Джей Лин
Бъди с мен (10)

Десета глава

Джейс не се появи за часа по музика в петък.

Не бях изненадана. Лекцията беше за бароковата музика, а той определено не си падаше.

След последните ми думи вчера, никой от двама ни не пророни дума чак до общежитието. Мълчанието беше истински кошмар. Това, което му казах, беше вярно. И да, не беше за вярване, че Джак му е син. Това беше последното нещо, което очаквах. И не, това не промени отношението ми към него, не го гледах с различни очи… не съвсем. Е, може би малко. Та той беше баща! Та аз дори не познавах толкова млади татковци. Не се сещах за нито един.

Но това не ми помагаше, не мислех по-малко за него. Чувствата ми към него не бяха промени, всичко беше все така тежко и болезнено, макар че една връзка с него би била много трудна заради детето, но нима не би била трудна и ако не беше татко? Но той имаше малко момченце, и един ден вероятно щеше да му каже истината. И това момиче, което Джейс щеше да допусне в живота си, трябваше да е готово да приеме детето му и да го обикне. Кой знае дали аз бих могла да бъда такава. Не знаех наистина, а нямаше и как да узная — той просто не ми даде шанс.

Както му казах вече, болеше само от това, което мисли за мен. Та той вярваше, че бих влязла в живота на Джак, без да се съобразявам с чувствата му, че бих си позволила да разбия сърцето на детето, ако реша да си тръгна.

На няколко пъти в колата той ме поглеждаше в очите и после бързо извръщаше поглед. Единственото, което ми каза, беше „Довиждане“.

И това е.

Сърцето ме болеше. Джейс не се бе обаждал, а аз не исках първа да подам ръка, както направих преди. Защо? За да ме отблъсне по най-хладнокръвния начин?

Джак е мой син.

Колкото и да изглеждах глупава в собствените си очи, сърцето ми кървеше за него. Макар че с мен се държеше като пълен идиот, той обичаше сина си. И това го убиваше. Убиваше го миналото му, решенията, които бе взел когато е бил все още дете. Така както ме преследваха и моите собствени решения. И майката? Къде беше майката? Дали все още живееше някъде тук? Защо не искаше да каже и дума за нея? И дали когато стана дума за нея, извика така грубо, защото му е разбила сърцето? Възможно ли бе да е така?

Гърдите ми пламнаха от болка и веднага след това ми се прииска да си забия един шамар. Не биваше да ревнувам от жена, чието име дори не знаех, но не можех да се отърва от чувството, че има нещо по-голямо и много сериозно. Усещах го. И може би нежеланието му да се обвързва, имаше общо предимно с нея, не само с Джак.

Изобщо имаше ли някакво значение?

Той бе казал, че е грешка. И може би беше прав. Но макар че бе споделил нещо толкова сериозно и голямо, това не променяше начина, по който гледаше на мен. Да, разбирах защо се опитва да ме отблъсне, но… Не трябваше да му позволявам да ме целуне. И да кажеш, че не знаех как ще свърши! Въпреки всичко, болката в гърдите ми не спираше да пулсира като гангренясала рана, докато гледах празния стол до мен. Почти не бяха спала. Когато се събудих, мислите и чувствата ми се бяха усукали в топка кълчища. Голяма, тежка, заседнала в стомаха ми топка хаос.

Но сега?

Сега бях бясна.

Не аз го бях целунала, нито първия, нито втория път. Не бях аз тази, която имаше някакви си причини да не се обвързва. Той, той беше този. Той правеше крачката към мен, той започваше с горещите целувки, защото? Защо? За да ме разкара от живота си минути след това?

Не може да се каже, че разполагах с неизчерпаем опит, когато става дума за секс, приятели и гаджета, но имах достатъчно опит да разбера, че ме желаеше още преди да ме целуне. Тялото му го издаде, докато хранехме кончето и когато се бе притиснал към мен. Да, много добре разбирах, че похот и чувства са съвсем различни неща. За бога, та аз самата изпитвах страст и похот два или три пъти седмично… в зависимост от това кого виждаха очите ми. Дори аз разбирах, че макар и да беше татко, това не би го спряло да ме има, защото той ме желаеше! Но дали имаше нещо повече от едно сексуално желание?

