Джей Лин
Бъди с мен (7)

Седма глава

Не, няма да умра днес. Това си повтарях, докато слизах от джипа и стъпвах в лепкавата жега. Лятото не искаше да си отиде. Беше се вкопчило в това място и не разхлабваше задушаващата си хватка. Ръцете ми трепереха. Джейс ме настигна. За мое нещастие бе облякъл бяла тениска и скрил онова пиршество за моите очи. Срамота наистина, защото ако бе писано да умра със счупен врат точно днес, исках поне да имам щастието да гледам разкошните му гърди и корем и…

Вратата на обора скръцна и се отвори. Беше някакъв по-възрастен човек. Никога не го бях виждала, но веднага разбрах, че това е баща му. Все едно гледаш Джейс след трийсет години. Същата гъста кафява коса, тъмна кожа, или от много работа на слънце, или от някой далечен предшественик от Средиземноморието, висок и елегантен като сина си.

Стоманеносивите му очи гледаха ту Джейс, ту мен. Постави празната кофа на земята и веждите му се събраха изненадано. Имаше много красиво лице. Джейс се усмихна сърцато и сложи ръка на гърба ми.

— Здрасти, татко, това е Тереза, сестрата на Кам.

— Сестрата на Кам? А, балерината?

Бузите ми пламнаха. Как и откъде този човек знаеше за мен? И ако тази информация бе дошла от брат ми, кой знае колко още бе разправял за мен!

— Точно така, същата — отговори Джейс и придвижи ръката си нагоре по гърба ми.

— Здравей — казах и махнах леко с ръка, ако това ехидно движение на пет пръста може да мине за махане. Баща му се усмихна до ушите, наклони глава настрани, също като Джейс.

— Не, не е възможно такова красиво момиче да има общо ДНК с оня грозник Кам — каза и се засмя високо, от сърце. Този човек ми хареса. — Освен това не разбирам какво правиш с тоя другия грозник — кимна към Джейс, който определено не се зарадва да чуе такъв комплимент от баща си. — Да не би да си се загубила и той да те е намерил по някаква случайност?

Този човек много, ама много ми харесваше.

— Прав си, та аз дори не го познавам. — Джейс вече се цупеше и май го вземаше на сериозно. — Какво толкова? — усмихнах се.

Баща му ми смигна и в този момент разбрах, че Джейс бе взел от него не само външния вид, но и нрава му.

— Какво ви води насам? — Извади червена носна кърпа от задния си джоб и избърса ръцете си, докато оглеждаше сина си. — Джак е с майка ти при Бети.

— Знам. Ходи там всеки ден след училище. — Ръката му изчезна от гърба ми, но мястото, където я бях чувствала до преди секунди, сега пареше. — Ще й покажа конете.

Господин Уинстед огледа пак сина си.

— Е, аз ще съм отзад, ако имаш нужда от нещо.

— Няма проблем, татко, всичко ще е наред — каза Джейс и се обърна да тръгва.

— Не говорех на теб — каза баща му и ме погледна. В очите му грееше палаво пламъче. — Ако това момче се държи неприлично, само ми кажи и аз ще се разправям с него.

— О, боже! — изръмжа ядно Джейс и потърка брадата си. — Тя е приятелка, татко!

— Аха!

Баща му направи крачка назад и вдигна кофата.

— Такова красиво момиче и сте само приятели? Не е добре, сине. Значи не правиш нещо както трябва.

Усмихвах се до ушите. Обърнах се бавно към Джейс.

— Дори не си помисляй — предупреди той. Изглеждаше сякаш всеки миг ще скочи да удуши баща си. После ме хвана за ръка.

— Да тръгваме, преди да се е наложило да изложа баща си с един старомоден селски пердах.

Баща му се засмя и погледна многозначително към сключените ни ръце.

— Приятели казваш?

— Татко! — въздъхна Джейс.

Не спирах да се смея, докато Джейс ме водеше към оградата, а баща му изчезна в обора.

