Джей Лин
Бъди с мен (20)

Двайсета глава

Всичко се случваше в непрогледна мъгла, някъде далеч от мен. Накрая явно бях спряла да пищя, но само защото гласът ми изчезна. Ръцете, които ме бяха задържали да не падна бяха на човек, който никога, ама никога не си бях представяла, че ще видя точно тук. Едната ни съквартирантка от винаги затворената стая се оказа полуголото момиче, което видях в стаята на Джейс. Стеф.

При други обстоятелства бих се изсмяла на това иронично съвпадение, че мистериозният субект в мистериозната стая бе не кой да е, а именно тя. И наистина почти се изсмях, но се спрях навреме, защото знаех, че ако започна да се смея, нямаше да мога да спра до края на живота си. Красивата Стеф с нейната още по-красива гарваново черна коса, вързана на висока опашка и по къси гащи, изрязани нагоре по дупето като на момичетата в Хутърс^[1].

Когато ме изкараха в осветеното преддверие и ме сложиха да седна на един от неудобните твърди столове, тя се опитваше да ми говори, да ме успокоява, но накрая се отказа, защото не реагирах и я гледах с празни невиждащи очи.

Деби беше мъртва.

Цялото ми тяло се разтресе, после пак, и пак и не можех да спра да треперя.

Преддверието беше пълно с народ. Бяха се събрали на групички из ъглите. Някои плачеха, други си шепнеха. Някои се прегръщаха сякаш да се утешат и да си дадат кураж. Някои изглеждаха втрещени. Мисълта, че няколко етажа над нас имаше умрял човек, бе парализирала лицата им. Стеф се върна при мен с едно одеяло и го уви около раменете ми. Едва отворих уста да благодаря. Тя кимна и седна до мен. Някакво момиче, което май бях виждала някъде, се приближи към нас.

— Не сега — извика Стеф. Резкият й тон ме накара да подскоча. Босите стъпала на момичето застинаха.

— Но…

— Но не ме интересува — извика Стеф. — Остави я на мира.

Премигнах няколко пъти и проследих с поглед момичето, което се обърна и изчезна сред тълпата.

След няколко минути към нас се приближи някакво момче, но Стеф разкара и него. Беше като куче пазач. Не даваше на никого да се приближи до мен. Синьо-червените светлини на спрелите пред входа полицейски коли мятаха странни сенки в преддверието. Стиснах очи. Не можех да си събера ума, не разбирах. Не можех да приема, че е мъртва, какво остава да мисля и анализирам защо го беше направила. Та тя бе взела такова голямо решение, и тази сутрин бе весела и искаше да иде да види родителите си. И сега…

Сега беше мъртва.

По някое време полицията дойде да ме разпитва. Един млад полицай седна до мен и с равен тон ме помоли да разкажа как съм я намерила. Когато ме попитаха дали се е държала странно през последните няколко дни, аз поех дълбоко въздух, но дъхът ми бе насечен и трепереше.

— Не, но скъса с приятеля си — казах с равен пресипнал глас. — Беше в добро настроение, когато говорих с нея за последен път. Мислех, че е тръгнала да се види с родителите си и да им каже, че са се разделили.

Полицаите си размениха многозначителни погледи, сякаш фактът, че бе скъсала с него, обясняваше всичко. Напротив, не обясняваше нищо. Сега всичко изглеждаше още по-неразбираемо. Защо беше направила такова нещо, след като каза, че я очакват само хубави неща?

Полицаят свърши с въпросите и след него се изсипаха още полицаи и следователи от градската полиция и започнаха да питат същото.

— Тя вече отговори на тези въпроси — излая Стеф, когато полицаят попита какво съм правила преди да се върна в апартамента. Той бавно кимна и каза:

— Да, разбирам, но…

— Но не считате, че е достатъчно травматизирана от случилото се? Не мислите, че е редно да й дадете малко пространство да диша? Може би няколко минути да се съвземе от шока?

Очите на полицая се разшириха от изумление, но преди да отговори, Стеф скочи на крака:

— Слава богу, че си тук. Да не вървя пеша?

Така и не разбрах с кого говори. Полицаят отстъпи настрани. Една висока сянка падна върху мен и в следващата секунда нечии ръце ме прегърнаха. Вдишах дълбоко и разпознах слабия аромат на неговия парфюм. Джейс беше тук! Обърнах се и зарових лице в гърдите му.

