Джей Лин
Бъди с мен (32)

Трийсет и втора глава

Когато тръгнахме от Шепърдстаун, малки снежинки започнаха да се сипят от небето. Беше късен следобед и студеният вятър намираше пролука през всеки процеп в джипа на Джейс и макар че бяхме пуснали отоплението докрай, въздухът не се затопляше.

Мълчахме. Джейс държеше ръката ми. Кокалчетата ми все още бяха подути и ожулени от удара, който забих в лицето на Ерик, но останалите рани и охлузвания полека отшумяваха.

Първите две нощи бяха най-трудни. Слава богу, че Джейс винаги беше до мен, когато се будех от кошмарите или не можех изобщо да се отпусна да заспя. Държеше ме в ръцете си с часове, докато умората ме преборваше и накрая заспивах. Всъщност той доста умело оползотвори тези часове с други занимания, които съвсем ме разсейваха и черните спомени за Ерик бързо избледняваха.

Погледнах го. Сърцето ми леко подскочи. Той беше влюбен в мен. Той ме обичаше. Все още не можех да разбера какво означава това за нас, каква беше перспективата, колко далеч напред можех да си позволя да погледна. Стиснах ръката му и се усмихнах окуражително. Тревога и страх прочетох в очите му. Бяха станали стоманеносиви. Когато се събудихме сутринта, той ме попита дали искам да отида с него, преди да тръгнем за фермата да празнуваме Бъдни вечер. Бях леко шокирана, че точно сега иска да го направи, защото за него това беше наистина голяма крачка.

— Добре ли си? — попитах.

Кафявите му кичури се поклатиха изпод под сивата плетена шапка.

— Странно е, че вместо аз да те питам дали си добре, стигнахме дотам, че ти да ме питаш?

— Така е — казах. И беше прав. От проблема с коляното, през смъртта на Деби и лудостта на Ерик, винаги той бе задавал този въпрос, всички негови тревоги и грижа бяха фокусирани върху мен. — Но сега те питам, наистина.

— Аз съм… не знам как съм — каза и зави надясно да мине по-напряко през бензиностанцията. — Тъжен. Объркан. Странно щастлив. Гордея се със себе си. И това звучи ужасно тъпо.

— Не е тъпо. И наистина трябва да се гордееш със себе си.

През лицето му мина бегла усмивка и после пак помръкна.

— Предполагам изпитвам от всичко по малко. И усещам всичко.

Това беше напълно разбираемо. От смъртта на Кари бяха минали години, но за него това изпитание беше съвсем ново. Стиснах ръката му.

Когато пристигнахме на гробищата, земята бе покрита с тънка бяла пелена. Според указанията на родителите му, той зави вдясно и продължи да кара до голямото дъбово дърво. Гробът на Кари бил някъде там, пет гроба встрани от дъба. Джейс паркира и чак тогава пусна ръката ми, за да изгаси двигателя, но не помръдна от мястото си. Вместо да излезе, той се загледа в дъба. Клоните бавно се полюшваха с лекия мразовит вятър. Сърцето ми се сви.

— Наистина ли си готов за това? Можем да дойдем и друг път.

— Готов съм — отговори тихо и след малко добави: — Трябва да го направя.

Бях напълно съгласна. Джейс трябваше да продължи напред, да я пусне, да и… прости. През всички тези години той неволно я бе обвинявал, че го е изоставила, сякаш бе скъсала с него. Това е бил най-безболезненият за него начин — да си мисли, че е някъде там, жива, но го е зарязала. Да, така му е било по-лесно, но беше време да види истината и да я приеме.

Ето защо ме беше отблъснал веднага след като призна, че ме обича. Сега вече разбирах. Това беше страхът от това да обичаш един човек години наред и един ден да го загубиш най-неочаквано. Минаха няколко минути и той рязко отвори вратата.

— Добре.

— Добре — прошепнах.