— Баща ти ми харесва.

— Сигурен съм — каза кисело той.

— Държи се така сякаш рядко водиш момичета тук.

— Не водя! — Спря, пусна ръката ми, застана с лице към мен и каза: — Но след като се запозна с баща ми, предполагам вече разбираш защо.

От една страна се ласкаех от факта, че съм единственото момиче, което е водил тук, но веднага след това се сетих защо — аз бях приятелка, а другите не бяха само приятелки.

— Ела тук — каза, сложи ръце на ханша ми и ме вдигна през оградата сякаш тежах колкото брат му. — Готово.

— Можех да прескоча сама — измърморих.

— Знам.

Хвана ме за ръка и ме поведе бавно и внимателно през високата трева към дървената ограда, зад която пасяха конете.

— Внимавай. Има къртица или цяло семейство къртици. Има много дупки.

— Добре.

Не мислех за ферми и къртици. Бях изцяло съсредоточена върху ръката му, здраво стиснала моята и в момента не можех да мисля за нищо друго. Джейс мълчаливо ме водеше към вратата на оградата на пасбището. Когато стигнахме, той ме пусна и дръпна резето. Пантите изскърцаха и металните врати се отвориха. Поколебах се.

— Не съм сигурна…

Той се обърна и тръгна към мен усмихнат, спокоен, отпуснат и се олюля някак лениво.

— Хайде, Тес! Каза, че ми имаш доверие.

Пристъпвах от крак на крак и надничах през рамото му. В далечния край два коня пасяха и вяло размахваха опашки.

— Да, имам ти доверие.

— Ела с мен тогава.

Единият от конете беше черно-бял. Усети ни и обърна главата си в нашата посока. Конете нямаха седла.

— Няма да те прегазят, няма да ти направят нищо. Няма да те стъпчат! — Хвана ме за ръката и каза много сериозно: — Не очаквам да се качиш на кон още днес.

Вдигнах рязко брадичка.

— Така ли?

Той се усмихна, улови кичурчето, което се вееше пред очите ми и го прибра назад.

— Не, това е само среща за запознаване.

— Никога не съм се запознавала с коне.

— Ще ги обикнеш. Сигурен съм. — Дръпна ме напред и ме поведе, а устните ми потръпнаха. — Те са много нежни. Джак е яздил милион пъти. И ако мислех, че са опасни, никога нямаше да му позволя да се доближи до тях.

Да, така си беше.

— Добре — казах и въздъхнах. — Хайде.

Не ми даде време да променя решението си. След няколко секунди бяхме вътре. На земята беше оставена метална кофа с просо.

— Сега ще ги повикам, става ли? Ще долетят веднага. Време им е да ядат. Така че бъди готова.

Кимнах с присвито гърло. Страхът ми изглеждаше напълно неоснователен до момента, в който Джейс вдигна два пръста, пъхна ги в перфектната си уста и изсвири оглушително.

Главите им се обърнаха в посока на звука и… и полетяха, стрелнаха се право към нас. Копитата им разтърсваха земята.

Майко мила!

Направих крачка назад и се опрях в стена, о, не, това беше стена от мускули, мускулите на Джейс. Когато отскочих от него и се опитах да избягам, ръката му се уви около кръста ми и ме задържа на място. Гърдите му бяха плътно опрени в гърба ми.

— Не се плаши, всичко е наред. — Топлият му дъх погали ухото ми. Разкъсвах се между двете емоции — ужаса от приближаващите динозаври и другия ужас, че бях в ръцете му. — Справяш се страхотно.

Стиснах ръката му и от страх затворих очи. Сърцето ми биеше учестено и започваше да сдава багажа, докато ужасяващият грохот от копитата се приближаваше към нас. Земята се тресеше. Въздухът се изпълни с прах, усетих го в ноздрите си. И веднага след това мек, влажен бриз погали лицето ми. Притиснах се към Джейс, опитвах се да избягам в него.

