Джей Лин
Бъди с мен (29)

Двайсет и девета глава

Равният и ритмичен звук на нещо, което правеше бип, бип, бип пробиваше като с бормашина през мъглата и съня. Гърдите ми се повдигнаха и поех на пресекулки въздух.

— Тереза! — Нещото, на което лежах, се размърда и огъна под нечия тежест. Една хладна ръка се притисна към бузата ми. — Тук ли си?

Дали бях тук? Май да. Усещах, че съм в някакво твърдо легло и че чувам гласа на брат ми. Главата ми тежеше, сякаш някой я бе залепил за матрака. Бавно премигнах и отворих очи. Светлината в помещението беше прекалено силна. Бавно се адаптирах към светлината и разбрах, че съм в болнична стая. Бели стени, телевизор, грахово зелени пердета, които спускат около леглото, когато болният умре.

— Хей — каза нежно Кам. — Как се чувстваш?

Бавно обърнах глава, прокарах език по небцето си.

— Чувствам се… странно.

Гласът ми беше пресипнал и челюстта ме болеше, когато говорех.

— Спиш от доста време, достатъчно дълго, че да могат мама и татко да дойдат дотук. Че и малко повече — каза мрачно Кам и наля вода в една пластмасова чаша. — Сега са в коридора и говорят с полицията.

Полицията? Гледах го тъпо и не можех да разбера защо се прави на медицинска сестра и така внимателно повдига главата ми и ми дава да пия. Хладната вода ми подейства като скок в басейн в горещ летен ден. После остави чашата на масичката и ме погледна сякаш едва сега проумяваше нещо.

— Не помниш, нали?

Поклатих глава и се опитах да направя някаква мимика, но жестоката болка в слепоочията ме спря. Кам погледна към вратата сякаш му се искаше да хукне да извика някого, но после сложи ръка върху моята и тогава видях кокалчета си. Бяха червени, издрани, подути. Кожата ми се изопна и не ми позволи да извършвам никакви движения. Мъглата започна да се вдига.

— О, господи!

Очите му се наляха с тревога.

— Спомняш си?

— Ерик. Той…

— Знам. Всички знаем. Не се тревожи за него повече — каза Кам и нежно сложи ръка на рамото ми. — Не трябва да мърдаш. Имаш сътресение. Съвсем мъничко, но не бива да се движиш. Нали?

Едва сега забелязах системата и иглата във вената ми. Спомних си за ужасния звук като от счупена клонка.

— Мъртъв ли е?

— Не, мамка му и изрод. Ще ми се. — Лицето му беше гневно. — Джейс му счупи челюстта и го извади от строя за една седмица. Но заминава директно в затвора. Дошъл в съзнание, когато полицията и линейките били вече там и започнал да разказва на всички какво е направил с Деби и през цялото време не спирал да повтаря, че… — Устните му се свиха в права черта.

— Че аз съм виновна — казах и затворих очи при спомена за лудостта му, но веднага след това ме притисна друга тревога. — Къде е Джейс?

Кам отмести поглед встрани.

— Последно го видях с полицията.

— Какво? — започнах да се надигам, но той ме спря. — Как така с полицията? Какво искаш да кажеш?

— Не, не е загазил. Трябваше да говори с тях. И ти ще трябва да говориш с тях и да дадеш показания.

— Преди колко време беше това?

Кам се размърда, сякаш изпитваше някакво неудобство.

— Задържаха го, когато те доведохме тук. Оттогава не съм го виждал. Дойдох направо в болницата.

Не е виждал Джейс? Тоест Джейс не беше идвал да ме види? Затворих очи и се опитах да отблъсна емоциите. Той бе казал, че иска да говори с мен, беше дошъл, беше спасил живота ми. Само защото сега не беше тук, не означаваше, че трябва да изпадам в нервна криза. Освен това в момента имах по-важни неща на главата и в главата си. Отворих очи. Кам ме гледаше.

— Ти наистина го обичаш, нали?

— Да — въздъхнах.

Той се размърда пак, изпсува тихо и каза:

— Знам, че преди не искаше да ме чуеш, но сега ще слушаш, независимо дали искаш или не. Тоя задник е тъпо копеле. Но задник или не, глупакът те обича.

Отворих уста, но той продължи.

— Да, знам че те отблъсна и всичко, но той е мъж и като всеки мъж е тъп. Хей, дори аз мога да го призная. Ние мъжете правим само глупости — каза и се наведе към мен със заговорнически тон: — Това ми напомня на Ейвъри… знаеш каква беше в началото. Тя си имаше други причини, други проблеми и трябваше да се пребори с тях сама. И мисля, че точно това прави в момента Джейс. Не съм Джейс, не съм на негово място, но мисля, че е така. Джейс има… проблеми, има… Джак.

