Джей Лин
Бъди с мен (15)

Петнайсета глава

Плаках дълго. Беше по-зле и от махмурлука. Тениската му беше подгизнала, грозна картинка. Защо не ме отблъсна, защо не каза нищо? Така и не разбрах. Каквато и да беше причината, той не ме пускаше. Едната му длан беше върху тила ми, притискаше ме към гърдите си, макар и трудно заради скоростния лост между нас. Ръката му галеше гърба ми и ме утешаваше. През цялото време ми нашепваше успокоителни думи, говореше разуми неща, които имаха смисъл и логика. И така, докато успее да ме разсмее.

— Винаги съм знаел, че от мен ще излезе една добра носна кърпа — каза и сложи брадичка върху главата ми. — Благодаря ти, че ми помогна да осъществя мечтите си.

Той наистина беше една здрава и много устойчива кърпичка.

Когато най-сетне успях да се посъвзема, напуснахме Моргантаун. Трябваше да се обадя на мама, но не можех да събера сили. Все още не. Тя би ме подкрепила каквото и да реша да правя с живота си. Но толкова обичаше да ме гледа как танцувам! Да ме вижда щастлива на сцената! В известен смисъл това беше и нейна мечта. Когато наближихме Мартинсбърг, погледнах Джейс и го попитах:

— Наистина ли трябва да се прибираме вече?

— Не. Можем да правим каквото си искаме. Каквото ти искаш.

Да се върна в общежитието, означаваше да се изправя сама срещу мислите за проваленото си бъдеще. Това включваше и перспективата да започна да се отнасям по-сериозно към лекциите и изпитите си.

— Искам да кажа, че вероятно имаш…

— Правя това, което искам. Там съм, където искам да бъда — каза Джейс и ми хвърли поглед, който моментално ми затвори устата. — Не искаш да се прибираш — добре. Аз пък знам перфектното място, където можем да отидем.

— Така ли? — гласът ми прозвуча леко вдървено. Зачудих се колко ли секси изглеждам точно в този момент, и реших изобщо да не се поглеждам в огледалото.

— Аха — смигна ми той.

Устните ми сами се извиха в усмивка, докато пусках косата си. Когато видях, че сме на пътя към къщата на родителите му, тежко мълчание изпълни колата, но вместо да продължим напред, завихме между два големи дъба. Стиснах дръжката на вратата и с ужас попитах:

— Това път ли е?

— Да. Не — усмихна се той.

Прав беше. Не беше точно път, но личеше къде са минавали коли, защото тревата бе набита в земята и само тук-там се подаваше по някой и друг стрък.

— Ако това е път, значи е като онзи, по който завиват децата във филма Погрешен завой.

Той облегна глава на седалката и се засмя.

— Довери ми се, знам къде отиваме. И е много по-хубаво от мястото, на което попаднаха те.

— Това не е един от най-изчерпателните отговори, които съм чувала.

Стисках дръжката на вратата и едва преглъщах, докато колата подскачаше по „пътя“. Джейс стискаше здраво волана, но усмивката му, докато подскачахме из дупки и над камънаци, бе толкова заразителна! Сега, когато кракът ми бе удобно стиснат в шината, не изпитвах болка при клатушкането на джипа и скоро се усетих, че се усмихвам с него, а тялото ми подскачаше на седалката. И тогава забравих за всички зло и страшно.

— Дръж се! — предупреди Джейс.

Джипът се спусна рязко надолу, извиках от изненада и после отскочихме обратно нагоре. Дърветата изчезнаха и пред нас лежеше красива голяма поляна обсипана с бели цветенца. Няколко метра зад поляната полето свършваше. Имаше езеро и малък самотен док. Джейс намали скоростта и спря само на няколко метра от него.

— Добре дошла при езерото Уинстед — каза и загаси двигателя.

— Така ли се казва наистина?

— Не — засмя се той. — Това е просто езеро. Но е достатъчно дълбоко да плуваш през лятото. И има много риба. Всъщност тук Джак хвана първата си риба. Още първия път, когато го доведох.

Представих си ги как седят на ръба на дока с рибарските въдици и такъмите. Джак толкова мъничък, съвсем дребничък до големия си татко. И се усмихнах.

