Джей Лин
Бъди с мен (14)

Четиринайсета глава

Ерик се измете и слезе да чака Деби в лобито. Имаше късмет, че не можех да ходя, защото сега щях да му ритам задника из целия колеж.

— Съжалявам — каза Деби за милионен път. — Толкова съ…

— Спри — извиках, защото коляното ми подскочи от болезнения спазъм. — Спри да се извиняваш! Не си виновна ти!

Тя направи крачка назад, стиснала длани една в друга.

— Той… без да иска…

Отворих уста да й отговоря, но режещата болка се плъзна по целия ми крак и едва поех въздух.

— Искаш ли лед? — попита.

Стиснах зъби и кимнах. Когато се върна с една калъфка от възглавничка, напълнена с лед, бях успяла да изправя крака си и да навия крачола. Беше подуто. Не, не изглеждаше никак добре. Сложих леда. Примирах от болка.

— Тереза…

Погледнах я. Дишайки учестено, й казах:

— Може и да не е искал да направи точно това, но беше побеснял. Не се спря, не помисли какво прави, докато размахва тая чанта. Или е помислил, но просто не му е пукало.

Сълзите й закапаха.

— Знам, сигурна съм, че не е искал.

Не казах нищо. Просто нагласих възглавничката с леда. Мозъкът ми бе изтръпнал. Прекалено много мисли се блъскаха в главата ми. Тя пристъпваше колебливо от крак на крак. Искаше да каже нещо, но не смееше.

— Моля те… не казвай на никого.

Извърнах глава към нея, шокирана до мозъка на костите си. Не можех да повярвам, че иска такова нещо от мен! И след това сърцето ми подскочи! Нима не бях казвала същите думи пред майка ми, и после пред Кам? Моля те, не казвай на никого! Защото се страхувах как Джеръми ще реагира! Сега беше времето да й кажа, да споделя с нея, но тя се втурна към мен и ме стисна в прегръдката си, без да спира да шепти:

— Моля те, моля те, моля те.

Не казах нищо. Не й обещах, защото не бях сигурна дали бих могла да пазя такова нещо в тайна. И тя тръгна.

Погледнах надолу и леко вдигнах калъфката с леда. Кожата ми бе почервеняла. След около час телефонът ми звънна, но дори не го погледнах. Бях легнала по гръб с възглавница под коляното, за да не оттича.

По-късно ледът се стопи и се наложи да докуцам чак до края на коридора, за да взема още. Болката се бе притъпила, но сега вече беше много по-дълбока и постоянна. Първоначалните свирепи пристъпи се появяваха само от време на време. Сякаш някой бе приближил запалена клечка кибрит до крака ми. Коляното беше подуто. Ледът не помагаше. Знам, че нямаше нищо счупено, но самото подуване беше много неприятен знак, че скоро няма да мога да стъпвам на този крак.

Тази нощ телефонът звъня още няколко пъти. Двете обаждания бяха от Джейс, но не намерих сили да вдигна. Снощи… о, това ми се струваше като събитие от миналия век. Гледах телефона, устните ми трепереха. Веднага след като не му вдигнах, ми пусна съобщение. Пресегнах се към телефона, но ми се стори ужасно далеч. И не можех да говоря с него, все още не, защото знаех, че със сигурност ще се прекърша и съвсем ще полудея и ще проваля всичко.

Защото ако коляното ми бе прецакано отново така, както си мислех, всичко вече щеше да изглежда по съвсем различен начин.

Сега вече нямаше да е за месец-два. Нямаше да е временно.

Нямаше да има никакво балетно студио.

И тогава това… огледах се из стаята си… Това вече наистина щеше да бъде моят живот. През цялото време се бях преструвала дори пред себе си, през цялото време се бях правила на мъченица, но сега вече това беше истината, а не сцената.

Облегнах чело в дланта си. Поредният спазъм разтърси крака ми. Не, не можех да преживея всичко това отново. Болката, операцията, рехабилитацията. Но този път… потръпнах… този път щеше да е съвсем различно, защото възможно най-лошото нещо, което можеш да причиниш на скъсан менискус е да го нараниш отново. И така да си увеличиш шансовете за перманентна нестабилност.

