Джей Лин
Бъди с мен (27)

Двайсет и седма глава

Животът в апартамента на Кам трябваше да ме накара да се чувствам по-добре. И в известен смисъл беше така. Така поне не мислех постоянно за смъртта на Деби, а в общежитието нямаше да мога да остана с разсъдъка си повече от ден-два.

Освен това, така бях далеч и от Ерик. Брат ми или Ейвъри ме караха до колежа, и понеже коляното рядко ме болеше така силно както в началото, ходенето пеша след музика до източното крило не беше голям проблем.

Не ходех на обяд с Кам, всъщност не обядвах с никого. Не знаех за Джейс, но се съмнявах, че ходи да обядва с тях, защото бях убедена, че приятелството им бе поохладняло, но не и приключило след случилото се между нас. Но не можех да отида и да се правя, че всичко е наред и че съм супер добре, в случай че се засечах случайно с Джейс, така че старателно отбягвах Бърлогата.

Стигаше ми да го виждам три пъти в седмицата на лекциите по музика. И прекалено често из колежа на други места. Той не ми проговори нито веднъж след погребението, не се доближи дори да попита как съм. Беше глупаво да позволявам на тази рана да гнои и да се разпростира още повече. Кари беше дух. Тя беше останала в миналото, но той я беше обичал. Дух или не, детето беше тяхно, бяха го заченали с любов. Не можех да се отърва от тази болка.

Но проблемът не беше само в Джейс — като че едва сега напълно осъзнавах истината за моето провалено бъдеще като балерина, че този колеж беше моето единствено настояще и бъдеще, което означаваше, че беше крайно време да започна да гледам сериозно на лекциите си и да уча яко за изпити. А това ме стресираше допълнително.

Изпитите наближаваха и вече се чувствах като прекалено ентусиазиран донор на кръв — изцедена до последна капка. Под очите ми се бяха появили огромни черни кръгове. Понякога бяха подути, защото често се будех по средата на нощта и когато тишината беше прекалено тежка, плачех. Кам и Ейвъри се досещаха, че плача и ми беше много неудобно. Приличах на лайно и честно казано нямах никакво желание да изглеждам добре.

За Деня на благодарността Кам и Ейвъри решиха да отидат да видят родителите ми и аз заминах с тях, само да се махна. Беше приятно пътуване и мама ни натъпка с печени вкусотии. Първият ябълков пай за сезона, две тиквени рула и пресен домашен хляб. Кам изглеждаше сякаш бе спечелил от тотото, а аз се погледнах в голямото огледало и с въздишка установих, че задникът ми не спира да расте. Но когато дойде време да се върна в Шепърдстаун, хубавото време свърши. Не исках да се връщам, защото ми се струваше, че няма към какво да се завърна, че там ме чака само тъга.

Точно преди да тръгнем, се качих в стаята си да взема някои неща за зимата — няколко пуловера и жилетки, които не си бях дала труда да опаковам през август. И тогава се загледах в рафта с купите и трофеите си, в медалите и панделките, накачени по стените и лъскавите корони, които раздаваха като награда след някои състезания. Вдигнах всяка купа и се опитах да си спомня кога и как я бях спечелила, да си спомня какво е усещането да те наградят за първо място или най-добро изпълнение, но емоцията си беше отишла, не можех да се докосна до нея. Достъпът ми беше отказан.

— Добре ли си?

Точно връщах една от купите на мястото й на рафта. Мама стоеше на вратата. Избърсах сълзите от бузите си. Странно. Кога бях започнала да плача? Така и не бях усетила. Тъжна усмивка плъзна по лицето на мама. Грейналите й от мъка очи ме гледаха така, че изведнъж ми се прииска да заплача с глас. Тя хвана лицето ми в длани и избърса мокрите следи.

— Всичко ще се оправи, ще става все по-лесно. Обещавам ти.

— Кое, кое от всичко ще стане по-лесно? — Тя разбира се знаеше за Деби и й бях разказала всичко за Джейс. Всичко. Решихме да не казваме нищо на татко, в случай че Джейс някога дойде у дома с Кам. Не че имаше такава вероятност, но за всеки случай. Ако баща ми разбереше, че сърцето на малката му принцеса е било разбито, най-вероятно щеше да закара Джейс на лов и после щеше да мине като „ловна злополука“.