— На колко беше Джак тогава?

— На три — каза Джейс и се усмихна гордо. — Риболовът му е в кръвта.

— И тогава е започнал да язди? — попитах и разкопчах колана си.

— Да. И много го бива да прави рисунки с клечици.

Засмях се. Бях щастлива, че говори съвсем свободно за Джак и че ми бе поверил такава голяма тайна. Да я пазя и да й се радвам.

— Не мърдай сега. Става ли?

Ръцете ми замръзнаха на дръжката на вратата.

— Става ли? — попита пак.

Джейс скочи от джипа и мина отзад. Отвори багажника, затвори го и след малко го видях на няколко метра от колата. Носеше тъмносиньо одеяло, което опъна върху дребните бели цветчета. Облегнах се и опипах шината си. Гърлото ми се сви, но този път не беше страх, не беше притеснение, просто емоциите ми бяха прекалено много, за да мога да ги преглътна с лекота. Господи, напоследък в повечето случи, когато бях с Джейс, всички мои момичешки фантазии като че се сбъдваха, но дори и в най-смелите си мечти не бях си позволявала да си представя точно такава картина.

Това всъщност истина ли беше?

Опипах шината.

Да, истина беше. И хубавото беше истина, и лошото беше истина.

После се върна при джипа, отвори вратата и изведнъж се замисли. Гледаше ме загрижено.

— Добре ли си? Нали не те боли коляното от подскачането из тези сокаци?

— Добре съм — усмихнах се. Май трябваше да почна да пия някакви лекарства или нещо. — Мога ли да се движа вече?

— Не.

— Не?

Онази полуусмивка се появи на лицето му, след което внимателно ме обърна към себе си. Краката ми виснаха от джипа. Очите ни се срещнаха. Той плъзна ръка под коленете ми, а другата уви около гърба ми.

— Хвани се за мен.

Сърцето ми направи перфектно задно салто.

— Няма нужда да ме носиш.

— Знам. А сега се хвани за мен.

Обвих ръце около врата му, пръстите ми се впиха в раменете му.

— Мога да използвам патериците си.

— Е, аз мога да използвам загорелите си красиви мускули.

— Да, така е, наистина са красиви — признах.

— Дяволски си права. Готова ли си?

Кимнах и той ме вдигна леко. Почувствах се малко тъпо, докато ме носеше към одеялото, но земята беше неравна и с патериците щеше да ми е наистина много трудно. Трябва да призная, че когато ме сложи да седна, ми беше крайно неприятно да го пусна.

— С тези патерици из колежа ще е супер кофти.

— Така е — каза и седна до мен с лице към езерото. — Но според лекаря, няма да ги ползваш много дълго време.

Опънах крака и нагласих шината през джинсите. Когато ми я сложиха за първи път, ми отне една вечност да свикна с това чудо. И сега трябваше да я нося седмици наред. Настроението ми моментално се гмурна надолу. Сякаш някой го бе метнал през най-високото ниво на Емпайър Стейт Билдинг. Прибрах косата си зад ушите и въздъхнах продължително. Единственият звук беше чуруликането на птичките. Мястото беше спокойно и уединено. Дали Джейс идваше тук, когато искаше да избяга или да седне и да помисли на спокойствие? Или когато търсеше уединение?

— Идват ли много хора тук?

— На повече от три километра сме от фермата, но това се води наша собственост. Никой освен семейството ми не идва тук и никой няма да дойде, така че можем да останем колкото искаш.

Отпуснах ръце в скута си.

— Благодаря, че ме доведе тук.

— Няма проблем — каза и ме хвана за ръката. — Сигурна ли си, че не искаш да вземем лекарствата, които ти предписаха?

Рецептата изгаряше джоба ми, пробиваше дупка.

— Не. Искам да кажа, че няма нищо по-хубаво да ги пия и да не ми пука и да не усещам нищо, но това не е решение на проблема. Трябва да се справя сама, без лекарства. Разбираш, нали?

— Това разбирам, но не бива да те боли през цялото време.

— Не ме боли кой знае колко много.

