Джей Лин
Бъди с мен (16)

Шестнайсета глава

— Какво правим? — попитах и тогава си дадох сметка, че се бях страхувала от този въпрос, защото ако не го бях задала, тази връзка или каквото и да е там можеше да си продължи, но нямаше яснота.

— Почиваме си.

Отпуснах глава назад и потиснах въздишката, когато устните му докоснаха моите и ме засмукаха отново в необятния свят на чувствената наслада. Но трябваше да се съсредоточа.

— Знаеш какво искам да кажа. Ние, аз и ти. Какво правим?

Той бавно движеше пръсти си по шията ми. Потръпнах.

— Сигурна ли си, че искаш да говорим за това точно сега?

Чувство на тревога експлодира в стомаха ми и прогони върховното ми блаженство.

— Мисля, че трябва, особено след това. След този уикенд, след събота. И след сламата…

— Хей, не го казах в такъв смисъл. Просто исках да кажа, че доста неща се случиха през последните няколко дни. С коляното ти и всичко…

— Това, което се случи с коляното ми няма нищо общо — казах и реших, че за този разговор трябва да съм седнала. Изправих се и събрах смелост. Може би разговорът щеше да свърши зле, може би щеше да боли… Боже, щеше да боли… Но трябваше да знам.

— Джейс, имам чувства към теб от мига, в който влезе в дома на родителите ми. От тази първа нощ. И може би звучи тъпо и детинско, но ти… ти беше като някакъв недосегаем герой.

Той премигна и отвори уста.

— Чакай — сложих ръка на устните му, за да го накарам да мълчи. — Както вече казах, знам, че звучи глупаво, но това изпитвах тогава. Онзи нощ, когато ме целуна, установих, че наистина изпитвам истински чувства към теб. И когато не ми се обади толкова време, не дойде, и не те виждах дълго време, започнах да излизам с други.

Веждите му се сбърчиха и свали ръката ми от устните си.

— Това май не ми хареса.

— Но никой не можеше да се сравни с теб. А аз правех само това — сравнявах всички с теб. Не зависеше от мен, не можех да го контролирам. Те просто не бяха… Джейс. — Бузите ми пламтяха. — Никой, никога не беше и на светлинни години от теб.

— Това вече звучи по-добре.

— Това, което искам, няма нищо общо с коляното ми и с балета. Винаги съм искала само теб. Независимо от дългия период, през който не се виждахме. Независимо, че имаш син. Това не е променило и няма да промени чувствата ми към теб.

Джейс ме изгледа, поклати леко глава. Сърцето ми спря и после прескочи няколко пъти. Той седна и каза:

— Когато те видях за първи път, си помислих, че си много, много красива.

Не очаквах този отговор, но със сигурност нямаше да му правя рекламация, макар че не бях кой знае колко доволна. На бузите му се появиха две розови петънца.

— Господи, чувствах се като някой перверзен мръсник. Ти беше малката сестра на най-добрия ми приятел. Беше само на шестнайсет и току-що се бе измъкнала от ужасно неприятна ситуация.

— Не съм ставала за връзки един вид, а? — пошегувах се и той се засмя.

— И… аз… винаги съм мислил, че заслужаваш някой много по-добър от мен. — Отворих уста да възразя, но той не ми даде шанс. — Това е истината, Тес. И не съм срещнал нито един мъж, който да те заслужава. — Той зарови пръсти в рошавата си кестенява коса с червено-оранжеви нюанси и погледна в очите ми. — Знаеш колко дълго стоях настрани. Опитах се да не ти обръщам внимание, да те пренебрегвам, да не отдавам значение на това, което изпитвам към теб. А това, което изпитвам… не е никак редно. Но е все едно да се биеш в предварително загубена битка. Ето защо не се боря вече. Не искам да лъжа себе си и да се правя, че мога да загърбя нещо, което не искам. И трябва да съм честен с теб. При мен ситуацията никак не е лесна. Ще стигнем до много препятствия и ще се наложи да ги преодолявам заедно. И наистина не мога да ти кажа какво правим и какво е това, защото не знам.

Той сложи ръце от двете страни на краката ми и аз се облегнах на него, толкова близо, че дъхът му танцуваше по устните ми.