Студеният въздух се втурна в колата. Отворих и моята врата и взех коледните звезди, които бяхме купили от цветарския магазин на път за гробището. Докато вървях към него, ботушите ми скърцаха по заледената трева и тънкото снежно одеяло. Той спря и ме погледна. Изглеждаше изплашен, несигурен, уязвим. Сърцето ме болеше за него. Протегна ръка и аз веднага му подадох моята. Преплетените ни през вълнените ръкавици пръсти сякаш му даваха сили да направи крачка напред. Минавахме в пълна тишина покрай надгробните камъни. Опитвах се да не мисля за погребението на Деби и как тогава Ерик ме нападна и ме обвини в смъртта й пред очите на всички, но беше много трудно да не превъртам тези кадри пред очите си пак и пак. Гробът на Деби беше тук, но от другата страна на пътеката.

Нормално е гробищата да са тихи и спокойни места, но безжизнеността… пълната липса на живот винаги ме плашеха. Но днес беше различно. Когато приближихме до дъбовото дърво, не мислех за Нощта на живите мъртви, нито пък за това, че под нозете ни лежаха тела. Мислех само за Джейс и колко ли му е трудно в този миг. И когато той изведнъж закова на място, разбрах, че сме пред гроба на Кари.

Проследих погледа му и тихо въздъхнах. Надгробният камък бе направен от полиран сив мрамор. Имаше формата на сърце. В камъка бе издълбан един молещ се ангел и под него беше написано името Кари Ан Тинсмен. Родена на, починала на… Двете дати бяха толкова близо, несправедливо близо.

Това бе тя. Без лице. Без тяло. Целият й безумно кратък живот бе събран в няколко издълбани я мрамора думи: Любяща сестра, дъщеря и майка. Спи с ангелите.

Майка.

Гърлото ми се сви. Кари така и не бе имала време да бъде майка. По дяволите, та тя не бе имала време и да бъде нито едно от тези неща. Джейс бавно поклати глава без да откъсва очи от камъка. Не исках изобщо да си представям какво мисли. Вероятно по малко от всичко, което бяха преживели през краткото време, което съдбата им беше дала. Много от нещата, които Джейс ми бе казвал преди по един или друг повод сега ми звучаха напълно логично. Той ми се бе заклел, беше ми обещал, че от всяка една трагедия може да се роди нещо красиво. Много жалко, че бе разбрал тази горчива истина от личен опит. Една неочаквана бременност му бе дала Джак, а трагедията на една неочаквана смърт го бе насочила в правилната посока — да обикне детето си.

Същото може да се каже, когато загубиш способността си да танцуваш. Надявах се, като стана учителка, да бъда различна учителка, да науча децата на нещо красиво и добро. Нима това не е мотивът на всеки учител? Защото със сигурност не е заради парите. Причината е по-дълбока, по-съществена. Учителите моделират бъдещето. Танцьорите забавляват. И не исках да си казвам сбогом със света на музиката, не съвсем, защото планирах да накарам Ейвъри да се върне в студиото, а аз наистина можех да помагам на малките бъдещи балерини, ако искам.

А аз много исках.

Единствената полза от смъртта — тя напомня на живите, че трябва да живеят с днешния ден и да гледат с нетърпение към утрешния.

— Тя беше… добро момиче — каза след много време той. Усмихнах се през сълзи.

— Убедена съм.

Той пак погледна надписа върху камъка. Коледните звезди потрепваха в ръцете му, но беше от студа.

— Обичаше снега и зимата — каза. После не успя да каже нищо повече. Погледна нагоре.

Снежинки на парцали падаха все по бързо и по-гъсто. Когато проговори, гласът му беше плътен и натежал.

— Точно такова време. — Гледах как една голяма снежинка каца върху мраморния камък. Джейс въздъхна. — Мисля, че Джак обича зимата като нея. Или пък е заради Коледа, но ми се иска да вярвам, че тази обич към зимния сезон е от нея.

Стиснах ръката му.

— Зимата не е лош сезон.

Устните му леко се извиха нагоре.

— Аз обичам лятото.

После пусна ръката ми и направи крачка напред. Клекна и положи червените коледни звезди в основата на надгробната плоча. Гледах го как придърпва качулката си напред и свежда глава. Не заех дали се моли, или говори на Кари. Стана ми неловко, сякаш подслушвах чужд разговор. Беше толкова интимен, толкова тъжен момент. Преглътнах сълзите и се обърнах към дъбовото дърво.

