Джей Лин
Бъди с мен (4)

Четвърта глава

Не спирах да си повтарям цитати от Форест Гъмп. Глупак е човек, който действа глупаво. Не трябваше да чета съобщението му, трябваше да го игнорирам, трябваше да се съглася, когато каза, че е негодник и магаре. Трябваше да се обадя на някого да го закара до тях. Не трябваше да копнея за нещо повече от целувка по челото. И със сигурност не трябваше да си позволявам да ме омае с всичко, което каза, колкото и да ми се искаше да му вярвам. Защото беше пиян. Думите на пияния са мислите на трезвения. Така казваше баща ми, но мислех, че не е вярно. Не и в ярката светлина на утрото.

Не успях да го кача на дивана, затова в крайна сметка го оставих на пода с една възглавница под главата и го завих с одеялото. После седнах до него с намерението да стана да си намеря леглото, но докато го гледах как спи, май не можех да се сетя къде ми е спалнята. Както казва Форест Гъмп, глупак е човек, който прави глупости. И докато гледах меките му нежни черти, които старателно криеше в будно състояние, явно съм заспала на дивана.

Когато се събудих в неделя сутринта, одеялото, с което го бях завила, бе грижливо увито около мен. Възглавницата, която бях оставила под главата му сега беше под моята.

Джейс го нямаше.

Една голяма част от съзнанието ми искаше да вярва на думите му, щеше ми се да вярвам, че този път бе казал истината, и че тези думи имаха някакво значение, защото целувката… беше толкова сладка. Но тогава Джейс беше пиян като змей, а сега го нямаше. Разбира се, не можех да не оценя факта, че дойде да се извини. Можехме да продължим оттук, от тази отправна точка. Да бъдем приятели. Но също исках да си забия един юмрук в зъбите, затова че си позволих да тичам навън през нощта, сякаш само това съм чакала, сякаш отчаяно съм се надявала на една целувка.

Не по челото, но дори това… о, беше толкова сладко!

Изръмжах отчаяно и зарових глава в дланите си.

Ако върнех лентата назад, можех да се оправдая. Съобщението му толкова ме изненада! За бога, та аз мислех, че ми е загубил номера. И… е, жена съм все пак, ако това може да мине за оправдание.

Само приятели. Само приятели.

Не спирах да си го повтарям с надежда да успея да си го набия в главата.

— Май си имала тежка вечер.

Вдигнах глава. Деби стоеше до вратата с две чаши кафе.

— Ами, нещо такова.

Кестенявата й коса беше прибрана с виолетова щипка. Подаде ми кафето и каза:

— Имам въпрос.

— Добре — казах и седнах на леглото и скръстих крака. — Аз може да имам отговор на въпроса ти.

Тя захвърли сандалите си, усмихна се и се строполи на леглото срещу мен.

— Значи, идвам си аз тая сутрин към четири, влизам и не вярвам на очите си. Защото забелязвам Джейс Уинстед на пода, пиян като кирка, и теб — свита като бебе на дивана.

Бузите ми поруменяха.

— А, да… ами…

Деби се смееше, а аз само заеквах.

— Ако видя Джейс на някое неочаквано място, по-скоро бих очаквала да го видя в легло, а не до легло. Не че казвам нещо… ама… кажи ми. Какво правеше тук? Видях го на партито и ми се стори, че бе дошъл без грам желание, сякаш не му беше там мястото. О, ето сега всичко си идва на мястото. — Усмихна се още по-широко. — Искал е да бъде на друго място и това място е било тук, с теб.

Трябва да имаш голямо въображение, за да видиш нещо логично в това.

— Не, не е така! — С цел да избегна погледа й, който ми подсказваше, че изобщо не ми вярва, зарових нос кафето и отпих. После се наложи да преодолея желанието си и да я попитам за какви „неочаквани“ места става дума и къде го е виждала, и накрая казах: — Сериозно, познаваме се от доста време. С брат ми са много близки приятели.

