Джей Лин
Бъди с мен (19)

Деветнайсета глава

С Деби говорихме почти цялата нощ. В началото ми беше трудно да приема, че Джейс се е конфронтирал с Ерик сутринта, когато ми каза, че е бил с Джак. Или може би е имал време и за двете? Не че имаше значение, защото това не променяше фактите.

Накрая казах на Деби всичко за Джеръми, поразмих малко случая с реакцията на Кам, но все пак беше страхотно да сваля този товар от гърдите си и то пред някой, който наистина можеше да ме разбере. Деб ми разказа за добрите времена, и за лошите времена, и за най-ужасните и страшни моменти. На няколко пъти ми се стори, че изпитва известно колебание за взетото си решение, но това беше съвсем нормално. Бяха заедно от години и понякога е трудно да се разделиш с някого след толкова време, дори и ако е социопат. Хора, които не са попадали в такава ситуация не биха разбрали. Биха си помислили, че сме слаби и глупави. Но и най-умното и силно момиче може да стане жертва на чаровник с брилянтна усмивка и отрова в зъбите.

И плакахме. Не бяха сълзи от тъга, а пречистващи сълзи, сълзи, които слагат началото на нещо ново.

В петък се успах. Когато станах, Деби ми каза, че ще отиде да се види с родителите си и да им каже. Пожелах й късмет. Пожелах го и на себе си.

Не успях да отида на обяд. Деби бе заминала и Джейс щеше да пристигне след няколко минутки да ме взема за нашата първа официална среща. А през цялото време, докато чаках пред общежитието опряна на патериците, мислех само за едно — Джейс бе постъпил точно като Кам. Все още не знаех какво да мисля за постъпката му. Дали да съм бясна, или още по-бясна. Той знаеше много добре каква вина изпитвах заради това, което направи Кам.

Джипът спря до тротоара, той скочи и мина от моята страна. Беше облечен в джинси и хубав тъмен пуловер. Почувствах се малко смачкана в старата жилетка, която бях метнала в последния момент. Каквото и да облечеше това момче, винаги изглеждаше дяволски красив. В сравнение с останалите момчета, които напомняха на каталог на Sears, Джейс беше рекламното лице на GQ.

Помогна ми да се кача и сложи патериците на задната седалка. На таблото имаше розова кутийка. Взех я и го погледнах.

— Това е за десерт — каза и се усмихна.

Не исках да отварям капачето, но изглеждаше толкова вкусно.

— С какво е?

— Познай.

— Шоколад?

— Не, това е прекалено скучно — каза и колата плавно се отдели от бордюра. — С фъстъчено масло и пълнеж е.

О, колко вкусно! Исках да разкъсам кутията и да го налапам веднага.

— Съвсем спокойно можеш да си го хапнеш и сега. Майната им на правилата. Десертът може да е преди основното, нали?

Усмихнах се. Не знам защо тези къпкейкчета ми действаха така. Като оставим настрана, че бяха много вкусни, се бяха превърнали в нещо, което винаги очаквах с нетърпение.

— Откъде ги купуваш? — попитах. Как досега не ми бе минало през ума да го попитам? — От сладкарницата в центъра ли?

— Не.

Погледът ми падна върху кокалчетата на пръстите му и зачаках обяснението. Бяха все още леко подути. Стомахът ми се преобърна.

— Майка ми има сестра. Нейната дъщеря Джен ги прави.

— Удивително! А сякаш са правени в луксозен ресторант. Трябва да си отвори сладкарница.

— Всички й го казваме — Погледна ме и полуусмивката му се появи. — Джен пита за момичето, за което прави тези специални кейкчета. Обещах й, че ще те заведа някой ден при нея.

Погледът ми отново се заби в охлузените му ръце, но вдигнах очи към него и казах:

— Да, много ще се радвам.

— И аз.

После се пресегна и преплете пръсти в моите. Пърхането в гърдите ми отново се появи, после се спусна към стомаха и… отново към разранените му кокалчета. С тях беше разцепил кожата на Ерик. Беше тръгнал да се разправя с момчето за нещо, което може би беше само случайност или може ми не е било случайност, но той не знаеше това. Сега беше времето да повдигна въпроса, но не бях готова.

— Джен знае ли за Джак? — попитах, за да сменя темата на разговор.

— Всички от семейството знаят. Никой обаче не говори за това. Нещо като злокобна и добре пазена семейна тайна.

И след това млъкнах — бях прекалено заета да мисля за всичко случило се.