Снегът бързо покриваше дърветата. Най-мъничките и крехки клонки бяха започнали да се огъват. Когато Джейс се върна при мен, беше дръпнал качулката си назад и носът му беше червен както вероятно бе и моят.

— Имаш ли нещо против да останем няколко минутки? Знам, че е ужасно студено и ако искаш можеш да ме изчакаш в…

— Добре съм — прекъснах го. Ако искаше да остане един месец, щях да стоя до него. — Можем да останем колкото искаш.

— Благодаря ти. — Гърбът му почти видимо се отпусна от напрежението. Прегърна ме през раменете, и усетих топлината му, опря буза върху главата ми и каза: — Благодаря ти, че избра да бъдеш с мен.

Фермата на Уинстед изглеждаше като коледна картичка. Сякаш Дядо Коледа бе метнал няколко допълнителни пласта сняг и един камион весело настроение. Оградата около пътя беше накипрена с коледни светлинки. Червени, зелени, сини. Оборът също грееше. А къщата приличаше на огромна дискотека.

Предполагам съм гледала като изумяла, защото Джейс започна да се смее с пълно гърло. Стана ми хубаво, защото откакто тръгнахме от гробищата не се бе усмихнал нито веднъж.

— Родителите ми леко откачат по Коледа. Заради Джак.

Леко?

Един надуваем Дядо Коледа седеше на верандата. На покрива имаше осем пластмасови еленчета, а деветото, най-важното еленче, беше изчезнало по време на акция. На комина се вееше още един Дядо Коледа с чувал с подаръци.

Пред самата веранда имаше нещо като огромен снежен искрящ глобус с мехурчета. През големите прозорци виждах светлинките на елхата. Родителите ми винаги използваха едни и същи топки само в една цветова гама, но тези бяха всякакви цветове и ми харесваха много повече. Имаше някаква мека топлинка в целия шарен хаос.

— Трябва да оставим подаръците в джипа. Знаеш… Дядо Коледа идва по-късно — каза Джейс, докато излизахме от колата. Усмихнах се.

— Тоя на покрива изглежда леко пиян.

Той погледна нагоре и се засмя, защото точно тогава вятърът духна и Дядо Коледа започна да се клатушка във всички посоки.

— Да, този ми е любимият.

Застанах пред стъпалата на верандата и започнах да ровя с ботуша в снега.

— Сигурен ли си, че не е проблем да остана с вас тази вечер?

Той ме изгледа сякаш бях казала най-голямата тъпотия в света, сложи ръце на рамото ми и приклекна, за да ме гледа право в очите.

— Няма никакъв проблем. Мама и татко са толкова щастливи, че ще бъдеш с нас на Бъдни вечер. И те знаят, че съм ти казал всичко. — Приглади косата ми и я прибра зад ушите. — Мисля, че май се вълнуват повече от мен.

Засмях се.

— Вероятно защото съм най-страхотната компания за всякакви поводи.

— Вярно е. — Топлият му дъх затанцува по устните ми. Потръпнах, а ъгълчетата на устните му се извиха нагоре. — Благодаря ти за днес. Наистина. Никога няма да мога да кажа с думи колко съм ти признателен. Мисля, че без теб нямаше да мога да го направя.

Надигнах се леко и потърках носле в неговото.

— Щеше да го направиш и сам, но се радвам, че пожела да съм с теб. Наистина. — Бях си забравила ръкавичките в колата и ръцете ми бяха ледени. Обвих лицето му в дланите си и двудневната му брада ме погъделичка приятно. — Добре ли си?

Гъстите му мигли бързо паднаха надолу.

— Знаеш ли, не мислех, че това ще промени нещо, че ще се чувствам по-различно, но се оказа, че съм грешал. Не е кой знае каква промяна, но ми е хубаво, че го направих и ми олекна. — Той сложи длан върху моята, а с другата си ръка ме прегърна през врата. — Мисля, че ти дължа благодарствена целувка.

— Няма за какво да ми благодариш. Но ще приема целувката.

Той се усмихна и устните му минаха по моите един път, и после още един път. Меките снежинки летяха около нас. Разтвори устата ми и езикът му леко мина по устните ми, дразнеше ме и ме възбуждаше. Изведнъж ми стана горещо, мускулите под стомаха ми се свиха. Това беше целувка, която не бих пропуснала за нищо на света. Това беше целувка по-голяма от самата мен.