— Знам кой е брат ти. Всеки знае — каза и приглади къдриците си. — Но не знаех че ти и Джейс сте добри приятели.

— Той беше пиян, не можех да го пусна да кара до тях. Заспа на дивана. Това е. Нищо вълнуващо и интересно.

Веждата й се стрелна нагоре.

— И защо е дошъл пиян тук?

Мамка му, мамка му! Да, добър въпрос. Опитах се да спечеля малко време като отпих невъзможно дълга глътка от кафето.

— Бил е някъде с някой, не знам с кого и… ми пусна съобщение. Просто да каже здрасти.

— Е, това е скучно, наистина.

— Съжалявам — засмях се аз.

— Мамка му, надявах се да измъкна някой и друг мръсен детайл и да го съпреживея чрез теб.

Очите ми трябва да са били изскочили от орбитите, защото сега се смееше с пълно гърло.

— Хайде, стига! Джейс има… не знам… в него има нещо суперпривлекателно, нещо силно, нещо, което ти подсказва, че ако някога имаш честта да те изчука, животът ти няма да е същият. Никога.

— Чука те и животът ти не е същият? — повторих като малоумна. Няколкото ми опита в секса не бяха нищо впечатляващо. — Това предполага някакви суперумения на пениса ли?

Деби се засмя и падна по гръб, като в последния момент успя да задържи кафето си, без да го разлее.

— Умения на пениса? О, боже…

Усмихнах се и стиснах здраво чашата.

— Ерик не беше с теб, като се върна, нали?

— Не.

Усетих как напрежението, обхванало врата ми, отминава. Ако Ерик се бе прибрал с нея, вече щеше да е казал на Кам или на някой друг от агитката.

— Мога ли да те помоля за една услуга? Може ли да не казваш на Ерик, че Джейс е бил тук? Не искам хората да остават с грешното впечатление.

— Ха, че как изобщо някой може да си помисли нещо… грешно — подразни ме тя.

— Точно това имам предвид. И не искам Кам да откача, без да има очевидна причина.

Тя легна настрани и сложи чашата си на нощното шкафче.

— Значи Кам е от онези много грижовни батковци, които бдят като орли над сестрите си?

— Даже не можеш да си представиш за какво става дума.

— Но пък е хубаво да имаш някой, който да се грижи за теб — каза и протегна крака. — Обзалагам се, че е истински ад, когато става дума за гаджетата ти.

Отпих от кафето и реших да сменя темата на разговор.

— Като стана дума за гаджета, изненадана съм, че Ерик не се прибра с теб.

Тя захапа устната си.

— Искаше да се върне на партито, така че…

Значи Ерик получаваше всичко, което си пожелае. Точно като Джеръми. Сведох поглед към чашата си. Исках да кажа нещо, но се страхувах да не прескоча границата на приличието. От друга страна, да продължавам да мълча… това ме убиваше. Никой в училище не попита нищо, макар че виждаха как Джеръми се отнася с мен. Как ми крещеше дори за най-дребните неща. Всички предпочитаха да се правят на глухи и слепи. Така им беше по-лесно. Стиснах очи. Чувството на безпомощност се върна. Като стар приятел, който постоянно има нужда от теб. Ти нямаш нужда от него и не го искаш вече, но не можеш да се отървеш от него.

Не, аз не бях онова момиче, не бях ничия жертва.

Когато телефонът й звънна, отворих очи. Тя бързаше да го извади от джоба си.

— Хей, бебчо. Бях… — думите й увиснаха като отсечени. Замръзнах от ужас. — Да, знам. Да, знам… Просто отидох да взема кафе. Ти…

Тя се завъртя и пусна краката си на пода. Когато се изправи, очите й срещнаха моите. Бузите й пламнаха. Тя бързо отвърна поглед от мен и тръгна да излиза.

