Джей Лин
Бъди с мен (11)

Единайсета глава

Тази нощ плаках като разярено бебе. Слава богу, Деби и Ерик бяха навън, така че нямаше свидетели на грозните ми хлипания.

Това, което му казах, трябваше да бъде казано. Ако изобщо оттук нататък възнамерявахме да правим някакъв опит да сме приятели и да общуваме под някаква форма, целувките и всичко останало трябваше да спрат, защото колкото и да беше хубаво, докато се целувахме, после се оказваше грозно, лошо и грешно.

Да, той ме харесваше, привличах го. Да, той се грижеше за мен и се интересуваше от мен. Да, исках го. Да, имаше син и имаше и майка на това дете някъде на тази земя. Но каквото и да изпитваше към мен не му беше достатъчно, за да преодолее болката от всичко, което му се бе случило в миналото и най-вече да прекрачи невидимата линия, която бе теглил между нас.

Уви, нито една от тези истини не можеше да спре болката. Като порязано. Така смъдеше. И сега, когато си бяхме казали истината, силно се съмнявах, че някога ще можем да бъдем дори приятели. Бях достатъчно смела да призная пред себе си, че не мога да отделя чувства от разум, че не мога да виждам в него само един мил и грижовен човек. Просто винаги бях си измисляла подтекст там, където нямаше такъв, или е бил съвсем различен. А той реагираше на присъствието ми мигновено, съвсем първично. За бога, не бе минало кой знае колко време откакто се виждахме по-често, но истината е, че когато останехме насаме нещо се случваше.

И винаги щеше да се случва.

И от това болеше още повече. Защото знаех, че ако забравя за всичко друго и се оставя хормоните да ме водят, щях да си взема за спомен едно парченце от Джейс. Все някога щях да успея. Но това нямаше да е достатъчно и като се има предвид какво изпитвах към него в момента, не исках тази болка. Не, нямах нужда от това. И всичко доказваше истината, която ми каза в колата и от която толкова ме заболя — че просто искам да ме изчука.

Слепоочията ми пулсираха, а беше едва девет сутринта. Деби и Ерик се появиха на вратата.

— Здрасти — каза той. — Какво ново?

Погледнах го, после преместих поглед върху Деби, която ме гледаше някак извинително.

— Нищо особено. Опитвам се да уча — отговорих и погледнах учебника по биология. — Нищо ново.

Ерик се излегна на леглото на Деби и се облегна на лакти.

— В събота сутринта учиш? — изкиска се той, а веднага си представях как го ритам в главата. — Гадно е като няма какво друго да правиш.

Присвих очи.

— Или просто иска да си вземе изпитите — каза Деби, седна на ръба на леглото си и ми се усмихна. — Биология, нали? Този предмет е много труден.

— Биология 101 не е труден — засмя се Ерик и поклати глава. За първи път и аз да се съглася с него. Но за мен не беше трудно, защото обичах биологията. — Това, което Деби не ти казва, е, че я скъсаха по биология и се наложи да се явява два пъти.

Бузите й пламнаха, скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Благодаря, Ерик. Добре, че поне си секси. — Той й се усмихна широко. Обзалагам се, че го намираше за страхотен комплимент.

— Защото цялата тая работа с умните и интелигентните… е…

Погледнах я. Само слепец не би забелязал смущението и болката й. Гневът ми се надигна като отровна змия, която се кани да атакува.

— Ти си пълен задник.

Ерик вдигна поглед за стотна от секундата, сякаш го бях ударила с камшик. Деби извика тихо.

— Моля? — избуча той.

Беше прекалено късно да връщам думите си назад, а и не исках.

— Чу ме. — Взех си тетрадката и учебника, станах и ги набутах в чантата си. — Това, което каза напомня на нещо, което излиза от човешки задник, ето защо си задник.