— Всичко, всичко ще стане по-лесно. Знам, че сега не ти се вярва, но ще дойде ден, когато ще откриеш нова страст, която да замести балета. И ще намериш човек, който да те обича така, както заслужаваш, който заслужава да те обича.

— Джейс заслужава да ме обича. Той… не е лошо момче — казах, подсмърчайки. — Така поне си мисля.

Мама ме прегърна и вдъхнах аромата й на подправки и пай с тиква и вече ми се струваше толкова трудно да тръгна. Исках да съм малко дете, не исках да съм голямото момиче, което трябва да запрята смело ръкави и да бърка в гадостта, наречена живот.

— Джейс има много проблеми — каза тя и ме стисна така, както обичах, да ме мачка в ръцете си. — Напомня ми на това момче от медицинския колеж. Имаше приятелка от години и после тя почина най-неочаквано през лятната ваканция. Мисля, че беше болна от сърце. — Мама се отдръпна и стисна студените ми ръце. — Но минаха… колко? Десетилетия? Все още го виждам от време на време. Не се ожени, няма деца, никога не е имал сериозна връзка. А Джейс… той има дете от тази връзка. Вероятно за нас е много трудно да разберем какво преживява.

Това не ме накара да се почувствам по-добре. Макар и да не ме допускаше в живота си, аз исках да намери начин да продължи напред, да живее, да сподели живота си с някого. Не исках да си го представям като приятеля на мама, не исках да прекара целия си живот съвсем сам с някоя случайна връзка от време на време, без да допуска никого до себе си. Джейс заслужаваше много повече, защото беше добро момче… объркано и премазано от съдбата по начин, който дори не можех да си представя.

В неделя вечерта, след като се прибрахме, се опитах да си легна рано, но беше като всяка нощ през последните седмици. Заспивах за няколко часа и после започвах да сънувам. Понякога сънувах Деби, увиснала на лампата. Понякога сънувах погребението й. И тогава Ерик ме буташе в отворения гроб. А понякога сънувах Джейс. Как ми казва, че ме обича и как ми обещава, че винаги ще е до мен. Тези бяха хубави сънища. До мига, в който се събудех и разбирах, че са само сънища. Понякога сънувах как сме в някаква странна къща и викам името му и вървя през стаите и се опитвам да го стигна, но вратите пред мен винаги се затварят и не ме чува.

Всяка сутрин ставах премазана от умора, сякаш не бях мигнала цяла нощ и едва изкарвах до последните лекции. Като в мъгла. Но все пак успях да взема повечето от изпитите, просто защото имах толкова много свободно време, кошмарно много време за правене на нищо и реших да уча. И да ям.

Но ученето даде резултат, защото това беше моето бъдеще. Може би не точно това, което бях планирала, но беше бъдеще, което бях принудена да приема. А и нямаше да е лошо да преподавам на малки деца. Така че за мен беше голям успех да си взема изпитите.

Когато с Кала влязохме в залата по музика, мускулите ме боляха. Бузите й бяха зачервени от студа и белегът й беше много почервенял. Тя потърка ръце една в друга да се стопли и се сгуши в стола си.

— Не мога да издържам на тоя студ — каза тя. Тялото й трепереше. — Когато завърша, заминавам за Флорида.

— Преди няколко месеца казваше, че не издържаш на тая жега. — Извадих един химикал.

— Може би трябва да намериш някакво място, където не е нито толкова топло, нито много студено, еднакъв климат през цялата година.

— Не е лошо като идея. Сега остава да намеря и мястото. А ти?

Толкова много време ми оставаше, докато се дипломирам, че дори не исках да мисля за това.

— Не знам, вероятно ще остана тук.

Тя въздъхна и дръпна качулката на суитчъра ми. Едва тогава осъзнах, че от няколко дена ходех само с него, не се бях постарала дори да се погледна в огледалото и да си сменя дрехите. Чакай малко. Взех ли душ тая сутрин? Не, май не. Само набързо сресах косата си и я смотах на опашка. Браво!