Пътуването до ресторант „Фредерик“ беше кратко. Сервираха ни бързо. Можех да ям стриди за предястие и основно, толкова бяха вкусни. Джейс говореше за Джак и после разговорът се завъртя около брат ми.

— Значи утре е голямото събитие? — каза и открадна една мида от чинията ми. — Мислиш ли, че няма да се уплаши в последния момент?

Такъв вариант дори не ми бе минал през ума.

— Сериозно ли мислиш, че ще се откаже в последната секунда?

— Честно казано е много притеснен — засмя се и се облегна.

— И аз се надявам да събере кураж. Те са идеалната двойка.

Джейс прокара пръст по ръба на чашата и ме погледна изпод гъстите си мигли.

— Когато се върнат, трябва да му кажем.

Дъхът ми спря.

— Да, трябва.

Сервитьорката донесе сметката и когато Джейс се наведе да извади портфейла си, бързо целуна ъгълчето на устата ми. Сребристият блясък в очите му сякаш стисна гръдния ми кош и спря дъха ми.

— Деби скъса с Ерик — метнах бомбата.

Той застина за секунда и после извади парите от портфейла си.

— Това е хубава новина, нали? Искам да кажа, че винаги се е държал лошо с нея. Никой не можеше да проумее защо е с него.

Гледах го как оставя парите на масата. Сърцето ми биеше все по-бързо.

— Той… той я биеше.

Джейс застина. Гъстите му мигли се разпериха като ветрило над широко отворените му очи.

— Моля?

Нищо в изражението му не подсказваше, че крие нещо от мен, но аз знаех.

— Той я биеше. Както Джеръми биеше мен. — Челюстите му изпукаха, устните му се свиха в права черта. Подсвирна леко и погледна встрани.

— Не знам какво да кажа, Тес!

— Може би сега е времето да кажеш, че си двойно по-щастлив, че си го пребил?

Отново ме погледна. Удивително сиво! Отвори уста да каже нещо, но после премисли и се отказа. Раменете му се напрегнаха.

— Знам — прошепнах. — Деб ми каза снощи.

— Снощи? — повтори. — И ми казваш чак сега? — засмя се и мускулът на лицето му заигра. — Знаеш ли, цяла вечер усещам, че нещо не е наред. Прекалено беше мълчалива, не си изяде къпкейкчето и си помислих, че те боли коляното.

Прибрах косата зад ушите си.

— Ти не ми каза.

Той въздъхна дълбоко, измъкна се от мястото си в сепарето, взе патериците ми и каза:

— Този разговор не е за тук.

И понеже не беше разговор, който човек провежда по време на вечеря при първа среща, изчаках да седнем в джипа, и го притиснах пак.

— Ти си тръгнал да се разправяш с него.

— Не, не беше така. Не беше като при Кам. Знам, че натам биеш. Нямах такова намерение. Просто го видях сутринта след като се върнах от фермата. Бяха в къщата. Седеше си на шибания диван най-безгрижно и спокойно, сякаш нищо не се е случило.

Гледах го как върти ключа в захранването, двигателят изръмжа и проговори едва когато излязохме на магистралата. Карахме почти със седемдесет мили в час.

— И тогава мислех само за разбитите ти мечти. Той ти ги взе, той те лиши от тях и изобщо не му пукаше. И изобщо не ме интересуваше дали е било нещастен случай или не. Той го направи, той е виновен.

Така беше.

— Джейс…

— След всичко, което преживя, трябваше да кажа нещо, трябваше да кажа! — продължи. В мрака чертите му изглеждаха още по-изострени. — Казах му, че искам да стои далеч от теб и не искам повече да чувам за никакви злополуки. Това е. Е, може да не съм го казал много любезно, но исках да ме разбере добре.

Всичко съвпадаше с думите на Деби, затова и продължението не ме изненада.

— Но после каза нещо… нещо, което не биваше да казва, Тес. Нещо за теб и се погрижих никога повече да не говори така за теб.

Говореше с известна доза гордост. Може би от позицията на мъж, който е поставил друг мъж на мястото му, и като казвам „мъж“, трябваше много голямо въображение и щедрост да определиш Ерик като такъв.

— Ти си го ударил.

Той ме погледна решително.

— Да, ударих го.

— И това е всичко, което имаш да казваш?

Той обърна глава напред и се загледа в тъмния път. Прокара пръсти през косата си.

— Не съжалявам.

Въздъхнах тежко.