— Знам — казах тихо и преглътнах сълзите. Всичко около Джейс беше толкова объркано. Винаги е било така. И не бях сигурна, че е достатъчно само да се разбере със себе си и да се изправи срещу проблемите си. Има неща в живота, които просто не можеш да заобиколиш.

Кам погледна в скута си и въздъхна.

— Знаеш ли, преди време той ми каза, че изпитваш вина заради това, което направих с Джеръми.

Погледнах го и усетих как очите ми се разширяват от изненада.

— Не трябва да чувстваш вина — каза и ме погледна в очите. — Това, което направих с него… да, бих го направил пак. Никога не си имала никаква вина. Разбра ли ме? Може да мълчиш и да не казваш истината, но повярвай ми, Тес, винаги знам, когато хората не споделят и трупат в себе си до мига, в който тишината гръмне. Ти беше дете! А аз напълно осъзнавах какво правя. Единственото нещо, за което съжалявам е, че се чувстваш виновна за нещо, което не си направила ти, а аз, по мой собствен избор.

Малко ми бе олекнало след разговора с Джейс, но сега цялата тежест и чувство за вина изчезна. Не знам как Кам го направи, но истинско чисто чувство на облекчение се разля в мен и сякаш някой ме хвърли във фунията на торнадото. Буца стискаше гърлото ми и сълзи започнаха да напират към очите ми.

— Не плачи, Тереза. Не исках…

— Няма да плача — подсмъркнах няколко пъти и попих сълзите си. — Благодаря ти.

— Не е нужно да ми благодариш.

Не казах нищо, защото едва ли имаше нужда да го чува, но думите му бяха като спасително въже в средата на океан с акули и аз грабнах това въже и с все сила започнах да се изтеглям нагоре.

— Обичам те така, както обичам къпкейкчета.

Широка усмивка се разля по лицето му.

— Глупаче такова, и аз те обичам.

Малко след това майка и татко влязоха в стаята. Татко имаше вид сякаш всеки миг ще убие някого. Мама също, но на нея повече й отиваше. Буквално изкъшкаха Кам и се настаниха около мен като две кокошки и мръднаха чак когато полицаят дойде да вземе официалните ми показания.

Никак не беше лесно да преразкажа всичко, което се случи в онази стая. Винаги си бях въобразявала, че съм силна, но и този мит се разпадна, когато стигнах до признанието на Ерик как е убил Деби и как после е направил така, че да изглежда като самоубийство. Не спирах да треперя, докато разказвах как ми е повтарял, че няма да си тръгне от стаята просто ей така. Ерик бе планирал да се самоубие след като убие мен. Той бе казал, че аз съм виновна за нейната смърт, но вероятно е изпитвал вина, щом е обмислял самоубийството си. Може би се бе опитвал да зарови дълбоко тази вина, но не бе успял. Исках да вярвам, че вината го измъчва. Не можех да приема, че би живял безгрижно до края на живота си.

Татко вдигна разранената ми ръка и я сложи под брадичката си. Младият следовател затвори бележника.

— Това е всичко, от което се нуждаем засега — каза и отстъпи няколко крачки от леглото. — Почивайте си и ако имаме други въпроси, ще ви се обадим допълнително.

— Ако имате други въпроси, ще се обадите на мен — каза баща ми, вече влязъл в ролята на зъл адвокат.

Момчето кимна и си тръгна, а след него се появиха лекар и медицинска сестра. Изглеждаха по-млади от мен. Какво ли не ми правиха, даже ми пъхнаха едно фенерче в очите. Вляха ми леки болкоуспокояващи през системата и когато най-сетне започнаха да действат, се почувствах съвсем добре. Мама опъна тънката завивка върху гърдите ми.

— Утре ще те изпишат и с баща ти мислехме да си дойдеш у нас за Коледа. Така ще е по-добре отколкото да разчиташ само на Кам.

Брат ми погледна въпросително от ъгъла на стаята.

— Така ще сме по-спокойни — добави баща ми и стисна ръката ми. — Наистина.

— Вие ще сте най-спокойни, ако зареже колежа и се върне да живее цял живот при вас — обади се Кам. Мама му хвърли рязък поглед.

— След това, което се случи, да. Искам я у дома поне през следващите три десетилетия.

— Само три? — промърморих.

Тя сви устни и каза:

— Нямаш никаква основателна причина да оставаш тук до Коледа.

Една голяма част от мен искаше родителите ми да ме вземат и да ме отведат у дома. Щеше да е по-лесно и там спокойно можех да се окопая в стаята си до Коледа и да не подавам нос дори в коридора. Звучеше много съблазнително като идея, но знаех, че ако тръгна с тях сега, имаше голяма вероятност никога да не се върна в колежа. Щях да искам да остана там, където бих се чувствала в безопасност, там, където всичко ми беше познато, където имаше уют и топлина.

