Джей Лин
Бъди с мен (22)

Двайсет и втора глава

Ейвъри подаде леда и каза, че Кам е почти спокоен. Но аз и Джейс… това вече беше съвсем друга работа. Какво спокойствие? Какъв контрол? Сигурна бях, че когато Ейвъри ме видя на вратата веднага разбра какво става. Косата ми беше като козина на проскубан плъх. Бузите ми пламтяха, а устните ми бяха подути. Не каза нищо, но можех да се закълна, че когато се обърна едва прикри усмивката си.

Те бяха в спалнята на Кам, а ние в другата. С Джейс се бяхме облекли в дрехите от вчера. Чувствах се почти прилично, докато държах леда до бузата му. Не беше много подуто, но беше зачервено и охлузено. Той ме изгледа над торбичката с лед.

— Не стана както го бях планирал.

— Айде бе! Не думай! — засмях се въпреки… всичко.

Устните му се извиха в усмивка, но го заболя, изохка и се дръпна рязко назад.

— Не се смей! — заповядах му и пак притиснах торбичката към бузата му. След малко добавих: — Не беше много зле, някои моменти бяха страхотни.

— Не било зле? — Очите му бяха сребристосиви от мига, в който бе принуден да се отлепи от мен, а сега грееха още по-ярко. Плъзна ръка около кръста ми и ме придърпа да седна на крака му. — Не било зле? При положение че мокрите сънища на хората са далеч по-бедни и лишени от въображение в сравнение с това, което се случи тук?

— Това не звучи много романтично.

Той хвана китката ми и свали ръката ми с торбичката с лед от бузата си.

— Не исках да губя контрол.

— Но аз нямах нищо против — казах и бузите ми пак пламнаха. — Ще ми се да бяхме свършили.

От гърлото му се откърти дълбок стон, ръката му се плъзна зад врата ми и наклони главата ми към лицето си. Устните му разтвориха моите, езикът му се плъзна около моя. Господи, това момче умееше да целува! Пламъците на непотушеното желание се разгоряха. И тогава вратата рязко се отвори и Кам нахлу.

— Пак ли искаш да те удрям, Джейс — избуча той.

— По дяволите — хвърлих му унищожителен поглед и попитах: — Ти знаеш ли как се чука? Чувал ли си, че се чука преди да се влезе в някоя стая? Не е трудно, трябва да опиташ някога.

Думите ми изобщо не го засегнаха. Не откъсваше гневния си поглед от Джейс.

— Идвам аз да си поговорим културно и да изясним нещата, отварям вратата и ти си я сложил на коляното си и я чукаш с език!

Джейс отвори уста да каже нещо и имах ужасното предчувствие, че ще му каже нещо от сорта „точно сега не я чуках, но виж ако беше влязъл преди малко“… Затова се намесих.

— Кам, наистина трябва да се успокоиш.

— А ти трябва веднага да станеш от там.

Ейвъри завъртя очи.

— Тя е там, където иска да бъде — отвърна Джейс. Гласът му беше удивително спокоен. — И сега ще ти кажа и нещо друго. Не съм ти ядосан, затова че ме удари. Заслужавах си го. Трябваше да ти кажа преди година, когато я целунах за първи път.

Кам пак подскочи.

— Нека довърша — продължи Джейс и ме притисна към себе си. — Целунахме се нощта преди да тръгнем рано призори от вас. Помниш, по време на есенната ваканция. И нищо повече не се случи. До тази есен. Опитах се да се боря със себе си.

— Да, явно много си се борил, по всичко личи!

Кожата ми пламна от раздразнение.

— Кам, той наистина се опита. И не е като да сме се крили от много време. Искахме да ви кажем в сряда, но вие… имахте други планове. — Изчаках, докато се сети, че му намеквам за предложението за женитба. — И после това с Деби… — Гърлото ми се сви и усетих как ръката на Джейс се затяга около кръста ми. — Както и да е, не сме се опитвали да крием. Просто нямаше подходящ момент.

