Джей Лин
Бъди с мен (2)

Втора глава

Кичурът коса, към който Джейс протегна ръка, остана недокоснат. Думите му увиснаха между нас. Стомахът ми се сви, както всеки път преди да изляза на сцената. Винаги когато заставах пред журито, страхът ме вледеняваше, образуваше голяма ледена топка в гърдите ми. Чаках музиката да започне. Бях се явявала на много състезания, бях участвала в представления, но всеки път изживявах тази безкрайно дълга секунда, когато единственото ми желание бе да избягам от сцената и никога да не се върна. Но не бягах, оставах. Същото беше и сега с Джейс. Нямаше да избягам от този разговор.

Преди много, много време бях страхлива. Прекалено уплашена, за да кажа истината за това, което моят бивш приятел Джеръми правеше с мен.

Но сега не бях това изплашено момиче.

Не се страхувах.

— Прав си, трябва да поговорим — казах и поех дълбоко въздух.

Джейс отпусна ръката си до тялото и погледна към къщата през рамото ми. Без да каже и дума, сложи длан на гърба ми. Не бях подготвена за такъв физически контакт. Подскочих. И се изчервих.

— Да се поразходим?

— Разбира се — казах, а птичката в гърдите ми бе успяла да събере сили отново и сега не само че пърхаше, ами вече и пробиваше дупка в гърдите ми с човката си.

Оказа се кратка разходка — все още можеха да ни видят от къщата. Помислих си, че при наличието на толкова много земя, може би имаше места, където да не си на показ пред целия свят. Но той ме заведе до най-близката дървена ограда, зад която пасяха кончетата.

— Искаш ли да седнеш? — попита и преди да кажа, че мога да стоя права, ръцете му бяха на ханша ми и вече ме вдигаше все едно тежах колкото брат му. Сложи ме да седна на най-горната греда. — Така трябва да е по-добре за коляното ти.

— Моето коляно…

— Не бива да стоиш права — каза и скръсти ръце. Съгласих се, защото последното нещо, което исках, бе да водя разговор за коляното ми.

Джейс не каза нищо. Стоеше и ме гледаше, а аз исках да мълча, да мълча докато го принудя да проговори пръв. Издържах точно пет секунди и тогава като по часовник избълвах първото, което ми дойде наум.

— Не е ли глупаво?

— Кое? — смръщи вежди той.

— Името на града.

Той махна дългите кичури от лицето си.

— Ядосана си заради името на града? Как можеш да се ядосваш за такива неща?

— А дали изобщо Спринг Милс е град? Ти живееш тук почти през цялото време. В Спринг Милс, нали? — Той ме гледаше объркано. — Искам да кажа, че не е като Филинг Уотърс или Хеджсвил. И макар че имате „Уолмарт“, това не го прави град.

Джейс ме изгледа продължително, не каза нищо, но след малко избухна в смях — дълбок, гърлен, плътен, искрен смях. Заразяващ смях. Господ да ми е на помощ! Обичах начинът, по който се смее. Колкото и да бях ядосана, колкото и да ми се искаше да го сритам в топките, когато се засмя, сякаш слънцето ми се усмихна и ме ослепи с блясъка си.

Той се облегна на оградата и аз, както бях седнала на най-високата греда, сега бях висока почти колкото него. После сложи ръка през рамото ми и ме притегли към себе си. Бяхме толкова близо, че ако вдигнех глава, устните ни щяха да се докоснат. Сърцето ми буквално направи плие^[1] и след него още няколко. Ако разговори за смешни имена на псевдоградове можеха да го накарат да се усмихва и да ме прегръща, бях готова да започна да измислям имена за Драрквил или Шанхай, или за който и да е друг град.

— Понякога си мисля, че не си добре с главата — каза, притисна ме и опря брадичка върху главата ми. Дъхът ми пак засече някъде в гърлото. — Но това ми харесва. Ти ми харесваш. Това какво ти говори за мен.