— Тес, имаш гост — каза и опря брадичка върху косата ми, при което пулсът ми се опита са се състезава с лудостта на сърцето ми. — Дори двама, ако трябва да съм точен.

— Добре.

— Затворила ли си очите си? — попита след малко.

— Не.

Брадичката му се плъзна по главата ми и гърдите му се разтресоха от смях.

— Затворила си ги — засмя се пак. — Отвори ги.

Изпсувах тихичко и много леко отворих едно око, само да надникна. Притиснах се към него и той затегна ръката си около кръста ми.

— О! Уау!

Черно-белият кон беше пристигнал пръв и стоеше само на сантиметри от мен. Кафявият беше малко зад него, клатеше глава и дишаше тежко през огромните си ноздри. Очите ми с изумление гледаха ту единия, ту другия кон.

— Не са месоядни животни, знаеш това, нали? Защото ако ядяха месо, щяха да изядат първо мен — каза Джейс и се засмя. Ръцете му се придвижиха нагоре и се спряха върху корема ми, точно под гърдите.

— Конете не ядат хора, глупаче!

Погледнах го с недоверие.

— За всяко нещо си има първи път.

Устните на черно-белия кон се извиха нагоре, сякаш ми се усмихваше.

— Този тук е по-общителният. Джак му казва Баба Първи — каза с тих спокоен глас, но дробовете ми отново отказваха да работят, защото докато говореше палецът му направи малко кръгче нагоре към сутиена ми. — А кафявият е Баба Втори.

Устата ми беше пресъхнала. Опитах се да навлажня устни.

— И да искаш, не можеш да им забравиш имената — казах.

Той се засмя, а кутрето и показалецът му започнаха да се движат нагоре-надолу, докосваха пъпа ми и после се плъзваха пак нагоре. Сякаш не знаеше какво прави, сякаш го правеше съвсем неволно.

— И аз така мисля, но истинското му име е Светкавица.

Въпросният кон поклати глава, сякаш не беше съгласен с глупавото име Баба Втори.

— Да, Светкавица е по-подходящо име — съгласих се. С всяка изминала секунда се чувствах по-спокойна и по-отпусната. Може би това е било и намерението му — да ме разсее с леки, почти невинни докосвания, за да не се плаша. И замисълът му беше сполучлив.

— А, този който гледа кофата сякаш е Мека на просото… — Засмях се, а той потърка бузата си в моята. — Това е Гръмотевица. И сега ще ги нахраним. Заедно.

Допирът на пръстите му и търкането на плата в кожата на гърба предизвикваха леки електрически удари по гръбнака ми.

— С ръце?

Той ми отговори със смях. Не можех да не се усмихна.

— Да, с ръце. С нашите ръце.

— Абе като им видях зъбите, не съм много навита.

— Всичко ще е наред.

Той изплъзна ръка от корема ми и я уви около китката ми. После бавно вдигна ръката ми нагоре.

— Не мърдай.

Сърцето ми прескочи.

— Джейс…

Светкавица тръгна към мен и притисна мокрия си нос в дланта ми. Чаках да захапе и изяде горките ми пръсти. Но това не се случи. Кончето подуши ръката ми и изцвили съвсем тихо. Джейс вдигна ръката ми към челюстта му, после чак до острото му ухо, което постоянно мърдаше, сякаш имаше тик.

— Виждаш ли? Не е чак толкова страшно — каза тихо той.

Поклатих глава и зарових пръсти в меката козина. Светкавица очевидно очакваше да го погаля, защото притисна глава към ръката ми и пръстите ми се заплетоха в гривата му. Не. Никак не беше лошо.

Джейс се размърда зад мен и всяка мисъл за коне се изпари от главата ми. Той плътно се бе опрял в мен. Захапах устна и се опитах да се концентрирам върху бялото петно на муцуната на коня. Чувствах го. Усещах го. Усещах Джейс. Нямаше съмнение, че близостта му ми действаше. И при осъзнаването на този факт в комбинация с ерекцията му, започнах напълно да губя контрол, зави ми се свят, точно като през онази нощ на пода в апартамента ми. Гореща вълна заля шията ми и се плъзна надолу.