Деби седеше замръзнала на леглото, устата й висеше отворена. По бузите й избиха две розови петна. Устата на Ерик се движеше безмълвно, сякаш разполагаше един танкер обидни думи специално за мен, но се опъваше да ги филтрира. Сто процента бях сигурна, че името на филтъра е Кам.

— Отивам в библиотеката — усмихнах се сладко, метнах чантата през рамо и се обърнах към Деби: — Съжалявам.

Очите й бяха като обли стъклени топчета. Стомахът ми се сви. Докато излизах от стаята, удовлетворението от постъпката ми започна да изветрява. Едва когато тръгнах по стълбите, разбрах какво означаваше този поглед.

Това беше страх.

Докато седях в тихата прохладна библиотека, онова противно кошмарно чувство не ме остави и за секунда. Не трябваше да го наричам така. Не защото не беше вярно, а заради страха в очите на Деби. А този страх ми напомни за мен самата.

Никой не бе обиждал Джеръми, не и в лицето му, но ако това се бе случило, той щеше да обвини мен. И бях сигурна, че Ерик ще обвини Деби. Ето защо се чувствах отвратително.

По някое време осъзнах, че не бях запомнила нищо от последната глава, потърках лице и реших, че няма никакъв смисъл да уча. Думите се сливаха пред очите ми. Хранителната верига и екосистемата бяха понятия, които отказвах да разбера, а не чувах тези неща за първи път. Рязко затворих учебника и се загледах в празните маси. На втория етаж нямаше абсолютно никой. Въздъхнах и извадих телефона от чантата си. Никакви пропуснати обаждания, никакви съобщения. Разбира се! Защо изобщо бях погледнала? Не очаквах Джейс да се опита да се свърже с мен. Не очаквах и да има желание да се обади.

И беше напълно прав, когато каза, че никак не умея да лъжа.

Когато най-после събрах кураж да се върна в стаята, Деби и Ерик ги нямаше. Леглото беше оправено. Нищо не беше счупено, всичко си беше по местата, но това не ме изненада. Ерик нямаше да си позволи да избухне точно сега. Щеше да се случи, но не веднага. С Джеръми беше така. Случваше се след време.

Към осем часа реших да си взема душ и да се приготвя за партито. От една страна исках да си остана сама, но това беше първото парти, на което ме бяха поканили. Или трябваше да отида и да се изправя пред Джейс, или да си остана и да се давя в самосъжаление. Реших да оставя самосъжалението за после. Освен това, ако отидех на партито, можех да си докажа, че съм приключила с него, че мога да съм около него, без да припадам и да точа лиги, без дори да ми пука.

Изсуших си косата, прибрах я на кокче, но не много стегнато, сложих чифт черни копринени чорапи. Сладката секси блузка… е, така и не стигнах до нея, затова избрах широка дълга блуза на точки и любимата ми износена почти до бяло пола от деним. Докато обувах ниските си черни обувки, получих съобщение.

Мушнах телефона в задния джоб на полата, поех дълбоко въздух и тръгнах.

Тази вечер ще е страхотна. Ще е забавно. Всичко ще е нормално. Ще бъда като всяко почти деветнайсетгодишно момиче, което отива на парти.

Кам беше зад волана на колата на Ейвъри. Докато вървях към задната врата, Кам се върна на седалката си, защото досега бе натискал Ейвъри, чиито бузи бяха порозовели като картичка за Свети Валентин. Качих се и се усмихнах.

— Много ще съм изненадана, ако успеете да завършите колежа, преди да сте народили един футболен отбор бебета.

Кафявите й очи се разшириха:

— О, не, никакви бебета!

Засмях се и погледнах в огледалото за обратно виждане. Очите ми срещнаха погледа на Кам. Усмихнах му се.

— Как така без бебета? — учудих се.

— Не и в близкото бъдеще — отговори той.

— Значи вече сте мислили по въпроса? — попитах, но веднага се зачудих дали Джейс е искал да има бебе от майката на Джак. Вероятно не когато са били на шестнайсет, кой знае… може би в бъдеще?