Плие ли казах? Не, объркала съм се. Сърцето ми беше вече като нинджа в акция. Може би този разговор в крайна сметка нямаше да ме запрати в някой ъгъл на психиатрията? Олекна ми.

— Че си страхотен мъж?

Той се засмя, ръката му се плъзна по гръбнака ми и след това… вече я нямаше. После седна на гредата до мен.

— Да, нещо такова.

Тишината увисна отново. Той ме погледна и дълго не откъсна очи. Сега бяха бледосини.

— Наистина те харесвам — повтори, но сега гласът му беше много по-мек и нежен. — Ето защо ми е толкова трудно да разбера. И наистина не знам откъде да започна, Тес.

Нинджата в сърцето ми падна мъртва, но за разлика от него, знаех много добре откъде да започне. Например как така не отговори на нито един мой имейл, на нито едно съобщение, а аз писах много след онази нощ. Или пък защо спря да идва с Кам у дома. Уви, така и не успях да задам нито един въпрос.

— Съжалявам — каза, а аз премигнах, за да понеса болката, и усетих как въздухът не ми достига. — Какво стана между нас? Не трябваше да става така. Мамка му, съжалявам. Ужасно съжалявам.

Отворих уста, но някой бе изтръгнал гласните ми струни. Съжалява? Сякаш ме удари с юмрук в гърдите. Когато човек каже, че съжалява, това означава, че наистина съжалява, че е направил нещо, което не е искал да направи. Не, той не съжаляваше за това, което се случи, никак даже. Онази целувка… начинът, по който ме целуна беше доказателството, че има такова нещо като неконтролирано привличане, че копнежът за още и още може да боли по онзи сладък начин, както болят истински важните неща, че когато устните на хората се докосват, понякога наистина можеш да усетиш искриците. Да съжалява, че се е случило? Та аз оживях благодарение на тази целувка, та аз я държах на пиедестал, високо, недосегаема и не спирах да я сравнявам с всички други преди нея, с всеки преди него, с всеки след него. Тези преди него никак не бяха много, а тези след него бяха още по-малко и не означаваха нищо в сравнение с целувката, за която… той съжаляваше?

— Бях пил повече онази нощ. — Мускулът на лицето му пулсираше с ритъма на сърцето ми. — Бях пиян.

Затворих уста и се опитах да осмисля какво ми казва.

— Бил си пиян?

Той ме погледна. Очите му бяха присвити, ръката му — отново заровена в косата.

— Не знаех какво правя.

Нещо страшно и ужасно болезнено, като остра спирала се заби и заусуква в стомаха ми. Беше като зверската болка, която почувствах при онова фатално скачане. Това кошмарно усещане, че потъваш, което трябваше да ме подготви за агонията, която тепърва предстоеше да ме разкъса.

— Та ти изпи само две бири.

— Две? — Не ме погледна, не искаше да ме погледне. — Не, трябва да е било много повече от това.

— Трябва да е било? — Гласът ми беше почти истеричен, писклив. Не можех да задържа емоциите, които заканително се надигаха в мен. — Спомням си тази нощ. Помня я много добре, Джейс. Ти изпи две бири, дори по-малко. Не беше пиян.

Той не каза нищо, но челюстите му бяха толкова здраво стиснати, че имах чувството, че ще ги счупи. Да се извиниш на едно момиче, че си го целунал? Няма по-гадно нещо на света, освен да й кажеш в допълнение, че си го направил, защото си бил пиян. Това беше възможно най-противният начин да ме отхвърли.

— Казваш ми, че не би ме целунал, ако не си бил пиян? — Скочих от оградата и застанах пред него, очи в очи. Едва се удържах да не му забия един юмрук в стомаха. Той отвори уста да каже нещо, но аз го изпреварих. — Толкова ли ти беше противна мисълта да ме целунеш трезвен?

Той рязко извърна глава към мен. Очите му горяха. Бяха отново тъмносиви.