И това беше почти вярно. Болеше, но се търпеше. Джейс се излегна и сложи ръце под главата си. Гледах правия му изваян нос и дългите му мигли, разперени като ветрило пред очите му.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Нещо.

Спомних си пияния си отговор от събота вечерта и се усмихнах.

— Защо не живееш във фермата, а в къщата? Толкова обичаш да си край Джак! Учудвам се, че не прекарваш цялото си време там. Не знам дори дали е редно да те питам такива неща.

— Да, разбира се — отговори веднага. — Искам да живея там. Така ще мога да прекарвам повече време с Джак, но идеята не е много добра. Много е трудно… когато гледам как майка ми и баща изпълняват родителските си задължения към него. Искам да вляза в живота му, но това само ще го обърка.

— Разбирам — навлажних устни. — Съжалявам.

— За какво съжаляваш?

— Вероятно е много трудно… ситуацията ти с Джак… Опитваш се да постъпиш правилно, но дали наистина е правилното решение за всички? Никой не знае. Предполагам ти е много тежко.

— Така е. Ето защо не съм сигурен дали ще постъпя правилно, ако му кажа истината — призна той, а аз изпитвах такова облекчение, че искаше да говори с мен за тези неща, защото бяха много по-важни от тъпия ми крак. — От друга страна… нима няма право да знае истината? Ами ако разбере по някаква случайност, когато порасне? Ето, това мисля по цяла нощ. И не спя.

Пресегнах се и стиснах ръката му.

— Мисля, че ще вземеш правилното решение.

Той не отговори, но в очите му видях нещо, което просто изскубна думите от устата ми без дори да подозирам, че са били вече заформени в съзнанието ми.

— Не знам какво ще правя — прошепнах и погледнах към тихата вода в езерото. Ето точно така се чувствах — прекалено тиха и неподвижна. Сякаш някой бе сложил живота ми на пауза. — Мислех… винаги съм мислила, че ще мога да се върна. Че ще мога да танцувам. Това си мислех, бях сигурна. И сега… — Поклатих глава, не довърших изречението.

— Всичко се промени — довърши той. Кимнах и въздъхнах. — Казах ти го преди време, ще ти го кажа пак. Понякога най-хубавите неща се случват най-неочаквано. — Миглите му се вдигнаха нагоре. Очите му казваха много повече от това, което влагаше в думите. — Повярвай ми, знам, че сега ти е трудно да го преглътнеш. Знам, че думите ми не ти помагат, но това е самата истина.

Кимнах.

— За Джак ли говориш?

— Да.

Погледнах го през рамо. Погледът му се рееше из синьото безоблачно небе. Полуусмивката грееше на лицето му.

— Знаеш ли, Тес, от теб ще излезе страхотна учителка.

Засмях се сподавено.

— Но ти каза, че няма да съм щастлива да работя тази професия.

— Не. Казах, че би била щастлива, но че не искаш да правиш това.

— И къде е разликата?

Той ме погледна.

— Разликата е много голяма. Тази професия може да се превърне в нещо, което ще искаш да правиш, нещо, което ще обикнеш. Просто ти трябва време.

Странно нещо е времето. Понякога ти стига, а друг път се точи прекалено бавно!

— Вярвам в това, наистина вярвам! — каза тихо Джейс.

Болка проряза гърдите ми. Може би той имаше право. Може би утре, или другата седмица, или другия месец всичко това нямаше да ми се струва като смъртна присъда. Но точно сега имах чувството, че пропадам. И нищо на света не можеше да ме спре и да ме задържи, нямаше за какво да се хвана и да спра падането.

— Не искам да говоря за това — казах с пресипнал глас и присвих очи.

— Какво искаш?

— Не… не искам да мисля за това. Може би мисълта за перспективите ме кара да се чувствам прекалено слаба.

— Не, не е така — каза и се обърна настрани.

— И точно сега не искам това… объркване и празнота — Гласът ми трепереше. — Просто не искам да чувствам тези неща.

Трябваше да взема лекарствата, щяха да ме успокоят. Нямаше и секунда от последните му думи, когато усетих ръката му на лакътя си и след миг вече лежах по гръб. Когато силното му красиво тяло се надвеси над мен, гърлото ми се сви и отказа да пуска въздух в дробовете ми.

