Джей Лин
Бъди с мен (13)

Тринайсета глава

На път за общежитието Джейс спря в „Макдоналдс“. Поръча сладък чай, който си разделихме. И двамата бяхме доста ожаднели. Имах чувството, че нямам никакви кости и мускули. Бях като кацнал на седалката облак, който коланът държеше като по чудо.

Бях в състояние на еуфория. Сякаш току-що слизах от сцената след състезание, което бях сигурна, че печеля. Първо място! Всъщност беше много по-добре. По-осезаемо. Ако затворех очи, все още щях да чувствам ръцете му върху кожата си и топлия му дъх между краката си, като ефирен танц по най-нежните и деликатни части от тялото ми. На сутринта вероятно щях да искам да заровя главата си под някой камък, но точно сега… сега не ми пукаше. Не исках да мисля за нищо. Просто исках да яздя тази вълна, да се задържа на върха колкото е възможно по-дълго, защото не се бях чувствала така добре от толкова много време.

Джейс спря пред входа на общежитието. Докато го гледах как скача от колата и минава от моята страна, се опитах да раздвижа краката си. Отвори вратата ми, а аз се мъчех да разкопчая колана с пръсти, които или липсваха, или не ги усещах като мои. Когато се изплъзнах от седалката, погледнах в очите му. Той протегна ръка и улови дланта ми в своята. Усмихвах се широко, като идиот. Джейс затвори вратата и аз направих крачка напред, но политнах леко встрани.

Той се засмя и ме стисна здраво за ръката.

— Леко! Ако продължаваш да залиташ, ще съм принуден да направя заключението, че краката са ти омекнали заради мен.

Засмях се. Да, определено някои органи бяха нагорещени до омекване. Поведе ме към тротоара и краката ми се оплетоха. Съвсем леко, нищо страшно. И пак се засмях. Джейс спря и ме огледа. Под светлините на уличните лампи с всички сенки, танцуващи по лицето му, бих казала, че изглеждаше като видение, изскочило от сън или налудничава мечта.

— Пи ли на партито?

— Може би.

Спокойното му и усмихнато лице посърна.

— Колко изпи?

— А, три или четири. Не знам. Не пия по принцип. Никога. Заради балета. Не мога да танцувам пияна, нали? Е, мога, но няма да е красиво.

— Мамка му! — Наведе глава, пое си въздух и задъхано каза: — Ти си пияна?

— Боже, звучиш като татко.

Той ме погледна с празен поглед.

— Добре, не съм пияна, не бих казала, че съм пияна. Леко съм пийнала. — Прозях се и тръгнах към вратата на общежитието. После спрях и погледнах през рамо. Той все така държеше ръката ми, но не помръдваше. — Ще ми се да мога да се телепортирам до леглото — добавих.

— Да, леко си пийнала — каза и повдигна вежди.

Дали? Дали щастливото жужащо чувство беше заради бирата или заради оргазма?

— Не, от оргазма е.

— Какво? — засмя се с пълно гърло той.

Хванах го под ръка, усмихнах се и тръгнахме.

— Чувствам се прекрасно, не съм се чувствала така от много време и искам да кажа, че съм замаяна от оргазма, а не от бирата.

Той пак се засмя от сърце:

— Ще го приема като комплимент.

— Да, така трябва.

Бяхме толкова далеч от вратата, а Джейс не се движеше достатъчно бързо. Може би щеше да се навие да остане. Може би Деби нямаше да се прибере скоро. Щяхме да сме сами. И с легло и с…

— Не знаех, че си пила преди това.

Сериозният тон в гласа му ме закова, обърнах се рязко и едва не паднах, което не говореше в защита на моята теза. Ръцете му се заковаха на ханша ми. Погледна ме в очите.

— Съжаляваш, нали?

Щастливото ми балонче щеше да се пръсне всеки миг.

— Не съм пияна. Знаех много добре какво правя. Исках да го направя. Може би не беше една от най-умните ми идеи…

— Абсолютно несъгласен! — каза и очите му светнаха закачливо. — Беше невероятно! Но… — погледна ме топло, чертите на лицето му се отпуснаха… — Но ако знаех, че си пила, щях да те спра.

Наклоних глава настрани и се опитах да разбера какво ми казва.

— А ако не бях пила?

— Мисля, че знаеш отговора.

