Джей Лин
Бъди с мен (28)

Двайсет и осма глава

Тръпки се спуснаха по гръбнака ми. Ерик? Тук? Какво правеше тук? Държеше нещо в скута си. Пуловер? Един от пуловерите на Деби. Изглеждаше смачкан, смазан. Нито следа от прическата и модните му дрехи. Тъмни кръгове давеха очите му. Около устните му се бяха появили дълбоки резки. Като пукнатини в мрамор. Беше брадясал, вероятно не се бе бръснал поне от седмица.

Погледите ни се срещнаха. Никой от двама ни не погледна встрани. Погледът му сякаш ме удари в гърдите и проби дупка там.

— Какво правиш тук? — каза с равен глас. Бях прекалено шокирана, за да попитам как изобщо може да ми зададе такъв въпрос.

— Искам… да си взема останалите неща.

Ерик бавно се огледа из стаята. Всички вещи на Деби бяха изчезнали, семейството й бе прибрало всичко. Леглото беше оправено, одеялата сгънати, но ми се стори, че някой е лежал на възглавницата. Вратата на гардероба беше отворена. Учебниците и дрехите ми бяха все още там.

— Не можеше ли да останеш да живееш тук?

Обвинението в гласа му ме извади от шока. Очите ми рязко се обърнаха към него.

— Не, не можах да остана. А ти би ли останал тук?

Един мускул заигра на лицето му. След няколко секунди каза:

— Не, не бих.

После бавно постави пуловера на леглото, погали го и сложи ръка на коляното си.

— Но съм тук. И ти си тук.

Той не откъсваше очи от мен. Устата ми пресъхна. Дълбоко в себе си никога не повярвах, че смъртта на Деби е самоубийство, причините за които никой не можеше или отказваше да разбере. Бях убедена, че Ерик има някаква вина. Или беше направил нещо, за да я предизвика и да я накара да прибегне до толкова отчаяна крачка, или просто бе направил нещо с нея. И после я е обесил, за да изглежда като самоубийство. Никой така и не се постара да си обясни какво е правело розовото шалче на вратата, особено след като Ерик бе дал показания и бе уверил полицията, че не е идвал тук през онзи ден. От погледа му разбирах, че знае какво си мисля. Направих несигурна крачка назад.

— Кам и Джейс идват да ми помогнат да си натоваря нещата. Трябва да са тук всеки момент.

— Дочух, когато брат ти разправяше на някого, че има изпит — каза, стана и направи бавна крачка към мен. — Защо да го казва, ако не е истина?

Сърцето ми блъскаше, мислите ми бяха в пълен хаос.

— Мислех, че ще дойде по-рано. Имам време…

Той се изсмя кратко, мрачно, после погледна встрани и прокара ръка през косата си.

— Да не си се объркала нещо?

Поех въздух и направих още една крачка назад към вратата. Майната му на багажа. Не исках да оставам в тази стая с него нито секунда повече.

— Ще се върна някой…

Ерих се изстреля напред толкова бързо, че не го видях как изобщо се придвижи. В един момент беше до леглото на Деби, секунда след това стоеше пред мен. Гърлото ми се отвори за писък, но така и не успях да извикам. Ръката му беше върху устата ми и стискаше толкова силно! Не ми позволи да издам и звук. Изви ръката ми и ме дръпна от вратата. Усетих как устата ми се пълни с вкус на метал след като зъбите ми се удариха в устните ми. Юмрукът му се заби в гърба ми, стисна и изви ръката ми. Загубих равновесие, десният ми крак поддаде, паднах на лявата страна в мига, в който чух как вратата се затръшва зад гърба ми.

За секунда изгубих представа какво се случва. Бавно вдигнах глава и го погледнах през изпопадалата върху очите ми коса. Устните ми горяха. Съзнанието ми не можеше да догони събитията, но когато осъзнах какво се случва, страхът ме парализира, обгърна ме в ледена шушулка. Дъхът замръзна в гърдите ми. Той уви вързаната ми на опашка коса около ръката си и силно дръпна главата ми нагоре. Гореща лава се изсипа по гръбнака ми.

— Ти си виновна.

Хванах ръката му и се опитах да изскубна косата си от пръстите му. Скалпът ми пламна от болка.

— Какво?

— Не се прави, че не разбираш!

Започна да ме влачи, докато застана на колене. Опитах се да сложа тежестта си на лявото коляно, но болеше.

— Деби е мъртва заради теб!