Трябваше да има нещо повече! Той искаше да ми покаже нещо ново, нещо, което да ми помогне да не тъгувам по балета. И всичко, което каза за Кам и за мен, за това, че нямам вина… това означаваше много. Това означаваше, че му пука. Разбира се, че му пукаше, защото бях сестра на Кам… но, по дяволите!

Бях много изнервена. Размърдах се в стола и стиснах химикалката. Стисках толкова силно, че капачето й се пукна и го разцепих на още по-малки парченца. Болката се трансформираше в гняв. Гневът е хубаво нещо, по-поносим е от болката.

А това, което ме вбесяваше още повече, беше моето собствено поведение — да седя в тая зала, да мисля за тоя задник и да не слушам изобщо какво говори професорът, за да мога да се издъня на изпита си!

— Тоналността е създадена именно по време на Барока — говореше професор Гибсън. — Тоналността е езикът на музиката…

Какво говори тоя човек?

Към средата на лекцията най-сетне се заслушах, но изобщо не разбирах какво обяснява професорът. И той си приказваше със същия монотонен глас, а аз го слушах със същото гневно недоумение.

— Най-известните композитори от бароковия период са Себастиан Бах и…

Ще му забия аз на Джейс един Себастиан и един Бах. В мутрата.

— Добре ли си? — попита Кала към края на лекцията. Затворих тетрадката си и кимнах.

— Да. Само съм леко уморена.

Тя не каза нищо. В часа по история ме бе питала как е минал следобедът и понеже нямах представа как да й кажа и какво да й кажа, без да псувам на всяка втора дума, смотах нещо, че е минало страхотно.

Беше слънчево, но хладно. Когато излязохме от факултета по изкуства, за първи път бях благодарна, за избора си да обуя джинси. Горката Кала мръзнеше в червените си памучни къси гащи.

— Когато Гибсън говореше за Себастиан Бах, си мислех само за онзи адски секси рок певец от осемдесетте. Боже колко беше красив! Съмнявам се истинското му име да е… — точно завивахме покрай изхода, тя спря, пое дълбоко въздух и застина. — Майко мила!

Проследих погледа й, присвих очи, за да виждам по-добре. Момчето беше с късо подстригана кестенява коса. Вървеше през паркинга, където се бе оформила редица от чакащи да излязат и чакащи да влязат. Той се шмугна между един ван и един фолксваген. Беше облечен с тъмносини панталони и сива тениска с емблемата на колежа. Широки рамене, прекрасни гърди. Сякаш току-що бе изскочил от реклама Добре дошли в нашия колеж. Бях го виждала няколко пъти. Нямаше начин да не го забележиш, не можеше да не се загледаш. Красиви остри черти, плътни големи устни. Погледнах към Кала.

— Кой е тоя?

— Не го познаваш? — попита изумена и дръпна надолу късите си гащи. — Това е Брандън Шивър.

— Брандън Шивър? — Извадих слънчевите очила от чантата си и ги плъзнах по носа си. — Хубаво име.

— Нали? — каза отнесено тя. — Но наистина се изненадвам, че не го познаваш. Той е приятел на Джейс и Кам.

Опитах се да се усмихна. Джейс. Защо й трябваше да го споменава точно докато се преструвах, че този мъж не съществува? Не че успявах.

— Започна миналия семестър през пролетта, но е по-голям от мен — бузите й пламнаха. Кала беше на двайсет. Опитах се да сметна на колко години е Брандън и защо е постъпил по-късно в колежа, но преди да попитам, тя вече обясняваше: — Бил е изпратен на военна мисия за две години. Мисля, че е с доста висок военен ранг, което е малко странно. Освен това е прекалено секси за учител.

