Джей Лин
Бъди с мен (25)

Двайсет и пета глава

— Какъв задник! — каза Кала и извади една кутия със сладолед, който намерихме в хладилника. — Мъжете заслужават само едно — да им го начукаш. Сериозно! Чукай ги и ги зарязвай!

Очите ми бяха подпухнали и виждах размазано. Гледах как Кала крачи напред-назад и се сетих колко много неща не знае за Джейс. Не можех да й кажа нищо от уважение към тайната на семейството му. Колкото и да ме бе наранил, нямаше да тръгна да разправям на всички, че има син и че вероятно все още е влюбен в майката на това дете. Защото нямаше никакво друго обяснение. Не беше готов за нищо сериозно именно заради момиче, за което не знаех нищо. Къде живееше? Ако все още присъстваше в живота му, от колко време бяха разделени? И сега, когато осъзнавах, че сърцето му принадлежи на друга, се почувствах като истинска глупачка. Трябваше да се сетя още първия път, когато отказа да говори за нея. Тогава още трябваше да разбера, че това е предупреждение. Но аз какво направих? Не обърнах никакво внимание!

— Да, да им го начукаш — прошепнах.

Тя застана пред мен и ми подаде кутията.

— Искаш ли още?

Поклатих глава и притиснах възглавницата към корема си. Тя въздъхна и седна до мен.

— Толкова съжалявам, Тереза! Само това ти липсваше сега. С коляното и Деби и лудия Ерик.

— Можеше и да е по-лошо — казах и си помислих, че никога повече нямаше да мога да легна в онова легло. Щеше да мирише на него. Нямаше да мога да го понеса. Без общежитието и сега и без легло, бях повече от сигурна, че щях да прекарам остатъка от живота си на този диван. Кала ме изгледа въпросително.

— По-лошо от кое? Мисля, че за една седмица ти се събра достатъчно.

Така беше, но за Деби беше много по-зле. Поне бях жива. Затворих очи и разтрих слепоочията си.

— Мисля, че никога повече няма да правя секс. Никога в живота си.

— Добре дошла в клуба — въздъхна тя. — Аз съм се отрекла от мъжете преди много време.

— Сериозно ли?

— Да, животът е далеч по-лесен така.

— Момичета ли харесваш?

— Ще ми се — засмя се тя. — Мисля, че сексът допълнително обърква и усложнява нещата. Да, знам, че постоянно говоря за момчета и ги обсъждам и правя сексуални намеци и всичко. Дори хората си мислят, че не съм съвсем в ред. Но истината е, че дори не съм правила секс.

— Моля? Девствена ли си? — не можех да повярвам. Тя се засмя.

— Наистина ли е толкова шокиращо? Не е възможно да съм единствената двайсет и една годишна девственица?

— Не, не си — отвърнах веднага.

Тя се изправи и премести кутията със сладоледа в другата си ръка.

— Погледни ме, Тереза. Приличам ли ти на Ейвъри? Или на теб? Не съм слаба. И… приличам малко на Джокера от Батман — каза и посочи белега на лицето си.

— Първо на първо не си дебела.

Тя изви вежда сякаш да ме предупреди да спра да лъжа. Завъртях очи.

— И не приличаш на Джокера! Как може да си толкова глупава! Ти си хубава, много хубава! — И това беше самата истина. Със или без белег, Кала беше истински красива. Не мога да повярвам, че мисли така за себе си.

Тя сви рамене и стана.

— Както и да е, стига толкова за мен и за моя живот, лишен от секс и какво ли още не. Сигурна ли си, че това е всичко, което Ерик ти е казал?

Смяната на темата ме завари леко неподготвена.

— Да, в общи линии, това е.

— Ще ходиш ли в полицията?

— Не е направил нищо, в което да го обвиня — казах и поклатих глава. — Това, което каза не беше заплаха. Вероятно всеки, който е обвинен в нещо, независимо дали е заслужено или не, би реагирал като него.

— Така е, но все пак тая работа не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — потърках лице. Кала отиде в кухнята да изхвърли празната кутия от сладоледа. Когато се върна, се сви на дивана до мен с дистанционното и каза:

— Да погледаме малко телевизия. Това е лекът за всички рани.