— Отдавна се отказах да търся причина, да се опитвам да разбера защо правим нещата, които правим. Истината е, че ние се познаваме от много време, но всъщност не се познаваме. Не се познаваме като хора. А аз искам да те опозная.

Тази манифестация на чувства не беше най-романтичното нещо, което някога съм чувала, но беше честен и прям. И Джейс беше прав. Познавахме се от години и изпитвахме страст един към друг от години, бяхме прекарали няколко интимни момента откакто се видяхме отново тук, но толкова много неща не знаех за него. Кой знае дали връзката ни ще бъде сполучлива, но това, което вече знаех за Джейс и това, което виждах ми харесваше, и исках да опитам. На лицето му се появи една съвсем различна усмивка. Не беше като другите, които познавах така добре. Беше несигурна, момчешка и отново изкривена на една страна.

— Искам да бъдеш с мен.

В началото не бях сигурна, че го чувам добре. Може би оргазмът бе унищожил повече от половината ми мозъчни клетки. От три години бях копняла за този момент, да чуя, че се е борил със същите чувства, с които се бях борила и аз, че ме желае така, както го желая аз, че иска да бъде с мен. И сега когато най-сетне го казваше, бях разкъсана… между желанието си да скокна и да тичам и да танцувам от щастие и от друга страна, да го просна по гръб и да го гъделичкам и прегръщам и стискам. Но не можех да изпълня нито едно от тези мои желания и копнежи, защото коляното ми пречеше, и щях да разваля този прекрасен момент.

Странно как това голямо и красиво нещо ми се случваше след кошмара, който преживях.

— И така, това е, което искам аз — каза и погали с дългите си пръсти лицето ми. — Искам да бъда с теб. Искам го от мига, в който те видях да тичаш по стълбите у вас, от мига, в който се хвърли да ме прегърнеш. Оттогава. Въпреки че беше много грешно, откъдето и да го погледнеш беше неправилно и лошо. Мога да ти изброя милион причини. Но да, това е, което искам аз. — Вдигнах поглед. Очите ни се срещнаха. Страхувах се да проговоря.

— Искаш мен?

Усмихна се, наклони глава и ме целуна. Безкрайно нежно и сладко. Не бързаше. Беше най-дългата целувка на света.

— Мисля, че е очевидно, но щом настояваш да го чуеш пак — да.

Мили боже, щях да се пръсна от щастие. Всеки миг щях да гръмна.

— Като гадже? Като твоя официална приятелка?

— Да.

Опитах се да запазя нищожното достойнство, което ми бе останало, и се въздържах да не започна да пищя от щастие. Дори гласът ми не трепереше. Не много.

— Значи няма да ме попиташ дали искам да бъда твоя приятелка?

Той ме прегърна през кръста ми и се засмя.

— Не че би казала не на такова предложение.

Ударих го в гърдите.

— Не си ли много арогантен?

— Не — целуна нежно устните ми. — Просто съм уверен, когато става дума за чувствата ти към мен.

— И има ли разлика? Между арогантност и прекалена увереност?

— Греша ли? Не съм ли прав?

Не можех да спра да се усмихвам. Сякаш бях на пет години и някой бе сложил в скута ми чиния с пресни топли курабийки.

— Не грешиш.

— Е, нали ти казах?

Засмях се.

— А и ти трябва да си така уверена за моите чувства към теб.

Отворих уста да кажа нещо и веднага я затворих. Исках да съм уверена, но… не бях. И на фона на всичко, което се случи и случваше, мозъкът ми щеше да се пръсне от напрежение и въпроси. Очите му бяха светлосиви. Толкова красиви!

— Затвори си очите.

Преглътнах потребността да попитам защо и изпълних. Минаха няколко секунди и нищо не се случи. И след това, когато най-малко очаквах, ме събори по гръб. Сложи ръце от двете страни на лицето ми.

— Не ги отваряй — каза настоятелно.

Нямах представа как това щеше да ме накара да се чувствам по-уверена и трябваше да положа исполинска воля да не си отворя очите, когато усетих топлото му тяло над моето. Спрях да дишам и чаках. И тогава той целуна върха на носа ми. Отворих очи и се засмях. Усмихваше ми се топло, с цялото си сърце. Около очите му имаше нежна мрежичка от усмихнати бръчици.