— Ерик, бебчо, съжалявам, не знаех, че… — Спря до вратата, наведе се да вземе сандалите си и памучните й къси гащи се вдигнаха нагоре по бедрата. Не можах да задържа звука, който се откърти от гърдите ми, но тя не чу. Вероятно е бил удавен в думите, които я засипваха от слушалката на телефона. Цялата й кожа бе в жълненикавосини охлузвания, рани и петна. Някои стари, някои съвсем пресни, лилави. Знаех, че са на по-малко от двайсет и четири часа.

Деби се изправи. Сандалите висяха в отпуснатите й пръсти.

— Идвам веднага. Трябва само да сложа бензин… Да, знам… знам, че ми каза, но беше късно и… — Пое дълбоко въздух и накрая прошепна: — Съжалявам.

Докато я гледах как бавно затваря вратата зад себе си, усетих силен спазъм в гръдния си кош. Затворих очи, но не можех да изтрия от съзнанието си това, което видях. Не можех и да не мисля за това, което означаваха тези следи. Никой не можеше да види всичките тези рани и синини. Бяха на скрити места, бяха направени с цел никой да не ги забележи.

Тениската ми започваше да лепне по гърба и дясното коляно ме болеше. Ходенето пеша в тази жега от лекцията по история към лекцията по музика беше крайно неприятно. Положението се очертаваше още по-зле, защото ако исках да ям, после трябваше да вървя цялото това разстояние до източното крило.

— Трябваше да вземеш автобуса — каза Кала Фриц и намести дръжката на чантата си на другото рамо. — Няма защо да се мъчиш да вървиш.

— Добре съм.

— Имам радар за глупости и в момента той удря на червено.

Запознах се с нея едва преди седмица. Бяхме заедно в групата по история и музика. Но тази една седмица ми беше достатъчна да разбера, че когато се налагаше и когато беше в настроение, Кала беше откровена до нетактичност. Освен Деби, тя беше единствената ми приятелка. Не броях Ейвъри, защото тя беше гадже на брат ми — налагаше й се да ме харесва. Преди да тръгна за колежа, мама ми каза, че някои от най-добрите и най-дълготрайните й приятелства са започнали точно през първата година в колежа. Не вярвах това да се случи с мен. Дори приятелството ми със Сейди не продължи дълго след като се разделихме, а бяхме започнали да танцуваме от петгодишна възраст.

— Куцаш още от футболното игрище — добави тя.

По лицето ми избиваше пот, очилата ми се хлъзгаха по носа. Нагласих ги и й се усмихнах. Нисичка, заобленка, Кала Фриц ми напомняше на едно от онези много красиви момичета от 50-те. Тя беше момиче, което би танцувало в бурлеска и би направило много пари само с танци. Но Кала не беше съвършена. Беше като мен. Имаше голям белег от разрязване на лявата буза, от крайчето на устната до ухото. Когато сложеше повече пудра, почти не личеше. Не знаех как е станало, не исках и да питам. Реших, че за такива работи трябва да ти кажат доброволно, а не да досаждаш с въпроси.

— Аз винаги куцам — възразих. Не беше възможно да прикрия операцията на крака си заради „красивия“ ярко розов шев точно върху капачката на коляното ми. Искаше ми се да мога да го скрия, но в тази жега в края на август, това беше пълен абсурд. — Просто имам нужда от упражнения, от ходене.

— Пак безсмислици и глупости. Моите бедра имат нужда от упражнения, а ти имаш нужда от хамбургер — каза строго тя.

— Виждала ли си ми задника? Трябва да ти кажа, че този задник е видял много хамбургери. Лично, персонално запознанство. За това говоря. И е в много топли приятелски отношения с пържените картофки.

— Нямаш грижа, моите бедра направо се чукат с млечни шейковете.

Засмях се и въздъхнах с облекчение, когато влязохме в тунел между двете крила. Беше под земята и температурата беше почти двайсет градуса по-ниска.

— Чудя се дали някой ще забележи, ако се просна на земята — каза Кала.

— Вероятно, но аз ще съм легнала до теб.