Някъде на някакво подсъзнателно ниво се опитвах да разбера и да анализирам реакцията му. Та той беше мъж, нали така? И телата ни бяха плътно притиснати. Мъжете се възбуждат от подухването на вятъра. Така че съзнанието ми реши да не обръщам внимание, но тялото ми категорично отказваше да слуша каква команда му се подава. То си действаше по съвсем други правила. Трайна тежка болка се настани в стомаха ми. Пронизващо желание и сладък копнеж се изляха във вените ми.

— Не е чак толкова страшно, нали? — Гласът му бе дълбок, натежал. — Те са като кучетата. Е, като кучета, които могат да носят на гърба си триста килограма, ако не и повече. — Ръцете му се изплъзнаха, оставиха ме. Направи крачка назад. Празнотата, която остана, след като отдели тялото си от моето, беше като леден шок. — Повярвай ми.

И тогава ме плесна по дупето. Почти изцвилих като кон от изненада, исках да се обърна към него, но Светкавица, очевидно раздразнен от липсата на внимание, завря муцуна в дланта ми.

— Всичко е наред. Ти само го галеше, а той само не ти изяде ръката.

Помислих върху последните му думи и погледнах към коня, който ме гледаше с огромните си тъмни очи. Галех го зад ухото и примирах от страх. Бяха огромни животни, особено отблизо. Честно казано не се виждах качена на някой от тях, особено на този, който се казваше Светкавица.

Джейс застана до мен и сложи кофата между нас. Гръмотевица се приближи и нетърпеливо размаха опашка. Джейс се наведе, заграби една шепа с просо, вдигна ръка и кафявият кон веднага завря муцуна в нея.

— Виж колко е лесно — каза и ме погледна.

Никога, абсолютно никога не си бях представяла, че съм в състояние да позволя на кон да яде от ръката ми, но не се оплаках и не казах нищо, когато Джейс изсипа шепа просо в дланта ми. С изкривено от страх лице подадох ръка напред и предложих просото на Светкавица.

— Трябва да се видиш как изглеждаш сега — засмя се Джейс и поклати глава. — Много сладка.

Или смешна. Бузите ми пламнаха, когато Светкавица започна да души просото в дланта ми, но странно защо не искаше да яде.

— Тоя кон нещо се прави на капризен, а?

Джейс се усмихна и погали Гръмотевица със свободната си ръка.

— Мисля, че не бърза, защото те харесва. Иска да се наслади максимално на контакта с теб.

— Наистина ли? — усмихнах се и бавно вдигнах ръка да погаля муцуната му.

И докато кончето се радваше на близостта си с мен, се замислих как, по дяволите, се оказах на това място. Това не беше само запознанство с кончетата, не беше опознавателна екскурзия с цел социализиране с коне. Не беше без причина. Сега разбрах какво се опитваше да направи Джейс. Всичко започна от онзи разговор в джипа. За това как адреналинът от танците може да се замени с друг адреналин, с друго удоволствие. Може би точно това търсех.

Фактът, че дори бе мислил за това, че си бе направил труда да отдели това време за мен, ме трогна. Повече от онази открадната целувка преди година, повече от кратките случайни докосвания от време на време.

Кончето започна да яде от шепата ми. На гърлото ми застана бучка, но не беше страх. Беше нещо хубаво, голямо. Толкова голямо, че не можех да го преглътна. Не знаех защо Джейс правеше това за мен. Да, ние бяхме приятели… от известно време. Когато бе идвал да се вижда с Кам, той бе идвал и заради мен, но това ми се струваше повече от приятелска постъпка.

Но пък какво ли разбирах аз от приятелство?