— И Кам не съжаляваше.

— Това не е същото. Не съм го премазал от бой. Не съм го пратил в болница, не съм в затвора — каза разгорещено. — Мамка му, Тес, не исках да кажа това.

— Знаеш много добре какво мисля за това, което Кам направи, и колко виновна се чувствах години наред. Кам почти провали целия си живот заради моята…

— О, това не е по твоя вина. Това, което Кам направи… не си виновна ти. Това, което направих аз, също не е по твоя вина. Ерик просто не можа да се спре и да говори гадости и го ударих. Добре де, ударих го два пъти.

Не можех да разбера себе си, не знаех какво да чувствам. Объркването ми се дължеше предимно на факта, че една мъничка издайническа част от мен се радваше, че го е подредил така. И точно това изпитах, когато разбрах какво Кам е направил с Джеръми. Не знаех дали трябва да се срамувам от това. Загледах се в тъмните сенки на дърветата, които профучаваха край нас.

— Защо не ми каза?

— Аз… — Изпсува пак. — Бях сигурен, че ще се разстроиш. И се надявах Деби да не ти каже.

— Сериозно ли си мислил, че няма да ми каже?

— Ти би ли искала хората да знаят, че приятелят ти е изял бой, защото е обидил и наранил момиче, което не му е направило нищо?

— Не.

— Мислех, че няма да каже нищо. Знам, че не е хубаво. Съжалявам. Но предпочитах да не знаеш.

Той не съжаляваше за нищо, съжаляваше само, че съм разбрала. Ето защо ми беше трудно да приема извинението му.

— Обеща ми да не казваш на никого.

— Обещах да не казвам на Кам. И не съм му казал. И повярвай ми, Ерик няма да му каже, защото тогава ще трябва да разкаже на брат ти защо му е синьо окото. Защото това е всичко, което отнесе.

Охлузените му кокалчета стискаха волана.

— Мамка му, тази вечер… не ти беше хубаво, нали? Трябваше да е нашата първа… не знам. Мамка му! Първата ни среща и през цялото време си ядосана.

Седях, мълчах и не помръдвах. Да, беше първата ни официална среща, но не се чувствах като на първа среща. Не защото не исках да бъда с него, а за това, което бе надвиснало над нас.

— Трябваше да ти кажа в сряда. Не трябваше да се опитвам да скрия от теб. Ето там се издъних.

Мълчах.

— Тес, кажи нещо.

Стиснах очи и бавно отпуснах свитите си в юмруци ръце. Какво можех да кажа? Не само той бе провалил вечерта, която трябваше да е голямата крачка в нашата връзка. Можеше да му кажа веднага щом го видях, или да му пратя съобщение през деня, или да му кажа когато му писах предишната нощ преди да си легна. Но аз си бях затраяла. Можеше да изясним всичко преди вечерта и да й се насладим. Евентуално.

— Не знам какво да кажа — признах накрая.

През следващите трийсет минути, докато пътувахме към общежитието, Джейс не каза нищо повече. Може би преигравах. Не беше направил това, което направи Кам, но не ми каза истината. И да не забравяме, че се бе впуснал във физическа саморазправа. Но пък Ерик го бе предизвикал. Когато стигнахме до общежитието, главата ме болеше от напрежение. Той искаше да изгаси двигателя, но аз исках да остана сама, да помисля, исках да си изясня нещата.

— Ще ти се обадя утре — казах.

Той дълго не откъсна очи от мен и накрая кимна.

— Може ли поне да ти извадя патериците?

— Да, добре.

Измъкнах се от джипа, стъпих на здравия си крак и изчаках, докато извади патериците. Погледнах в очите му и тогава ми се стори, че е много разстроен, нещо което изобщо не бях проумяла през целия път. Отворих уста да го поканя горе, но той сложи нежно ръце от двете страни на лицето ми, наведе се бавно, целуна ме нежно. Джейс имаше толкова нежност и доброта в сърцето си!

— Всичко ли е наред с нас? — попитах и земята под краката ми изчезна. Самата мисъл, че нещо можеше да не е наред още в началото на връзката ни, беше като шамар през лицето. Думите сами излетяха от мен. Учудвах се на себе си. Откъде се вземаше това нещо в мен? — Не е само защото ми напомни на това, което направи Кам. Напомни ми за него, спомних си за всичко, за начина по който се чувствах, докато бях с него и много след това!

Джейс затвори очи.

— Съжалявам, не помислих.