— Бях стигнал до фермата, когато ми се обади — каза й Джейс. Тя му се е обаждала? Какво… но какво за бога? — Дойдох възможно най-бързо. — Ръцете му се плъзнаха по гърба ми и се заровиха в косата ми. — О, бебчо, толкова съжалявам!

Не можех да говоря. Просто се свих като топка в него, стиснала тъмния пуловер, с който бе облечен на вечерята. И пак не бях достатъчно близо. Беше ми толкова студено, че исках да изпълзя и да се скрия в него.

— Трябваше да се кача с теб! По дяволите! Не трябваше да виждаш това! — Опря брадичка върху главата ми и ме стисна по-силно. — Толкова съжалявам, бебчо, толкова съжалявам.

Полицаят очевидно се бе отказал, защото вече не задаваше онези въпроси, за които не исках да мисля сега. Не исках да мисля никога. Чух как Джейс благодари на Стеф и после мекото топуркане на стъпките й, докато се отдалечаваше от нас. Исках да кажа на Джейс как е била до мен през цялото време, как не ме е оставила сама, но не можех да отлепя устните си. Той не ме пускаше. Говореше нежни думи в ухото ми. Не разбирах какво казва, но някак ме успокояваха.

И тогава в преддверието настана зловещо оживление. Тялото ми се скова. Някой извика, някой заплака с глас. Исках да повърна, исках да се изскубна от ръцете му и да погледна. Трябваше да видя.

— Не. — Притисна главата ми към гърдите си. Не ми позволи да мръдна. — Не трябва да виждаш това, бебчо. Няма да ти позволя.

Стисках пуловера му, докато кокалчетата ме заболяха. И без да вдигам поглед, вече знаех какво става — изкарваха Деби. Разтреперих се. Минаха няколко минути и полицията пак ме нападна. Искаха официални показания.

— Това не може ли да почака? — попита Джейс. — Моля ви. Мога да я доведа за показания утре сутринта, но наистина ми се иска да я изведа от тук сега, веднага.

Полицаят явно обмисляше. След дълга пауза неохотно се съгласи.

— Мисля, че засега имаме достатъчно информация. Това е визитката ми. Трябва да дойде утре сутринта в офиса ми.

Джейс се размърда, докато прибираше визитката и му благодари за разбирането.

— Съжалявам за случилото се, госпожице Хамилтън. Опитайте се да си починете тази вечер. Ще се видим утре.

Да се опитам да какво? Да си почина? Едва не се изсмях.

— Махаме се. Само ще ида да ти взема патериците — каза Джейс и се отдръпна леко назад да ме погледне. Сложи ръце от двете страни на лицето ми. Устните му, чертите на лицето му бяха изострени от тревога и загриженост. Беше бледен, почти бял. И точно така се чувствах и аз — бледа и побеляла. — Нали ще си добре, докато отида и се върна?

Вяло се запитах как съм слязла без патерици. Затворих очи, поех въздух няколко пъти и се опитах да се съвзема.

— Добре. Аз ще бъда… добре.

— Сигурна ли си?

Кимнах и той стана, но аз улових китката му.

— Къде ще идем?

— Можем да отидем в моята стая в къщата или във фермата на родителите ми.

Не исках да ходим в къщата, защото можеше да видим Ерик. Не исках да виждам никакви хора.

— Ключът от апартамента на Кам е в мен. В чантата ми е. Можем да отидем там. Може ли да отидем там?

— Да, слънце, можем да отидем, където пожелаеш — каза и се загледа през рамото ми. — Връщам се вед…

Стиснах китката му още по-настоятелно.

— Не казвай на Кам. Моля те. Ако кажеш, ще им развалиш деня и цялата почивка. Моля те, не му казвай.

— Няма да му кажа. Обещавам. — Целуна ме по бузата. — И не се тревожи за това. Нали? Просто не се тревожи за нищо.

Мисълта, че можех да спася поне почивката и големия ден на Кам, ме поуспокоиха. Джейс тръгна да търси някой от полицаите да се качи с него горе за патериците ми. Свих се и зачаках. Забих поглед в охлузените плочки на пода. Усещах десетките впити в мен очи. Исках да се смаля в одеялото и да изчезна.