През останалата част от пътя Кала мърмореше, затова че трябва да ходи на лекции по музика, при положение че учеше за медицинска сестра. Напълно я разбирах. Музиката е лесен предмет, но не е от най-интересните. Професорът ни почти заспиваше от скука, а всички присъстваха, само защото им се налагаше.

Колежът ми се струваше нещо доста странно. Като училище, само че родителите ти не се месят и пак има часове, които никой не иска да посещава. Разликата е, че колежът е платен, поради което е супер по-зле от училище.

Залата беше пълна, седнахме най-отзад в средата на реда. Ако коляното ми можеше да говори, би ми благодарило за облекчението. Вдигнах очилата си и захванах косата си с тях. По челото ми се стичаше пот. Крайно неприятно! Няма нищо по-конфузно от това да се появиш в час изпотен и почти припаднал от ходене. Исках да е есен!

— Събуди ме десет минути преди края — каза Кала и се плъзна надолу в седалката си, без да маха очилата. — Защото тогава ще мога да се самозалъгвам, че съм положила усилия да слушам лекцията.

— Добре — усмихнах се.

Докато залата се пълнеше с още и още студенти, започнах да прехвърлям записките си в тетрадката и да търся къде бях писала миналия път. Изобщо не усетих, че някой върви към свободното място до мен, но когато чух скърцането на стола, се обърнах да погледна кой сяда и ченето ми увисна. Джейс Уинстед се бе цопнал най-арогантно на стола до мен. Изпружил дългите си крака, отпуснал мързеливо ръце от двете страни на облегалките на стола, облечен в избелели джинси и тениска, изглеждаше сякаш има пълното право да седи до мен, само дето аз не можех да разбера какво прави тук. Странната полуусмивка изви устната му нагоре.

— Здрасти.

Огледах се да се уверя, че не съм объркала залата. Кала си седеше до мен, само че сега си беше свалила очилата и гледаше Джейс. В транс. Да, не бях объркала залата.

— Здрасти — казах.

Усмихна се широко.

— Изглеждаш изненадана.

— Защото съм — казах рязко, почти изплувайки от вцепенеността си. — Какво правиш тук?

Той почука с дългия си пръст върху тетрадката си.

— Имах среща с консултанта си миналата седмица, исках да съм сигурен, че съм събрал всички кредити. Оказа се, че ми трябва оценка и по музика, а това беше единственият клас, в който имаше свободни места.

Джейс млъкна и погледът му бавно се премести към лицето ми. Тялото му беше отпуснато, но в очите му имаше някакво тихо напрежение.

— Всъщност седях пред теб, но ти не ме забеляза — добави. — Но аз те видях.

Нямаше начин да знае програмата ми. Следователно неговото присъствие в моя час нямаше нищо общо с мен, нито пък с късната му визита в неделя сутринта. Знаех това, осъзнавах го, но защо не можех да спра надигащата се надежда и вълнение?

— Това е… това е… страхотно.

Усмихна се още по-сърдечно. Бузите ми пламнаха и веднага откъснах очи от него.

Добре, можех да се справя с това. С Джейс говорихме, разбрахме се, всичко беше наред, приятели. Нещата, които каза в събота през нощта, нямаха значение. Нито пък усещането да го чувствам върху себе си. Тогава беше пиян. Още една грешка. Хванах се за последното, защото ако започнех да мисля за другите възможни варианти, щях да отприщя цял океан от болка. Погледнах го скришом. Той не откъсваше очи от лицето ми, но после погледът му бавно се плъзна към скута ми. Десният ми крак бе изпружен. Белегът ми се виждаше, нямаше начин да го скрия. Бузите ми пламтяха от смущение. Преместих тетрадката върху болния си крак.

— Тоя час е наистина скучен — каза Кала и размаха ръце, за да привлече вниманието му. — Аз съм Кала между другото. — И изпружи ръка към него. Той протегна лявата си ръка и успяха да се здрависат пред мен. Погледът му се задържа за няколко секунди върху лицето й. Не в белега, не. Дадох му бонус точки за деликатността и състраданието — качества, които той наистина притежаваше.