— Не съм казал такова нещо, не казвам, че е било лошо. Не беше така… Беше…

— Точно така! Никак не беше лошо! — Преживяла съм безкрайно много ситуации, когато Кам ми е казвал, че се държа крайно неразумно и че говоря, преди да мисля. Тази се очертаваше точно такава. — Ти ме целуна. Ти ме докосна. Ти ми каза, че нямам идея какво ти…

— Знам какво казах. — Очите му святкаха гневно. Сребристосиви. Като живак. Погледът му буквално ме убиваше. После скочи от оградата с грацията на хищник. — Просто не знам защо казах всички тези неща. Вероятно е било от бирата, защото няма никаква друга причина да направя подобно нещо или пък да говоря такива неща.

Нажежено до бяло желязо замени болката. Ръцете ми се свиха в юмруци. Нямаше начин, никакъв начин две бири да го накарат да направи такова нещо!

— Не беше пиян. През цялото време беше на себе си, напълно трезвен. И няма начин да не си почувствал нещо, когато ме целуна, защото човек не целува така, когато не изпитва нищо.

В мига, в който казах думите, сърцето ми потъна. Едно е да си го мислиш, друго е да го кажеш на глас и да се убедиш колко наивно и смешно звучиш.

— Харесваш ме от… от колко време? Разбира си си помислила, че това трябва да означава нещо. Нещо прекрасно. За бога, Тес, защо според теб отбягвам да говоря с теб през цялото това време? Защото знаех, че си мислиш, че има нещо повече от една целувка. — Усещах пулсиращата червенина по бузите си. — Беше грешка. Не ме привличаш… не и по този начин.

Отскочих назад, сякаш ми бе зашлевил шамар. А бог ми е свидетел, че знам какво е да ти забият шамар. И като че за миг си пожелах да ме бе ударил, отколкото да ми каже тези неща. Трябваше да избягам още когато спомена, че иска да поговорим. Или поне да докуцукам до камиона. Майната им на тези мои изпълнения да се доказвам колко съм смела и как мога да се изправя лице в лице с истината. Болка и унижение допълзяха до гърлото ми, напълниха очите ми. Очевидно съм била прозрачна. Като стъкло. Бях благодарна поне за очилата, зад които криех емоциите си, но той бе видял нещо в изражението ми, защото затвори очи, стисна ги за кратко и после изпсува.

— Мамка му. — Кожата около устните му стана бледа, почти бяла. — Не исках да прозвучи така. Аз…

— Напротив, точно това искаше да кажеш — почти излаях и направих още една крачка назад. Джейс беше прав. Онази нощ беше грешка — една глупава целувка, към която аз глупаво накачих чувства и започнах да ги украсявам, да ги кича, да ги помпам. Никога в живота си не се бях чувствала такъв кръгъл глупак, както в този миг. — Нямаше как да го кажеш по-ясно.

Той изпсува, приближи се до мен, сведе глава, няколко кичура паднаха върху лицето му.

— Тес, ти просто не разбираш.

Изсумтях или излаях, или и двете. Огромна вълна от потрес, страх и чувства ме заля и имах усещането, че ще ме удави.

— О, разбирам много добре, много добре. Съжаляваш за случилото се, разбрах. Било е грешка. Ясно. Вероятно не искаш дори да ти се напомня. Няма значение. Както и да е — не спирах да говоря безсмислици, но отчаяно се опитвах да запазя самоконтрол и да не му дам шанс да разбере какво чувствам. Не го поглеждах, не можех да вдигна очи към лицето му, затова гледах позеленелите му от тревата гуменки. — Няма да оставам тук вечно. Когато коляното ми се оправи, се махам. И това ще е скоро. Затова няма защо да се притесняваш, че ще ме виждаш или че мога някога да отворя дума за това. Не си единственият мъж, който…

— Те е целувал? — Гласът му изведнъж стана груб и остър. Именно това ме накара да погледна в очите му. Бяха присвити, едва виждах двете малки сребристосиви чертички. — С колко момчета си се целувала, Тереза?