Да, вероятно е така, вероятно тъпата телевизия лекува много неща, но бях повече от сигурна, че няма да ме излекува. Не знаех дали изобщо има лек за мен. Бях му дала тялото и сърцето си и той ми ги беше върнал.

До края на седмицата се изясниха две неща. Ако полицията подозираше за Ерик, ако мислеха, че е виновен за смъртта на Деби и разследването им бе стигнало до по-сериозни заключения от това, че е гаден човек, на Ерик изобщо не му личеше. Виждах го често и изобщо не изглеждаше като човек, на когото полицията диша във врата и се кани да арестува всеки момент. Може би в крайна сметка подозренията ми бяха напълно грешни, но се опитвах да отбягвам всякакви контакти с него. Понякога минавах на другия тротоар, понякога се обръщах и тръгвах в друга посока.

Дори и да не бе убил Деби, той я беше бил. Многократно.

Другият проблем беше, че не можех да крия от Кам и Ейвъри какво е станало с Джейс. Все някога щеше да стане ясно. В петък, когато предполагам и Джейс не бе отишъл в Бърлогата, вероятно бяха започнали да се досещат, че има нещо нередно, и съвсем логично Кам ме притисна в ъгъла. Беше наминал уж да си вземе дрехи. Седях на дивана и гледах Маратонът на танцуващите мами или нещо от сорта в компанията на две празни кутии сода и пакет чипс.

Кам седна до мен и пусна чантата си на земята.

— Е и?

Въздъхнах.

— Да? — каза многозначително. — Какво, по дяволите, става с теб и Джейс? Не сте идвали в Бърлогата. В началото си мислех, че искате да прекарвате повече време насаме, което между другото приемам много трудно, но не съм виждал джипа му от събота сутринта.

Замислих се дали да излъжа и да печеля време, или да приключа по въпроса веднъж завинаги. Придърпах до брадичката завивката, която баба уши за Кам преди няколко години.

— Не сме заедно — казах както… както се разлепва лейкопласт от рана. Засмях се сухо и продължих. — Мисля, че двата дни, в които бяхме заедно не могат да се броят за връзка. Убедена съм, че дори Бритни Спиърс и Ким Кардашиан са имали по-продължителни бракове.

Последното ми се стори много смешно, но Кам изглеждаше сякаш някой бе умрял пред очите ни.

— Знаех си! Кучият му…

— Не искам да слушам такива неща сега — обърнах се към него и не знам какво видя в очите ми, но веднага млъкна. — Каквото и да е станало между нас, не може и не бива да повлиява върху приятелството ви.

— Как е възможно да не повлияе? Погледни се! Огледай се! — Метнах един поглед из стаята. Да, огромната торба за боклук бе препълнена с кутии от каква ли не храна за вкъщи, много кутии от газирана вода. После пак се загледах в предаването по телевизията точно когато някакво момиченце се разплака. — Ти си моята мъничка сестра и не искам да те виждам с разбито сърце. Знаех си, че ще се издъни. Предполагам и той трябва да е знаел.

— Как така си знаел, Кам?

Отвори уста и веднага я затвори. Опитах се да се усмихна.

— Знам… Знам за Джак. Всичко знам.

Беше меко казано шокиран.

— Казал ти е всичко?

Кимнах.

— Да, каза ми. Затова ли си помисли, че ще се издъни? Защото има дете или защото все още е влюбен в майката на Джак?

Последното го казах напосоки, защото не бях сигурна, че изпитва някакви чувства към тази жена, но натам отиваха нещата. Очите на Кам буквално изскочиха и не знам защо имах усещането, че съм заковала пирона точно в целта.

— Казал ти е за Кари?

— Казва се Кари, така ли? — попитах.

Кам ме погледна в очите и дълго не откъсна поглед от мен.

— Значи не ти е казал за нея? Предполагам ти е казал за Джак, но не ти е казал за нея.

— Да — преглътнах тежко и свалих завивката един сантиметър по-надолу. — Когато ми каза за Джак, Джейс категорично отказа да говори за нея. И каза… каза, че не можем да бъдем заедно, защото не бил готов за нищо сериозно.