Май знаех, знам ли?

— Но не съм пияна. Исках да го направя. С теб. Исках…

— Трябва да спреш да говориш така — каза рязко той.

— Как? — недоумявах.

— Да ми казваш какво си искала да направиш. Не ме разбирай грешно. Щастлив съм да го чувам, но това ме кара да искам да го направиш пак, и аз да го направя пак, и този път не само с език. — Опря чело в моето. Поех дълбоко въздух и усетих, че започвам да треперя от близостта му. — Да, така бих започнал. Но нямаше да спра дотам.

Думите му подпалиха бузите ми. И може би бях малко по-пийнала отколкото осъзнавах, защото съвсем смело заявих:

— Не бих те спряла.

Той затвори очи и от гърлото му се откърти дълбок, сподавен стон.

— Господи, Тес!

Вдигнах глава да го погледна в очите. Устните му бяха така близо.

— Джейс?

Кратък момент на колебание. И след това ме целуна нежно. Устните му минаха като мека четка по моите. Едва ме докосваше, сякаш се страхуваше да не ме нарани. Може би тази целувка ми подейства много по-силно от всяка друга досега.

— Знам, че си пила, но не искам това да разваля момента.

— Но…

— Ще говорим за това. Не сега. После. Сега искам да кача сладкия ти и леко подпийнал, но не съвсем пиян задник горе.

— Мислиш, че задникът ми е сладък?

Той се отдръпна и се засмя.

— Бейби, задникът ти е като моя лична света обител.

— О, боже…

— Хайде — каза с широка усмивка.

— Не мога да повярвам, че току-що каза, че задникът ми е… Аааааа… — изпищях, когато Джейс плъзна ръка по кръста ми и в следващата секунда вече ме носеше на ръце, здраво притисната към гърдите му. Звездите се обърнаха и за момент изпопадаха на земята, после пак се качиха на небето, сякаш се возех на виенско колело с главата надолу.

— Какво правиш?

Той ме изгледа въпросително.

— Нося те в стаята ти.

— И ще ме носиш догоре?

— Да. Картата за входа, моля.

Размърдах се в ръцете му и я измъкнах от задния си джоб. Не знам как успя да я вземе, без да ме изтърве. Никак, ама никак не се възпротивих, когато ме накара да пъхна картата, за да може да задържи вратата с крак. Облегнах глава на гърдите му и затворих очи. Лекото полюшване на тялото му, докато крачеше уверено към асансьора, ме отнесе право в рая с усещането за блажено щастие.

Да, трябваше да говорим. За тези неща. За тези сериозни неща. И може би не трябваше да го отлагаме за утре. Не, не исках да го отлагаме. Но вместо да говоря, се притиснах към гърдите му и се оставих на ръцете му да ме люлеят… Е, утрото можеше да почака.

През по-голямата част от пътя към стаята ми беше като плуване под вода. Едва успявах да си отворя клепачите. Апартаментът както винаги беше празен. Джейс запали лампата с лакът.

— Сигурна ли си, че имаш съквартиранти зад онази врата? — попита, докато затваряше вратата с крак.

— Аха — промърморих сънливо и отворих очи, за да се уверя, че в стаята ми няма никой. — Чувам ги от време на време.

— И никога не си говорила с тях? — попита и прекоси малката стая.

— Не, никога.

Джейс ме сложи на леглото. Отворих очи и той седна до краката ми.

— Кажи ми нещо.

— Нещо.

Засмя се и ме погледна през гъстите си мигли. В стаята беше тъмно, но от коридора влизаше достатъчно светлина, за да го виждам.

— Брат ти знае ли, че си пила?

Кам беше последният човек, за когото исках да мисля точно сега.

— Тес? — настоя и подбутна обувката ми, за да ми напомни, че чака отговор.

Размърдах пръсти, а той издърпа обувката и хвана стъпалото ми в дланта си. Очите ми се затваряха.

— Не. Беше прекалено зает да гледа Ейвъри. През цялото време.

— Трябвало е да обърне внимание и на теб — каза и изхлузи и другата обувка. После я пусна някъде на пода. Засмях се, но прозвуча като грухтене или нещо такова. Много секси!

— Защо? Не съм дете. Ако искам да пия, ще пия.