Не бяха много. Можех да ги преброя на пръстите на едната си ръка, а два пръста ми бяха достатъчни да преброя случаите, в които се бе стигало до нещо повече от целувка, но гордостта ме бе стиснала в острите си нокти.

— Достатъчно — казах и скръстих ръце. — Повече от достатъчно.

— Наистина ли? — Сянка премина през лицето му. — Брат ти знае ли за това?

Изсмях се ехидно.

— Мислиш ли, че ще седна да говоря с брат си за такива неща? И всъщност кой е той, че да ми казва къде да си слагам устните?

— Къде? — повтори той, килна глава настрани сякаш му трябваше време да осмисли значението на дума, която чува за първи път. И в момента, в който осъзна какво може да означава това, раменете му се сковаха.

— Къде си слагаш устните?

— И какво ти влиза в работата?

Погледът ми беше остър, режещ.

— Влиза ми и още как!

Този мъж в коя вселена живее?

— Не, не съм убедена.

— Тес…

— Не ме наричай така — изръмжах и поех въздух. Джейс протегна ръка да ме докосне, но веднага се дръпнах. Последното нещо, от което се нуждаех, бе докосването му. Но той бе твърдо решен да получи отговор на въпроса си. Никога не бях виждала такава решителност в него.

— Къде си слагаш…

Вратата на къщата се отвори и затвори с трясък. И това ме спаси. Джейс направи крачка назад, докато малкият му брат бягаше към нас. После Джак се засили и се хвърли с писък в прегръдките на Джейс:

— Наметалото на Супермен!

Джейс го вдигна, Джак уви ръце около врата му и започнаха да се въртят в кръг. Джак беше истинското наметало на Джейс. Наметало от плът.

— Съжалявам, че се забавихме — каза Кам. — Майка ти ми предложи лимонада. И кейк с ябълков сок. Настоя да ме почерпи.

Джейс се усмихна, но сведе глава.

— Напълно разбираемо.

А аз стоях там като статуя. И птичка да се бе изакала върху мен, пак нямаше да се помръдна. Не усещах пръстите си — толкова силно бях стискала ръце в юмруци. А Джак ми се усмихваше:

— Ще се учиш ли да яздиш?

В началото изобщо не разбрах какво ме пита, но след това думите му стигнаха до съзнанието ми и вече не знаех какво да кажа. Дори и да намерех сили да се кача на кон, силно се съмнявах, че Джейс иска да види отново лицето ми, нито в тази ферма, нито където и да е. Кам ме гледаше въпросително, Джейс бе забил поглед в земята, стискайки от напрежение челюстта си, а Джак чакаше отговор.

— Не знам — казах с пресипнал глас. Имах огромното желание да не изглеждам като глупачка. Затова се насилих да се усмихна. — Но ако се навия, ти ще ми помогнеш, нали?

— Да! — Лицето му грееше. — Ще те зауча!

— Науча — каза много тихо Джейс. — Но както вече ти казах, тя сигурно има по-интересни неща за правене, приятелче.

— Няма нищо по-интересно от това да яздиш кон — започна да спори Джак. Джейс се изправи, без да пуска брат си и ме погледна. Изглеждаше напълно съсипан. Щеше ми се да не бяхме споменавали язденето на кон, защото вероятно сега си мислеше, че търся начин да го видя отново.

Но след това, което се случи, честно, не исках да го виждам, никога повече. Когато осъзнах какво изпитвам към него в този момент, болката от новото чувство бе неочаквано силна. Преди целувката бяхме добри приятели. Пишехме си съобщения, имейли, говорехме винаги когато идваше с Кам у дома. И сега всичко това замина по дяволите.

Няма да плача. Няма да плача.