— И сега ти казват — каза Ейвъри. Очевидно когато брат ми почнеше да откача, тя се бе превърнала в гласа на разума. — И мисля, че това е много хубаво.

— При Тереза разум и хормони са едно и също нещо — промърмори Кам и прокара ръка през косата си. Затворих уста, но му метнах поглед, с който исках да му завра топките в задника. Джейс, който до този момент беше относително спокоен, сега вече реагира доста… неочаквано. Вдигна ме внимателно от крака си и ме сложи да седна на леглото. Един мускул заподскача под челюстта му. Изправи се.

— Виж, няма да повдигна повече въпроса, че ме удари, но ако още веднъж те чуя да говориш така на сестра си, да поставяш под съмнение интелекта й, да я подценяваш като човек, да я обиждаш или поставяш в неудобно положение, аз и ти ще имаме проблем. Огромен проблем. Защото на мен не ми е безразлично какво става с нея, и се интересувам от нея. Всичко, което става с нея ме засяга. — Тези думи очевидно не можеха да накарат Кам да се почувства по-добре. — Грижа ме е за нея, точно колкото ме е грижа за Джак.

Кам направи крачка назад сякаш Джейс го беше ударил с юмрук в гърлото. Ейвъри не усети намека, но брат ми разбра много добре. Погледнах го многозначително, да го уверя, че знам истината за Джак. Брат ми изглеждаше пред припадък и изведнъж ми стана адски смешно. Кам бавно поклати глава и попита:

— Наистина ли?

— Наистина — кимна бавно Джейс.

— Е… — Кам направи още няколко крачки назад. — Предполагам аз…

— Се радвам за вас? — подсказах услужливо. — Защото сега наистина искам да мисля само за хубави неща.

Кам ме погледна, чертите му омекнаха, дори не реагира, когато Джейс се приближи до мен и нежно стисна бедрото ми.

— По дяволите, Тереза, аз просто…

— Прекалявам с надзора? — подсказа Ейвъри и ми се усмихна. — И понякога съм задник?

Вече се смеех с глас.

— Да, точно така.

— Да, добре, може би преиграх малко, но то е, защото се притеснявам за теб. Ти си ми мъничката сестричка и от мен се очаква да се държа като задник, когато става дума за момчетата, с които излизаш.

— Да, тая част си я развил в цял научен трактат — промърмори Джейс.

Кам му размаха среден пръст и напрежението постепенно изчезна. Когато Кам и Джейс започнеха да си размахват средни пръсти, значи всичко между тях беше наред.

— Прибрахме се по-рано, защото тази сутрин всеки човек, когото познавам ми, пусна съобщение за Деби — обясни Ейвъри. Беше рязка промяна в разговора и темата беше изключително неприятна, но не можеше да се избегне. — Трябваше да се върнем.

— Ще ми се да бяхте останали — казах и си помислих с горчивина за провалените планове на Кам.

— Изключено бе да останем при такива обстоятелства — каза той и падна на колене пред мен. — Моля те, кажи ми, че не е вярно, че си я намерила така!

Притиснах ръце към гърдите си, сякаш имаше някакъв шанс да изтръгна завинаги спомена за нея.

— Вярно е.

Кам изпсува.

— Господи — извика Ейвъри и притисна длан към устата си. — Това е ужасно.

Това, което преживях аз, беше ужасно, но не толкова ужасно като това, което Деби бе направила със себе си и което бе преживяла секунди или минути, или часове преди това.

Докато Джейс им обясняваше, че трябва да отида в полицията, за да дам официални показания, аз се опитвах да проумея защо. Защо го беше направила. Наистина предишната вечер беше разстроена, но и изпълнена с нова надежда. Не я познавах чак толкова добре, но нямаше никакви следи от депресия, нищо не подсказваше, че бе обмисляла или е била в състояние да прибегне до такава крайна стъпка.

— Не можеш да останеш в онова общежитие — заяви категорично Кам и стана. — Можеш да останеш тук.

Джейс сложи ръка на рамото ми.

— Съгласен съм с Кам.