— Хей! — смушках я. — И аз ще ставам учителка.

— А, виждаш ли къде е разликата? Аз не искам да правя красиви бебета с теб, докато с него… е това вече е съвсем различно. О, ето, идва насам.

И наистина вървеше право към нас. Подскочи на тротоара, погледна в нашата посока и веднага регистрирах, че има изумителни зелени очи. Защо ли не ги бях забелязала преди? Може би, защото не го бях заглеждала отблизо. Блестящият му поглед се спря на Кала, после бавно се отмести към мен и пак се върна на нея. Кала махна едва забележимо с ръка, а бузите й бяха по-червени от лака й за нокти?

— Здрасти.

— Здрасти — Дълбок, красив глас. Погледна през рамо и тръгна направо към нас. — Трафикът е ад. Дано не се налага да тръгвате някъде с кола по това време.

Кала поклати глава:

— Не и през следващите два часа. А ти? — обърна се към мен. Тя знаеше много добре, че не планирам да ходя никъде, но все пак реших да играя играта.

— Не, ще тръгвам към източното крило.

И това вече беше най-странното. Толкова дни Джейс ме бе карал дотам, а сега трябваше да ходя сама. Всичко се бе променило за секунди. Като времето по тези места. Опитах се да не мисля за това. Брандън кимна и започна да потупва с тетрадката по бедрото си.

— Май съм те виждал някъде — присви очи към мен. През процепите на клепачите му се виждаха само две смарагдови резки. — Да не би да си в някой от моите часове?

Ако имахме общи часове, може би щях да ходя с огромно желание. Слънцето се скри зад един облак, вдигнах очилата и закрепих по-късите кичури коса зад ушите си.

— Познаваш брат й — каза Кала.

— Така ли? — попита и обърна поглед към нея.

— Да. — Забелязах, че Кала бе извъртяла главата си така, че Брандън да не вижда белега, а само красивата й буза. — Тя е сестрата на Камерън Хамилтън.

— Хайде, бе? Шегуваш ли се? — Усмихна се съвсем искрено, а аз се питах дали има място на този свят, където нямаше да ме представят като сестрата на Кам. — А, сега забелязвам. Очите, да!

Усетих как бузите ми поруменяват.

— Добро момче е — каза и премести теглото си на другия си крак. — Не движи с онези задници от групата на Джейс Уинстед, нали?

По дяволите, нямаше отърваване от това име!

— Не, но с Джейс са много добри приятели и с още един-двама от компанията и ходи на повечето партита.

— Като това тази седмица? — попита той. Аз кимнах, а той погледна към необичайно мълчаливата Кала. — Ти ще ходиш ли?

Кала се изкашля от притеснение и каза:

— Не, трябва да ходя на работа.

— Къде работиш? — попита той с неприкрит интерес.

Майко мила този разговор започваше да става доста странен. Като две маймуни, които се опитват да изчукат топка за футбол. Но пък беше толкова мило да гледаш как Кала се опитва да открадне някой и друг поглед. Докато отговаряше на въпроса му, вдигнах поглед, вяло погледнах към паркинга и веднага направих крачка назад. До болка познатият черно-сив джип изпревари един ван и се залепи до тротоара. Прозорецът и ченето ми паднаха едновременно. Гъсти кафяви кичури се изсипваха изпод лентата за коса под обърнатата му с козирката назад шапка.

О, това ми беше слабото място — мъже с ленти за коса. Очевидно сега се бе превърнало в слабост към татковци с ленти за коса.

Стоманеносивите му очи се преместиха бавно от мен към Брандън. Лицето му притъмня, помръкна. Стомахът ми сви.

— Здрасти, Шивър, к’во става?

Брандън се усмихна широко:

— Нищо особено. При теб? Накъде си тръгнал?

Добър въпрос.

— Дойдох да взема Тес — каза и се усмихна напрегнато. — Готова ли си?