Бузите на Ейвъри пламнаха.

— Не точно. Искам да кажа, че това са сериозни неща. — Той я погледна и тя го потупа по ръката. После се обърна към мен с огромната си топла усмивка: — Изглеждаш много, много сладка. Тази риза е страхотна!

— Благодаря. Ти също — казах. И тя наистина изглеждаше разкошна — джинси и красива зелена блуза, която много отиваше на цвета на кожата й.

— Колко души ще има на партито?

— Не много — отвърна Кам и завъртя волана. — Не е от най-големите им партита. Най-вероятно ще ти е скучно.

— Няма да й е скучно — усмихна се Ейвъри. — Джейкъб няма да може да дойде, но Брит ще е там.

Отпуснах се в седалката и се опитах да не мисля защо стомахът ми се усукваше във всички посоки.

— Супер — казах.

— Оли ще идва ли? — попита Ейвъри.

Усмихнах се. Познавах Оли, предишният съквартирант на Кам. Бяхме се виждали няколко пъти. Завърши през пролетта и не успях да го опозная добре, но това, което знаех за него, беше напълно достатъчно.

— Може да се появи по някое време по-късно — каза брат ми и без дори да откъсва поглед от шосето намери ръката й и оплете пръстите си в нейните. Погледнах през прозореца. Изведнъж ми стана неудобно. Не защото се докосваха, не защото се докосваха през цялото време, а защото някъде в стомаха ми се бе пръкнала зеленооката кучка на завистта. Не биваше да завиждам на брат си. Не биваше да им завиждам.

Поклатих глава, прочистих гърло и попитах:

— Какво е записал да учи пак?

— Медицина.

Очите ми щяха да изскочат.

— Шегуваш се, нали? Не мислех, че е… как да го кажа по-деликатно… Не изпотрепа ли половината си мозъчни клетки с трева?

— И аз така си мислех — засмя се Ейвъри.

— Оли е много по-умен, отколкото повечето хора си мислят — каза Кам. Точно минахме покрай Шийтз и ми се дояде геврече със сирене. — По дяволите, какви ги говоря? Той е по-умен, отколкото сам осъзнава.

Ейвъри и Кам започнаха да обсъждат как и двамата вярвали, че между Брит и Оли става нещо, но никой не казвал нищо по въпроса. Сложих длани една в друга и стисках здраво докато кокалчетата ми побеляха и заболяха. Опитвах се да гледам само сенките навън и да не мисля за нищо. Когато Кам зави в някакъв уличен комплекс и мина по няколко недовършени черни пътища без обозначения, без знаци, без осветление, дъхът ми спря. Стигнахме до голяма триетажна къща, в която нямаше незапалена лампа. Кам паркира на едно свободно място срещу къщата.

Стомахът ми се преобърна. Излязох от колата и поех голяма глътка свеж хладен въздух. За миг ми мина през ума да дръпна Кам настрани и да му кажа, че знам за Джак и Джейс, но май това не беше мястото за такива разговори. Ейвъри застана до мен, хвана ме под ръка и попита:

— Готова ли си?

Кимнах. Докато пресичахме пътя и вървяхме към входа, единственото, за което мислех, бе как Джейс ще реагира, когато ме види. Дали щеше да е разочарован, че все пак съм дошла? Или пък гневен? Ядосан? Щастлив? Доволен?

Майната му! Няма никакво значение. Не съм тук заради него.

Кам задържа вратата отворена и с Ейвъри влязохме в антрето. Никога не бях ходила на такова парти и наистина не знаех какво да очаквам. Но ето че бях крайно изненадана. Фоайето беше чисто и миришеше на свежо. Покрай стената прилежно бяха наредени кецове и маратонки. Не знам защо бях очаквала да видя дупки по стените и се изумих, когато видях, че няма.

— Хей! Йо! — изкрещя Кам и мина пред нас във всекидневната. — К’во ста’а!