— Имам една идея — каза облегнат на лакът с една от най-пленителните си усмивки. Но очите му не се усмихваха. Горяха и ме гледаха с такъв опустошителен пламък, че мускулите на стомаха ми затрепериха. — И смятам, че тази идея ще те накара да се чувстваш малко по-различно и да усещаш нещата по друг начин.

— Така ли? — сърцето ми забърза.

— Аха.

Връхчетата на пръстите му докоснаха бузата ми и много бавно се спуснаха по разтворените ми устни и по шията.

— Имам диплома по изкуства.

— Моля?

— Не знаеше ли? — Ръцете му се плъзнаха надолу към деколтето на тениската ми и после отпусна длан върху гърдите ми. — Имам диплома по изкуство. Владея изкуството да карам хората да си мислят за хубави неща.

— Много хитро, няма що — засмях се.

— Но действа, нали? — усмихна се и наведе глава. Устните му докоснаха бузата ми, точно там където преди секунди бе сложил пръстите си. — И знаеш ли какво още?

— Какво? — Потръпнах, когато ръката му се плъзна между гърдите и се спря под пъпа ми.

— Имам и друга диплома. — Устните ми засмукаха леко ъгълчето на устата ми. Кожата ми изтръпна от приятния гъдел. — Ще кажеш, че е тъпо, но знаеш, че е вярно, защото тайно се възхищаваш на моите умения.

— Един бог знае за какво говориш. — Разтворих уста да захапя долната му устна, но той ме изпревари. Зъбите му уловиха устната ми. Захапа я много нежно. Неволно простенах и той го прие като подкана. Притисна устните си в моите, плъзна език между тях, преплете го с моя, прокара го по небцето ми. Тялото ми пламна. Тежка пареща болка се настани в слабините ми. Всеки нерв пулсираше бясно, докато езикът му обхождаше устата ми, докато ме целуваше, сякаш и за двама ни времето бе лукс, а минутите ни — отброени. Когато вдигна глава, устните ми бяха приятно подпухнали. Сложих ръка на гърдите му и с радост установих, че и неговото сърце биеше като моето.

— Имаш диплома по целуване?

— Това да… — И тогава ръката му се плъзна още по-надолу и пръстите му ловко разкопчаха копчето на джинсите ми. — И по събличане на дрехите на момичетата.

Засмях се, но той веднага улови смеха ми с устните си и го превърна в мек стон, който не успях да сподавя. Дълбок гърлен звук се изтръгна от гърдите му, усетих как вибрира върху моите. Устата ми пресъхна. Пулсиращо желание се изля във вените ми. Някъде из съзнанието ми се завъртя някаква мисъл, не помня точно каква, но за миг изпитах колебание, несигурност, загриженост. За мен и Джейс… Нещата между нас не бяха уточнени, не знаех какво сме един за друг, а аз отчаяно се опитвах да сложа етикет на всичко между нас. Исках онази сигурност, че той ще е до мен и утре, и след утре, че ще ме целуне пак и пак.

Но след това ръката му се плъзна под бикините ми и когато усетих как пръстите му се приближават към центъра на цялото ми същество, всички мисли и тревоги изчезнаха. Той наистина владееше изкуството да кара хората да си мислят само за хубави неща, защото цялото ми съзнание бе фокусирано върху движението на ръката му.

Устните му оставиха пареща пътечка по шията ми. После прокара нос по нея, а дългият му пръст се плъзна по влагата между бедрата ми. Тялото ми мигновено реагира на интимното му докосване. Предишния път не ме бе докосвал с ръце. Мекият като шепот допир на кожата му върху моята бе нещо ново и съвсем различно. И точно толкова опияняващо.

Горещата му влажна целувка под ухото, онова любимо негово местенце, в комбинация с движението на пръстите му между краката ми накара цялото ми тяло да вибрира. Изведнъж спря и вдигна глава. Прикова поглед в моите очи. Очите му бяха изумителни.

— Не мога да забравя вкуса ти — каза. Цялото ми тяло се… изчерви. — Умирам да разбера какво е да те докосна там.