Но тук имах живот — колежа, възможността за кариера, която може би щеше да ми хареса, имах бъдеше и вече не бях дете. Не можех да разчитам на родителите си да ме люлеят в люлка всеки път, когато нещо се случи. Защото, колкото и болезнена да беше тази мисъл, те нямаше да ми се притичат на помощ цял живот.

— Не знам, мамо, нека помисля — казах най-накрая. Може би така беше по-добре, отколкото веднага да им сервирам вече взетото решение, че няма да тръгна с тях. Не бяха никак доволни и започнаха да протестират, но тогава Кам стана, погледът ми проследи неговия и мисля, че сърцето ми спря да бие за няколко секунди.

Джейс стоеше на вратата, къдриците му летяха във всички посоки, бронзовата му кожа беше по-бледа от всякога. Тъмният син пуловер висеше на тялото му, целият усукан и изкривен. Бялата му тениска се подаваше размъкната сякаш някой го беше дърпал. Беше смачкан, намачкан, но в моите очи той беше най-великолепният мъж, най-красивият мъж, който някога бях виждала. В ръцете си носеше квадратна розова кутийка. Погледите ни се срещнаха и той спря като замръзнал. Очите му бяха наситено сиво и в тях видях облекчение и нещо ново, нещо което не можех да назова с думи. Но това ново нещо изцяло променяше красивите му черти. Въздухът напусна дробовете ми. Майка ми стана и се покашля деликатно:

— Е, тя си има компания, нека да я оставим да си почива.

Татко я изгледа изумен, хвърли едно око на Джейс, после на мен, после отвори уста:

— Може би ние…

Майка ми го изгледа кръвнишки и каза:

— Ние ще се върнем утре сутринта. Обичам те, слънце.

И след това ме целуна по бузата.

— И аз те обичам.

Татко целуна другата ми буза и с огромно нежелание отстъпи от поста си до леглото ми. После мина покрай Джейс, каза му нещо много тихо, а Джейс кимна безмълвно. Боже, дори не исках да си помислям какво е избълвал баща ми. Кам потупа Джейс по гърба, което много ме учуди, защото за първи път двамата се държаха като зрели хора, тоест не се удряха с юмруци по раменете и не си размахваха по някой среден пръст. А когато Кам се държеше според възрастта си, нещата бяха сериозни.

Джейс не помръдна, докато Кам и родителите ми не изчезнаха някъде по коридора. После направи две големи крачки и вече седеше на леглото ми. Въздухът в стаята натежа от тишина, докато Джейс внимателно оставяше кутийката до каната с вода. Бедрото му опираше в моето. Сърцето ми буквално заблъска в стакато, когато връхчетата на пръстите му докоснаха бузата ми и после улови едно кичурче и го прибра зад ухото ми.

Той огледа лицето ми, очите му не пропуснаха нито една драскотина. Дясната ми буза беше подута, сякаш бях лапнала цял портокал и го бях натъпкала там. Устата ми беше разцепена и подута, кожата около очите ме болеше. Обзалагам се, че съм изглеждала като ритана в главата, което не беше далеч от истината.

— Нарани ли те? — попита. Гласът му бе деформиран от тревога и страх да чуе истината. — Искам да кажа… повече отколкото мога да видя.

В началото не разбрах какво ме пита. След дълга пауза загрях.

— Не, о, за бога, не!

Той затвори очи и пое дълбоко въздух, който сякаш разтърси тялото му.

— Когато най-накрая разбих онази врата и го видях върху теб… ти просто лежеше безжизнено… и си помислих, че е прекалено късно. Помислих си, че… вече те няма.

— Мислех, че ще умра в онази стая, с него или преди него, не знам, но ти дойде навреме — уверих го. — Ти спаси живота ми. Благодаря ти. — В тези две думи събрах всяка една емоция, която бях в състояние да изпитам. — Благодаря ти.

— Никога не ми е минавало през ума, че ще дойде време да ми благодариш за такова нещо. — Наведе се към мен и сложи ръка до рамото ми, като много внимаваше да не ме притисне. Сведе глава към мен, целуна лявото ъгълче на устните ми и остана така, докато говореше. Всяка негова дума галеше устните ми, сякаш с докосване запечатваше изреченото.

— През последните седмици се държах като пълен задник. И знам, че сега не е времето да говорим за това, но трябва да кажа тези неща. Става ли?

Въздъхнах тежко.

— Добре.

Джейс опря връхчетата на пръстите си до лявата ми буза.