— Сега следва най-страшната част — каза и пое дълбоко въздух. — Трябва да кажем на брат ти.

И това вече наистина щеше да бъде най-страшната част, но аз се усмихнах.

— Може би ще си сменя статуса във фейсбук. Ще сложа едно от онези сърчица, които показват, че имам връзка, и ще ти напиша името там. Един таг и готово.

Джейс се засмя и целуна челото ми.

— И така става.

Очите на Ейвъри бяха натежали от тъга. Подаде ми чаша сладък чай. Отпих една глътка и веднага разбрах, че Кам го бе правил. Само той можеше да сложи такова изумително количество захар. Отпих пак и погледнах скришом към Джейс, който седеше до мен на дивана на Ейвъри. Бяхме запазили прилично разстояние от няколко сантиметра. Когато се качихме в колата и потеглихме от езерото, Джейс бе пуснал съобщение на Кам да го пита къде е. Бил в апартамента на Ейвъри. Каква изненада! Какъв сюрприз!

Стомахът ми се свиваше от притеснение, докато подскачах на един крак по стълбите, но причината за посещението ни остана малко на заден план, след като брат ми ме видя с патериците.

Кам стоеше в ъгъла на всекидневната със скръстени ръце и мрачно изражение.

— Защо не ми се обади да ми кажеш, че си пострадала?

Отворих уста да отговарям, но той не беше свършил. Явно имаше много да говори.

— Щях да дойда и да те закарам. Не е било нужно да се обаждаш на Джейс. — Затворих уста. — И щях да те закарам при доктор Морган — продължи, а аз преглътнах въздишката си. — Знаеш това, нали? Изобщо направи ли си труда да се обадиш на мама и татко?

— Обади им се — намеси се Джейс и метна ръка на облегалката на дивана зад гърба ми. — Когато им каза, майка й плака. Беше ужасно тежък телефонен разговор. Вчера аз й пуснах съобщение, понеже не беше в час по музика. И понеже тя не ми се обади…

— Значи си ме излъгала, когато ми каза, че си болна? — каза ядосано Кам.

— Мисля, че сам се сещаш за отговора на този въпрос — казах.

Погледът му беше толкова страшен, че би могъл да изсели половин град само с очи. Обърна се към Джейс.

— И ти не ми се обади? Човече, това вече не го разбирам. Може ли да се дъниш така?

— Не се е издънил — подскочих аз. — Не е длъжен да ти казва. Аз трябваше да ти се обадя и да ти кажа. И ето, казвам ти. Просто не исках да тревожа никого, без да има защо. Исках да съм сигурна какво става с коляното ми, преди да почна да бия барабаните.

— И все пак трябваше да ми кажеш — каза Кам, без да откъсва очи от Джейс, но той му отговори със същия неотстъпчив поглед и накрая каза:

— Можех да ти кажа, но тя искаше да иде на лекар и да разбере какво става, преди да ви притеснява. И аз уважих решението й.

— Това е напълно разбираемо — намеси се дипломатично Ейвъри. — Джейс е постъпил като добър приятел.

— Като страхотен приятел — поправи я Джейс. Едва не се задавих с чая, когато усетих как пръстът му се заиграва с косата ми. Така, както бяхме седнали, Ейвъри и Кам можеха да видят какво правим.

Кам се успокои едва когато Ейвъри го прегърна.

— Както и да е. Как се случи?

Поставих чашата с чая на масичката.

— Беше пълна случайност. Бях права, удариха ме с една чанта по бедрото. По невнимание, отстъпих назад и сложих цялата тежест на болния крак.

И като го казах така, звучеше наистина невинно. Дори аз бих повярвала на такова елементарно обяснение.

Кам сложи ръка на бейзболната си шапка и издърпа козирката надолу.

— Мамка му! Тереза…

Облегнах се и усетих как пръстите на Джейс се плъзгат под косата ми и се разперват по гърба ми. Ръката му се движеше нагоре и надолу по гърба ми, а очите ми вероятно са били като яйца на очи.

— Лекарят наистина ли мисли, че няма да можеш да танцуваш повече? — попита Ейвъри и облегна глава на крака на брат ми. Гледаше ме с големите си препълнени от болка и съчувствие очи. Поех дъх и кимнах. После им разказах всичко, което доктор Морган бе казал. Към края на обяснението ми, Ейвъри беше готова да се разплаче, Кам беше забил поглед в килима.