А той… не само целуваше. Той ме вкусваше. Той ме поглъщаше, устните му обещаваха удоволствие, езикът му — екстаз. Джейс превръщаше целувката в изкуство.

— Синко, не съм те възпитавал така. Да целуваш такова красиво момиче на студа — избумтя отнякъде веселият глас на баща му. Джейс се отдръпна, а аз се изчервих от неудобство.

— Аз я топля — отговори Джейс с усмивка. Обърнах лице към него, за да скрия пламналото си лице, защото няма нищо по-конфузно от това да те хванат родителите на приятеля ти, когато коленете ти са се огънали от целувката на сина им. И тогава в очите му видях една нова, топла, лека светлинка, едно сияние, което не бях виждала никога досега.

— Наистина ли? — попита ме той.

— Да — казах и бавно кимах с глава. — Да, наистина.

Баща му се засмя.

— Хайде, влизайте. Майка ти е сама в кухнята с Джак, а той прави курабийки за Дядо Коледа.

Джейс хвана ръката ми и ме поведе по стълбите. О, ето къде било деветото еленче — на пост пред вратата. Значи все пак не се беше загубило при акция.

— Предполагам положението е катастрофално.

— Момче, все едно ти да се захванеш да готвиш — каза баща му и задържа вратата отворена. — Така че, да, катастрофално е. Лицето на Джейс се изкриви в кисела гримаса. Не можех да не се засмея.

— Сега като се замислям, никога не съм те виждала да готвиш друго освен супа от консерва.

Баща му не спираше да се смее от сърце.

В къщата миришеше на курабийки и на елха.

— Мило момиче, не ти трябва да виждаш как готви Джейс. Не е красива гледка.

— Не е чак толкова зле, колкото се опитваш да й го представиш — намръщи се Джейс. — Само веднъж разтопих шпатулата в оризовите сладки.

— Веднъж? — Закачих якето си на закачалката. — Мисля, че е повече от достатъчно.

— Това, което Джейс умишлено не ти казва е, че се опита да накара братовчедите си да ядат същата разтопена шпатула.

Джейс гледаше глупаво и някак виновно, с изражение на дете, което е направило голяма беля. Не спирах да се смея.

— Сериозно ли?

— Е, какво толкова — каза и се съблече. — И без това не я ядоха.

— Само защото беше твърда и можеше да убие някой — каза с усмивка баща му. — Синът ми е дяволски добър в много неща, но готвенето не е едно от тях.

— Благодаря ти, тате!

— Джейс! — изпищя отнякъде Джак. — Тес!

Обърнахме се точно когато Джак се стрелна от кухнята към нас.

— Ей, приятелче! По-леко! — извика Джейс и тръгна към него точно преди Джак да си удари главата на ръба на масата. — Джак, ще се… — Усетил устрема на Джак, Джейс се спусна напред, клекна и го хвана секунда преди да стане белята. Обви ръце около мъничкия и се изправи. Джак се залепи за него и зарови малките си ръчички в косата му.

— Направих курабийки за Дядо Коледа — обяви Джак и заскуба косата му. — С шоколад и орехи.

— Така ли? — Джейс се обърна леко към мен и притисна сина си. Беше толкова хубаво и в същото време така болезнено да ги гледаш заедно. Макар че Джак не знаеше, че Джейс му е баща, дори слепец можеше да види силната връзка между тях.

— Ами кексчета с фъстъчено масло? Нали знаеш, че са ми любимите?

— Имаме и изядох много от тях — засмя се Джак и сложи глава на рамото му.

— Много? — обади се господин Уинстед. — Това дете изяде половината!

Джак се усмихна самодоволно и закима с глава и точно тогава ме видя.

— Пусни ме! Пусни ме!

Джейс го пусна леко на земята и в секундата, в която се приземи, Джак се втурна към мен и обви ръце около краката ми.

— Здрасти — казах и разроших и без това рошавата му коса. — Чакаш ли Дядо Коледа?

— Да. Татко каза, че господин Коледа ще тръгне всеки момент. — Издърпа ръката ми и ме подкани — Ела!