— Дълго време не допуснах момиче до себе си заради Джак и Кари. Но ти… ти си различна. Ти ми влезе под кожата и изкопа тунелче право до сърцето ми. Може би още тогава, когато се целунахме за първи път, ти влезе там и аз си мислех, че мога да се справя с това… с тези чувства. Но после, когато разбрах колко дълбоки са станали, се изплаших. Ужасно се изплаших. Не исках да ме боли пак. Не исках да загубя някого, така както загубих нея. Но после почти те загубих. И точно от това се бях страхувал. Почти те загубих преди да те имам. И това ме убива.

Той затвори очи и опря челото си в моето.

— Исках да говорим за това, затова ти пуснах онова съобщение. Защото дяволски ми липсваше и си помислих…

Той надигна глава, влажните му очите блестяха. Поклати глава. Гърлото ми се сви от болка за него.

— Както и да е, ще говорим за това по-късно, не ти трябва тези глупости сега. Трябва да почиваш. После ще говорим.

Исках да му кажа, че копнея да чуя тези глупости сега, че ми е хубаво да ги слушам, че искам да чуя повече, защото суровият му глас ме раздробяваше и после залепваше парченцата, изпълваше ме с надежда и караше последните събития да изглеждат толкова далечни. Но той не ми даде възможност да кажа всичко това, защото се пресегна и вдигна розовата кутийка.

— Взех го за теб след часа по музика и исках да ти го дам, когато дойдох да помогна на Кам за багажа ти, така че може да не е съвсем прясно. — Бузите му леко порозовяха. Отвори кутията. — Глазурата е с ванилия и ягода. Аз… знам, че харесваш с такава глазура.

Погледът ми следеше червените петна на бузите му. Толкова рядко човек можеше да види Джейс несигурен или притеснен от това, което прави. Погледна ме изпод миглите си и каза:

— Може би сега не си гладна, но ако искаш малко глазура?

Стомахът ми беше празен, но всички други емоции давеха глада. Наистина не бях гладна, но той изглеждаше толкова разколебан и несигурен — не можех да му откажа.

— Да, с удоволствие.

Устата му се изви нагоре, както винаги само от едната страна и потопи кутрето си в розовата глазура. Не очаквах, че ще ям от кутрето му. Когато го вдигна до устните ми, очите ни се срещнаха, отворих уста и онова познато пърхане се появи в гърдите ми. По никакъв начин не можех да погледна встрани, докато поемах пръста му в устата си и опитвах от прелестната сладост. А той не откъсна очи от моите, докато не изядох цялата глазура. Усещах лицето си топло.

Джейс остави празната кутия настрани и наведе глава към мен. Езикът му плавно мина по долната ми устна. Едва успях да поема дъх.

— Имаше малко глазура по устната ти.

— О! — Разбира се, вече бях загубила дар слово. Не можех да се сетя какво се казва в такива случаи. Той се надигна, очите му грееха с мека топлина.

— Сега май излъгах.

Усмихнах се.

— Май?

— Добре де — каза и много внимателно преплете пръсти в моите. После прокара устни по охлузеното ми разранено лице и каза: — Излъгах.

Засмях се с глас.

— Нямам нищо против такива лъжи.

— Нямаш нищо против вкусни лъжи?

Кимнах и усетих как напрежението му изчезва и отпусна рамене. Но когато се прозях, той застина.

— Трябва да те оставя да се наспиш.

Лекарствата действаха доста бързо и не можех да отрека, че ми се спеше, но не исках да си казваме довиждане. Погледнах сплетените ни ръце. Кутрето му беше розово от ягодовата глазура.

— Ще… ще останеш ли при мен? Докато ти позволят?

Очите му грейнаха. Устните му се усмихнаха.

— Бебчо, целият съм твой… ако ме искаш.

Тези думи бяха натежали от толкова много други неизречени истини. Усетих силен спазъм в гърдите си.

— Искам те.

Той наведе глава, целуна ръката ми и я пусна. Изправи се с грация, за която искрено му завидях и тръгна към завесата. Дръпна я плътно, обърна се към мен и ми намигна закачливо. После ми помогна да се преместя настрани и легна до мен. Тези легла не бяха правени за такива високи мъже. Беше тясно, но не ми пукаше. Обърна се настрани. Главата му беше на сантиметри от моята и после много внимателно, сякаш докосваше порцеланова кукла, сложи длан върху корема ми.

— Удобно ли ти е?

Независимо от тъпата болка къде ли не и като изключим факта, че лежахме в болнично легло, ми беше по-удобно от всеки друг път във всяко едно друго легло, в което бях спала.

— Да.

— Добре — каза и ме погледна в очите с топла настоятелност, която бих определила като любов. — Ще им се наложи да ме вдигнат с кран от това проклето легло, защото нямам намерение да ходя никъде.