Никога нямаше да мога да танцувам.

Най-накрая заспах. Беше сън без сънища. Когато се събудих, коляното беше станало двойно по-голямо, ужасно подуто. Нямаше нужда от повече лед. Нямаше да помогне. Нямах патерици, така че нямаше начин да отида на лекции. Останах в леглото. Стомахът ми се сви. Сякаш бях погълнала киселина.

Телефонът ми бипна няколко минути преди да започне часът по музика. Мислех, че е Кала или Деби, която ми бе пратила две съобщения, на които не отговорих. Но за моя огромна изненада съобщението беше от Джейс, а все още не бях прочела предишното му съобщение.

Къде си?

Стиснах очи и продължих да стискам, докато усетих пареща болка. После леко се надигнах. Трябваше да му отговоря, заслужаваше го, независимо че ме бе пренебрегвал толкова много пъти. Но сега не ставаше дума за него. Изпратих му кратко съобщение.

Не се чувствам много добре.

Той отговори веднага.

Какво има? Какво не е наред?

Избърсах очите си и му писах, че съм добре и че всичко е наред, след което метнах телефона в краката си.

Много добре осъзнавах, че трябва да се обадя на доктор Морган и на мама, но от самата мисъл, че трябва да мина през това, ми се ставаше все по-зле и гърдите ме заболяваха още повече. Направо дъхът ми спираше. Болката се разрастваше, пълзеше по крака ми, а аз много добре знаех какво означава това. Край на мечти и бъдеще.

Нямах нужда от лекар, за да ми каже нещо, което вече знаех.

Потръпнах от глава до пети. Цялото ми тяло трепереше. Обърнах се настрани, гушнах възглавницата и зарових лице в нея. Меката материя скоро се намокри.

Не, не бяха едри сълзи. Бяха ситни, тихи и безкрайни. Болката в стомаха ми беше почти толкова непоносима, колкото тази в коляното.

Малко след дванайсет и половина някой почука на вратата. Нямах никаква представа кой може да се е сетил за мен. Може би някой от невидимите съквартиранти?

Избърсах набързо сълзите си, седнах и прочистих гърло.

— Влез.

В последната секунда успях да метна завивката върху коляното си. Не знам защо исках да го крия. Сякаш истината щеше да изчезне. Ако никой не вижда проблема, значи няма проблем? Много глупаво, признавам, но едва се държах, за да не откача. Преди да се почука на вратата, бях пред тотален разпад, даже обмислях как да се хвърля на пода и да загубя съзнание за по-дълго време.

Вратата се отвори. Започнах да мигам на парцали, мислех че халюцинирам. Но човекът пред мен не изчезна. Стоеше си там и явно не бе видение.

Джейс влезе в стаята ми с такава увереност, сякаш бе влизал тук милион пъти. Беше по джинси и черна тениска с дълъг ръкав. Малка найлонова торбичка се полюшваше на двата му пръста. Приближи се и ме огледа. Сивите му очи се изпълниха с тревога.

— Господи, изглеждаш много зле.

Сигурно заради подпухналите ми очи.

— Благодаря.

Мъничка усмивка плъзна по устните му. Приближи се, седна на ръба на леглото и остави торбичката на земята.

— Не изглеждаш чак толкова зле. Има ли нещо, за което да се тревожа?

Погледнах го учудено и не разбирах накъде бие с този въпрос. Може би, защото все още не бях преодоляла шока от това, че го виждам в стаята ми.

— Заразно ли е? — поясни.

— О, това ли? Не — казах и го погледнах през влажните си мигли. — Защо си тук?

— Защо? — засмя се някак нервно. — Не е ли очевидно? — Наведе се, взе торбичката и извади пластмасова кутия. — Пилешка супа. Не е храна за душата, а за твоята… да се надяваме, незаразна болест.