Изобщо не споменах, че сме правили секс, защото за Кам нашата връзка бе все още платонична. Ако Кам знаеше, и ако разбереше, че още на следващия ден Джейс се бе отказал от мен, вече нямаше да се размине само с едно кроше в лицето. — Питах го за нея, но той не искаше да отвори и дума. Мисля, че е все още влюбен в нея.

Кам прокара ръка през косата си. Няколко кичура останаха щръкнали нагоре.

— Мамка му, Тереза, не знам какво да кажа.

Почувствах огромна ледена буца в стомаха ми.

— Знаеш, но не искаш да ми кажеш истината, че все още е влюбен в нея. Нали? Нали? Затова не искаше да сме заедно, защото знаеш, че я обича. Те… тя е…

— Беше — поправи ме тихо. — Казваше се Кари. И съм сигурен, че Джейс я е обичал. Както едно шестнайсетгодишно момче може да обича приятелката си.

Веднага в съзнанието си регистрирах миналото време в изречението му.

— Какво искаш да кажеш с това „беше“, Кам?

Той издиша много бавно.

— Не съм казал на никого за това, Тереза. Не знам дори дали Джейс знае, че ми е разказвал за нея. Бяхме се напили една нощ в нас, докато бях под домашен арест. И тогава се заприказвахме и той ми каза за нея. Преди това ми говореше предимно за Джак, но никога за нея.

Ледената топка започна да нараства, но сега причината беше друга.

— Кам…

— Тя е мъртва. Починала е много скоро след раждането на Джак. При катастрофа.

Сложих ръка върху шията си.

— О, господи!

— Не знам много за родителите й, но мисля, че са били като родителите на Ейвъри, много са се страхували детето им да не забременее преди да му е дошло времето и са били ужасно консервативни. Мисля, че са я изгонили, когато е забременяла с Джак, пратили са я при баба й и дядо й и са я накарали да остави детето за осиновяване, но тогава родителите на Джейс са се намесили. Знам, че Джейс и Кари са били заедно някъде от тринайсетгодишна възраст. И знам, че я е обичал и никога след нея не е имал сериозна връзка. Никога.

Това момиче… майката на Джак бе мъртва? Никога, за нищо на света не бих предположила такова нещо. Но сега вече имаше логика. Кое беше по-лошото — някой да ти разбие сърцето или сърцето ти да се пръсне от мъка, защото другият е загинал?

— Но все още акълът ми не го побира, че ти е казал за Джак. Никой освен семейството му не знае. А нейното семейство отдавна не живее тук. Но когато онзи ден разбрах, че ти е казал, отстъпих, защото знаех, че за да ти каже такова голямо нещо, този път при него нещата са сериозни. Поне така се надявах… но…

— Но все още не я е забравил, нали? — казах и изведнъж ме заболя за Джейс, защото не можех да си представя какво е да загубиш човека, когото толкова много обичаш, да го загубиш завинаги. — Ето защо… О, боже…

— Не знам, Тереза, не съм сигурен че все още я обича. Искам да кажа да, обича я по някакъв негов си начин, но мисля… Боже, ще ме убие, ако разбере, че съм ти казал това… мисля, че се страхува да се влюби отново, защото се ужасява да не загуби отново човека, когото обича.

— Наистина ли мислиш така? — попитах с недоверие.

— Погледни на нещата така — той не е имал една нормална ситуация в целия си живот. И с Кари ситуацията не е била нормална. Били са малки, тя е забременяла, родителите й я гонят и неговите родители осиновяват детето му. И той и Кари са видели сина си, знаели са, че това е тяхното дете, но никой друг не е знаел. Това е била тяхната тайна и никой не знае какво са планирали.

Да, Джейс беше споменал, че не е искал детето в началото, но после всичко се е променило и предположих, че промяната се е дължала на нея.

— И после тя умира, най-неочаквано, толкова малка — продължи Кам. — Всички тези неща взети накуп… човек не може да остане нормален. Но не мисля, че я обича, не и като тогава. Той просто се страхува да обича отново, страхува се от болката.