Той прокара пръсти по стъпалото ми, започна да ме гъделичка, а аз се кикотех. Опитах се да измъкна стъпалото си от ръката му, но не може да се каже, че имах кой знае какви рефлекси. После той стана и издърпа завивката изпод тялото ми.

— Това означава ли, че ще се гипсираш с алкохол на всяко парти?

Свих се настрани, отворих очи и се усмихнах, когато го видях как грижовно ме завива.

— Не знам, не видях много момичета на това парти.

Той подпъхна одеялото и седна до мен.

— Обикновено няма много. Освен редовните.

— Редовните?

— Редовните момичета, които идват на тези партита без гадже.

Никак не ми хареса как прозвуча това.

— Като момичето в стаята ти?

Той прокара пръсти през косата си и я разроши.

— Да, като нея.

— Как се казваше, че забравих?

— Има ли значение? — попита и се облегна на лакът.

Имаше ли значение наистина? Особено след всичко, което се случи между нас?

— Да, има.

— Тя е добро момиче.

— Аха…

Той сви леко устни и наведе глава.

— Сериозно, не се шегувам. Добро момиче е. Просто обича да се забавлява и…

— Не искам да слушам за забавленията, които харесва.

— Кам добре се позабавлява с нея преди време — засмя се той.

— А! — Не беше за вярване. — Ти също.

— Не по едно и също време.

— Надявам се, не! — Той се засмя, а аз го смуших с коляно. — Нали разбираш, че това означава, че фактически си правил секс с Кам.

— Моля? Мамка му, не! Нали ти казах, че не сме го правили по едно и също време?

— Но той е влизал там, където си влизал и ти. Така че технически погледнато… вие двамата сте правили секс.

— Това е отвратителна идея.

Засмях се.

— Кое е отвратително? Това, че и двамата сте си пъхали нещата в една и съща дупка или…

— Може ли да не говорим повече за това?

Усмихнах се и веднага се замислих, че може би на сутринта това нямаше да ми се струва чак толкова смешно, но точно сега ми беше адски забавно как се гърчи под коварните ми въпроси (или поне така си въобразявах).

— Може би ще започнеш да се замисляш по-често дали е редно да правиш неща, с които после няма да се гордееш кой знае колко.

Той се умисли и се загледа в празното легло на Деби.

— Казах ти истината, Тес. Познавам Стеф от години. И наистина… били сме заедно няколко пъти, но последния път беше към края на миналия семестър. И аз… — Той килна глава настрани и въздъхна. — И не те излъгах, когато ти казах, че не съм я целувал. Не бях целувал момиче от…

Сърцето ми блъсна силно.

— Откога?

Джейс поклати глава и после се засмя сухо.

— От много, много време.

Гледах го и мълчах. Изглеждаше много по-различен. Изведнъж някаква далечна тъга запълзя по лицето му, обтегна чертите му. Мина ми през ума, че това лице би подлудило всеки, който реши да го нарисува. Сигурна бях, че говори за майката на Джак. Тя беше болката, която разбиваше сърцето му. Години наред. По дяволите, трябва да съм била наистина пияна, за да мисля такива неща. Та аз дори не знаех дали е бил влюбен в нея. Освен това, мъжете нямат склонност да страдат с години по загубената любов. Те или се пропиват, докато забравят, или чукат до несвяст други жени и в крайна сметка пак забравят.

Едва държах очите си отворени.

— Защо го няма това къпкейкче сега?

Той се засмя и бавно поклати глава.

— Щеше да ти хареса. Много да ти хареса. Беше със сникърс. Но май не ти е било писано да си го хапнеш.

— Така излиза.

Млъкнах и след няколко мига колебание попитах:

— Ще останеш ли?

Той не отговори. Усетих как пръстите му бавно докосват и галят бузата ми, после прибра едно кичурче и го подреди назад.

— Да. Докато заспиш.

— Значи ще останеш много малко. — Опитах се да отворя очи, но бяха като залепени. — И трябва да поговорим…

— Спи, Тес. Обещавам ти, че ще говорим утре. — Леглото се размърда и усетих залепените за челото ми устни. — Ако брат ти не ме убие преди това.