Какво, по дяволите, си въобразяваше? Гледах го и не вярвах на ушите си. Дошъл да ме вземе, след като не се явява за лекцията по музика? И то след вчера? След като ме целуна и ми се извини, че ме е целунал, и след като ми метна бомбата, че е татко, и за капак на всичко ме обиди? Да не би да живееше в някаква алтернативна вселена, където подобни неща нямат значение и са съвсем в реда на нещата?

— Тес? — извика нетърпеливо. Гневът заби ноктите си в мен и бях силно изкушена да побягна и да изчезна, но Кала и Брандън ме гледаха с любопитни погледи и колкото и да ми се искаше да му завра един среден пръст в лицето, последното нещо, от което се нуждаех в този момент, бе да разигравам драми на паркинга на колежа. Ако направех някоя истерична сцена, бих привлякла прекалено много внимание, а единственото внимание, което исках и бях свикнала да получавам, бе когато съм на сцената. Или пък се дължеше на факта, че бях участвала насила в прекалено многото сцени с Джеръми и се отвращавах от такива неща.

Стиснах дръжката на чантата си и се обърнах към Кала и Брандън:

— Ще се видим после.

Брандън изглеждаше леко изненадан, Кала се усмихваше искрено, сякаш току-що бях казала да на предложение за женитба. Махнах им, пресякох тротоара, отворих вратата на джипа, качих се и я затръшнах. В скута му седеше розова кутийка. Ако само посмееше да ми я даде сега, щях да му я метна в лицето.

Докато наблюдаваше как закопчавам колана си, очите му потъмняха след секунда:

— Брандън Шивър?

Свих устни и се облегнах.

— Мисля, че съм пропуснала началото на този разговор, защото нямам представа как така споменаваш името му.

Челюстите му изпукаха.

— Ти говореше с него.

— Да — казах бавно. — Кала също говореше с него. Аз дори не го познавам.

Той смени скоростите и погледна напред.

— Не ми се стори точно така. Нали знаеш, че е по-голям и от мен? Прекалено голям за теб…

Подскочих на седалката.

— По дяволите! Ти ли ще ми говориш?

Той премигна бавно и сви очи.

— Няма нужда да псуваш.

— Не ти искам шибаното мнение, ще си псувам, когато ми се псува, по дяволите — избухнах. — Копеле!

Устните му потрепериха, а гневът ми буквално щеше да сцепи кожата ми.

— Сериозно ти казвам, Брандън… е… е минал през доста интересни неща и не ти трябва да се забъркваш в такива лайна, нито да се сближаваш с него.

— Благодаря за съвета, тате. — Той ме погледна гневно и аз също го погледнах, ядосана. — Но не съм ти го искала. Последния път, когато направих проверка, се оказа, че мога да говоря, с когото си искам и да чакам, когото си искам. По дяволите!

Сърцето ми прескочи.

— Ревнуваш ли? — изграчих.

— Моля? Не, не ревнувам от нищо. Честно, емоциите нямат нищо общо в случая. Това, което се опитвам да ти кажа е, че Брандън не е лошо момче, но…

— Ти наистина си невероятен! — подскочих на седалката. Чантата ми падна. — Защо изобщо говорим за него?

Той не отговори веднага.

— Имаше злополука на шосе 45 и нямаше начин да стигна навреме за лекцията — каза, сякаш това обясняваше всичко. — Ето ти къпкейка. Със Сникърс е и…

— Начукай си шибания къпкейк — погледнах го, а той ме гледаше сякаш му бях предложила да откраднем бебе или нещо такова. Мислите ми бяха в пълна каша. — Какво общо има това с всичко останало?

— Просто не искам да си мислиш, че нарочно съм пропуснал лекцията. Точно това си бях мислила, но по-скоро бих умряла, отколкото да си призная. Той прокара ръка по кепето си и го дръпна още по-надолу. — Ето защо не бях на лекция и ето защо съм тук сега. И си помислих, че ме чакаш…

— Изобщо не съм те чакала!

Той ме погледна и сведе поглед.