— Аз съм…

— Джейс Уинстед — каза тя и се облегна. — Познавам те. Е, добре де, не те познавам, но съм чувала за теб.

Бузите му леко порозовяха. Изчервяваше ли се?

— Така ли? — попита той.

Тя кимна и се усмихна някак заговорнически.

— Мисля, че няма жена в този колеж, която да не е чувала за теб.

Завъртях очи.

— А, ясно — засмя се той.

— Наистина ли ти е ясно? — попитах.

Точно в този момент аудиторията утихна, защото професорът влезе. Джейс обърна поглед напред и захапа долната си устна. Имаше нещо детско, съвсем хлапашко в начина, по който го направи. Спомних си как впиваше устни във врата ми. Спомних си как впиваше устни в моята устна и за секунди усетих онова познато парене върху кожата си, като жиг за цял живот, нещо, което винаги да ми напомня. По вените ми сякаш не течеше кръв, а електричество. Спомних си притиснатите му в мен бедра и таз. И как се движеше леко… Боже, трябваше да намеря нещо за чукане.

— Някои хора биха казали, че съм доста… популярен… — каза той след много време.

— Сред дамите? — подсказах продължението на изречението му и извадих химикал от чантата си.

— Може би — отговори и ме погледна изпод гъстите си мигли.

— Може би? Не може би, а съвсем сигурно — промърмори тихичко Кала.

Джейс се размърда в стола си. Не можех да не се усмихна. Чувстваше се неудобно, когато се говореше за неговата слава на красавец и истински жребец сред дръгливите коне. Не можах да се удържа да не го подкача.

— И какво ще кажат тези дами за теб? Дали биха казали само хубави неща, или пък и някои лоши? — прошепнах, защото професорът бе започнал да обяснява шестте елемента на музиката.

Той не отговори веднага. Пишеше в тетрадката си. Ритъм. Мелодия. Помислих си, че никога няма да отговори.

— Зависи кой пита.

— Защо да зависи и какво зависи?

Отново се усмихна леко.

— Зависи от няколко фактора, но мога да те уверя, че повечето ще ти кажат само хубави неща. Много хубави неща. — Светлосивите му очи намериха моите, наведе глава към мен, топлият му дъх отново затанцува по бузата ми. — Всъщност биха казала страхотни неща.

Сърцето ми пак започна да прескача. Флиртуваше ли с мен? Преглътнах тежко.

— Като например?

Тук вече не ми отговори. Насилих се да се фокусирам върху лекцията. Усещах втренчения поглед на Кала. Момичето не знаеше как и откъде го познавам и вероятно мислеше, че съм една от онези, които биха казали страхотни неща за него. Искаше ми се да вярвам, че говори така, защото е самодоволен, арогантен, и нищо повече, но знаех как целува и не беше трудно да си представя, че целувките са само една малка част от уменията му. Предполагам момичетата пишеха статуси в интернет и се хвалеха една на друга и си разменяха информация за обиграния и страхотен Джейс, който в този момент отново се размърда до мен. Усетих дъха му до врата си точно под ухото и застинах. Върху същата онази чувствителна точка, която бе целувал, смукал, докосвал с езика си. Исках да се свия на топка и в същото време не можех да си намеря място.

— Мисля, че знаеш много добре какви страхотни неща биха казали и за какво — прошепна в ухото ми.

Така и не разбрах нищо от лекцията. Близостта му ме разсейваше, не можех да мисля за нищо друго. Всеки път когато кракът или ръката му ме докоснеха, бях напълно изгубена.

И това щеше да продължи цял семестър? От една страна трябваше да негодувам от перспективата, но щеше да е лъжа. И кого щях да лъжа? Себе си? Сега, когато знаех, че ще го виждам три пъти седмично, желанието ми да ходя на лекции по музика се увеличаваше с всяка секунда. В крайна сметка, кой би се отказал от малко радост за окото. А той бе сладка, шоколадова радост.