— Тогава това означава, че ме обича, но… не… силно се съмнявам.

Кам се усмихна.

— Не си права, той рискува да си навлече гнева ми, за да те има и ти е казал за Джак.

Казвам ти, Тереза, той има чу…

— Няма никакво значение — отрязах го, защото не исках да чувам, че има някаква вероятност да ме обича. Това само щеше да напълни главата ми с приказки с щастлив край и да тая нова надежда. Когато ми каза, че ме обича… това е било само заради един тъп оргазъм.

— Не мога да се състезавам с Кари. Никой не може.

— Тереза…

— Не искам да му казваш нищо — настоях. — Сериозно ти говоря, Кам. Знам, че ще се опиташ да му наливаш акъл, но просто недей, остави, защото… — Защото ми беше толкова мъчно за него. И сега, когато вече знаех за Кари, нещата изглеждаха съвсем различни. Не че не му бях бясна, не че ми беше минало, защото както и да го погледнем, той ме бе засегнал, но той беше повече от наранен, той беше буквално смазан по най-жестокия възможен начин. — Защото наистина съм добре.

— Не изглеждаш добре.

— Благодаря — казах и забих поглед в завивката, която странно наподобяваше палатка.

— Знаеш какво имам предвид. Тревожа се за теб — каза и потупа здравото ми коляно. — Преживя толкова много!

— Добре съм, но трябва да ми обещаеш, че няма да му казваш нищо. Остави нещата така. Моля те, Кам.

— Добре — въздъхна той. — Няма да спомена нищо. И беше права, когато каза, че не ми влиза в работата, но като те гледам колко си разстроена и да не мога да ударя с юмрук по масата…

— Да, това разбирам — почти се усмихнах. — Но не можеш винаги да оправяш всичко заради мен, не можеш постоянно да се грижиш за мен, разбираш това, нали?

Кам се засмя.

— Кой е казал, че не мога?

Поклатих глава и се облегнах. Сега, когато имах повече информация и разбирах защо Джейс се бе отдръпнал, се чувствах малко по-стабилна, но сърцето ме болеше точно по същия начин. Болката не си отиде. Само малко затихна.

Някой почука на вратата, Кам стана и каза:

— Това трябва да е Ейвъри. Искаш ли я за компания? Малко приказки по женски?

— Приказки по женски?

— Не знам как му казват жените. Както й да е. Искаш ли я, или не?

— Разбира се.

По-добре да се самосъжалявам в компанията на някой друг, нали?

Дори и да е знаела какво става, Ейвъри не обели и дума по въпроса. Говореше безгрижно за какво ли не, накара ме да се надигна от дивана и да оправим апартамента. Беше кочина. И не само по моя вина. Кам вероятно беше бърсал прах и пускал прахосмукачка от времето на бившия президент.

— Чух, че погребението на Деби е във вторник — каза, докато завързваше меднорусата си коса на опашка. — Добре ли си?

Кимнах и изхвърлих парцала за прах в малкото кошче за боклук.

— Кала ще ме закара и после ще ме вземе. Тя не ходи на погребения. Никога.

— И аз не ходя — каза и се наведе да вдигне торба с боклук, оставена на пода до гардероба. — Мисля, че и Кам няма да ходи, но ако искаш да дойде, сигурна съм, че няма да ти откаже.

Знаех, че няма да ми откаже, но не исках да го принуждавам да ходи на погребения. Обърнах се към Ейвъри, но тя стоеше като закована на място пред една голяма найлонова торба. Погледнах през рамото й и видях, че това е торбата с обувките ми, които така и не бях разопаковала, а това ми напомни, че имах да взема още доста неща от общежитието. Минах пред нея, любопитна, за да разбера какво гледа с такова вцепенение.

— Какво има?

Без да каже и дума, тя се наведе и извади старите ми балетни обувки.

— Не съм държала в ръката си балетна обувка от… от… цяла вечност.

Болката мина като ток през тялото ми. Обърнах се и седнах на леглото.

— Мисля, че носим един и също номер. Вземи ги ако искаш — казах.