Погледнах към Джейс, но той само се усмихна, сви рамене и ме остави на Джак да ме влачи към кухнята, която определено беше в катастрофално състояние. Всичко беше омазано в масло за сладки, по пода беше разсипано поне кило брашно, безкраен брой купи с черупки от яйца, но ухаеше божествено.

— Виж кого си намерих! Виж!

Госпожа Уинстед се обърна, обърса ръце в престилката си.

— О, мило дете, толкова съм щастлива, че си тук — каза и тръгна към мен със същата походка, по която можех да разпозная Джейс от километри. — Господи! Погледни само! — Въздъхна и прокара пръст по челюстта ми, където все още имаше лека подутина. — Как си, слънце?

— Добре — казах и се усмихвах, докато гледах как Джак се покатери на едно от високите столчета до плота и веднага успя да вкара ръката си в маслото за курабийки. — Вече съм доста по-добре.

— Радвам се да го чуя. — Силните й ръце ме обгърнаха и ме прегърна така, че почти изкара въздуха от дробовете ми. — Това, което Джейс ми разказа… — Тя спря и погледна към Джак, който правеше топчета от тесто. — Не искам малкият да чуе, но се радвам, че си добре и че… — Гласът и премина в шепот. — И че онзи луд кучи син е в затвора.

— И аз — опитах се да се усмихна.

Госпожа Уинстед поклати тъжно глава и докато гледаше как Джак мята топчета в тавата каза:

— Само това мило момиче… Горкото дете…

— Да, знам — захапах устната си. — Все си повтарям, че сега поне има някакво възмездие.

Джак погледна през рамо:

— Какво е възмездие? — попита той и смръщи сладкото си лице.

— Когато лошите хора си получат заслуженото. И това е хубаво нещо — каза тя и се усмихна. Около очите й се появиха няколко дълбоки бръчки и прошепна: — Но… това не е всичко което исках да ти кажа. — Тя сложи ръка на рамото ми и бавно пое дъх. — Радвам се, че… знаеш… че Джейс ти е казал. — Не знаех какво да отговоря. Можех само да кимам с глава, а тя се усмихна още по-широко, когато Джак налапа едно топче сурово тесто. — Когато Джейс беше малък, обичаше да яде сурово тесто. Понякога изяждаше повече от половината.

— Тогава е най-вкусно — казах и се учудих колко дрезгав излезе гласът ми. Тя ме потупа по рамото.

— Ти си добро момиче, правиш добро за сина ми. Ти си най-доброто, което можеше да му се случи. След Кари така и не се сближи с никоя, но ти успя да го накараш да отвори сърцето си. Знам, че не се познаваме добре, но заради това, което направи за него, винаги ще те приемам като моя дъщеря.

О, господи, щях да заплача. Преглътнах сълзите, усмихнах се и започнах да се смея.

— Съжалявам, смея се, за да не заплача.

— Тъжна ли си? — попита Джак и ме огледа.

— Не съм тъжна — отговорих бързо и му се усмихнах, за да го успокоя. — Щастлива съм, истински щастлива.

Той ми повярва, успокои се и се върна към заниманието си. Обърсах очите си и се опитах да се съвзема.

— Благодаря. Това означава много за мен и аз някога няма да предам доверието му, няма да си позволя да объркам нещо — кимнах и с глава посочих Джак. — И никога няма да предам чувствата на Джейс.

— Това е моето момиче! — Очите й бяха пълни със сълзи. — Погледни ме, ще зацивря сега, а не мога да си го позволя, когато момчето ми идва право насам.

— Здрасти, мамо! — Джейс влезе с бодра крачка в разхвърляната, но уютна кухня, наведе се и я целуна по бузата. После забеляза навлажнените й очи, огледа ни и попита: — Наред ли е всичко?

— Всичко е наред — казах и плеснах с ръце. — Джак е зает с тестото.

Той му метна бърз поглед и пак ни изгледа.

— Сигурна ли си?

— Да. Говорихме си по женски. Хубави неща — каза госпожа Уинстед, обърна се и отвори фурната. — Тези са почти готови.

Джейс се успокои и отиде при Джак, взе едно топче тесто и го налапа.

— Хей! — засмя се Джейс, когато и Джак напъха едно топче в устата си. После го целуна по бузата, мина покрай кухненската маса и застана зад мен. Обви ръце около кръста ми и ме стисна здраво.