Не бях девствена, не бях и целомъдрена, но смелите му думи бяха буквално скандални… по най-добрия възможен начин. Сатанински, съблазнителни. Или пък ми се сториха скандални, защото лежахме навън, съвсем на показ? Той ме целуна отново, като се стараеше да не притиска крака ми. Беше се облегнал с цялата си тежест върху лакътя си. Пръстите му ставаха все по-настоятелни, а топката в слабините ми — все по-гореща и тежка. Тялото ми се надигаше да го посрещне. Той простена дълбоко и гърлено.

— Толкова си мокра. — Гласът му беше дрезгав, накъсан. — Боже, колко ми харесва. Предполагам си била така още преди да сложа ръката си там.

О, господи!

Преглътнах тежко.

— Смущаваш ли се от думите ми?

— Не.

Напротив, думите му ме караха да изпитвам нещо съвсем различно и ново, но не беше смущение.

— Добре тогава.

Наведе глава, залепи устни върху моите и в същия момент вкара един пръст в мен. Какъвто и звук да съм издала, той изчезна заради страстната целувка. Изтласках бедрата си нагоре, пръстите ми здраво стискаха раменете му. Исках повече. И го получих. Притисна длан към най-чувствителното ми местенце и… мисля, че ме удари гръм. Краката ми, пръстите, джапанките ми дори трепереха. Коляното леко изщрака, но болката ми беше притъпена заради всичко, което изживявах в този миг. Джейс бе опасен… по всички възможни хубави начини.

— Господи — простена и захапа устната ми. Пръстът му не спираше да се движи и със следващото вкарване, добави и втори, разпъна ме, челото му опря в моето, тялото му трепереше, бедрата му следваха движенията на ръката му. Начинът, по който успяваше да се контролира и да се сдържа, ме довърши. Напрежението достигна кулминацията и тялото ми завибрира. Търсех целувката му, оплетох език с неговия и първите спазми ме заляха. И продължиха дълго, безкрайно дълго.

Джейс изплъзна пръстите си, но ръката му остана там. Лицето му беше залепено до моето, а аз се борех за глътка въздух. След няколко секунди усетих, че той диша тежко като мен. Когато се обърна по гръб, усетих болезнената липса на топлината и близостта на тялото му. Той се притисна към мен и почувствах твърдия му пенис. Приятното усещане на безтегловност бе стигнало чак до костите ми, но исках да го видя. В събота беше тъмно, но от малкото, което видях… бях останала силно впечатлена. Исках да му дам това, което ми бе дал той. Пресегнах се към него, но той улови ръката ми и я доближи до устните си. Целуна всяко кокалче.

— Казах ти, че този път беше за теб.

Не знаех какво да отговоря. Затворих очи. Може би бе редно да кажа поне едно благодаря, но ми се стори доста… неподходящо за случая.

Джинсите ми бяха все още разкопчани и ако погледнех надолу, щях да видя бикините си на точки, но това в момента не ме интересуваше, че да се надигам и да се закопчавам. Той целуна слепоочието ми и тогава сърцето ми направи поредното салто. И после започна да се върти в някакви безумни кръгчета, сякаш пишеше нещо. И това, което обезумялото ми сърце написа, беше Л.Ю.Б.О.В.

Прозрението ме премаза — объркващо, плашещо и тотално обсебващо прозрение.

Влюбвах се в Джейс.

Поправка: бях влюбена в Джейс.

От много време. Може би от онази нощ преди три години, когато се появи за първи път у дома. И това чувство не бе намаляло, не се бе променило, след като научих, че има син. Един ден можеше да се окаже доста неловко, ако майката на детето се появи, но ние бяхме заедно, един до друг… И хем бяхме заедно, и хем не бяхме.

— Хей — каза тихо Джейс и повдигна брадичката ми. — Къде изчезна?

Право в страната на лудостта. Там бях отишла. И изведнъж исках да отида пак и този път да отида с него, защото там бях оставила сърцето си и то се чувстваше спокойно и щастливо. Сега трябваше много да внимавам.

Трябваше…

Трябваше ми…

Трябваше ми онзи етикет.

Или истината. Исках да знам какво сме един за друг. И исках да знам веднага.