Онова проклето пърхане се върна в гърдите ми, и то с отмъстителна сила. Взех контейнера и пластмасовата лъжица. Една бутилка с джинджифилова лимонада се появи на нощното шкафче и до нея розова кутийка с къпкейк. Доплака ми се.

— Ако толкова много се притесняваш да не се заразиш, защо си тук?

Устните му се извиха в полуусмивка.

— Е, като се има предвид какво правихме в събота вечерта, мисля, че няма нужда от подобни притеснения.

— Да — измънках и се изчервих.

— Освен това си помислих, че си струва риска — добави, нави торбичката и я метна в кошчето за боклук до бюрото. — И сега като знаеш това, не е ли редно да се почувстваш малко по-добре?

Засмях се, но после усмивката ми изчезна. Докато махах капака на кутията със супата, си мислех само едно — това, което правеше за мен, разтърси цялото ми същество. Из основи. Не бях болна, но нямаше начин да отричам и да се боря с това, което изпитвах към него. Мека топлина се разля в гърдите ми напук на горящата болка в коляното.

— Благодаря — казах с пресипнал глас. — Това… това е много… мило, наистина.

— Няма проблем. Не е кой знае какво — сви безгрижно рамене.

Потопих лъжицата в супата, поех една здрава глътка и се опитах с нея да преглътна и бучката, заседнала в гърлото ми. Не, нямаше проблем. Не, не беше кой знае какво. Вероятно така го виждаше той. Но всъщност беше направил нещо толкова голямо. Сълзите напълниха очите ми. Превръщах се в голямо вечно ревящо бебе, но тези сълзи бяха различни. Исках да го прегърна, да го удавя в дъжд от целувки, да галя красивото му лице. И исках да мога да направя всичките тези неща, без да се налага да куцам край него. Да дойде тук, да направи това за мен беше… е, не беше като да ми се закълне във вечна неувяхваща любов, но означаваше много повече от откраднати целувки.

Когато вдигнах поглед, той ме изучаваше внимателно. Прекалено внимателно и доста отблизо. Погледнах в супата.

— Притесних се снощи — каза тихо. — Когато не вдигна. Помислих си, че… ме пренебрегваш и отбягваш.

Заграбих една лъжица с нудли.

— Не, не съм те пренебрегвала и не съм искала да те отбягвам.

— И така да беше, не бих те обвинил, защото… аз съм постъпвал с теб точно така. — Прокара пръсти през косата си, но веднага щом ги извади, тя пак падна върху челото. — Не съм ти се извинил за това, а е редно.

Сърцето ми подскочи. Откъде му дойде на ума? И защо бе решил да се извинява точно сега, когато коляното ми щеше да изскочи всеки миг от крака и да се пръсне във въздуха като извънземно чудовище?

— Съжалявам за това. И съжалявам, че направих онзи коментар, че само искаш да те изчукам. Знам, че не това искаш. Ти си много повече, заслужаваш много повече. Знам, че това не означава кой знае какво, но не биваше да го казвам и… И в крайна сметка… как мога да кажа такова нещо, като… погледни ме… няма никакъв смисъл да отричам, защото… ето те тук и аз не мога да стоя настрани, не мога да не съм до теб. — Тогава извъртя тялото си към мен и се облегна на крака ми. — Знаеш за Джак, но…

Тазът му опря в коляното ми и потреперих. Тялото ми застина като промушено с нож. Болката се плъзгаше по целия ми крак и разкъсваше всеки нерв по пътя си. Той се спусна с мълниеносна скорост и успя да хване кутията със супата, преди да я разлея отгоре си. Кръвта се оттече от лицето ми, пръстите ми отчаяно мачкаха чаршафа.

— Господи! Какво се случи! — Скочи от леглото, сякаш матракът го бе захапал за задника. — Добре ли си?

Не можех дори да кимна. Опитвах се да дишам. Поеми въздух, издишай. Поеми въздух, издишай. След няколко секунди болката поутихна и се сви с пулсираща топка. Пръстите ми отпуснаха чаршафа. Насилих се да го погледна. Той изучаваше лицето ми. После погледна крака, после пак лицето ми.

