Джей Лин
Бъди с мен (26)

Двайсет и шеста глава

Вторник сутринта, в деня на погребението на Деби, слънцето най-сетне се беше показало и грееше, но навън си оставаше доста хладно. Както ми беше обещала, Кала ме закара до църквата и се разбрахме да й пусна съобщение, когато свърши, за да ме прибере. Цялата минала седмица Кала ме караше на училище, но тази седмица Кам беше поел нещата в свои ръце и не искаше и да чуе друг да ме кара.

Наистина трябваше да си взема кола.

Стоях с гръб към ковчега и се опитвах да мисля за малки, незначими неща. Помагаше. Мразех погребения. Когато дядо почина, така и не събрах сили да се приближа до ковчега. Нищо не се беше променило, макар че бяха минали години.

Ковчегът не беше отворен, но предпочетох да седна най-отзад в претъпканата църква на гробищата. Коляното ме болеше от дългото ходене, но всяка болка изглеждаше незначителна. Исках да съм там заради нея и ако не бях събрала сили да отида, щях да съжалявам.

Родителите й изглеждаха като унесени в мъгла. Държаха се един за друг, а до тях се притискаше момче, може би първа година в гимназия. Не можех да си представя какво преживяваха, не можех да си представя какво мислеха. Вдясно от тях седеше Ерик Добс, заобиколен от група верни… приятели. Не знаех дали Джейс е между тях. Трудно беше да различиш някого в цялата тълпа, облечени в черни, измачкани костюми момчета.

Но семейството се открояваше от състудентите й. Ние бяхме облечени в нещо черно, какво да е, но да е черно. Бях сложила черен чорапогащник и тъмносиня плетена рокля, не особено подходяща за погребение, но нямах нищо друго.

Към края на службата, когато вече бяхме до отворения гроб, с удивление установих, че очите ми са насълзени. Толкова добре се справях до този момент! Толкова бях смела! Почти през цялата служба. И после пуснаха тая кънтри песен, която пускат винаги на погребения… Бързо избърсах очите си. Ръцете ми бяха вледенени.

И тогава една ръка се закачи за рамото ми както кука и ме завъртя толкова силно, че за малко пак да стъпя с цялата си тежест върху болния крак, но се усетих в последната секунда. Вдигнах поглед. Ерик ме гледаше презрително.

— Какво правиш тук? — попита.

Разтърсих рамо, за да се освободя от ръката му. Той стисна здраво, после ме пусна и направи крачка назад.

— Никога, никога не ме докосвай — казах тихо.

Нещо грозно и мрачно мина през лицето му.

— Ти не трябва да си тук. Тя е мъртва, тя е в този ковчег заради теб!

Почти отскочих назад.

— Моля?

— Мъртва е, защото й напълни главата с глупости — почти извика. Хората започнаха да се обръщат. — Ако не се беше месила в живота й, ако не беше се опитвала да въртиш интриги и да драматизираш, сега щеше да е жива.

Кръвта бързо се отичаше от лицето ми. Луд ли беше, или полудяваше? Все повече хора се обръщаха и ни гледаха. Стомахът ми се сви от отвращение.

— Не съм въртяла никакви интриги и ти много добре знаеш това!

— Ти си виновна!

— Хей, Ерик, хайде да те прибираме у дома — обади се един от приятелите му и тръгна към нас.

— Не аз, тя трябва да се маха — изсъска той. — Тя трябва…

И тогава някой го завъртя така, както той бе завъртял мен. Нямам представа откъде се появи Джейс, но изведнъж стоеше пред него и ръката му стискаше рамото му. Лицето му беше на сантиметри от лицето на Ерик.

— Знам, че доста ти се насъбра напоследък — каза той тихо и зловещо спокойно. — Но те съветвам да се отдалечиш от нея преди да си казал нещо, за което после горчиво да съжаляваш.

Ерик отвори уста, но Джейс поклати глава.

— Тръгвай.

В първия момент мислех, че Ерик няма да го послуша, но после кимна кратко, отърси се от ръката на Джейс и тръгна без да се обръща назад. Разбута момчетата, които бяха дошли с него, и изчезна. Никой не го последва. Всички изглеждаха отвратени от поведението му. Джейс ме хвана за лакътя и наведе глава към мен.

— Къде са ти патериците? — попита рязко.

Погледнах го ядосано, но той се направи, че не е забелязал. Чакаше отговор.