В черепа ми се бе настанило някакво малко човече и сега си ковеше къща или нещо такова, защото блъскането с парен чук не можеше да е от друго. Обърнах се настрани и простенах жално. Бавно отворих очи. Малкото прозорче до леглото на Деби беше отворено и светлината, която се сипеше през него бе прекалено силна за изстрадалата ми глава. Едва вдигнах ръка и със сетни сили я притиснах върху пулсиращото ми чело.

— Оооо! — простенах тихичко, докато се опитвах да седна. Завивката падна. Бях спала с дрехите. Нежен смях изчурулика в стаята.

— Чудех се кога ще се събудиш.

Никога не бях предполагала, че гледането може да изисква такива усилия и че може да боли. Изтормозеният ми поглед бавно се завъртя към вратата. Деби стоеше облегната на рамката и се усмихваше. Устата ми имаше вкус на много… много неправилни решения. Погледнах часовника.

— Мили боже!

Беше един следобед. Тя пак се засмя.

— Да не би да си се поразглезила с някоя и друга напитка снощи?

— Да — изграчих.

Деби тръгна към малкия хладилник, извади шише с портокалов сок, взе малко шишенце от бюрото и седна до мен. Мозъкът ми изтръпна. Сякаш през нощта му бяха поникнали косми. Деби отвори малкото шише и изсипа два аспирина в дланта ми.

— Изпий ги. Ще ти олекне.

Бих се съгласила и да ми пръснат черепа с пушка за диви свине, ако това щеше да помогне. Изпих хапчетата и погълнах портокаловия сок.

— Сега вече може да се каже, че официално си студентка — каза и затвори шишенцето с аспирина.

— Така ли? — Защото бях сигурна, че официално съм само едно лайно.

— Първи махмурлук. Така е по традиция — кимна тя.

— Много е гадно. — Притиснах длан към челото си. — Много, много кофти традиция.

— Хей, не е така — каза и ме потупа по крака. — Поне не си повръщала.

— Вярно е — стиснах очи.

— Какво се случи? — попита Деби и се намести до мен. — Видях те да се качваш на горния етаж и после не се върна. Някъде след час Кам дойде да те търси.

И тогава всички събития от предишната нощ ме връхлетяха. Първо се вледених, след това някой ме пусна в адски огън.

Мили, Боже.

Малко орални игри с Джейс. Това моят живот ли беше? Споменът за устата и езика му върху мен и в мен изплющя мозъка ми като с камшик. Почервенях, пулсът ми забърза. Някаква нова болка се настани в гърдите ми и след това се спусна надолу, много надолу. Да. Няма шега. Това беше моят живот. Не на някой друг. Това се бе случило с мен!

Въпреки ужасната тежест в слепоочията ми, се заоглеждах да търся мобилния си телефон. Видях го на нощната масичка. Защо ли нямах спомен да съм го оставяла там? Джейс трябва да го е извадил от джоба ми. Нямаше никакви пропуснати обаждания от Кам. Предположих, че Джейс се е върнал на партито и му е казал, че ме е закарал у дома и не му е разказал никакви други подробности.

Или…?

Господи, дано не му е казал нищо!

Колкото и да исках да бъда с Джейс, а аз много исках, не биваше да създавам конфликти между брат ми и него. О! Това означаваше, че една открита връзка би била невъзможна или много, много трудна.

Нямаше никакви съобщения и пропуснати обаждания и от Джейс. Стомахът ми леко се обърна от притеснение. Пуснах телефона на леглото.

— Прибрах се — казах след доста съмнителна пауза. — Това поне помня. Защо, какво се случва, ако някой си тръгне ей така.

— Не, нищо не се случва.

— Просто исках да се прибера — опитах се да прозвуча неангажирано.

— Разбирам. — Тя захапа устната си и пое дълбоко въздух. — Ерик… нали не ти е говорил нещо… лошо? Не те е обиждал, нали?

— Не. — Изпих остатъка от сока. — Защо питаш? — И преди да ми отговори, вече стоплях защо ме пита. Може би си мислеше, че той ме е обидил и си го е върнал, задето го бях нарекла задник. Почувствах се ужасно виновна. — Деби, съжалявам, че му казах тези неща. Просто…

— Не се извинявай — махна с ръка. — Понякога е истински задник. Просто отиде до тоалетната малко след теб и се притесних да не ти е казал нещо лошо.