— Няма ли да ги запазиш?

— Не знам. Мога да ги вземам назаем от теб, когато искам да ги видя. Какво ще кажеш?

Тя погледна сатенените обувчици и въздъхна. Лицето й грейна от тъга и копнеж.

— Защо не танцуваш вече, Ейвъри?

Тя бавно вдигна поглед и бузите й поруменяха.

— Просто… това е дълго за разказване и вече не е кой знае колко важно. Няма значение. Вероятно сега вече няма да мога да си вдигна крака, какво остава да направя някоя балетна стъпка.

— Обзалагам се, че можеш — казах и реших да не я питам нищо повече за причините, които я бяха накарали да спре да танцува.

Тя се засмя и махна с ръка, сякаш да ме убеди, че греша, но очите й грееха от вълнение. Сякаш… може би наистина искаше да опита.

— Най-много да си разтегна някой мускул.

— Не, няма. — Коляното започна да ме наболява. Изпънах крак и казах: — Опитай.

Обувките висяха на връхчетата на пръстите й.

— Ще изглеждам като пълен идиот.

— Пред мен? Аз дори не съм се къпала днес, освен това не мога да вървя без да куцам, така че няма защо да се тревожиш, че може да изглеждаш по-зле от мен. Не е нужно да го правиш, за да ме впечатлиш, направи го за себе си.

Тя се поколеба, прекоси стаята и сложи обувките на леглото до мен.

— Ако ми се смееш, може да се разплача.

— Няма да ти се смея! — казах, но се усмихнах. — Хайде, опитай!

Тя направи крачка назад, огледа стаята и изплъзна стъпала от обувките си. Пое дълбоко въздух, и вдигна високо крак, затвори очи, постави обутото си в чорап стъпало върху вътрешната част на бедрото, завъртя се веднъж, и още веднъж, като с всяко завъртане изпъваше крака си право встрани. Правеше го с такава елегантност! По джинси, без обувки, без подготовка и след толкова години тя беше перфектна! Имаше истински талант. Талант, на който биха завидели повечето балерини, обучавани в студия с години наред. Заплясках възторжено с ръце.

— Перфектно!

Лицето й поруменя, оправи тениската си и каза:

— Не беше. Кракът ми…

— Боже! Не си танцувала от години и го направи по-добре от повечето момичета, които танцуват всеки божи ден без прекъсване! — Взех балетните обувки и казах: — Трябва да танцуваш на сцена. Дори само с мен в балетното студио на някой център по изкуства. Поне веднъж.

— Не знам…

— Трябва — размахах обувките пред лицето й, а тя ги следеше с поглед сякаш бяха нещо скъпоценно, нещо, което много силно желаеше и искаше да грабне от ръката ми. Не знам, но изведнъж разбрах, колко важно беше това. За нея и за мен. — Трябва да го направиш! За да мога да го изживея чрез теб, за да мога да танцувам чрез теб. Преди пролетния семестър. Моля те.

Ейвъри въздъхна и ме огледа замислено.

— А аз какво ще получа?

— Какво искаш?

Тя сви устни.

— Искам две неща. Първо искам да ми помогнеш да избера подарък за Кам за Коледа, защото никак не ме бива в тези неща.

— Добре, никакъв проблем — засмях се. — Кое е второто?

— Да гледаш Микеланджело и Рафаел този уикенд.

— Костенурките?

Тя кимна, засмяна до уши.

— Осигурили сме им всички възможни условия, за да могат да се опознаят отблизо. Кам искаше да отидем да гледаме тоя филм и се страхувам, че може да се изпотрепят.

— Значи искаш да съм нещо като рефер на боксов мач. Да ги разтървавам, ако някой почне да удря под кръста?

— Точно така — засмя се тя.

— Добре, става — казах с усмивка и тя издърпа балетните обувки от ръцете ми.

— О, и между другото, мисля, че Микеланджело е момиченце, така че ще разчитам да ги разтърваваш и ако се опитат да правят и други неща, защото с Кам не сме готови да ставаме майка и татко на една дузина бебета костенурки.

— О, господи! — простенах и паднах по гръб на леглото.