— Не че ти влиза в работата, но ги метнах в една кофа за боклук.

— Хвърлила си ги в боклука?

— Да, хвърлих ги! — Разбирах, че гневът ми се дължеше на това, което Ерик каза, но за нещастие, Джейс се оказа пред мен и той го отнесе. — И нямаше нужда да се намесваш. Държах всичко под контрол.

— Да, видях! Точно така беше — каза и тръгна, без да пуска ръката ми. Нямах избор и тръгнах с него. — Карам те у вас.

— Кала ще ме кара у нас.

— Пусни й съобщение, че аз ще те откарам.

Не му отговорих, но когато го погледнах, очите му бяха буреносно сиви.

— Моля те, не спори с мен, Тес. Ще те закарам до вас. Просто не искам да стоиш тук сама и да чакаш Кала да дойде да те вземе.

Исках да забия пети в земята и да не мръдна от там, на инат, но от друга страна не ми се искаше да стоя и да зъзна в студа, докато Ерик се мотаеше наоколо, готов да ме нападне за нещо, което не бях направила и за което нямах вина.

— Добре — казах най-накрая и извадих телефона си. — Но няма нужда да ме държиш за ръката.

Очите му просветнаха за секунда, като мълния.

— Ами ако искам?

Застанах на място и го принудих да спре с мен. Гледахме се настойчиво.

— Джейс, нямаш никакво право да ме докосваш.

Той моментално пусна ръката ми.

— Извинявай.

Докато вървяхме към джипа, изпратих на Кала съобщение, че имам превоз. Влязохме в колата, той пак започна да пита за патериците.

— Какво? — издърпах ядно колана и драматично го закопчах. — Не ми трябват за вечни времена.

— Лекарят каза…

— Трябваха ми само за няколко дена, седмица, в зависимост от това как се чувствам! — С омраза си припомних онзи ден, когато беше с мен, до мен… Защо? За да ми изтръгне сърцето! Изобщо не ме интересуваше драмата на живота му и какви причини е имал. — Не, не ми трябват вече.

— Ти куцаше през целия път на идване.

— Ти следил ли си ме или какво?

— Не бих казал, че е точно следене, но те наблюдавах — очите му минаха по лицето ми и после се обърна напред. — Държа те под око през цялото време. Но ти никога не ме забелязваш.

Не знаех какво да кажа.

— Не, не съм те забелязала.

— Бях отзад, до вратата. Измъкнах се преди хората да започнат да излизат за церемонията до гроба на Деби. Както и да е. Ерик нарани ли те? Завъртя те доста рязко.

Поклатих глава и се обърнах към него, но тогава осъзнах, че той изобщо не гледаше в мен. Очите му бяха заковани в пътя.

— Не — отрекох категорично.

— Трябваше да избързам, но не успях, съжалявам — каза и най-сетне врътна ключа в таблото.

Никой от двама ни не проговори до магистрала 45 към Шепърдстаун.

— Трябва да стои настрани от теб. И ще направя така, че да не припарва. Хей, няма да го бия и да правя такива луди работи. Нали ме разбираш? Той просто трябва да спре да забърква подобни лайна — каза и ме погледна за секунда. — Сега за първи път ли ти говори такива неща?

— Защо? Какво си се загрижил, Джейс? Какво те интересува какво ми е казвал или правил?

Той пак ме погледна кратко и каза:

— Това е глупав въпрос.

— Не, не е. Не сме приятели. Ние сме двама души, които бяха малко повече от приятели за много краткото време, през което правиха секс! — Сърцето ми прескочи ужасено от собствените ми думи. — Това бяхме ние.

Джейс стисна волана.

— Така ли наистина мислиш за нас?

— Нали ти искаше да е така?

Той не отговори веднага, но когато проговори, гласът му беше толкова тих, че не бях сигурна, че съм го чула правилно.

— Не.

Рязко и шумно въздъхнах.

— Не?

— Не съм искал това, Тес, не съм искал това. — Той опря лакът на прозореца и притисна буза към юмрука си. — Но аз съм… просто съм… Казах ти, че не ти трябва да се забъркваш с мен.

Докато гледах профила му, гърдите и гърлото ми пламнаха от болка.

— Знам — прошепнах и тайно се помолих да не се ядоса на Кам. — Знам за Кари.

Челюстта му се заключи толкова бързо — помислих си, че е счупил някой кътник. Минахме повече от километър преди да проговори.