Ейвъри врътна очи и ме пусна.

— Не те чуха, да знаеш, я малко по-високо!

На дивана седяха няколко момчета. Видях Ерик и кожата ми пламна. Той вдигна поглед, видя ме и веднага се обърна към екрана. Седеше някак неестествено изправен. Деби беше до него и изглеждаше добре. Усмихна ми се и ми махна едва забележимо. И аз й махнах и исках някак да се извиня за това, което направих по-рано, но знаех, че Ерик е тук и това беше безкрайно лоша идея. Брандън Шивър седеше до Ерик. В едната си ръка държеше дистанционното за играта, а в другата — чаша бира.

Кимна ми, после кимна на Кам, вдигна дистанционното и попита:

— Искаш ли да играеш?

— Не — отвърна брат ми и обърна бейзболната си шапка с козирката назад.

— Бирата е навън — обади се някакво русо момче. Не го бях виждала преди. Беше седнал върху облегалката на стар износен фотьойл. Тъмните му очи се плъзнаха бавно по Ейвъри и се спряха на мен. Усмихна се, отпи от бирата си и добави: — И май е време за една игра на „бира понг“.

Усмихнах му се. Беше сладък. Нямаше кестенява коса и сиви очи. Но точно в този момент реших, че именно затова ми харесва. Усмихвах се все по-сърдечно.

— Жестоко — каза Кам и преметна ръка през рамото на Ейвъри. — И спри да зяпаш сестра ми, задник!

Ченето ми увисна. Момчето се засмя и каза:

— Слушам, сър!

— Кам! Спри! — каза Ейвъри и го удари в стомаха, докато аз се обръщах да излизам от стаята, цялата почервеняла от срам. — Спри се! — Удари го пак.

Той сви рамене и тръгна към отворената врата на гаража.

— Хей, аз казах, че може да дойде, но не съм казал, че няма да съжалява.

Избързах пред тях, застанах до него и забих един лакът в ребрата му. Той простена от болка, а аз триумфирах.

— Не съм ти искала разрешението да дойда тук!

— Вярно е — закова го и Ейвъри. Той смръщи лице, но тя го уби с поглед.

— Следващият път, когато си отвориш устата, ще те ударя, и то сериозно — казах. Кам разроши кокчето ми, изви ръката ми, наведе се и целуна Ейвъри по бузата и попита ведро:

— Ще играем ли понг?

Тя поклати глава.

— Тая игра ще я пропусна. Ти?

Въпросът беше към мен. Нямах идея какво е понг, затова казах:

— И аз.

— Нали нямаш нищо против? — попита я брат ми и когато тя кимна, той я целуна пак по челото. — Ще съм ей там.

Това ей там означаваше ей там пред празните столове на поляната. Докато брат ми бягаше към събралите се около пинг-понг масата момчета, ние тръгнахме към бурето с бира и се върнахме при столовете с пълни догоре чаши. Погледах към брат ми, който вече играеше и отпих от горчивата напитка. И после пак.

— Няма много момичета тук — казах.

Ейвъри се облегна и обтегна крака напред.

— Не ходя на повечето им партита, но мисля, че това е нещо като сбирка, да се видят извън колежа след лятото. Обикновено идват с гаджетата си.

Смръщих лице и отпих още една голяма глътка.

— Значи се набивам на око?

Тя ме погледна и се усмихна:

— Е, кое предпочиташ — горчивата истина или истината, от която ще се почувстваш по-добре?

Засмях се.

— Давай, стреляй, удари ме с истината и ме разплачи.

Около очите й се появиха весели бръчици.

— Е, ако искаш да се запознаеш с някого, това е мястото.

Погледнах към масата за пинг-понг.

— Да бе, като че такова нещо може да се случи, когато Кам е наоколо.

— Права си. Виждаш ли момчето във всекидневната, това отзад? — попита и отпи от бирата си. — Казва се Еди. Мисля, че е много свястно момче, така че…

Погледнах през рамо, но не можех да видя вътре. Чувах само виковете им.