Джейс излезе с нас. Температурата се бе качила с около десет градуса. Слънцето беше опустошително.

— Накъде отивате — попита той и прокара ръка през разбърканите си къдрици.

— Аз се прибирам в общежитието — каза Кала и нагласи очилата си. После се обърна към мен: — Ти няма ли да се връщаш в южното крило?

Замислих се за дългото ходене, което ме чакаше в тая жега и кимнах.

— Да, май трябва да стигна дотам. Имам лекция от един часа. Все ще стигна за час.

— Мога да те закарам — предложи Джейс. Погледът му се спусна почти мълниеносно към земята, но бях сигурна, че успя да огледа коляното ми. Замръзнах. — Мога да бъда твой личен шофьор! — Усмивката му беше зловещо съблазнителна. За секунда се изгубих в нея. Стомахът ми, мускулите, слабините ми се усукваха като водни змии, но успях да поклатя отрицателно глава.

— Благодаря, но не искам да те отклонявам от пътя ти.

Някой извика името му, той махна вяло и нито за секунда не откъсна очи от мен.

— Ще те закарам. Колата е паркирана съвсем наблизо, на паркинга е.

— Но…

— Не е кой знае какво. И без това отивам натам.

— Много мило от твоя страна — каза му Кала и ме стрелна с поглед, който трябваше да означава Затваряй си устата и прави каквото ти се каже. — Коляното я боли.

Беше толкова неудобно, чувствах се като инвалид.

— Не ме боли чак толкова. Освен това трябва да го раздвижвам. Ходенето е добре за крака ми…

Изпищях, когато ръката на Джейс се усука около талията ми, наведе се и преди да разбера какво става вече ме бе метнал на рамото си и ме носеше към колата, сякаш не тежах повече от кило захар. Чантата ми падна от рамото и се удари в земята.

— Какво правиш?

— Перспективата да стоя в тая жега и да споря с теб дали можеш, или не можеш да ходиш до източното крило ме поизнервя.

Хванах се за гърба на тениската му. Не виждах нищо през косата си.

— Ами тръгвай тогава! Защо трябва да се държиш като пещерняк?

— Защото няма да ходиш пеша дотам — каза и сложи ръка на бедрото ми в опасна близост до задника ми. — Ето затова.

Кала се смееше.

— Е, ето ти идеалното разрешение на проблема.

Вдигнах глава и я изгледах гневно през кичурите коса.

— Не ми помагаш така.

Тя ми се усмихна, вдигна чантата ми от земята и я подаде на Джейс, който вече бе протегнал ръка да я вземе.

— Ще се видим по-късно — каза тя.

— Предателка — измърморих.

— Благодаря — викна Джейс към нея, а аз го стисках толкова силно, сякаш животът ми зависеше от това. — Ти как си там горе?

— Как мислиш? — излаях.

Минахме покрай група студенти. Всички избухнаха в смях. Едно от момчетата извика:

— Ето как Джейс си лови момичета.

Тялото ми се вледени. Той се завъртя да отговори, а аз вече пищях от ужас да не падна. Джейс продължи да върви на заден ход и да се смее.

— При някои трябва да се действа предимно с ръце.

— Аз съм свободна за такъв подход, когато не си толкова зает — чу се кадифен женски глас.

Изпсувах. Джейс започна да цъка с език и да клати глава неодобрително.

— По-спокойно с псувните, Тес.

Успях да се задържа с една ръка за тениската му, а с другата го ударих в бъбрека.

— Заболя! — Усмихнах се. — Ако другата ми ръка беше свободна…

Много добре знаех продължението на изречението.

— Ако дори за секунда си помислил, че можеш да… олеле! — извиках, защото към бързото ходене бе добавил и подскоци. — Задник!

— Мисля, че ти трябва едно пляскане по дупето.