Стоях до кончето, сухият вятър се блъскаше в кожата ми, но не ме спасяваше от лепкавата влага. И точно в онзи миг разбрах с такава прозрачност и яснота, че това беше само приятелство и че аз всъщност… нямах други приятели. Защото ако Сейди или някой от балетното студио ми бяха истински приятели, те щяха да се обаждат, независимо че вече нямахме обща цел. Не само завистта и горчивината ни разделяха. Без танците, от тези контакти не остана нищо. Празно. Преглътнах огнената топка в гърлото си.

— Наистина ли е като да летиш?

Джейс ме погледна и кимна с глава.

— Наистина.

Преглътнах още веднъж, сякаш така исках да преглътна горчивите спомени, и се концентрирах върху Светкавица. Точно дояждаше последните зрънца просо. Наведох се и загребах още една шепа. Имаше нещо толкова успокояващо, толкова тихо, кротко, идилично… Фермата. Простичкото действие да загребеш шепа и да подадеш храна на кончето.

— Никак не е лошо. Никак — признах тихо.

— Знам. И ще става още по-добре, когато осъзнаеш какво означава думата „тук“ за теб.

Спомних си какво ми каза в джипа и захапах устна.

— Кога стана такъв мъдрец?

— Винаги съм бил много мъдър. Толкова мъдър, че понякога си мисля, че е проклятие.

Засмях се тихичко.

— Всъщност това е опит — продължи. — Мъдростта идва с опита. През цялото време съдбата ти хвърля в лицето неща, които не си очаквал, повярвай ми, Тес. Неща, които променят всичко в живота ти, променят живота ти, променят самия теб — какво си искал и какъв си искал да бъдеш. Неща, които те карат да направиш преоценка на всичко. И макар в началото да изглежда кофти… — замълча и се загледа в очите на кончето. — Да, дори и да е кофти в началото, понякога се оказва много по-хубаво отколкото си предполагал.

От начина по който говореше с такава яснота и разбиране, не се съмнявах, че това са думи на човек, който се е сблъсквал с неочакваното.

— Знаеш ли какво? — обади се след няколко минути. — Това, което Джейкъб каза в Бърлогата не е вярно.

Резкият обрат на разговора ме завари неподготвена. Погледнах към него, без да мърдам ръка, за да може кончето са се храни.

— Какво?

Неговото конче се бе нахранило и се отдалечи от нас. Джейс избърса длани в джинсите си. После се приближи до мен и започна вяло да гали Светкавица зад ухото.

— Знаеш за какво говоря, Тес. И знам защо си тръгна веднага.

Първата ми реакция бе да отричам, защото винаги е по-лесно да отречеш, отколкото да погледнеш истината в очите. Особено когато истината е… унизителна. Но Джейс винаги разбираше, когато лъжа. Ако започнех да отричам точно сега, щях да изглеждам глупаво.

— Не искам да говоря за това.

— Тес…

— Мога да живея щастливо като в приказките, ако не се налага да чувам името му и ако не се налага да мисля какво беше и какво преживях и ако не се налага да мисля…

Гласът ми се скърши. Беше толкова изненадващо за самата мен. Поех дълбоко въздух.

— Искам да забравя усещането… да си така… както бях аз.

— Но знаеш, че никога няма да забравиш — каза след миг тягостна тишина. — И трябва да проумееш, че Джейкъб не е прав. Това, което каза не е истина.

Въздъхнах и погледнах как кончето обира последните зрънца от дланта ми.

— Истина е.

— Не, не е.

— Е, аз бях едно тъпо момиче, което позволи на един мъж да я пребива от бой — засмях се и звукът от грозния ми смях раздра мембраната на ухото ми. — И почти съсипах живота на брат си, защото аз, не друг, а аз позволих да се стигне дотам. Повярвай ми, знам.