— Може ли да ви я открадна за малко? Искам да й покажа елхата.

Госпожа Уинстед ми смигна.

— Само ако тя иска да бъде открадната.

— О, иска да бъде открадната! И още как — отговори Джейс. Плеснах по ръката му и той се засмя. — Не се срамувай де, кажи си го пред хората.

Майка му поклати глава, а Джейс ме извъртя, сложи ръка на рамото ми и ме поведе към хола. Там нямаше никой. Баща му беше отишъл някъде. Коледната елха беше голяма, истинска. Напомни ми за дома. Имаше толкова много и толкова разнообразни лампички, най-различни размери. Изгасваха и светваха, когато си искат. На камината бяха закачени коледни чорапчета за подаръци.

— Погледни това — каза Джейс, пресегна се и взе единия чорап. — Какво ще кажеш?

— О! — На чорапа с червени блестящи букви беше написано моето име. — Това за мен ли е? Наистина ли?

— Да — засмя се Джейс и го закачи обратно на камината. — Джак го прави за теб тази сутрин.

Не знам каква магия имаше в този чорап с моето име на него, но изведнъж сърцето ми се разду, щеше да се пръсне.

— Харесва ли ти? — попита той и седна на земята с гръб към дивана, хвана ръката ми и ме дръпна лекичко да седна до него. — Струва ми се, че ти харесва.

— Харесва ми — засмях се и пак избърсах сълзите си. — Кълна се, превърнала съм се в голямо плачещо бебе. — Отпуснах ръце в скута си и погледнах прелестното му лице. — Прекрасно е.

— Чудя се какво ли е приготвило старчето за теб. Какво ли ще пусне в това чорапче. И под елхата.

Сложих ръце на дървения под, наведох се напред и целунах устните му.

— Вече имам всичко, което искам за Коледа.

— Мммм. — Ръцете му обвиха ханша ми и прокара устни по моите. — А аз пък нямам всичко, което искам. Защото съм алчен и искам да се събудя до теб утре сутринта.

— Но…

— Кам тръгна с Ейвъри и така и така утре ще те карам натам, няма нужда да те връщам в апартамента тази вечер — каза и целуна крайчетата на устата ми. — Можеш да останеш тук с мен. Родителите ми няма да има да имат нищо против. Можем да си представяме, че сме на шестнайсет и ще правим секс много тихо, а другите ще се правят, че не ни чуват.

— Какъв си перверзник — засмях се.

— Така е. Остани с мен?

Целунах го и се отдръпнах лекичко.

— Изобщо съмнявал ли си се, че ще откажа?

Джейс ме хвана през кръста, вдигна ме и ме сложи да седна между краката му. Усещах как устните му танцуват по шията ми. Джак се смееше щастливо в кухнята на някаква шега на бащата на Джейс.

— Знаеш ли какво? — попита. Обърнах се и устните му захапаха леко бузата ми. — Какво, защо, защото защо завършва на О? — засмя се Джейс.

— Много тъпо — казах и се наместих в него.

— Да, но ти ме обичаш, така че…

— Така е — целуна ме по бузата. — Което ми напомня, че имах да ти казвам нещо. — Помълча, въздъхна и продължи: — В известен смисъл ти вече ми даде най-хубавия подарък, за който някога съм мечтал.

— Тази сутрин? — обърнах се да го погледна. — Когато те събудих с…

— Да, беше страхотно, но не — усмихна се той. — По-голямо е от това.

Спрях да дишам. Погледът му търсеше нещо в очите ми.

— Никога не бях мислил, не си бях представял себе си женен… знаеш… брак… след всичко което се случи с Кари. И всичките тези години, през които гледах как родителите ми се грижат за Джак… не виждах себе си със семейство. Никога.

Сърцето ми заблъска.

— Но това се промени — продължи той, без да откъсва очи от мен. В този миг тези сребристи очи бяха всичко за мен, целият мой свят. — И се промени благодарение на теб. Сега вече мога да се видя като семеен човек, с мое собствено семейство. С теб. И това е най-големият подарък за мен, най-голямото, на което мога да се надявам.