Когато Джейс се върна, вече мислех, че е минала цяла вечност откакто ме остави. Беше взел чантата ми. Помогна ми да стана и тръгнахме. Почти не усещах студения въздух, докато си проправяхме път през паркиралите навсякъде полицейски коли.

В колата никой от двама ни не проговори. Джейс държеше ръката ми, но бях напълно безчувствена и почти не усещах допира му. Бях загубила сетивата си и се запитах дали някога ще мога да усещам отново. Така беше в първите часове след като прецаках коляното си за първи път. Празно. Като в мъгла. Усещането, че всичко се случва, без аз да съм там, продължи дни наред, но този път беше по-страшно, по-различно, по-дълбоко.

Влязохме в апартамента на Кам и Джейс забърза да включи осветлението. Мисля, че това място бе нещо като негов трети дом. После спря на няколко метра от мен и зарови ръце в косата си.

— Тес… бебчо… — Не знаеше какво да каже. За първи път нямаше идея какво да каже. Какво се казва в такива ситуации? Поех дълбоко въздух. Коленете ми пак омекваха.

— Никога… никога не бях… виждала мъртъв човек.

Той стисна очи и пак ме погледна.

— А тя беше мъртва — казах и започнах да преглъщам. Това беше глупаво и ненужно разяснение, но трябваше да го кажа на глас. — Тя се е самоубила. Защо? Защо го е направила?

— Не знам — Тръгна към мен. Очите му потъмняха от болка. Гърлото ми пламтеше.

— Снощи ми каза, че е щастлива от решението си да скъса с Ерик. Че й предстоят толкова хубави неща, че чака с нетърпение да й се случат. И днес беше съвсем добре. Весела. Не разбирам.

— Знам — каза и спря пред мен и когато проговори, гласът му беше много тих. — Може би никога няма да разбереш.

Не исках да вярвам в това. Нещо трябва да се е случило, нещо я е накарало да прибегне до това. Не исках, отказвах да приема, че никога няма да разбера истината и че цял живот ще живея без да знам защо.

Не се движех, но някак се препънах и патериците се строполиха глухо на килима. Джейс ме хвана за лакътя и ме поведе към дивана.

— Добре ли си? — Седна до мен и сложи топлата си ръка върху студената ми буза. Кимнах и затворих очи. Думите… сами излязоха. Странно, че дори не бях помислила за това.

— Може би трябваше да й кажа по-рано за Ерик. И за това, което преживях с Джеръми. Можех да й помогна. Ако бях обърнала повече внимание…

— Спри — каза, стисна лицето ми в ръце и опря чело в моето. — По никакъв начин не си можела да предотвратиш това. Каквото и да си мислиш сега, каквото и да бе направила, нищо нямаше да е различно. Разбираш ли това?

Не бях сигурна. Не казах нищо за Ерик, а знаех, виждах. И мълчах. И Деби не беше казала на никого. Както и да го погледнеш, мълчанието убива, мълчанието съсипва живота. Той издаде накъсан болезнен звук и каза:

— Ако е искала да се самоубие, щяла е да го направи независимо какво ти или някой друг й казва. Така е, Тес. Повярвай ми.

Да се самоубие. Нещо не звучеше наред, нещо не беше наред. Не можех да проумея, че сама ще се качи и ще се обеси. Разбирах, че от една страна се опитвах да отрека, защото не исках да повярвам, но нещо някъде дълбоко в съзнанието ми пищеше, че нещата наистина звучат… нередни, че Деби не би направила такова нещо.

— Дали са намерили бележка или нещо? Оставила ли е писмо? — казах на глас. — Как мислиш?

Той сложи ръце на краката ми и поклати глава.

— Не знам. Може би утре ще ти кажат, когато те заведа в полицейското управление.

Това беше едно от нещата, за които категорично отказвах дори да мисля. Потърках лице с длани. Толкова много въпроси се въртяха като в центрофуга из главата ми и за да направя място за нови, започнах неволно да ги изричам на глас.

— Знаеше ли, че Стеф живее там? Че ми е съквартирантка?

— Не. Никога не съм ходил до апартамента й и никога не съм я питал.

Реших да му повярвам, просто защото беше тъпо да се тревожа за това точно сега.