— Е, в такъв случай си говорила с Брандън.

— О, божееее! — извиках и вдигнах ръце. — Това е най-тъпият разговор, който съм водила и изобщо не трябва да говорим точно за това.

— А за какво трябва да говорим, Тес? — попита и спря колата. Задръстването беше чак до светофара.

— Много добре знаеш за какво трябва да говорим. Вчера…

— Вчера си е за вчера. — Облегна се и потърка лице. — Нещата излязоха от контрол. Случва се.

От изненада веждите ми се качиха чак на темето.

— Случва се? Често? Просто си вървиш и, хоп, подхлъзваш се и падаш върху устните на момичетата. Ако е така, тоя твой живот трябва да е много странен.

— Е… — Устните му потрепнаха закачливо, но изобщо нямаше начин да му мине номерът. После въздъхна. — Тес, ти си красиво момиче. И аз съм мъж… и…

— О, я млъквай. — Очите му се разшириха от изненада. — Моля те, дори не довършвай най-тъпото изречение в класацията за тъпизми. Ти ме харесваш и аз те привличам.

— Не съм го отричал.

Колите помръднаха с около два сантиметра, но мускулът на челюстта му не спираше да играе. Като скоростомер.

— И точно в това е проблемът, нали? Харесвам ти, привличам те, но няма да го признаеш заради Джак? — Да, гневът направляваше сърцето ми и ме караше да говоря тези неща, и думите, които се бяха събрали в мен, трябваше да бъдат казани. — О, да, забравих. Най-вече защото ме е засърбяло и искам да ме изчукат.

Той удари с две ръце по волана. Полудяла от безумна ярост и от още милион емоции започнах да разкопчавам колана си. Той застина.

— Тес…

— Млъквай. Сериозно. Не се прави така. Когато целунеш момиче, после не се извиняваш. Два пъти. Това е обидно. Нито пък се напиваш до такава степен, че да не помниш какво си ми говорил. — Наведох се и си взех раницата. Трябваше да изляза, преди да го ударя или да заплача, а и в двата случая щях да умра от срам. — Знаеш, че те харесвам. Знаеш го от… колко време? По дяволите, да, ти дори ми го изпраска в лицето. Но ти искаше да сме приятели. И разбирам това, разбирам, че не си като останалите момчета, имаш дете.

— Което не отглеждам аз.

— Но си му баща! — Осъзнах, че пищя и се опитах да се успокоя, защото видях как удари седалката с гърба си. — Виж, опитвам се да приема всичко, да го приема спокойно. Но не можеш да ме целунеш и да искаш да сме приятели. Ако сме само приятели, не можеш да говориш лоши неща за момчетата, с които общувам.

Гърдите му се повдигнаха и въздъхна.

— Права си.

Не успях да кажа нищо сякаш бяха спуснали в гърлото ми нажежена капсула. Не, той не биваше да се съгласява. Той трябваше да отрича! Защото така щеше да е по-лесно за мен.

Да, Джейс беше тежък товар, но тази гореща капсула… Отворих вратата. Гордостта ми не ми позволи да остана и да чуя какво има да ми казва.

— Чао!

— Тес! — Пресегна се да ме хване, но вече бях скочила от джипа и стоях по средата на задръстената с коли улица. — Моля те, не прави така. Трябва да…

— Не трябва. Нищо не трябва, разкарай се.

Затръшнах вратата и тръгнах. Тежестта в гърдите ми заплашваше да се качи към гърлото. И ако това се случеше, съвсем щях да омажа положението. И да стане грозно. Грозно като… все едно гледаш Тетрадката. Такова грозно.

Чувах как ме вика, но не се обърнах. Ужасна тежест чувствах и в стомаха си, но събрах със сетни сили последните парченца гордост и продължих.

Джейс с неговите целувки, с неговите езди и коне, с всичките му… неща може да ходи да си го начука по средата на задръстването.

Винаги си тръгваше от мен. Винаги!

Сега бе мой ред.