Едно кафяво кичурче се измъкна изпод щипката й за коса и погали челото й. Тя го избута встрани. Мозъкът ми се гърчеше като червей при спомена за Джейс и този магически негов език. Но изведнъж се сетих за синините и охлузванията по тялото й, спомних си начина, по който Ерик й говореше. Трябваше да й кажа нещо. Да й кажа, че знам какво е. Някой трябваше да се намеси, защото знаех от собствен опит, че ако никой не направи нищо, нещата стават много по-зле. Кожата ми гореше. Дори сега, след толкова време беше трудно да кажа някому, че съм имала такава… връзка. Не беше само вината, не беше само притеснението и неудобството… Това беше шибаният страх, че никога нищо не си бе отишло, че нищо не бе забравено. Като гангренясала рана в спомените ми. Обърнах поглед към празната бутилка от сока.

— Деби, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се — каза с усмивка, подхвърли шишето с аспирина нагоре и го хвана. — Питай.

Изправих рамене и вдигнах поглед.

— Ерик… Ерик бие ли те?

След секунда-две тя се изсмя. Прекалено силно.

— Моля? Не! За… защо… и как можеш да си помислиш такова нещо?

Започнах да въртя празното шише из ръцете си.

— Защото не е много мил и…

— Само защото понякога се изразява по-грубо, ти веднага си направила заключение, че ме малтретира или какво? — Тя подскочи от леглото, обърна се с лице към мен и скръсти ръце пред гърдите си. Бузите й бяха пламнали като разтопена лава. — Не, не ме удря.

Отричане. Господ ми е свидетел колко пъти съм го правила пред майка ми, когато питаше за синините ми. Изритах завивката и станах. Погледите ни се срещнаха и тя извърна очи. Поех дъх и казах:

— Видях охлузванията и синините ти. По краката.

Лицето й за секунда пребледня, сякаш някой изпомпа кръвта от тялото й.

— Синини? — Погледна към краката си. Беше обула джинси. — Моля? За какво говориш?

— Онзи ден, когато беше по къси гащи.

Смръщи вежди, отвори уста да каже нещо и веднага я затвори. Мина време преди да проговори:

— Преди няколко дни се ударих в ръба на леглото. Това си видяла.

Хм. В такъв случай трябва да се е ударила в ръба на леглото още няколко пъти след това. Оставих бутилката на нощното шкафче.

— Деби…

— Виж, благодаря ти за загрижеността, но няма защо да се тревожиш. — Грабна телефона си, изключи го от зарядното и взе плетената си шапка от леглото. — Имам работа. Ще се видим по-късно.

Направих крачка към нея.

— Трябва да говоря с теб…

— Нямам време за това.

— Моля те, искам да ме разбереш правилно. Не искам да те разстройвам, не искам и да те съдя. Искам просто…

Вратата се затръшна под носа ми.

— … да ти кажа, че знам какво е. — Говорех на… празната стая.

Е, това мина страхотно. Няма що! Въздъхнах и се метнах на леглото. Болката в слепоочията ми беше намаляла, но имах чувството, че тялото ми бе намазано с плътен слой мръсотия, което си беше съвсем в реда на нещата след разговора ми с Деби. Но сега бях повече от сигурна, че не греша за Ерик.

Събрах си нещата за баня и тръгнах към душа. Докато стоях под силната топла струя, започнах да прехвърлям събитията от предната нощ. Момичето в стаята му, после как бягам като лунатик, Джейс в джипа на шосето, споменът за прелестната му уста, за него, за тъмната му коса между краката ми. Бях сигурна, че докато съм жива, този образ няма да избледнее в съзнанието ми. Плъзнах ръце по лицето си и се обърнах така, че водата да пада върху гърба ми.

Пърхането в гърдите ми слезе надолу към стомаха. Усмивката ми се показа срамежливо иззад разперените върху лицето ми пръсти.

Чувствах се… странно. Макар че се бях събудила с най-кофтия махмурлук в историята на човечеството, се чувствах съвсем различен човек. Като че бях пораснала за една нощ. Не знаех как да си го обясня. Наивно е да се мисли, че оралният секс може да промени живота на човек.

Е, наивно или не, в моя случай се бе случило точно това. Засмях се и прокарах пръсти през мократа си коса.