— И тя ти се обади?

— Да, обади се… и аз… и каза, че си много разстроена и пищиш.

Потръпнах при спомена за тези първи секунди след като намерих тялото на Деби.

— Откъде е разбрала?

Той ме погледна леко объркан, но после схвана въпроса ми.

— Онази вечер на партито предполагам е разбрала, че означаваш много за мен и има нещо между нас.

Имаше логика. Опитах се да се концентрирам върху дишането си. Дишай. Издишай. Дишай. Издишай.

— Ще видя дали Кам има нещо за пиене.

— Гледай да е нещо силно — казах тихо.

— Сигурна ли си? — попита и ме целуна по бузата. Кимнах. — Убеден съм, че има нещичко.

Вдигнах поглед и се загледах в патериците. Лежаха си кротко върху бежовия килим на Кам. Преди няколко дни си мислех, че животът ми е съсипан. Но не съвсем, защото в същото време се случиха толкова много и хубави неща. Хубавите неща и лошите неща се случват винаги по едно и също време. Имах Джейс. Най-накрая, след толкова много години копнеж по това момче, най-накрая го имах. И когато му се разсърдих, затова че е ударил Ерик… Сега ми се струваше толкова глупаво. И прецаканото ми коляно изглеждаше като напълно необоснована тревога. Всичките ми проблеми изведнъж избледняха на фона на това, което се случи с Деби и семейството й. Моите проблеми бяха едно голямо нищо, защото Деб… Деб я нямаше.

Джейс се върна с чаша кехлибарена течност.

— Скоч — каза и ми я подаде. — Може да помогне.

Отпих и смръщих лице, когато питието изгори езика и гърлото ми.

— Втората глътка ще е по-лесна — каза и отпи направо от бутилката с обигран жест. Но се оказа прав. Втората глътка наистина беше по-лесна, а третата — почти приятна. Изпих скоча и оставих чашата на масичката.

— По-добре ли е? — попита и остави бутилката до чашата ми.

Дали бях по-добре? Погледнах го.

— Искам… искам… искам да спя.

Изражението му омекна.

— Засега това изглежда е най-добрата идея.

Да, беше прекрасна идея.

— Ще останеш ли с мен тази нощ? Не искам да съм сама.

— Разбира се! Няма начин да те оставя сама тази вечер!

Наведох тялото си към него и обвих ръце около врата му.

— Благодаря ти, че дойде.

— Не трябва да ми благодариш за такова нещо — каза и ме прегърна.

— Не е така. Наистина съм ти благодарна, защото нямам представа какво щях да правя сама без теб. Вероятно щях да седя в някой ъгъл и да откачам. Аз… просто… — не можех да завърша изречението. Толкова му бях признателна! — Благодаря ти.

Джейс ме целуна по челото. Трудно ми беше да го пусна.

Облякох една стара огромна риза на Кам вместо нощница, а Джейс отиде да проучи как е положението в спалнята, която Кам не ползваше.

— Съжалявам, но не мога да легна в леглото на Кам. Прекалено е… странно.

Докуцах до другата спалня и огледах голямото двойно легло със синя грижовно опъната завивка.

— Това не беше ли стаята на Оли?

Джейс погледна през рамо и не пропуснах да отбележа, че очите му попиваха всеки милиметър от голата ми кожа, която ризата на Кам не успяваше да покрие. Раменете ми бяха почти голи, бедрата също.

Той откъсна поглед от мен и направи крачка към леглото.

— Всъщност Кам махна старото легло и нещата на Оли. Понякога оставам да спя тук.

— Сигурен ли си?

Джейс се засмя.

— Не бих легнал в леглото на Оли, освен ако не е дезинфекцирано.

— Това беше много грубо — казах, но направих опит да се усмихна.

Не се получи съвсем.

— Хм, може би, но и ти не би легнала в леглото му. Защото онова легло беше като линията на метрото. Толкова много влакове са влизали под земята и са излизали от тунела… ако ме разбираш правилно.

Усмихнах се. Очите му грейнаха.

— Ето ги.

— Кое?

— Трапчинките.

Усмихнах се по-широко.

— Така е още по-добре — наведе се целуна първо лявата и после дясната ми трапчинка. — Обичам ги.