— Не си болна, нали? Плакала си. Затова изглеждаш така! — И преди да отговоря, той рязко отметна завивката. — Мамка му, Тес! Мамка му! Не знаех. Съ…

— Не, недей — казах с пресипнал глас. — Не знаеше. Всичко е наред.

Той ме погледна с ужасени очи.

— Как се случи?

— Стъпих на него в събота вечерта. — Колко лесно излиза лъжата. Много по-лесно от истината. Вината се настани като камък в стомаха ми. Махнах косата от лицето си с разтреперани ръце. — Мисля, че този път наистина го прецаках.

— Мислиш ли? — Той сложи купата на нощната масичка. — Колко те боли? Много ли?

Наблюдавах го как внимателно сяда на ръба на леглото.

— Боли и отшумява.

— И аз седнах на него, съвсем да го наместя.

— Всичко е наред — казах и почти успях да се усмихна.

Джейс се пресегна и прибра кичура от лицето ми.

— Казала ли си на Кам? На майка си?

Поклатих глава.

— Не искам да ги тревожа.

— Искаш ли още супа? — Кимнах и той веднага ми я подаде. Не бях яла от вчера на обяд и поне стомахът ми беше в добро настроение.

— Но да седиш тук с този крак… не, това не е от полза за никого и не помага. Най-малко на теб, Тес.

— Знам — прошепнах и наведох глава. Опитах се да се фокусирам върху чертите на лицето му. Красива гледка. Не се беше бръснал от няколко дни и изглеждаше много секси.

— Предполагам не си се обадила и на лекаря си, нали?

Поклатих глава и преглътнах супата.

— Добре. Това е първото, което трябва да се направи. Задръж малко — каза и се пресегна да избърше капка супа от брадичката ми. Изчервих се от неудобство. — Трябва да се обадим на лекаря ти. И без никакви оправдания. Не ми се слушат глупости! И това трябва да стане сега, веднага!

Остави ме да се нахраня, после взе телефона ми и ми го подаде и изчака със скръстени ръце, докато ровя за номера на лекаря. Оставих съобщение, но той се обади почти веднага след това. Даде ми час за сутринта на другия ден. Сърцето ми вече блъскаше от ужас.

— Ще те закарам — каза Джейс, след като се върна от коридора. Беше отишъл да изхвърли кутията от супата.

— Какво? — Не знам какво съм си въобразявала с жалкия си опит да стана и да го възпра от неразумни решения, защото той не ме питаше, просто ми съобщаваше факт, който нямаше начин да оспоря.

— Аз ще те закарам — повтори. Нали е в Университетската клиника в Уест Вирджиния?

— Да, но…

— Но не си казала на Кам, не си казала на майка си. И сега въпросът ми е как възнамеряваш да отидеш. На стоп ли? — засмя се саркастично. — Мога да пропусна лекциите си утре. Не е кой знае какво. И ако не исках да го направя, нямаше изобщо да ти предложа. Така че, не спори с мен.

— Знам, но защо искаш, това не разбирам. Да си седиш в час е далеч по-удобно и приятно от това да станеш в ранни зори и да караш часове наред. Искам да кажа, че аз лично бих си останала за час по музика.

Той се засмя, седна и сложи ръка върху ханша ми.

— Предполагам наистина мразиш да ходиш при този лекар, за да предпочиташ да изтърпиш цяла лекция по музика. Днес пропусна. Приятелката ти Кала хърка през цялото време.

Засмях се.

— Тя не хърка. И знам, че винаги спи на лекциите по музика.

Миглите му бавно се спуснаха като щит пред удивително красивите му очи.

— Искам да съм с теб. Искам да ти помогна. Позволи ми.

Устата ми се отвори да изтърси още едно „защо“, но имаше ли значение защо? Нещата между мен и Джейс на този етап ме плашеха и объркваха повече отколкото добронамерената ми натура можеше да понесе. Нещо се бе променило в събота вечерта. Той не ме отблъскваше, не бягаше. Напротив. Свирката трябва да е била наистина добра. Почти се засмях, защото това пък беше върхът на глупостта.