Отворих уста да го унищожа с думи, но вече бяхме стигнали до колата и… идеята за пляскане не ми се стори чак толкова лоша. Очевидно се шегуваше, защото никога не би си позволил да сложи ръка върху дупето на сестрата на Кам. Джейс пусна чантата и отвори вратата. Усетих как мазолестите му длани се плъзгат по бедрата ми. Беше нечовешка жега, но незнайно защо започнах да треперя. Изпсувах наум. Как така не можех да контролирам тялото си? Как така отговарях отзивчиво на всеки негов допир. Ръцете му бяха вече върху таза ми.

— Можеш да ми пуснеш тениската вече.

— О! Да — казах и го пуснах.

Раменете му се тресяха от смях. Секунда след това плъзна тялото ми по своето. Гърлото ми се сви, не можех да поема и глътка въздух при неочакваната близост. Краката ми вече бяха стъпили здраво на земята, но ръцете му останаха на ханша ми.

— Ето, готово. — Гласът му беше по-плътен от обикновено. И после ме пусна. — Можеш да се качиш, нали?

Махнах косата от лицето си и поех дълбоко въздух.

— Не съм инвалид.

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Мога да вървя и мога да се качвам в джипове.

Той вдигна чантата ми, пусна я на задната седалка.

— Сигурен съм, че е така — поклати глава.

Погледах го и когато видях извитата му вежда, разбрах, че ще седи там и ще чака, докато се кача. Въздъхнах и се качих. Той се усмихна с най-прелестната си усмивка, затвори вратата и мина от другата страна, седна и включи двигателя на джипа. Мощната гореща вълна от вентилаторите на колата ме удари в лицето и разпиля косата ми във всички посоки. Очите му бяха стоманеносиви, ясни и… вторачени в мен.

— Добре, сега ми кажи защо не искаше да те закарам.

Смехът и усмивката бяха изчезнали. Беше напълно сериозен.

— Не е така. Не че не исках…

— Нима? — Пресегна се и откачи очилата си от огледалото за обратно виждане. После ги плъзна по носа си и се облегна. Разбърканите му къдрици паднаха от двете страни на рамката на очилата. Макар че очите му бяха скрити зад тъмните стъкла, знаех, че ме гледа и нямаше къде да изпълзя и да се скрия. Никой не гледа така, както Джейс Уинстед. Сякаш виждаше през мен. Пробиваше слой след слой плът и душа и ме виждаше съвсем оголена пред него.

— Заради събота вечерта ли е? Бях доста неадекватен. Мамка му, не мога да си спомня нищо от мига, в който влязохме в общежитието.

— Нищо? — вратът ми пламна.

— Нищо. — Поклати глава. — Така че само господ и ти знаете какво съм казал и какво съм направил, но трябва да е било нещо лошо, за да не искаш да се возиш в една кола с мен.

Исках да забия юмрук в топките му, макар и да знаех много добре, че тогава беше пиян като кирка. Достатъчно пиян да не си спомня как ми каза, че е идвал у нас, за да вижда мен, а не само Кам. Достатъчно пиян, за да не помни малката случка на пода. Трябваше да събера цялата си воля да не го подхвана на тая тема. Защото… какъв беше смисълът? Той беше пиян, а аз достатъчно глупава да го пусна в апартамента си. Освен това, всичко беше временно и не исках да прецакам ситуация, която беше вече достатъчно прецакана. Въздъхнах дълбоко и казах бавно:

— Не си направил и не си казал нищо лошо. Не си ме обидил, не си ме ядосал.

Той не отговори веднага.

— Но спах на пода, а ти спа на дивана?

— Да… падна и остана там… Аз съм заспала на дивана.

— Браво на мен — засмя се някак нервно. Минаха няколко секунди, никой не каза нищо. Помислих си, че сега е времето да бягам от колата. — Приятели сме, нали?

Сърцето ми потъна, независимо че часове наред си бях повтаряла точно тези думи.

— Да.

— Поправи ме, ако греша, но един приятел винаги ще те закара донякъде, ако се налага, нали? — Кимнах, но започвах да се плаша от насоката, в която тръгна този разговор. — Е, тогава какво толкова има? Какъв е проблемът?