— Кам ще прегази горкото момче, ако разбере, че съм говорила с него.

Ейвъри се засмя и предложи:

— Мога да му отвлека вниманието.

През следващия час планирахме как да го направим, но някак неусетно разговорът се завъртя около почивката им в Поконос, която планираха за есенната ваканция.

— Това е толкова романтично!

Ябълковото червено на бузите й беше почти същия цвят като косата.

— Идеята е на Кам.

— О! Гордея се с него!

Погледнах към брат си, който играеше с момчетата. Кой да предположи, че Кам има такава нежна душа? Ейвъри се засмя.

— Извадих такъв късмет с него! И съм толкова щастлива.

— Мисля, че той е извадил по-голям късмет с теб.

Покрай главите ни профуча топка и се удари в дартборда. Едно от момчетата побягна с олюляване към нея.

— Как е коляното ти?

— Добре. Ту боли, ту не боли. Имам среща с лекаря си седмицата преди Деня на благодарността.

— Стискам палци!

Тя погледна към масата, където брат ми или танцуваше танца на победата, или имаше сърдечен пристъп. Не беше ясно.

— Липсва ли ти балетът? — попитах.

— Да, много — кимна тя. После преглътна тежко. — Кой ти беше любимият рецитал?

Очите й грейнаха, когато започнах да й разказвам за последния си рецитал, точно преди да си прецакам крака. Макар че не беше танцувала от години, личеше че все още дълбоко пази страстта си към балета. Тогава си обещах, че ще направя всичко по силите си да я накарам да танцува пак.

Загледах се в празната чаша. Къде беше Джейс? Не видях джипа му отпред, но знаех, че някои коли бяха паркирани отзад. Не попитах, защото не бях дошла заради него. В никакъв случай заради него! Но защо живееше тук, а не във фермата? Не искаше ли да е близо до Джак през цялото време? Или се нуждаеше точно от обратното? Издумках още една чаша и после още една, докато Кам и Ейвъри се гушкаха. Отнякъде се появи още едно момиче, но едно от момчетата веднага я прегърна през кръста. Реших, че му е гадже.

По някое време пристигна и Бритни. Късата й руса коса едва беше прибрана в смешна опашка. По-малко от три минути след като Брит дойде до нас и ни прегърна, се появи и Оли. Мина през двойната врата на гаража и закрачи през моравата. Косата му беше пусната. Стигаше до раменете. Вдигна ръце триумфално и почти всички извикаха името му. Усмивка огря красивото му лице.

— Май съм ви липсвал.

Брит завъртя очи, но преди да каже каквото и да е, Оли се мушна покрай нея и застана до нас.

— Здравей, Ейвъри. Госпожице Тереза! Как сте в тази прекрасна вечер?

— Добре сме — засмях се с лек кикот и поклатих глава.

— Страхотно. — После Оли дръпна опашката на Брит и й каза: — Мога ли да те откъсна от компанията за секунда, si?

Брит вдигна очи към небето, но бузите й порозовяха. Красиво свежо розово.

— Няма да се бавя. Малко е вероятно Сеньор Ебливец да ме задържи повече от няколко секунди.

— Ще се позабавим — поправи я той и сега розовото на бузите й стана червено.

Гледахме ги как се отдалечават в нощта.

— Интересно — промърмори Ейвъри.

Усмихнах се и казах:

— Мисля, че са гаджета.

Тя повдигна вежди и кимна:

— Със сигурност тук става нещо.

Ситуацията с Ерик и Деби, от една страна, и от друга страна, отсъствието на Джейс не се отразяваха добре на състоянието ми, но пък бирата действаше страхотно на мозъка ми. Някъде към средата на четвъртата ми бира изобщо не ми пукаше, че го няма. Може би после, когато Ейвъри заведе Кам някъде насаме, както се бяхме разбрали, щях да ида да говоря с Ърнест… Едиун… каквото и да му беше името. И щях да си докажа, че това момче, чието име не помнех, може да целува добре. Като Джейс. Не, по-добре от него! Това беше планът ми. Но преди това трябваше да отида до стаичката за момиченца, за да ми се спука мехурът.