— Очевидно не знаеш нищо — каза, взе ръцете ми в своите и избърса праха от просото по дланите ми. — Не си съсипала ничий живот. Решението да намери онзи изрод и да го накаже беше негово, не твое. И не го обвинявам за това, което направи. Ако бях аз, повярвай ми, щях да натъпча шибаното лайно в земята.

Обърнах рязко поглед към него и това, което видях в искрящите му очи, беше прямота и искреност.

— Не, Джейс, не би направил такова нещо.

— Така ли? — попита провокативно. — Разбира се, че бих. И знаеш ли какво? Колкото и нелогично и неправилно да ти звучи, това би бил моят избор. Както Кам направи своя. Не е и никога не е било по твоя вина. Независимо какво е станало между теб и онзи… сплескан пенис. — Буквално изплю последните думи. — Това, което се случи на Деня на благодарността не е по твоя вина.

Погледнах го в очите и… Господи, колко исках да му вярвам!

Тежестта на тази вина бе много по-непоносима от тежестта за евентуално прецаканото ми бъдеще. Въпреки че с времето една голяма част от нея падна от раменете ми, все още тежеше. Сведох глава и проследих отдалечаващото се конче. Сега, когато почти не му обръщахме внимание, то се присъедини към Гръмотевица. Джейс не пускаше ръцете ми. Пръстите му се увиха около китките ми.

— И не си била тъпа. Нито глупава.

Вдигнах поглед към него и потиснах внезапно напушилия ме смях.

— Добре, но защо ми казваш всичко това? Опитваш се да ме накараш да се почувствам по-добре?

— Защото е вярно. — Присви устни, и лицето му сега изглеждаше съвсем различно — прелестните му черти се размиваха от загриженост и тревога. — На колко години беше, когато започна да излизаш с това момче?

Свих рамене. Никак не бързах да отговоря.

— На колко, Тес? — Тонът му бе почти заканителен.

Поклатих глава и се опитах да се изплъзна от хватката на здравите му ръце, но той стисна по-настоятелно. Целият този разговор ме караше да избягам и да се скрия под огромните бали сено зад нас.

— Бях на четиринайсет, когато започнах да излизам с него. Лятото преди първата година в гимназията. Доволен ли си от отговора?

Не, не изглеждаше доволен.

— Била си много малка.

Пръстите ми безпомощно се свиха навътре.

— Бях, да, но той…

— Той не те е удрял тогава, нали? — попита толкова директно, че лицето ми се изкриви от болка. Чертите му веднага омекнаха. — Кога те удари за първи път?

О, това не може да се забрави. Споменът беше толкова пресен, непокътнат от времето.

— Точно бях навършила шестнайсет. Стъпих върху новите му маратонки. Без да искам.

Джейс обърна глава настрани. Мускулът на челюстта му трепереше. Почти десет месеца минаха между първия и последния път, когато ме удари. Десет месеца криех синините. Десет месеца се чудех какво съм направила и къде съм сгрешила, за да заслужа това. Десет месеца, в които не исках никога, никога да се случва отново.

— Дори на шестнайсет си била много млада. Ти и сега си много млада — каза след дълга пауза. Гласът му бе равен, но крайно напрегнат. — Не мога да си представя какво си преживяла, Тес, но ти си била дете. Не си била глупава. Била си дете. И си била изплашена.

Бучката в гърлото ми се превърна в стегнат възел. Със сподавен глас казах:

— Мислех, че съм виновна.

— Не, не си — очите му блеснаха мълниеносно сиви. — Моля те, кажи ми, че разбираш, че не си виновна.

— Знам — замигах бързо и прочистих гърлото си. — Това, което стана… не за това съм виновна, а за това, че не казах.

— Тес…

— Разбирам какво ми казваш, но трябваше да кажа на някого. Не можеш да не се съгласиш. Мълчанието не е никакво шибано злато, не е и никакво положително качество. Мълчанието е зараза, болест. Рак, който те изяжда и изсмуква мозъка ти. Сега вече знам. Но тогава… — Гласът ми трепереше. Помислих си за Деби. — А сега… сега е различно.