— Ти си луд. — Думите излетяха преди да успея да ги спра. — Ти си шибано лудо копеле. Ти Уби…

Ерик ме пусна толкова бързо, че паднах на пода. И тогава ме удари с юмрук в лицето. Мислите ми бяха в тотален хаос. Паднах настрани, челюстта ме болеше, стаята се завъртя и изведнъж подът и таванът си бяха разменили местата. Опитах се да си поема въздух. Очите ми се напълниха със сълзи — толкова силно болеше. Лицето ми гореше. Бавно отворих уста. Мозъкът ми не можеше да обработи последователността на събитията. Как така се стигна дотук? Нали си бях взела изпитите и всичко беше наред? Не, това не се случва, това не е истина.

Всяка клетка в тялото ми беше вледенена. И всичко беше… толкова познато. Болката в устните, безчувствената ми кожа, ужасното бучене в главата. Това се бе случвало и преди — паднала на пода, с размътено съзнание от удар, който не предвидих, че идва в моята посока.

И изведнъж бях пак на шестнайсет, свита от ужас като мъртъв ембрион на пода, докато Джеръми крещеше и удряше и биеше за нещо толкова глупаво. Безпомощна. Изплашена. Объркана. С разтреперани ръце и тяло.

— Не съм луд. И не съм виновен, че Деби е мъртва — гласът му стържеше като ножче за бръснене. Гневен и заканителен. — Ако не й беше казала всички онези неща, ако не си беше навирала носа където не ти е работа, тя нямаше да скъса с мен.

— Какво? — От устата ми течеше кръв. Избърсах я с трепереща ръка и не знам защо не можех да откъсна поглед от размазаното червено по ръцете ми. Познато. Прекалено познато.

— Когато я пита за синините и охлузванията! И онази шибана неделя. Защо се намеси? Просто трябваше да се намесиш, нали? Защото винаги се месиш! — Тръгна към мен. — Просто трябваше да застанеш там нарочно, за да те ударя. За да излезе, че вината е моя? Но не беше моя, ти беше виновна, ти нарочно застана така, че да те ударя!

И точно тогава гневът ми доминира над страха и направих нещо, което никога не бях правила с Джеръми, независимо колко зле са се развивали нещата. Не бях жертва. Никога нямаше да бъда ничия жертва. Никога повече.

— Колко типично — изплюх думите. — Удряш някого, но винаги вината е на другия човек, никога не е твоя.

— Млъквай, тъпа куца кучко!

Сложих ръце встрани от тялото си и се опитах да не обръщам внимание на факта, че стаята се люлееше и въртеше във всички посоки.

— Предполагам юмруците ти сами се изплъзват и се удрят по случайност в лицата на хората?

— Само на тези, които го заслужават.

— Деби заслужаваше ли го?

Той изпсува.

— Не смей да говориш за нея. Нищо не знаеш!

Успях да стана и се запрепъвах назад към леглото. Сълзите замъгляваха зрението ми. Видях го как тръгва към мен. Обърнах се и грабнах най-близкото оръжие — лампата на нощното шкафче. Изскубнах я от контакта готова да го ударя в главата толкова силно, че да го метна през прозореца чак до другото общежитие. Той замахна към мен, подскочих назад и едната секунда загуба на равновесие му даде предимство. Изскубна лампата от ръката ми и я запокити в другия край на стаята. Тя падна върху дрехите ми и после отскочи от стената.

Сърцето ми спря и после не знам защо паднах на пода. Свирепа болка експлодира в тила ми, опитах се да се превия на две. Стените се поклатиха. Премигнах, за да избистря зрението си, но ми отне цяла вечност да отворя очи.

Следващото което помня беше, че лежах на пода по гръб между двете легла и гледах в тавана. Ерик ходеше напред-назад, стъпките му премазваха косата ми и кънтяха в съзнанието ми. Кога съм си пуснала косата? Цялото ми тяло пулсираше, сякаш бях една огромна рана. Поех дълбоко въздух, но ребрата и гърбът ми се свиха конвулсивно от болка.

— А, събуди се! — Застана над мен и се изкиска. — А дори не те ударих силно.

Съзнанието ми беше като оплетено в паяжини. Вероятно бях паднала и изгубила съзнание. Вероятно имах сътресение, а това не беше никак хубаво, нали? Имах чувството, че се пробуждам. Бавно се изправих на лакти. Сякаш плувах в кал.

— Загубих ужасно много време. Трябваше да… — Спря и започна да ходи из стаята с притиснати към челото длани. — Не исках, стана случайно.

За какво говореше? С последни сили се опитах да седна и се облегнах на леглото. Кое е било случайно?