Това си повтарях през целия път до колата. Дори не помня как успях да стигна до камиона. Освен това си казах, че е време да спра да го гледам като изтървана, но това вече беше много трудно.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Кам и затвори вратата на камиона.

— Готова съм — гласът ми бе странно натежал. Брат ми ме погледна озадачено.

— Добре ли си?

— Да — казах и се покашлях леко. — Алергия някаква.

Да, очакваше се да ме погледне с недоверие. Нямах алергии и брат ми знаеше прекрасно това.

Кам ме остави пред Уест Ууд. Казах му да предаде много поздрави на Ейвъри, отворих вратата, много внимателно слязох от камиона и тръгнах по тясната уличка към Йист Хол.

Всъщност извадих късмет с общежитието. Понеже много закъснях с резервацията, Кенамонд Хол и Гардинър Хол, които са предимно за първокурсници, бяха вече заети. Едва успях да намеря и това. Няколко дни преди заниманията да започнат, се появих в отдела по настаняване. Молех се да ме сложат някъде, където й да е. Единствената ми друга възможност бе да живея с Кам, но колкото и да обичах брат си, категорично не исках да деля една стая с него. Отроних някоя и друга сълза, задействаха се връзки, и в крайна сметка ме настаниха в Уест Уудс, където имаше истински апартаменти, не като онези кибритени кутийки в другите студентски общежития.

Приближих картата си към детектора, вратата се отвори и се мушнах в прохладата на сградата. Качих се по стълбите. Можех да взема асансьора до третия етаж, но все си мислех, че разходките и изкачването по стълби са полезни за крака ми, след като не бях в състояние да правя толкова много други неща. Но скоро, много скоро трябваше да се оправя, защото исках да се върна в балетното студио на пролет, а за целта трябваше да вляза във форма доста преди това.

Когато стигнах до вратата на апартамента, едва дишах от умора. Така и си остана мистерия как тялото ми от Терминатор се превърна в Спондж Боб. И то за толкова кратко време. Мушнах картата, отворих вратата и тръгнах към хола. Исках само да долазя до леглото, да си заровя главата във възглавницата и да се преструвам, че днешният ден не се бе състоял.

Очевидно исках прекалено много.

Да, червено шалче на вратата на спалнята. Затворих очи и изръмжах. Червените шалчета бяха код за „Не влизай или ако влезеш, рискът е изцяло за теб“. С други суми, съквартирантката ми правеше сладък секс. Или просто се караха прекалено тихо. Но ако се караха тихо, това значеше, че скоро ще се карат много шумно.

Поне имах достъп до банята.

Докуцах до износения диван с кафеникав свят и седнах с грацията на бременна планинска коза, пуснах чантата си до мен, вдигнах куция си крак на масата за кафе и се отпуснах с надежда тъпата болка в коляното ми да започне да утихва.

От другата страна на стената се чу глух удар. Подскочих на място. Обърнах се и загледах стената. След секунда-две се чу приглушен стон. Косата ми се изправи. Не звучеше като щастлив стон, като стон О! Какъв сладък оргазъм! Не че знаех как стенат хората по време на оргазъм. Няколкото пъти, когато бях правила секс, винаги завършваха по един и същи начин — проклинах всяка една любовна и романтична книга, която бях чела и която ме бе накарала да повярвам, че ще се нося в небесата и ще се къпя в облаци от щастие. Все пак този звук не ми звучеше много нормално.

Без да свалям крака си от масата, се надигнах на дивана и се ослушвах като глуха бременна коза. Не можех да разбера какво става в стаята на Деби Лам, моята съквартирантка, която беше втора година тук и беше наистина много сладко момиче. В смисъл не ме разпъна на кръст, когато се появих и напълно разруших надеждите й, че ще си остане сама в стаята до края на годината. Само беше прекалено мълчалива. Но приятелят й беше друга работа. След няколко секунди чух силен мъжки вой.