Извърнах глава и въздъхнах. Неговата близост не ми помагаше да сложа край на това, което изпитвах към него — не можех да спра да го харесвам, да му се възхищавам. Но това не беше единствената причина.

— Не искам хората да си мислят… — Започнах да опъвам някакъв конец на подгъва на късите ми гащи. — Има много неща, които не мога да правя… Не мога да танцувам, не мога да спортувам, да тичам на място дори. Мога да вървя. Това е. Това мога. Това е всичко, което мога.

Почувствах се тъпо, след като му казах тези неща, а и се съмнявах, че ще разбере колко ми е тежко. От един активен, спортуващ човек се бях превърнала в купа желе. Дори не бях сладко желирано бонбонче.

— А аз глупакът да си помисля, че тайничко си се надявала да те метна на рамо! — Превключи на задна и тръгнахме, а аз се засмях. Можех ли да не се засмея?

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Никога не можеш да ме разочароваш. — Погледна през рамото си, докато маневрираше и се усмихна. Зачудих се дали е забелязал как пулсът ми се качи на около двеста в минута след последните му думи. — Разбирам какво ми казваш. Трудно е да се откажеш от нещо, което е било като въздух за теб. Уж най-обикновено нещо, а в един момент не можеш без него.

— Така е. — Пак започнах да дърпам конеца. — Липсва ми адреналинът от танцуването, от бягането. Енергията. Тези неща ме успокояваха. Това бях и съм аз… — Не бях сигурна дали изобщо говоря свързано, дали ме разбира. — И сега нямам нито едно от тези неща. Нямам енергията.

Беше мълчалив през цялото време, докато маневрираше между колите на паркинга.

— Могат да се правят толкова много други неща.

Секс? Обзалагам се, че е това.

— Знаеш ли кое е едно от най-успокоителните неща за мен? — попита. Слава богу, че не знаеше какви сцени се разиграваха в болния ми мозък. — Ездата.

Замигах и издадох някакъв нечленоразделен звук, а той се засмя.

— Нищо не може да се сравни с това, Тес, казвам ти. Когато танцуваш, имаш ли усещането, че летиш?

— Да — прошепнах. Въпросът му ме шокира. Точно това усещане ми липсваше. И той знаеше?

— Точно така се чувства човек, когато язди. Трябва да опиташ. Мисля, че ще ти хареса.

Нямах представа какво да му кажа. Не разбирах. Дали ме канеше във фермата на родителите си? И изобщо какво значение имаше? Да се кача на оседлан кон за мен бе равносилно да си играя на домашни любимци с тиранозавър.

— Гладна ли си? — смени бързо темата, преди да отговоря. — Отивам в Бърлогата. Кам и Ейвъри ще са там. Храната там е по-добра от тая в столовата.

Така си беше. Свих рамене, не знаех какво да кажа и на това.

— Хайде. — Пресегна се и ме хвана за ръката. — Ела да обядваш с нас.

Устните ми потрепериха. Това… това беше Джейс. Онзи Джейс от спомените ми. Винаги те увещава в нещо, убеждава те, което е хубаво за теб, винаги отворен, забавен човек, с когото можех да говоря и да бъда откровена. И колкото и глупаво да звучи, за секунда изпитах болезнено силно желание да си спомни какво се случи в събота през нощта. Но… може би така беше по-добре.

— Не искам да съм малката сестричка, която се мъкне навсякъде.

— Не се мъкнеш, не си нежелана.

Погледнах го безизразно.

— Винаги съм се влачила след него. Ето, дори се домъкнах в колежа му.

— Ти не дойде заради него, Тес. — Наближихме знак СТОП и той намали скоростта. Погледна ме, устните му отново се извиха в полуусмивка и каза: — И знаеш ли какво?

— Какво? — усмихнах се и аз.

— Не му пука, че си го последвала тук. Той е щастлив, че си тук. Не ми пука дали си го последвала или не, важното е, че си тук. Щастлив съм, че си тук.