— Просто… просто се случи. Дойдох да поговорим, да й докажа, че е направила грешка. Че трябва да бъдем заедно, но тя ми каза да си ходя. — Ръцете му паднаха до тялото и дланите му се затвориха в огромни юмруци. Въпреки болката, успях да се оттласна от леглото и се опитах да събера мислите си. — Не искаше и да ме чуе. А трябваше само да ме чуе. И да направи каквото й казвам. — Гласът му рязко се повиши и после затихна. — Тя ме ядоса. И… и… я бутнах. Беше нещастен случай. Не беше нарочно. — И тогава изведнъж падна на колене до мен и заби два пръста под брадичката ми. — Беше нещастен случай. Тя падна назад. Не знам как стана, не разбирам. Вратът й се удари в ръба на леглото и чух как нещо се счупи. О, боже… — Той пусна брадичката ми, изви главата ми настрани и стана. Направи крачка назад и започна да скубе косата си. — Вратът й се счупи.

Стиснах очи — не исках до съзнанието ми да достигне истината за смъртта на Деби.

— Знаех, че никой няма да ми повярва, че е било злополука. Щяха да ме обвинят. Но вината не беше моя. Деби… тя просто не искаше да направи това, което й казвам. — Седна на ръба на леглото. — Тя не искаше да чуе.

Ужас не беше думата, за това което изпитвах. През цялото време подозирах каква е истината. Но сега, когато я чувах от неговата уста, беше повече от шок.

— Убил си я.

При всяка дума устата и челюстта ми горяха от болка.

— Стана случайно, беше злополука. — Той се изправи и пак закрачи из стаята. — Нямаше да се случи, ако ти си беше държала устата затворена. Ти си виновна.

Ерик имаше дълбоки психически отклонения. В това нямаше никакво съмнение. Главата ми започна леко да се избистря, но болката в тила ми не спираше да пулсира. Обърнах глава, вратът ми изхрущя, болката беше нечовешка. Лицето ми беше подуто, ребрата вероятно пукнати, но осъзнавах, че колкото повече време оставах насаме с него в тази стая, раните щяха да стават повече и по-непоносими, ако изобщо… Не, не биваше да мисля така. Нямаше нужда да изпадам в паника.

— Това тежи на твоята съвест. Ти си виновна. Деби щеше да е тук, ако не си беше отваряла устата, ако не беше застанала между нас — не спираше да повтаря и ръцете му се свиваха в юмруци и се отпускаха и пак се свиваха и знаех много добре, че тези юмруци щяха да се стоварят върху мен, и то с цялата си сила. — Ти провали всичко.

Чух как телефонът ми звъни в другата стая, където бях оставила чантата си. Слаба надежда заблещука в гърдите ми. Може би Кам бе свършил? Или пък Джейс бе решил да дойде по-рано и да го изчака тук. Моля те, господи! Дано е някой от тях.

Ерик продължаваше да крачи из малката стая и да скуби косата си. После спря до ръба на леглото на Деби и започна да блъска с юмруци по главата си.

— Ти провали всичко. И виж какво стана сега. Нямам никакъв избор.

Телефонът ми пак звънна.

Моля те, моля те, моля те.

Придърпах крака към гърдите си и зачаках някой да започне да блъска по вратата.

— Това няма да ти се размине.

Той отпусна ръце и ме погледна с обезумял поглед.

— Кое да ми се размине?

— Това. — Сложих длани на килима. Бях готова. Не знам за какво, но бях готова. — Както искаш го наречи, но няма да ти се размине.

Телефонът ми пак звънна и сега вече той чу. Погледна към вратата и смръщи вежди.

— Защо да ми се разминава? Нямам никакво намерение да бягам от нищо.

Може би не беше напълно луд. Може би беше само наполовина луд?

— Няма да бягаш от нищо, така ли? Защото можем да забравим, че това се е случило. — Това беше лъжа. По никакъв начин нямаше да забравя. — Можем да излезем и…

Той поклати глава.

— Нямам намерение да се измъквам — каза някак между другото, сякаш си говорехме за изпити. — Нямам намерение да си тръгна ей така.

Нищожната ми надежда бе премазана и изпепелена за секунда, като при експлозия на катастрофирала кола. Нямам намерение да си тръгна ей така?

— Звучиш сякаш нямаш намерение да излизаш от тази стая.

— Не, нямам — изсмя се и се обърна към мен. — Само в черен чувал.