— Ела в моето общежитие тая вечер — каза за кой ли път през последните две седмици. — Ще си вземем много калорична и нездравословна храна за вкъщи. Начос може би, знаеш колко ги обичам.

Отворих уста да й откажа, но се замислих. Трябваше да си извадя главата от задника. Поне за няколко часа.

— Добре, но трябва да ме вземеш. Прекалено е студено да вървя чак дотам през нощта.

— Разбира се — каза и ми се усмихна широко. Това момиче имаше умопомрачителна усмивка. — Ей, ще взема бира, защото няма нищо по-хубаво от това да насърчаваш непълнолетните да пият. Или мога да взема бутилка от онези момичешки коктейли. Леле, така ще те напия, че… — тя не довърши изречението, устните й се свиха в права чертичка. Знаех, че е заради майка й.

— Че какво, ще се възползваш от мен ли? — пошегувах се, но тя не се засмя. И точно тогава усетих, че някой ме гледа. Вдигнах очи и въздухът в дробовете ми замръзна. Джейс стоеше в края на редицата. Беше облечен с джинси и сивия суитчър и носеше оня плетена шапка, която толкова харесвах. Прииска ми се да скоча, да я открадна от главата му и да направя някаква лудост. Като например… да я сложа под възглавницата си.

Добре, че не превръщах налудничавите си мисли в реалност. Толкова беше трудно, когато застанеше пред мен или го видех някъде из колежа. Беше ужасно, ужасно трудно. Беше зле, много зле преди да… прекараме онези няколко дни заедно, но сега, след като знаех какво е да си в ръцете му, стана непоносимо. Сега знаех какво е да усещаш тялото му, знаех как целува. Не можех да забравя колко беше мил, и чувството му за хумор, и начина по който ме защитаваше и се грижеше за мен. Същият Джейс, който ме заряза след първата целувка.

Разбирах, че има дете, че има минало, но аз нямаше да избягам, щях да остана и да се справя, щях да му помогна. Можех да го обичам въпреки всичко.

Химикалът падна от ръката ми и се търколи в скута ми. Той се размърда и усетих как стомахът ми се усуква на възел. Изглеждаше сякаш бе дошъл да каже нещо, но не можех да си представя какво, след като от седмици ме бе отбягвал като болна от херпес.

— Тес… — тялото ми се скова при звука на дълбокия му глас. Затворих очи. Да го чуя да произнесе името ми… Сълзите опариха клепачите ми, опитах се да ги преглътна и когато ги отворих, бяха напълно сухи. Болеше, защото това момче беше разбило сърцето ми. Кала застина и знаех, че след секунда ще го нападне като лъвица и ще му рита задника из целия колеж. Той вероятно усети цялата враждебност, моята и нейната и каквото и да имаше да казва, потъна в нищото, замина завинаги. Край. Нямаше да се случи. Джейс поклати глава, завъртя се и седна няколко реда пред нас. Погледът ми остана забит в къдричките под шапката му.

— Забрави го — каза Кала.

Не можех. Не можех да го забравя просто така. Може би никога нямаше да мога да го забравя.

— Сериозно ти казвам, Тереза. Заслужаваш момче, което няма да те зареже, след като прави секс с теб и после да те пренебрегва седмици наред.

— Знам — прошепнах, без да откъсвам очи от къдриците му. Не можех да забравя какво е да ги усещам между пръстите си. — И какво като знам? Това не прави нещата никак лесни.

Кала не каза нищо, защото това беше самата истина. Сърцето ми натежа, дробовете ме боляха толкова силно, че исках да се просна на пода под столовете и да вия. Но реших да се концентрирам и да си взема изпита по музика. Реших, че Джейс не заслужава нито една сълза.

След последния ми изпит тръгнах към Уест Уудс. Мислех да остана в апартамента на Кам през цялата зимна ваканция, съвсем сама, като най-големия нещастник и неудачник в света, вместо да се прибера при мама и татко. Затова реших да мина да си взема някои неща от общежитието, тъй като планирах да остана в апартамента на Кам и през следващия семестър и не всичко, което ми трябваше беше при мен. Макар че Кам каза, че няма проблем с наема, трябваше да си намеря работа и да давам някакви пари. Освен това, работата би ме откъснала от самотата. Мислите ми се въртяха в зловещ кръг — не мога да танцувам, смъртта на Деби, Ерик, Джейс. Трябваше да намеря нещо, за което да се хавана, да мисля за друго, докато сърцето и съзнанието ми… продължат напред.