Бузите ми пламнаха. Обърнах се напред толкова бързо, че не знам как не си счупих и врата. Определено правеха секс, а аз седях и ги слушах като някой извратен маниак. Грабнах една възглавница и зарових лице в нея.

— О, господи! Защо съм изобщо тук?

И за да ми напомни защо съм в този момент точно тук, коляното ми започна да щрака болезнено. Свалих бавно възглавницата от лицето си. Вратата към другата спалня, в която живееха други момичета бе както винаги затворена. Не ги бях виждала никога, нито веднъж откакто лекциите започнаха. Бях почти сигурна, че или са невидими, или са тук по някаква програма за защита на свидетелите и са им казали да не подават нос от стаите си. Знам, че не бяха мъртви или нещо такова, защото ги бях чувала да си говорят. Най-странното е, че винаги млъкваха, когато влезех в хола и чуеха стъпките ми.

Сложих бежовата възглавница пред гърдите си, пресегнах се за чантата си и извадих мобилния. Реших да пусна едно съобщение на Сейди, защото не й се бях обаждала откакто напуснах студиото по танци. Не се бях обаждала на нито един от приятелите ми. Повечето бяха в Ню Йорк. Сейди трябваше да започне в училището по балет „Джофри“ в Ню Йорк, същото училище, за което имах пълна стипендия. Те живееха живота, който аз исках, осъществяваха моите мечти. Стипендията не беше анулирана, просто я бяха разсрочили за следващата година, когато кракът ми щеше да е съвсем наред и пак щях да мога да танцувам.

Пуснах телефона в чантата си и се облегнах, стиснала възглавницата. Доктор Морган, който направи операцията ми, каза, че имам деветдесет процента шанс за пълно възстановяване, стига да не претърпя друга злополука през това време. Повечето хора биха си помислили, че това са доста високи шансове, но аз се плашех до смърт от другите десет, неясните десет процента. Отказвах дори да мисля за това.

Минаха повече от четиридесет минути преди Деби да излезе от стаята. Оправяше и приглаждаше дългата си до раменете коса. Видя ме и лицето й пламна от неудобство.

— О! Нали не чакаш отдавна?

— Не, само от една-две минутки.

Докато оправяше блузата си на големи едри цветя, успях да я огледам. Очите й бяха червени. Да, карали са се. Пак. Сдобрили са се, докато са правили секс, но се караха толкова много и толкова често, че се чудех как изобщо им оставаше време за секс.

Ерик се появи веднага след нея. Пръстите му се движеха ловко по екрана на телефона му. Късата му права коса бе щръкнала нагоре. Красиво момче, признавам, но наистина не разбирах кое във външния му вид го правеше привлекателен. Беше голямо име във факултета, където учеше Джейс, нещо като голяма местна баскетболна звезда още от ученическите му години, но имаше нрав на хиена, приклещена в ъгъл.

После плъзна телефона си в джоба, усмихна ми се, но нервната му усмивка ме плашеше.

— Добре ли си? — попитах Деби.

— Разбира се, че е добре — отговори Ерик вместо нея. Гледах я в очите, без да му обръщам внимание, но тя бързо закима с глава.

— Да, страхотно. Ще отидем да хапнем нещо преди партито. Искаш ли да дойдеш?

Отворих уста да отговоря, но Ерик веднага се намеси да отговаря и от мое име.

— Май я боли коляното. Вероятно ще иска да си остане тук.

Веднага затворих уста. Ерик вече я подбутваше към вратата, а Деби очевидно се чувстваше крайно неудобно от поведението му.

— Ще дойдеш ли на партито?

Не бях канена, но знаех, че никой не би имал нищо против да отида. Никой освен Джейс. А и аз не исках да го виждам.

— Не съм сигурна още, ще помисля.

— Е, тогава… — Деби се опитваше да измисли какво да каже и да замаже неловката ситуация.

— Хайде, бейби, гладен съм! — Ерик грабна ръката й, буквално премаза кожата й под здраво стиснатите си пръсти и я задърпа. — Става късно.