Ужасът гръмна в стомаха ми като мина. Нямаше да седя и да чакам подходящия момент да стигна до вратата. Всички защитни инстинкти се задействаха. Оттласнах се и се изправих. Докато се надигах нагоре, тотално премазах болния си крак. А преди бях лека и гъвкава. И много бърза. Но това беше преди. Той се стрелна към мен и ме събори на пода. Изпищях. Нещо падна и се удари в стената, докато пръстите на Ерик се забиваха в рамото ми и ме натискаха към пода. Когато разширените ми очи срещнаха неговите, времето сякаш спря. Бавно започвах да осъзнавам и да потъвам в килима. Разбирах какво ме чакаше, разбирах какво се кани да направи. И тогава главата му се извърна към вратата. Някой блъскаше по нея. Очите му… това бяха очи на луд човек. Използвах тези няколко секунди, когато вниманието му беше отвлечено от блъскането по вратата. Свих ръка в юмрук, събрах цялата си сила и го ударих в устата. Главата му се изметна настрани, кръв потече от устните му и леко отпусна хватката около ръцете ми. Обърнах се настрани и отворих уста за да извикам.

— Шибана кучка! — изръмжа той и заби юмрука си ниско в гърба ми. Ударът в бъбрека ме парализира.

— Тес!

Джейс. Беше Джейс.

Вратата се огъваше и пукаше под ударите му.

— Тук ли си? Добре ли си?

Протегнах ръка към вратата. Пръстите ми се забиха в килима.

— Джейс…

Името му прозвуча като стон. Ерик ме затисна с тялото си тяло и тогава видях обезумелите му очи. Това бяха очите, в които стотици пъти с ужас бе гледала и Деби. Вероятно тези очи бяха последното нещо, което е видяла. Ужасът ме стисна като в преса. Писъкът ми разкъса тялото ми, но не знам дали успя да излезе през гърлото, защото ръцете на Ерик вече се затваряха около шията ми.

Вратата се тресеше на пантите си.

— Тес! Какво за бога! Тес!

Паниката впи ледените си нокти. Ръцете му притискаха хранопровода ми, забиваха се в него. Отворих уста да извикам. Никакъв звук, никакъв въздух. Сърцето ми биеше както никога досега. Успях да го ударя с юмрук по брадичката, но той не отпусна.

— Тес! — извика Джейс. Вратата се разклати сякаш я блъскаше с рамо. — Мамка му!

Очите ми се наляха със сълзи и не можех… не можех да засмуча въздух. Забих нокти в кожата на Ерик. Усетих как се къса под пръстите ми. Вратата пак се разклати, но Ерик нямаше намерение да ми даде време да дочакам да я видя отворена.

— Спри — изсъска, вдигна ме нагоре и ме удари в пода. — Спри!

Мрак плъзна в ъгълчетата на очите ми, виждах размазано, на петна. Дробовете ми горяха и пожарът бързо пълзеше нагоре към гърлото. Исках да дишам!

— Тереза! Бебчо! — извика Джейс и гласът му сякаш ме инжектира с отчаяна сила или със силата на отчаянието. Вратата се тресеше, огъваше, скърцаше.

— Хайде, мамка ти!

С последни сили започнах да удрям Ерик в гърдите, по лицето, по раменете. Мятах с крака и се опитвах да го махна от себе си, но той натискаше надолу, надолу и после сякаш потънах в пода и бавно се понесох из въздуха към някаква безкрайна пропаст.

Знаех, че не трябва да се предавам, че не можех да се предам точно сега, но ръцете сами паднаха на пода. Нещо се разтресе някъде. Може би това беше смъртта на милиони лишени от кислород клетки. Не знам. Очите на Ерик бяха заковани в моите и сега вече знаех — това беше. Край. Клепачите ми се спуснаха. Последното нещо, което щях да видя някога в живота си бяха неговите очи. Точно като Деби. Не, не беше честно. Животът ми дори не бе започнал. Не бях прегърнала новото си бъдеще, не бях прегърнала Джейс, защото ако оцелеех след това, нямаше да му позволя да си тръгне отново.

Но… сега вече нямаше никакво значение. Слухът ми изчезна. Чувах само пулса си.

И след това тежестта изчезна. Въздухът се втурна с мълниеносна скорост в дробовете ми. Чух болезнен вик. Нещо или някой се счупи, изпука като суха клонка. Звукът идваше от много далеч, сякаш отвън. Главата ми беше толкова тежка, отпусната, като че нещо се беше случило с врата ми.

— Господи, отвори очи. Хайде бебчо, отвори очи! — Нечие голямо тяло трепереше до моето. — Толкова съжалявам. Мамка му. Отвори очи. Моля те.

Имах чувството, че клепачите ми са залепени, но се опитах да ги отворя. Дълбоките сиви очи на Джейс. По-тъмни отколкото някога ги бях виждала.

— Тук съм — каза и ме притисна по-силно към себе си. — Остани с мен, Тес! О, господи, не ме оставяй. Остани. Моля те… Аз…

Устните му се движеха, но не разбирах нищо. Не можех да задържа очите си отворени. И после нямаше нищо.

Само мрак.