямаше значение, че бях прекарала почти два часа с него, нямаше значение, че се разделихме преди няколко минути, нямаше значение, че грандиозното ми минало току-що бе експлодирало в лицето ми и по цялата маса. Положението беше безнадеждно.

Вървеше към мен и се усмихваше предпазливо. Застана до мен, нежно взе ръката ми в своята и ме дръпна леко встрани от бързащите покрай нас хора. Застанахме до едно дърво. Държах се само за… дръжката на чантата си.

— Много бързо избяга. Нямах възможност да те питам нещо.

Все още държеше ръката ми. Дланта му бе силна и топла.

— Какво?

Джейс ме гледаше сякаш Джейкъб не бе казал нищо, сякаш нищо не се бе случило, сякаш не бях избягала с подвита опашка. Вместо да прави драми, той ми се усмихваше. После плъзна длан по ръката ми и уви дългите си пръсти около китката ми. Мили боже, ако си там някъде, не позволявай на Кам да излезе… и да види това…

— Какво ще правиш утре след лекции? — попита.

Очите ми се разшириха сякаш не можеха да поберат милионите въпроси, които мозъкът ми очевидно не побираше. Той дали? Той дали ще? Беше ли? Ще е… какво е това? Нямаше никаква сила, която да накара мозъка ми да мисли нормално.

— Ами… не… ами… ще свърша в един… нямам планове.

— Добре.

Чаках да ми обясни, но той мълчеше.

— Добре?

— Да, добре — направи крачка към мен. Беше толкова близо, че върховете на обувките ни се докосваха. — Добре. Защото сега вече имаш планове.