Докато гледах как я дърпа и стиска, стомахът ми се обърна, започна да гори. Усещах силно парене и гадене. Колко пъти? Колко пъти Джеръми бе правил това с мен? Прекалено много за да ги броя. И докато ги гледах, усещах, че съм на ръба да повърна. В съзнанието ми оживяваха неща, които си бяха по-добре в чекмеджето със забравените и ужким изтрити спомени. Несигурната усмивка на Деби се олюля като пламъче на вятъра и накрая съвсем изчезна.

— Пусни ми съобщение, ако имаш нужда от нещо.

Ерик измърмори под носа си и тръгнаха. А аз останах там, седнала на дивана, с вдигнат на масичката крак, гледах затръшналата се врата, но мислите ми летяха няколко години назад.

— Мамка му, знаеш че съм гладен! — каза Джеръми и ме стисна за ръката под мишницата. Стискаше толкова силно, докато изпищях от болка. Изведнъж колата се оказа прекалено тясна. Въздухът не стигаше. — Какво правиш? Защо се бавиш толкова много? По телефона ли говориш?

— Не! — знаех, че не трябва да мърдам, да не се дърпам, защото това само щеше да го подлуди и да се ядоса още повече. — Говорих с Кам.

Той се успокои, ръцете му леко се отпуснаха, но все още стискаше.

— Прибрал се е у дома?

Поклатих глава.

— Не, говорих с него по…

— По телефона? — и така за една секунда милото и красиво лице на един много очарователен млад мъж се превърна в мутра на истинско чудовище. — Нали каза, че не си говорила по телефона!

Поклатих глава, сякаш да се отърва от спомена, но със задоволство открих, че единственото, което ми бе останало като чувство от тази връзка, бе само гневът. Много време след това ми ставаше зле и ми се гадеше само при спомена за него, но тези времена отдавна отминаха.

Джеръми беше садист, но аз вече не бях неговата жертва. Превъзмогнах всичко, което ми причини, преживях го. Край. Край. Край.

Откъснах очи от вратата и стиснах възглавницата. Стисках толкова силно, докато ръцете ме заболяха. Нямах доказателства, че Ерик наранява Деби, но шестото чувство не ми даваше мира. Освен това знаех, че повечето синини и следи от физическа разправа нямаше да са на видими места. Но пък и Ерик не беше толкова находчив и умен като Джеръми.

Останалата част от вечерта прекарах в разходки до автомата за сандвичи и напитки в края на коридора, и ядох каквото беше останало в него; прегледах старите си съобщения и си легнах рано. Докато лежах почти заспала вече, се почувствах като пълен душевен и физически инвалид. Ето ме, почти на деветнайсет, събота вечер, а аз си бях легнала преди десет часа.

Инвалид не беше точната дума, защото не обхващаше всичко, което можех да кажа за състоянието си. Обърнах се на другата страна с лице към стената и се унесох отново, като подсъзнателно се питах дали думите на Джейс и начинът, по който ме захвърли щяха да ме засегнат по-малко, ако не бяха болките в крака ми.

По някое време по-късно чух писукането и вибрацията на мобилния си. Звукът идваше сякаш от километри. Премигнах няколко пъти съвсем объркана. Погледнах часа — един и петнайсет след полунощ. Веднага след това получих второ съобщение. Започнах да опипвам в тъмното и с присвити очи се опитах да прочета първото. Прочетох веднъж. Помислих, че сънувам, затова го прочетох още веднъж. Тогава си помислих, че съм забравила да чета. Седнах и прочетох пак. Започнах да виждам контурите на мебелите в стаята. Леглото на Деби бе празно. Пак погледнах към телефона.

Искам да говоря с теб.

Беше от Джейс.

Второто съобщение:

Пред апартамента ти съм.

Сърцето ми щеше да изскочи.

Джейс бе тук.