Никак не исках да се връщам в общежитието, но да остана тук… беше прекалено, не можех да искам такова нещо от брат си.

— Не искам да се натрапвам.

— Кам е в моя апартамент почти през цялото време — каза Ейвъри. — Така че тук никой няма да те безпокои.

— Но…

— Офертата е много добра — намеси се Джейс. — И не искам да се връщаш там. Така че или ще останеш тук, или ще дойдеш в къщата в моята стая.

При мисълта да съм под един покрив с Ерик ми се догади.

— Искам да плащам наем. Когато кракът ми се оправи, ще започна да работя нещо почасово.

— Прави каквото знаеш. Наемът е платен до лятото.

След като взехме решение да остана при Кам, лошото започна да избледнява и да се вдига като мъгла под слънчевите лъчи. По-скоро бих спала на улицата, отколкото да стъпя пак в онази стая. Колкото и странно да звучи за хората, които не са намирали трупове през живота си, никак не бях сигурна, че някога ще забравя, че някога ще престана да виждам люлеещото се от тавана тяло.

— С Кам ще отидем да вземем нещата ти. Кажи ми кое искаш сега, от кое имаш най-голяма нужда и ще го донеса — каза Джейс.

Погледнах ги леко притеснена от факта, че щяха да останат насаме и нямаше да има кой да ги озаптява, но Джейс се досети какво ми минава през ума, смигна ми и каза:

— Всичко е наред.

Кам се усмихна сухо, притисна кокалчета на пръстите си и те изпукаха.

— Да, съвсем наред.

Ейвъри погледна тревожно към часовника. Седяхме на дивана и чакахме.

— Как може да се бавят толкова много!

— Да, много време мина — кимнах.

Кала се бе върнала сутринта. Беше ходила да се види със семейството си. Чула какво се е случило и веднага ми пусна съобщение. Дойде малко след като момчетата тръгнаха за общежитието. Сега седеше и чакаше с нас.

— Защо се притеснявате за тях? — попита тя.

— Ами… има голяма вероятност да се изпотрепят. Кам не е много щастлив, че Джейс и аз сме заедно.

— Чакай, чакай! Какво? Ти и Джейс? Кога стана това?

— Миналата седмица — казах и отпих от сладкия чай.

— Но нали се видяхме в сряда! Не ти ли мина през ума да ми кажеш?

Бузите ми пламнаха и погледнах безпомощно към Ейвъри. Тя гледаше към стената — явно не знаеше как да ми помогне да се измъкна от ситуацията.

— Ами не стана дума, а и все още ми беше много… свежо.

— Свежо? — промърмори Ейвъри.

— Майко мила! — извика Кала. — Браво, Тереза! Той е абсолютно божествен. От километри мирише на секс!

— Така е — засмях се.

— Обичам брат ти с цялото си сърце — каза Ейвъри и заусуква крайчетата на косата си между пръстите си. Бузите й пламнаха, луничките й почти не личаха. — Но Джейс… Джейс е нещо… не знам… присъствието му ме кара да се чувствам някак неловко. Искам да кажа, че този мъж действа на всяка жена.

— Сериозно ли?

Тя пусна косата си и каза:

— Да, винаги изглежда толкова… има нещо много силно в него. Сякаш…

— Сякаш една нощ с него ще промени живота ти завинаги — услужливо довърши Кала и се усмихна. — Мисля, че още първия ден ти казах точно тези думи за него.

Не можех да твърдя от собствен опит, защото така и не стигнахме дотам, но от това, което бях изживяла с него, можех напълно да се съглася. Загледах се в чая си. Бях толкова горда, че можех да го нарека мой. И това беше много странно, защото никога не се бях чувствала така. С никого.

И след това настана тишина. Знаех, че всички мислят за Деби. Можехме да си говорим за какво ли не, да се смеем дори, но тя беше там, в стаята, като дух, като нещо, което не можеш да отпратиш ей така.

— Не знам защо — и едва сега осъзнах, че бях произнесла думите на глас. Двете момичета ме гледаха. — Не разбирам.