— Всичко е наред — прошепнах.

Не ми вярваше.

— Сигурна ли си?

Кимнах, защото не можех да говоря. Пръстите му се изплъзнаха, пусна ме, обърна глава към входа.

— Ще изчакам докато влезеш.

Гърлото ми се сви от тъга.

— Лека нощ, Джейс.

— Лека — каза тихо.

Едва когато влязох в лобито, разбрах, че в колата бях оставила кейкчето. И сърцето си. Извъртях се, исках да хукна навън при него, да забравя за всичко, но както Джейс ми бе обещал, бе изчакал само докато вляза във входа.

Джипът го нямаше.

Преглътнах буцата в гърлото си и закуцах към асансьора. Късно беше да съжалявам. Вината се бе настанила в стомаха ми и ме изяждаше. Но може би така беше по-добре. Трябваше да съм наясно със себе си. Все още не знаех какво да мисля и как да се чувствам, но как можех да продължавам да му се сърдя? И изобщо трябваше ли, обосновано ли беше? Може би утре щях да знам какво да му кажа. Сега исках само да спя.

Когато запалих осветлението, лампата премигна и после изгасна. Стаята беше тъмна.

— Мамка му! Мамка му! — мърморех и куцуках край масата за кафе, патериците се чукаха в ъглите на мебелите. Намерих малката лампа и я включих. Беше с една от онези енергоспестяващи крушки и светлината беше много слаба — колкото да не си счупя врата из стаята. Опрях патериците на стената и се обърнах към нашата спалня.

— Това някаква шега ли е? — извиках.

На дръжката на леко открехнатата врата висеше розово шалче. Но тя бе скъсала с него! И пак се чукаха! Побеснях. Кръвта ми пламна. Сега щях да ги бия и двамата. С патериците.

И това би било страхотно, защото после нямаше да имам причина да се сърдя на Джейс за това, че бе ударил Ерик. По една патерица в главата на двамата щеше да реши един от проблемите ми. Закуцах към вратата. Шината започна да се изплъзва от коляното ми, болката се стрелна по крака ми, но въпреки това се втурнах като ураган към вратата.

В стаята беше непрогледен мрак. И много тихо. Леглото не скърцаше, никой не стенеше, никой не охкаше, никой не се раздвижи да се покрие. Малките косъмчета на врата ми се изправиха.

— Деби? — очите ми не се бяха адаптирали към тъмнината. Пресегнах се и опипах стената да намеря ключа за осветлението. — Деби, тук ли…

Лампата не светна.

Опитах отново, но ключът отказваше да работи. Нищо… нищо освен странен скърцащ звук. Като счупена полюшваща се на пирон греда.

Усетих свиреп студ. Преглътнах.

— Деб?

Никакъв отговор. Само… скръц… скръц… скръц…

Инстинктът пищеше в мен — бягай, бягай, бягай. Страхът впи ледените си пръсти в мен. Направих крачка напред. И още една. Мигах и се опитвах да видя. Исках да извикам името й, но думите така и отказваха да напуснат устата ми. Бяха замръзнали някъде дълбоко в мен.

Мракът започна да спуска черните си пръсти. Сенките изглеждаха по-плътни, по-солидни. Ударих се в нещо, нещо, което не трябваше да е там в средата на стаята, нещо, което не биваше да се люлее в средата на стаята. Напред, назад, скръц, скръц.

Мисля, че отдавна бях спряла да дишам.

Очите ми се адаптираха.

Два крака.

Два голи крака.

Два бледи голи крака.

Тъмна тениска за спане.

Две ръце, странно отпуснати и изкривени встрани.

И разбрах. И не повярвах. Не можех. Не беше възможно. Мисля, че извиках.

Това не беше тя.

Това не беше нейната кестенява коса, и тази коса не закриваше наполовина лицето, което не беше нейното. Отворената й уста… не, това не беше устата на Деби.

Това тяло, което висеше от лампата на стаята ни не беше тялото на Деби.

Защото това беше напълно невъзможно.

Някакъв ужасен шум изпълни стаята. Ушите ми отказваха да го приемат. Звукът не спираше и не спираше, идваше на нови и нови талази.

Някъде се чуваха гласове, изплашени викове, нечии ръце ме хванаха за раменете точно когато коленете ми се подкосиха. Но писъците бяха най-кошмарното от всичко.

И тогава разбрах, че идваха от мен.

Аз пищях.

Не можех да спра. Никога нямаше да спра.

Деби се беше обесила.