— Няма да те питам откъде знаеш.

— Моля те, не му се сърди! Той просто мислеше, че си ми казал, понеже знам за Джак. Не му се сърди, моля те.

— Не се сърдя — въздъхна тежко. — Е, сега знаеш цялата мръсна и гнусна история.

— Не… не мисля, че има нещо мръсно или пък гнусно. — Захапах устни. Джейс беше казал, че в началото не е искал детето и сега чувството му за вина… поне беше разбираемо. Ами ако и Кари не е искала Джак? — Беше просто тъжно.

— О, в такъв случай не съм му казал всичко — изсмя се той. — Когато Кари забременя, аз не бях до нея, когато тя трябваше да се изправи срещу родителите си. Трябваше да съм там и да я подкрепя. Знаех, че ще се отнесат с нея много зле, знаех, че ще я обвиняват. И когато казаха, че ще я изпратят в Западна Вирджиния при баба й и дядо й, някак ми олекна, защото когато не беше пред очите ми, не се налагаше да мисля, че е бременна. — Изсмя се пак, но господи колко тъжно прозвуча този смях. — Аз никога не бях там, където трябваше да бъда. Не бях до нея, не й помогнах. Да, ще кажеш, че съм бил дете, но все пак…

— Но ти си бил на… колко? Шестнайсет?

Той кимна.

— Когато родителите ми се намесиха и осиновиха Джак, Кари се върна. И говореше за бъдещето ни заедно. За нас тримата. И това ме изплаши. И се скарахме. Тя си тръгна от нас с колата и загина. И край на историята.

О, господи!

— Не обвиняваш себе си, нали? Моля те, кажи ми че не обвиняваш себе си.

— Обвинявах се много дълго време, но знам, че не аз съм бил причината за злополуката. Освен това се сдобрихме преди да тръгне и всичко беше уж наред. Нали знаеш как помниш последния разговор, който си водил с някой човек, когато изобщо не подозираш, че няма да го видиш повече…

— Съжалявам — прошепнах. — Наистина съжалявам.

Джейс не каза нищо повече до апартамента ми.

— Не съм ходил на гроба й.

— Нито веднъж? — казах стресната от моите собствени нерадостни мисли.

Той поклати глава.

— Просто… не знам. За мен животът продължи, продължих напред, но…

— Не си продължил напред, Джейс. Не си намерил сили да отидеш на гроба й толкова години. Това означава, че не си продължил, а си все още там.

Спряхме колата на едно свободно място на паркинга. Той загаси двигателя и ме погледна. Очите му бавно се спуснаха към устните ми и някак не намираше сили да погледне встрани. Стисна волана с все сила.

— Обичаш ли я все още? — прошепнах.

Той не отговори много дълго.

— Винаги ще обичам Кари. Тя беше страхотен човек. Не знам какво щеше да се случи с нас, ако не беше загинала, но винаги ще мисля за нея. — Гърдите му бавно се повдигнаха. Стори ми се, че иска да каже още нещо, но в последната секунда се разколеба.

Спомних си думите на Кам, когато ми обясняваше, че се страхува. Може би беше точно това. Може би наистина ме обичаше, но това никога нямаше да е достатъчно. Някои рани бяха прекалено дълбоки. И аз не можех да направя нищо, не можех да го променя или пък да променя отношението му към всяка една потенциална връзка. Той сам трябваше да го направи и сам трябваше да реши дали иска тази промяна. Толкова много се надявах да намери сила в себе си. Не само заради мен, но заради него самия, защото макар че раната ми беше прекалено прясна и все още кървеше, Джейс беше добър човек. Просто трябваше да се разбере сам със себе си. И само той можеше да си помогне.

Докато го гледах как се мъчи да намери думите, докато попивах с очи болката, променила чертите на лицето му, направих вероятно най-зрялото и разумно нещо в целия си живот. Нещо като смело и зряло действие, за което получаваш кутия бисквитки. Защото все още ме болеше за него. Много. И болката беше непоносима.

Наведох се към него и притиснах устни към ледената му буза. Той рязко пое въздух и обърна към мен обезумелия си поглед. Отдръпнах се и казах:

— Съжалявам за всичко, което е трябвало да преживееш и… аз все още те обичам… така че се надявам един ден да намериш сили да продължиш напред, защото го заслужаваш, Джейс Уинстед.