— Възможно е никога да не разбереш — каза Кала. Лицето й помръкна, странна остра болка изопна чертите й. — Понякога може да е повече от един фактор. Събират се много неща и в един миг те мятат зад ръба.

Ейвъри кимна и започна замислено да върти гривната си.

— Така е. Може би преди това са се натрупвали много проблеми и в един миг нещо дребно прелива чашата. Причините могат да са всякакви.

— Това ми е ясно, но Деби беше щастливо момиче. Като изключим раздялата с Ерик, тя беше съвсем добре.

— Но как е можела да е щастлива, след като се отнасял зле с нея през тези години? — попита Ейвъри. — Искам да кажа как можеш да се чувстваш щастлив, след като толкова години са те третирали по този кошмарен начин?

Да, имаше право.

— Не знаем какви други проблеми е имала. Може да е имало и друго — каза Кала и сведе поглед в дланите си, които лежаха отпуснати в скута й. — Майка ми се самоуби.

Притиснах длан към гърдите. С Ейвъри се спогледахме.

— Какво?

Кала наведе глава и захапа устната си.

— Е, не точно като Деби. Не го направи за една нощ. Отне й няколко години.

— Много съжалявам, Кал! — Оставих чая на масата, взех една възглавница и я притиснах към корема си. — Как?

— Пиеше и вземаше лекарства и какво ли не, наркотици, всичко. Не беше злополука — каза и вдигна поглед. — Мама просто не искаше да живее. И избра лесния и пасивния начин да избяга от живота. Но никой никога не разбра, че е такава. Никой не разбра защо. Тя просто успя да излъже всички ни. Не казвам, че Деби е искала да се измъкне, не казвам, че го е искала отдавна, дори не казвам че го е обмисляла, но понякога не знаеш, не разбираш и може никога да не разбереш.

Щеше ми се да я питам повече неща, но от тона и от вкамененото и лице, разбрах, че не иска да говори повече за това.

— Не знам, Кал, просто не ми изглежда достоверно. Нещо не е наред.

— А нима подобно нещо може изобщо да изглежда наред? Човек просто отказва да повярва — каза меко Ейвъри.

Да, добър отговор. Отново. Но колкото повече се ровех из спомените си за онази нощ, толкова повече се убеждавах, че изпускам нещо. Нещо ми убягваше. Нещо важно. Нещо, което се бях насилила да забравя, за да не изпитвам болка, нещо от което ме е заболяло, нещо… Нещо, което ме ядоса… И тогава…

Вдигнах поглед и погледнах Кала.

Започнах да се изправям, сърцето ми биеше като откачено.

— Господи!

— Какво? — Кала стана с мен, въпреки че изглеждаше крайно объркана. Погледна към Ейвъри, която също се изправи. — Какво?

— Тереза, какво, по дяволите, има? — питаха.

Поклатих глава, за да осмисля и да си спомня отново.

— Розово шалче.

— А? — Кала погледна към Ейвъри.

— Имаше розово шалче на вратата на стаята ни.

Краката ми се огънаха и паднах на дивана.

— Господи! Добре ли си? — Ейвъри хвана ръката ми с вледенените си пръсти. — Да се обадя ли на Джейс? Или на Кам?

— Не, но трябва да дам показания! — Повдигаше ми се. — Трябва да ида до полицията.

Сега.

— Добре. — Кала грабна ключовете от колата си. — Ще отидем, но трябва да ни кажеш какво става.

— Розовото шалче. Деби винаги го слагаше на вратата, когато Ерик идваше и беше знак никой да не влиза — казах бързо. Ръцете ми трепереха.

— Добреее, ноооо… — Ейвъри проточи думите.

— Не разбираш, нали? — Поех въздух, но той заседна в гърлото ми. — Когато се качих онази нощ, на вратата имаше розово шалче. Тогава… в началото си помислих, че са с Ерик в стаята и са сложили шалчето, за да не влизам. Това шалче означава, че Ерик е бил там. По някое време през деня или… не знам кога, но е бил при нея.