Въпреки всичко случило се, топлина заля гърдите ми и знаех, че това няма нищо общо с алкохола. Но топлинката си отиде веднага щом се покатерих на леглото и се мушнах между праните свежи чаршафи, защото Джейс бе отишъл да провери дали всичко е заключено и да си вземе вода. Отново треперех. Свих се на топка с гръб към вратата. Когато затворих очи, видях двата бели крака и странно изкривените ръце. Защо го беше направила? Никой и нищо не може да струва колкото живота ти. Никой и нищо не заслужава такава жертва. Нищо не е по-скъпоценно от самия живот. Сълзите ми се затъркаляха по бузите. С Деби не бяхме най-близки приятелки, но това нямаше значение. Сърцето ме болеше. За нея.

Вратата тихо се затвори и веднага избърсах сълзите си. Лампата изгасна. Чух как Джейс съблича дрехите си и ги пуска по пода. Сърцето ми започна да прескача. Матракът се огъна и в следващата секунда тялото на Джейс бе плътно притиснато към гърба ми. Мракът в стаята миришеше на ванилия и кокосов орех. Пръстите му намериха сълзите върху бузите ми, избърсаха ги. Не каза нищо. Просто се уви около мен и ме прегърна през кръста. Топлината на тялото му се разля по гърба и краката ми, но имах усещането, че половината ми тяло бе заровено в снега, а другата половина, която той грееше, се бе разположила уютно пред камината. Опитах да затворя очи, но тялото на Деби се полюшна под клепачите ми.

— Не мисли за това — каза и ме притисна по-силно.

— Не мога. Само това виждам — признах след няколко минутки. — Когато затворя очи, я виждам как виси там…

Не исках да мисля за това, не исках да говоря за това. Не исках да чувствам нищо. Той се размърда зад мен и аз се опитах да мисля само близостта му, за топлото му твърдо тяло. Можех да се загубя в него, можех да забравя. И изведнъж идеята ми се стори брилянтна. Джейс можеше да ме накара да забравя. За малко поне!

Размърдах таза и бедрата си. Тялото му буквално се вцепени.

— Джейс?

— Да? — Гласът му бе дълбок и дрезгав.

Бузите ми пламтяха, но той не можеше да види.

— Моля те, помогни ми да забравя.

Гръдният му кош рязко се повдигна зад гърба ми.

— За какво молиш?

— За теб — прошепнах.

— Тес…

— Толкова ми е студено. — Легнах по гръб и обърнах глава към него. Лицата ни бяха на сантиметри. — Не искам да се чувствам така. Моля те, Джейс, искам да се стопля. Не искам да мисля, не искам да я виждам как виси там. Моля те. Само сега.

Претърколих се и почти легнах върху него. Левият ми крак с шината се мушна между краката му и сложих ръце върху твърдите му гърди. Преди да ми каже не, вече го целувах. В началото той не отговори на целувката, сякаш бе шокиран от смелостта ми. Опитах се да си спомня кога за последен път съм била инициатор и първа съм целувала момче. Не се сещах за такъв прецедент. Дори и след онази нощ на партито не беше така, защото тогава не го бях целунала. Бях целувала… друго, но не устните му.

Да направя такова нещо в подобна нощ след такова кошмарно събитие остави кофти вкус в устата ми, но веднага отблъснах неприятното чувство и исках да забравя. Устните му бяха твърди и топли. Перфектни. И после се разтвориха и откликнаха. Езиците ни се вплетоха, заля ме гореща вълна. Малки локални пожари се бяха разгорели дълбоко в слабините ми. Джейс ме хвана за ръцете, усещах го твърд и голям под мен, очаквах да ме прегърне, да ме притисне… но той ме вдигна от себе си. Отворих очи.

— Защо?

Виждах чертите му в мрака на стаята — обтегнати, почти груби.

— Не трябва да е по този начин, Тес.

Не, не исках да чуя точно тези думи. Притиснах тяло към неговото, стон се откърти от гърдите му, болката между краката ми беше почти непоносима. Захапах долната му устна. Той потрепери. Засмуквах кожата му, забивах нежно зъби в нея, докато тазът му започна неволно да се вдига нагоре и да ме търси, да се притиска в мен. Да, точно от това се нуждаех сега. Да забравя. Да се стопля. Да оживея. Да се чувствам жива. Джейс се размърда под мен и без да очаквам, ме обърна по гръб, застана между краката ми. Усещах пулсиращата му ерекция. Адреналинът от очакваното удоволствие се изсипа във вените ми. Вдигнах лявото си коляно, извих гърба си и го притиснах по-дълбоко към себе си.