— Добре — казах най-накрая.

Джейс се усмихна и изведнъж имах усещането, че съм казала да на нещо много повече от това да ме закара на лекар.

Мразех лекарските кабинети. Цялата атмосфера ме втрещяваше. От бялата боя на стените и стерилната украса, до противната миризма на дезинфектанти. Няма значение при какъв лекар отиваш, офисите винаги са едни и същи.

Направиха ми снимка още преди да успея да се видя с лекаря. Сложиха ми задника върху инвалидния стол, от който изпитвах неконтролируема паника, и ме откараха. Джейс остана в чакалнята. Когато ме закараха до кабинета на лекаря, станах с куцукане от инвалидната количка и седнах на един от пластмасовите столове. Гледах количката с отвращение, сякаш исках да я унищожа с поглед, когато вратата се отвори и една медицинска сестра с порозовели бузи влезе и направи път на Джейс.

— Решихме, че може да имате нужда от компания — каза и прокара ръка по гладката си руса коса. Джейс ми намигна и влезе с ленивата си секси походка.

— Сигурен съм, че е откачила без мен.

Сестрата се засмя с тих кикот и бързичко излезе на заден ход. Погледнах го въпросително.

— Как успя да влезеш тук, при положение че не си ми роднина?

Той седна с подскок върху болничното легло, където трябваше да седя аз и започна да маха с крака като палаво момче.

— Просто съм по-чаровен от повечето хора, Тес.

— Вярно е — усмихнах се.

— И въпросният чар е придружен с голяма доза чувство за отговорност и мъдрост кога и как да се използва. — Очите му танцуваха весело. — Но го ползвам само когато се налага.

— Добре е да го знам — казах и се наместих върху неудобния стол. Беше хубаво да е тук, с мен. — Благодаря ти. Трябва да знаеш, че наистина ценя това, което правиш.

— Няма проблем. Само не забравяй обещанието си.

Засмях се и поклатих глава.

— Мога ли да забравя!

— Много ще ти хареса, ще видиш. — Погледна надолу и рошавата му коса падна върху очите. — Няма от какво да се страхуваш. Ще съм с теб, през цялото време.

Стомахът ми се обърна при мисълта да седна на кон. През цялото време в колата Джейс ме убеждаваше да опитам да пояздя. Каза, че ще е с мен, и аз се съгласих, защото му имах пълно доверие и… защото разговорът ме разсейваше да не мисля за крака си.

— Имам съобщение от Кам — каза Джейс.

Погледнах го втрещена. Не можех да разчета изражението му.

— Каза ли му, че си с мен?

— А ти?

— Не, все още мисли, че съм болна. — Започнах нервно да играя с вързаната си на опашка коса. — Е, каза ли му?

— Не. Щеше да пита защо аз съм с теб, а той не знае. И това щеше да доведе до други въпроси, на които според мен е най-добре да се отговори, но не по телефона.

— Наистина ли мислиш, че е най-добре на въпросите на Кам да се отговаря лице в лице? — попитах, без да се опитвам да прикрия съмнението си. Такъв разговор лице в лице можеше да доведе до юмрук в лице. Джейс се засмя.

— Ще трябва отново да използвам чара си.

— Нали сериозно не мислиш, че точно този ти чар ще има ефект върху брат ми?

— Имай вяра, чедо! — каза и устата ми се изви в полуусмивка. Дяволитото му изражение почти спря сърцето ми. Стиснах устни и се замислих какво, за бога, щяхме да кажем на Кам. Колкото по-малко, толкова по-добре, ако зависеше от мен, без значение как щяха да се развият нещата между мен и Джейс. Очите ми се плъзнаха по почти перфектното му лице, после по широките гърди. Когато вдигнах поглед, той ме погледна настойчиво и ми се усмихна уверено и спокойно. Дъхът ми спря. В този миг осъзнах, че беше толкова лесно да се влюбиш в него! Но май отдавна бе късно за такава констатация.

— За какво си мислиш? — попита и захапа прелестната си устна. Усещах как напрежението се свива като спирала в слабините ми. О, боже, какво да правя! Бях напълно прецакана. Отвсякъде! Извърнах поглед. Бузите ми пламтяха.