— Трябва да намеря тоалетната — станах точно когато една пинг-понг топка прелетя покрай нас и се удари в дартборда. — Имаш ли нужда от нещо?

Ейвъри поклати глава и се загледа в почти пълната си чаша с бира.

— Май е по-добре да отидеш в тази на втория етаж — каза и ме погледна с усмивка. — Там е по-чисто.

— Тоест не е чак толкова мръсно?

— Ммм… да — отговори с усмивка.

— Е, пожелай ми късмет тогава.

Тя се засмя тихичко, сбърчи лице с погнуса и каза:

— Ще ти е нужен.

Тръгнах към вратата на къщата и Кам веднага се втурна към Ейвъри. Сякаш бе чакал да се махна, за да я налази отвсякъде. Господи, как я целуваше! Стискаше бузите й в длани, телата им бяха залепени едно за друго. Усмихнах се, но отново почувствах силен пристъп на завист. Не биваше да завиждам на брат си заради страхотната му връзка. И двамата заслужаваха точно такава любов, но толкова ми се искаше да разбера какво е това чувство на взаимност. Да знам от свой собствен опит какво е да се докоснеш до любов, която лекува, а не те разболява и не боли. Иииии, и май бях малко пияна.

Във всекидневната Ерик и Брандън играеха настървено на видеоиграта. Израженията им бяха абсолютно идентични — концентрирани, всеки твърдо решен да победи. Деби бе седнала на облегалката на дивана и гледаше в екрана с ужасно отегчение, което почти изкривяваше чертите на красивото й лице.

Вместо да я попитам защо седи по принуда да гледа някаква тъпа игра, аз й се усмихнах съчувствено. Защото знаех отговора. Защото той искаше тя да е там, до него, на място, където може да я вижда и контролира. Тръгнах по стълбите с горчивина в устата. Трябваше да се махна от стаята, преди да го нарека нещо по-лошо от задник.

Отне ми време да се кача до втория етаж. Прекрасното ми чувство за ориентация и перфектният ми баланс липсваха за момента. Когато най-сетне се добрах догоре, погледнах назад към стълбите. Опааа! Всичко се върти!

На площадката на етажа имаше няколко врати. Всички бяха затворени с изключение на една в края на коридора. Очевидно беше спалнята, в която живееха стотици кутии „Маунтин Дю“^[1]. Нямах никакъв избор, освен да пробвам вратите една след друга. Започнах с най-близката вляво. Почуках, никой не отговори, опитах дръжката, но беше заключено. Тайно се надявах това да не е тоалетната. Следващата беше празна спалня, а до нея се намираше сухото помещение с пералнята. По пода бяха намятани джинси и чорапи. Боже, тези имаха нужда от нечия майчина ръка да им изпере дрехите. Затворих вратата, преди да се захвана да препирам чорапите на тези тъжни, тъжни човешки същества, към които изпитвах дълбоко състрадание.

Тръгнах към следващата врата, почуках, никой не отговори и натиснах дръжката. Не беше заключено. Не беше баня. И не беше празна стая. И… О, боже!

Знаех, че това което виждам стига до съзнанието ми много бавно, затова ми отне доста време да разбера какво всъщност виждат очите ми. Май мина една вечност.

Джейс седеше на един стол с гръб към подреденото си бюро, на което грижовно бе поставена розова кутийка. Знаех какво има в нея, но изведнъж се почувствах още по-зле заради това, което видях. Ризата му бе закопчана едва до средата, сякаш се бе уморил да пъха малките копчета в тесните елици. Краката му бяха разтворени. Ръцете му висяха уморено от двете страни на стола.

И не беше сам.