Това едва ли щеше да се случи в обозримо бъдеще.

Студеният вятър вледеняваше бузите ми. Миришеше на сняг. Прекосих поляната към общежитието. Докато стигна до преддверието, коляното бе започнало да ме наболява. Повечето студенти бяха вече заминали за ваканцията и фоайето беше почти празно. Само няколко души се излежаваха по диваните. Извадих картата за стаята от раницата си и застанах да чакам асансьора. Опитах се да не обръщам внимание на напрежението между раменете ми. Не бях стъпвала тук от нощта, когато намерих Деби. Не исках да влизам в стаята, но трябваше да си взема багажа и Кам щеше да дойде с камиона си да натоварим всичко останало. Беше време да се държа като голямо момиче, като зрял човек. Нищо му нямаше на общежитието, а и силно се съмнявах, че в стаята има духове.

Да, не очаквах, че ще се чувствам превъзходно, със сигурност щеше да е лошо, но можех да прекарам няколко… минути да си събера остатъка от багажа. Надъхана с кураж от подготвителна реч, която си дръпнах, стъпих смело в асансьора и се качих на моя етаж. Когато тръгнах към вратата на апартамента, телефонът ми бипна. Мислех, че съобщението е от Кала или Кам. Извадих го от джоба си и едва не паднах.

Идвам с Кам да помогна. Трябва да говоря с теб.

Съобщението на Джейс беше само няколко думи, но сърцето ми блъскаше и стомахът ми се сви на топка, сякаш пишеше много повече от това. Примерно: аз съм лайно и направих голяма грешка и ще те обичам винаги и завинаги. Само че нищо такова не пишеше. Казваше само че идва да помогне на Кам. Освен това означаваше, че е получил разрешението на брат ми за нещо. Следователно бе казал на Кам нещо достатъчно убедително, за да получил такова разрешение. А това трябва да е било много трудно, като се има предвид, че брат ми беше свидетел на тоталния ми разпад.

Спрях пред стаята си. Пулсът ми бе излетял в космоса. Не търси подтекст, казах си. Това, че идва да помогне и че иска да говори с теб не означава нищо. Освен това не трябваше да си позволявам да се вълнувам чак толкова много. Дали изобщо да му разрешавам да ми помага? Да, трябва да му откажа и после да прекарам остатъка от нощта да си бия шамари.

Нямаше какво да говорим… и… толкова много исках да говоря с него. Ръката ми трепереше, докато напиша едно Ок.

Отговорът му дойде почти веднага. Сърцето ми отново прескочи.

Ще се видим скоро.

Имах чувството, че дишам насила. Пуснах телефона в чантата. Да, и в присъствието на Кам този разговор щеше да се нареди в алеята на славата за най-странното и неловко събитие на годината, но не можех да спра надигащата се в гърдите ми радост въпреки писъците на здравия разум. Пъхнах картата, пренебрегнах мисълта за предстоящата среща с Джейс и влязох. Вратата се затръшна зад гърба ми.

Погледът ми обходи хола. Всичко си изглеждаше същото. Едната възглавничка беше на дивана, другата — под масичката за кафе. Миришеше на спарено, на мъжка пот, предположих че никой не бе проветрявал от онзи последен ден. Вратата към стаята на съквартирантите, тоест Стеф, беше затворена, вероятно заключена. Макар че ми беше помогнала онази нощ, не я бях виждала из колежа и честно казано не исках да мисля за нея, защото неизбежно се сещах, че е била любовница на Джейс. Дали се виждаха сега? Стомахът ми се сви от ужас. Изпсувах тихо. Господи, аз бях единственият си и най-голям враг!

Пуснах чантата на земята и тръгнах към вратата на спалнята. Премигнах и поех дълбоко въздух. Да, недоспиването и стресът не ми се отразяваха добре. Халюцинациите бяха факт.

Премигнах още няколко пъти, но картината пред очите ми не се промени.

Ерик седеше на леглото на Деби.