— Не, няма да ти кажа.

Той се засмя. Дълбок, гърлен смях.

— Не е смешно — казах.

— Извинявай.

Слава богу, че вратата се отвори и доктор Морган влезе в кабинета. Време беше да се фокусирам върху коляното си, а не върху това, което ставаше в сърцето и ума ми.

Доктор Морган имаше късо подстригана и вече побеляваща къдрава коса. Както винаги в бяла престилка до коленете. Усмихна ни се и погледна към Джейс, който все още седеше на болничното легло.

— Нов пациент ли имам днес?

Опитах се да задуша надигащата се в гърдите ми надежда, че всичко е наред. Все пак човек не може да съди за диагнозата си от любезната усмивка на лекаря си. С тих глас казах:

— Това е Джейс. Той ми е… той ми е приятел. Дойде с мен.

— Радвам се да се запознаем — каза лекарят и се здрависа с Джейс, който се надигна да става, но лекарят го спря. — Няма нужда да ставате. Всичко е наред.

После седна на въртящия се стол, пусна папката с рентгеновите снимки върху бюрото си, стана, взе друг стол и седна пред мен:

— Я да видим какво става тук.

Навих крачола на джинсите си и се смръщих при вида на подутото коляно. Много секси. Доктор Морган подсвирна с уста.

— Знаеш процедурата нали? — попита. Да, знаех я много добре. Затворих очи, пристиснах ръце към стомаха си. Доктор Морган леко притисна коляното ми със студените си ръце. Не болеше. Притисна по-силно и болката пламна като бенгалски огън. Стиснах зъби, за да не извикам.

— От едно до десет? — попита тихо.

— Ами… — Никак не ме биваше в тези неща. Кой идиот е сложил болката в ска̀ла?

— Шест? — казах почти въпросително, сякаш бях на изпит и се целех в правилния отговор.

— Добре — Натисна по-силно. Подскочих. — Сега?

— Седем? — изцвилих от болка.

И продължи да ме мъчи. Изведнъж усетих нечия ръка около моята. Отворих очи. Дори не го бях чула да се доближава. Джейс беше клекнал до мен. Очите ни се срещнаха и вече не успях да откъсна поглед.

— А така? — попита доктор Морган. При звука, който издадох, той веднага махна ръце от коляното ми. — Няма нужда да отговаряш — усмихна се нежно и свали крачола ми надолу. — Добре. Слагала ли си лед? Държала ли си го нависоко?

Кимнах, все още с поглед закован в очите на Джейс.

— Да.

— Но не помогна, нали?

— Не.

Навлажних устни. Джейс се усмихваше. Откъснах поглед от него и погледнах към лекаря. Джейс отпусна китката ми и прокара пръсти по лявата ми ръка.

— Не боли така силно като първия път, не чух нещо да се къса или чупи, но мисля, че този път наистина го прецаках.

— Трябва да знам точно как се случи, какво правеше и как стана всичко в събота вечер — каза и сложи ръце на коленете си. — Вървеше ли? Равновесие ли загуби?

Сведох глава към дългите пръсти на лекаря. Бяха тънки, но с изненадващо големи кокалчета. Не можех да говоря.

— Каза, че просто е загубила равновесие — обади се Джейс и свободната ми ръка се сви в юмрук.

— Вървеше ли, когато загуби равновесие? Ставаше от леглото? Или от стола? — Тук доктор Морган спря и направи многозначителна пауза. — Трябва да знам точно какво е станало, за да преценя какво е положението.

Кръвта блъскаше в ушите ми. Вдигнах бавно глава. Истината. Мамка му! Истината винаги е била една нагла, любопитна кучка. Поклатих глава и захапах устната си.

— Аз… аз… бях в общежитието и приятелят на съквартирантката ми държеше една чанта. Като сак. Бях прекалено близо, когато я завъртя, без да ме види. Чантата се удари в таза ми и… политнах назад и стъпих с цялото си тегло върху оперирания крак.