— Така че… това е… Това е — казах раздразнена заради треперенето в гласа си. — Не мога да танцувам повече.

Едно е да си го мислиш, друго е да го кажеш на глас. Болеше като рана от забит нажежен нож.

— Ужасно съжалявам — каза тя.

Размърдах се на дивана и се опитах да наместя крака си някак по-удобно. Масичката беше прекалено ниска, за да изпружа крак под нея.

— Благодаря.

В стаята настана неловка тишина. Около двайсет възможни вариации на неловкото мълчание. И май това беше най-тежката част, защото нямаше повече какво да се каже. Джейс измъкна ръка изпод косата ми, облегна се напред и попита:

— Някой да е гладен? Умирам от глад и съм в състояние да направя ужасни неща срещу порция картофи със сирене.

— Трябва ли да знаем какви неща си в състояние да направиш за едни картофи? — засмя се Ейвъри. Той отвори уста да обясни, но Кам й отговори на секундата.

— Не. Не искаш да знаеш какви неща вероятно вече е правил за порция картофи.

— Мога само да кажа, че отчаяните курви нямат нищо общо с мен — каза Джейс й смигна, а тя се изчерви като червената възглавничка, на която се бях облегнала. Засмях се.

— Това е… това е отвратително.

Усмивката му беше палава, дяволита. Мускулите на гърба ми се отпуснаха от напрежението, когато Кам погледна към Ейвъри.

— Гладна ли си? — попита, а аз тихичко казах благодарствена молитва, че разговорът тръгна в друга насока. — Искаш ли да хапнем нещо?

Тя кимна и прехвърли медено русата си коса през раменете.

— Хапват ми се картофки и риба тон.

— Ммм, вкусно — казах и самата аз усетих глад.

— Да тръгваме тогава — каза Кам и й подаде ръка да стане.

Докато се надигах от дивана, Джейс вече беше скочил и ми подаваше патериците. Погледите ни се срещнаха, но аз бързо погледнах встрани, защото усетих, че Ейвъри ни наблюдава с повишено внимание. Опитах се да й се усмихна приятелски. Тя също се усмихна и тръгнахме.

Кам и Ейвъри слизаха по стълбите пред нас, бързаха да докарат колата пред входа. Хванах ръката на Джейс и го дръпнах настоятелно назад.

— Може би е по-добре да изчакаме, докато Кам е в по-добро настроение — казах тихо. Джейс кимна разсеяно.

— Наистина ли беше нещастен случай?

— А?

Мускулът на челюстта му заигра.

— Ерик и чантата?

Не разбирах как изведнъж се сети за това. А Ерик беше последният човек, за когото исках да мисля сега. Не и след като тръснах новината за прецакания си крак пред брат ми и Ейвъри, не и преди да излезем на нещо като двойна среща, макар че двама от присъстващите нямаше да разберат, че са на такава. Спомних си разговора ни край езерото. Усещах глупавата си усмивка, но не можех да я контролирам. Бяхме заедно. Това е.

— Тес? — настоя тихо той.

Свих рамене и хванах дръжките на патериците.

— Вероятно.

— Идвате ли? — Гласът на Кам отекна от долния етаж. — Или Джейс е стигнал до някои отчаяни курвенски действия за порция картофи?

— Какво по-точно би направил за допълнителна порция картофи с бекон? — попитах.

— Ще падна на колене, точно между бедрата ти и ще те изям така, както не си си представяла и в най-разюздените си фантазии — прошепна. Ченето ми увисна. Стана ми горещо. — Да, идваме. Имахме проблем да наместим патериците… — извика така, че да го чуят.

Смръщих се, но той не ми обърна внимание и сега с още по-тих глас каза:

— Какво значи това „вероятно“?

— Беше побеснял, ядосан беше на Деби и я бутна и аз се намесих. И той замахна с чантата. Толкова. Точка. Не казвай на Кам. Ще изперка. Знаеш какво ще направи. Не е нужно да знае. Обещай ми.

Очите му бяха черни като бурно небе. Погледът му — каменен. Пое дълбоко въздух.

— Няма да кажа нищо на Кам.