Пяната от тялото ми се събираше в бяла локва около пръстите на краката ми. Това, което се случи снощи… не беше сън, случи се наистина. Спомних си как се държа Джейс след това, спомних си, че не ме отблъсна. И наистина остана при мен, докато заспя. Както обеща. Спрях водата и се изсуших. Облякох широки домашни панталони и тениска и зашляпах към стаята си. Загледах се в затворената врата на невидимите съквартиранти. Наострих уши. Със сигурност чух приближаващи се към вратата стъпки. После веднага се отдалечиха и… край. Нито звук повече. Пристъпих към вратата, здраво стиснала дрехите си до гърдите.

— Здравейте.

Тишина.

Поклатих глава и се върнах в стаята си. Веднага проверих телефона си. Нищо. Леко чувство на безпокойство се настани в стомаха ми. Взех лаптопа и седнах на леглото.

Деби се върна в късния следобед. С Ерик. Дотогава бях успяла да говоря с Ейвъри и да я излъжа — казах й това, което бях казала на Деби. Никой не спомена Джейс. Но пък и Джейс не се беше обадил цял ден. Точно сега обаче не мислех за него. Не съвсем.

Ерик стоеше пред бюрото и гледаше как Деби си опакова багажа. Вземаше неща за една нощ. Сложих лаптопа си на възглавницата. Тя не ме поглеждаше. Просто буташе бельо и разни дребни неща в една малка чантичка.

— Няма ли да си тук тази вечер?

— Не — каза Ерик и ме изгледа кръвнишки. — Ще спи при мен.

Не се сдържах.

— Не питах теб, а нея — излаях.

— Да ти изглеждам глух? — Погледна ме с нагла усмивка. Идеше ми да му забия един юмрук и да му сваля усмивката от мутрата. — Или глупав? Знам, че питаш нея, но…

— Ерик — въздъхна Деби и затвори ципа на чантата си. Бузите й бяха зачервени. — Може ли да минем без това?

Зениците му се разшириха за част от секундата. После много бавно обърна глава към нея:

— Халюцинирам ли, или наистина ме прекъсна?

Косата ми се изправи. Настръхнах. Станах. Грубият му заканителен глас ме метна няколко години назад. Мускулите в стомаха ми се въртяха и усукваха от погнуса. Исках да избягам от стаята, защото в този миг не виждах Ерик. Виждах Джеръми с изкривено от бяс лице.

Не знам какво стана след това. Ерик се пресегна да изскубне чантата от ръката на Деби, но тя не я пускаше. Може би самата тя не знаеше какво се опитва да направи, но въпреки това стискаше. И това го подпали. Цялото му лице пламна. Бицепсите му трепереха. Той изскубна чантата, Деби политна. Скочих да я хвана да не падне. Ерик замахна с чантата към мен и ме удари в бедрото толкова силно, че политнах. Запрепъвах се назад, махах с ръце да се хвана за нещо да не падна, но пръстите ми успяваха да уловят само въздух. Не мислех за нищо. И тогава видях ужаса в очите на Деби, но беше късно. Цялото ми тегло се стовари върху десния крак. Върху болния ми крак.

Коляното ми се огъна и изщрака, сякаш изскочи от крака ми. Болката експлодира. Задавен вик се изтръгна от гърдите ми. Паднах. Целият въздух бе изтръгнат от дробовете ми. Болката беше нечовешка, свирепа. Сякаш някой бе забил нож в мускула и сухожилието ми.

Деби викаше:

— Тереза! Тереза!

Очите ми се наляха със сълзи. Опитвах се да ги преглътна. Стисках здраво очи. Не исках да погледна към коляното си.

— Коляното ли? Коляното ли? О, боже, коляното ли? — повтаряше Деби.

Стиснах здраво челюсти и кимнах. Светът, стаята, всичко се затваряше около мен и ме притискаше.

— Не исках — извика Ерик. — Тя защо се пречка! Беше злополука! Кажи й, че е било само нещастен случай!

Ръцете ми се свиха в юмруци. Сърцето ми ту биеше, ту спираше.

— Тереза — прошепна Деби. Усетих как кляка до мен, после — студената й трепереща ръка върху моята. — Тереза, моля те, кажи нещо.

Свих устни и поклатих глава. Не можех да говоря.

Не можех да погледна към коляното си, защото…

О, господи!

Защото знаех.

Болката беше прекалено силна, прекалено дълбока. Не минаваше.

Коляното ми бе прецакано.

Отново.