Пръстите на Джейс се впиваха в ръката ми, усещах как се забиват в кожата си. Но явно се усети и ме пусна. Не можех да го погледна, но усещах, че ме гледа изпитателно. — Значи е било непланирано движение. Това вече изяснява картинката — каза лекарят и взе папката с рентгеновите снимки. Започна да ги разглежда. Мина вечност. — Е, има добра и лоша новина. С коя да започна?

Сърцето ми подскочи. Вдигнах очи към Джейс. Погледът му беше остър, изражението — вкаменено.

— С добрата… май.

— Добрата новина е, че няма допълнително разкъсване. — Раменете ми се отпуснаха от напрежението. — Знам, че това беше най-големият ти страх. Първоначалното разкъсване заздравява.

Поех дълбоко въздух и попитах:

— Каква е лошата тогава?

Той се усмихна сухо:

— Тази контузия показва дестабилизация на антериорния лигамент. При първоначалното разкъсване, от което пострада, имаше четиридесет до шестдесет процента вероятност да претърпиш ново нараняване. Тогава говорихме за това. Сега, както вече казах, разкъсването не е повлияно и там няма нова контузия. Така че няма да има операция и считам, че всичко ще отмине, ако използваш патерици и сложим шина за известно време.

Вместо да се почувствам по-добре, защото наистина в думите му нямаше нищо лошо, имах чувството, че стените започнаха да се затварят около мен.

— Но?

— Но… — той се усмихна, а аз вече се пръсках от напрежение, защото усмивката не стигна до очите му. Това беше усмивката, с която лекарите казват на хората колко време им остава. — Тази контузия показва дестабилизация в коляното и това ме притеснява, Тереза. При първата травма говорихме за вероятността, колкото и малка да изглеждаше тогава, за продължителна дестабилизация… и…

Съзнанието ми отказа да го слуша. Кимах и го гледах. Почти не обърнах внимание на скованото лице на Джейс, на растящото с всяка дума на лекаря напрежение в тялото му. Дори се усмихнах, когато доктор Морган потупа ръката ми и ми каза, че всичко ще е наред. И се съгласих. Всичко щеше да е перфектно. По най-шибания начин. Не казах нищо, когато сестрата дойде и кошмарната синя шина отново окова крака ми. Поех патериците с грация. И дишах. Навътре. Навън.

Не помня как излязох от болницата. Не знам как се оказах в джипа на Джейс. Не помня нищо.

— Тес…

Погледите ни се сблъскаха. Той поклати глава. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— Много съжалявам, Тес…

Поех дълбоко въздух и… той заседна някъде в дробовете му. Потръпнах. Дестабилизацията беше лошо нещо. Много лошо. Беше по-лошо от операция, защото означаваше само едно: коляното ми винаги щеше да бъде слабо. Винаги щях да имам проблеми с него, дори и след заздравяването на скъсването. И вероятно артрит в коляното много по-рано отколкото някой бе предполагал след първата операция. Балетът заминаваше по дяволите, не влизаше в картинката. Край. Свърши. Никога повече. Нямаше да се върна в студиото. Никога. Нямаше да има уроци, нямаше да има рецитали, никаква сцена, никаква конкуренция, никаква надпревара. Щеше да е много глупаво дори да се опитам да си връщам формата. И никой от инструкторите ми нямаше да разреши. От балетното училище също щяха да ми забранят.

Колежът не беше временно решение.

Преподаването не беше план Б.

Беше единственият план.

Боже!

Поклатих глава, отворих уста, но нямах думи. Думите си бяха заминали заедно с бъдещето ми. Джейс изпсува и аз… и аз се пропуках като черупка на орех. Сякаш в мен се бе събирал язовир от тъга и сега бе прелял и сринал стените и нищо не можеше да го спре. Всичко пред очите ми се замъгли, лицето на Джейс се разми. Той простена мъчително и ме хвана в ръцете си.

Преди секунда седях на седалката съвсем сама, светът ми се рушеше пред очите ми, а в следващата секунда той ме държеше. Държеше ме цяла.