Отворих уста, но бях забравила думите. Това, което ми казваше Джейс… беше като да те залее цялата топлина на лятото, на августовското слънце… да открадне думите ти, да забравиш да говориш.

— Хей! — хвана лицето ми в длани. — Кажи нещо.

И трябваше да кажа нещо, защото думите му бяха магия, красиво чудо. Всичко в съзнанието ми се обърка, като плетеница от красиви мисли. Сърцето ми биеше с ритъма на надеждата. Ние. Заедно, Брак. Семейство. Един ден. Влюбвах се в него. Отново и отново, всеки ден, с всяко утро и никога нямаше да спра да се влюбвам в Джейс.

— Господи… Джейс… — Затворих очи. — Обичам те. Обичам те толкова много.

Дълбок гърлен звук се откърти от гърдите му, притисна се в мен и устните му се залепиха върху моите. Целувахме се сякаш бяхме отчаяни, отчаяни, че не можем да поберем в себе си това, което чувствахме един към друг. И дори когато се наложи да се откъснем един от друг, за да можем да дишаме, останахме като споени. Челата ни притиснати едно в друго, устните ни не спираха да се търсят на всеки няколко секунди. Никой не каза нищо повече, защото всичко, което трябваше да бъде казано, вече се каза и нямаше нужда от повече думи.

Останахме така, докато топуркането на малките крачета ни принуди да се отделим. Джак се настани до нас, като внимаваше да не изтърве чинията с курабийките, която държеше в едната ръка, а в другата стискаше таблет. Сивите очи на баща му ме гледаха през детската му душа.

— Курабийка? — попита и ми подаде една отхапана до средата курабийка с шоколадови парченца. Взех я, счупих я на две и поднесох едната половинка към устата на Джейс, който я налапа цялата. Джак избухна в смях. Аз изядох моята малко по-бавно.

— Това са най-хубавите курабийки на света — казах.

Джак изду гордо бузи, усмихна се и заяви:

— Защото съм ги правил аз!

— Точно така — каза Джейс и облегна брадичка върху главата ми, а със свободната си ръка се заигра с рошавата коса на сина си. — Имаш нестандартни кулинарни заложби.

— Искам догодина за Дядо Коледа да направя оризени курабийки.

— Точно тази рецепта не ми е много ясна — засмя се Джейс.

— Няма проблем — казах. — Аз мога да те науча. Моите винаги стават много хубави.

— Наистина ли? — погледна ме Джак с разширени от почуда очи.

— Обещавам — усмихнах се и погледнах към вратата, където родителите му стояха и ни гледаха. Очите на майка му блестяха от сълзи, а господин Уинстед бе сложил ръка и леко я стискаше за рамото. Погледнах към Джак, който вече бе започнал да играе на играта си и разбрах какво виждаха родителите му. Защото аз също го виждах.

Бъдещето.

Тримата.

Толкова много промени имаше през последните няколко месеца, толкова неща се бяха случили. През август дори и не предполагах, че на Коледа устните ми ще ухаят на сладката целувка на Джейс. Никой от нас не бе планирал такова бъдеще. Винаги бях мислила, че ще бъда балерина, че балетът ще е моето бъдеще, моят живот. Джейс никога не бе вярвал, че е способен да обикне отново. Всичко се разви толкова различно от очакваното, но никога не бих заменила нищо от това, което вече имах.

Мечтите ми бяха смазани, но после се преродиха в нещо много по-скъпоценно и важно. Джак вдигна таблета и извика радостно, явно побеждаваше. Обърна се и се усмихна на Джейс. Един ден щеше да разбере истината за баща си и за майка си и знаех, че когато този ден дойде, ще бъда до Джейс, и ще бъда и до Джак. Ще съм там за двамата.

Джейс ме беше прегърнал през кръста ми. Разтворих длан над неговата и пръстите ни се вплетоха.

— Искаш ли да играеш в следващата игра? — попита ме Джак и красивите му сиви очи се напълниха с най-чистата надежда. Детската.

— С най-голямо удоволствие.

Джак се успокои и се върна към играта си, а Джейс притисна уста към слепоочието ми после само с устни нашепна думите, които никога нямаше да се отегча да чувам, думите, които винаги щяха да ме изненадват, сякаш ги чувах за първи път.

Обичам те, прошепна той.