— Исусе! Тес… — Хвана китките ми и ме закова към леглото. Дишаше тежко и бързо. — Не, няма да го направим.

Размърдах бедрата си и отново усетих ерекцията му.

— Мисля, че той не е съгласен.

Джейс се засмя, но когато се опитах да се притисна в него, ръцете му ме стиснаха още по-здраво.

— Не ме ли желаеш?

— Мамка му — изръмжа високо. — Винаги съм те желал! Искам те от години! Искам те във всяка известна на човечеството поза! — Опря челото си в моето. — Но първият път няма да бъде след такъв кошмар, не и за да забравиш какво си видяла, не и като заместител на болката.

Погледнах в очите му. Не разбирах.

— Първия ни път? — повторих сякаш едва сега се сещах, че всъщност все още не го бяхме правили.

— Искам да мислиш за мен. Искам да го правиш, защото искаш да си с мен, а не защото искаш да избягаш от нещо друго — каза и бавно отпусна китките ми. — Не искам нещата между нас да бъдат опетнени от сянката на нещо зло.

Изпитвах толкова много болка, на толкова много места, но думите му бавно започнаха да добиват смисъл. Той ме наблюдаваше и усети мига, в който проумях. Господи! Какво си бях мислила? Лицето ми се сгърчи от безпомощност.

— Много съ…

— Не се извинявай, бебчо — каза и ме целуна леко по челото. — Да спра сега… беше най-трудното нещо в целия ми проклет живот.

Опитах се да се съвзема, но очите ми пареха. Сълзите опариха очите ми и после се търкулнаха и тези сълзи вече нямаха нищо общо с Джейс, не плачех затова че спря сексуалните ми начинания. Плачех, защото чувствах единствено и само това, което бе редно да чувствам в този момент — тъга, болка, объркване. Всичко се завъртя в мощен, зловещ циклон от емоции.

Джейс плъзна ръце около тялото ми, притегли ме до себе си, сложи главата ми в дланта си като в люлка. Знаеше защо плача и ме притискаше до себе си, докато се уморих и се предадох на сладката забрава на… нищото.

Явно бяхме спали часове, вероятно бяхме проспали половината ден, защото когато отворих очи, слънчевата светлина се изсипваше през прозореца зад леглото.

И не бяхме сами.

Какво по…?

Все още бях много сънлива, когато цялата стая започна да се избистря пред очите ми. Брат ми стоеше до леглото с отворена уста. Зад рамото му видях червената коса на Ейвъри и секунди след това кафявите й очи надникнаха иззад главата му.

Премигнах бавно. Какво, за бога, правеха тук? Сънувах ли? Кошмар ли беше?

Мускулът на лицето на Кам започна заканително да играе, когато очите му се плъзнаха по леглото. Проследих погледа му. През нощта завивката се бе увила около краката ни. Левият ми крак бе преметнат между бедрата на Джейс. Знаех, че си легна с боксерки, знаех, че не беше гол, но мамка му, изглеждахме голи! Ризата бе паднала от раменете ми и изглеждаше, че нямам нищо по себе си, а Джейс бе легнал без тениска.

На всичкото отгоре бях легнала върху него.

По дяволите!

Вдигнах поглед към Кам. Сините му очи горяха от гняв. Успя да затвори устата си, а Ейвъри надничаше зад брат ми и ми се стори, че се опитва да прикрие усмивката си.

Ръката на Джейс се уви около кръста ми, притегли ме към себе си, обърна глава и завря нос в косата ми. Прозя се ведро и гръмогласно.

— Какво има, бебчо?

Не можех да обеля дума. Всеки мускул в тялото на Кам се изопна. Това вещаеше голяма, много голяма беда. Изключително голяма беда.

— Бебчо?

Джейс застина. Ръката му остана около кръста ми, но измъкна глава от косата ми. Погледна към края на леглото и издиша бавно.

Секунда мълчание.

— Какво по дяволите?