— Да, различно е. Но не си била тъпа, не си била виновна. И понеже го казвам аз, значи е така. Край на дискусията.

— Край на дискусията?

Той кимна и устните му се извиха в усмивка. Само в едно ъгълче, разбира се.

— Думата ми е закон.

— Да бе, да.

Усмивката му ставаше все по-широка. После нежно дръпна ръката ми. Очите му грейнаха с мека сива топлина.

— Осмеляваш се да поставяш под съмнение думата и авторитета ми?

Засмях се. Стори ми се удивително и странно, че мога да се смея след такъв сериозен разговор.

— Нямаш никаква дума и никакъв авторитет.

— О, не, авторитетът ми е тук и съвсем на място, само че е под прикритие и изобщо не подозираш, че го има. Дори не усещаш как действа.

Завъртях очи, но истината е, че болката от предишния разговор изчезваше. Разбирах, че това, което казваше, имаше стойност, имаше логика и наистина действаше. Макар че ми бе трудно да приема факта, че вината не е била в мен, тези думи от неговата уста звучаха честно, откровено и убедително. Не можех да не му вярвам. А това означаваше толкова много за мен. Ужасно много.

— Какво ще кажеш за срещата за опознаване? — попита и сякаш изведнъж черният облак премина и слънцето се показа. Бяхме пак на стабилна почва. — Не беше страшно, нали?

— Не — усмихнах се. — Никак не беше зле.

— Тогава другия път може да пояздиш? Светкавицата?

Стомахът ми направи салто.

— А… ами…

— Ще бъда с теб — добави и сведе глава. — През цялото време.

Представих си как седя в скута му, ръцете му около кръста ми, как ме притиска здраво, и… ми стана много горещо. Трябваше да сложа на пауза порното в главата си, преди да е станало много разгорещено.

Смехът му изкънтя дълбоко, съблазнително и толкова секси! После направи крачка до мен. Върховете на гуменките ни пак опряха. Наложи се да извия врат нагоре, за да мога да го погледна в очите.

— Сигурен съм, че идеята ти харесва.

— Моля? — нацупих се. Много се надявах да докарам ядосано изражение на лицето си, но почти бях убедена, че изглеждам глупаво. — Не, бях се замислила за часа по музика утре. Нали започваме барок? Има страхотни неща, доста стимулиращи. Много се вълнувам.

Усмивката ми заигра лукаво.

— Не съм убеден, че това е причината за вълнението ти. Или по-скоро да го наречем емоционална възбуда.

— Причината не си и ти.

— Както кажеш. Обаче мислеше за мен.

Изсумтях. Или изквичах. Като прасе.

— Тъй ли! Не мисля така. Не мисля за теб. Никога.

— И никак не умееш да лъжеш.

— А ти имаш ужасно раздуто его. По-зле и от брат ми си, а това вече трябва да ти говори нещо.

— Можеш да си приказваш колкото си искаш. Всичко знам.

И тогава наведе глава и устните му докоснаха бузата ми.

— Виждаш ли? Цялата почервеня, а дори не съм направил нищо.

— От слънцето е — казах и направих крачка назад, преди да извърша някоя глупост. Като например да сграбча лицето му и да го подложа на сексуално насилие или нещо такова. — Май имам слънчев или топлинен удар.

Той почти се задави в смеха си.

— В момента слънцето е зад облаците.

— Ох, сякаш има някакво значение.

— Знаеш ли какво?

Килнах глава и зачаках да ми каже какво. Тая нагла и ужасно пленителна усмивка сякаш се бе залепила за лицето му.

— Това е много сладко.

— Кое е сладко? — Надявах се да не каже, че аз съм сладка, защото исках да ме вижда като нещо повече от един бонбон.

— Ти си сладка. — Улови кичура, който се вееше пред лицето ми и започна да си играе с него и да го усуква. Пръстите му докосваха врата ми, а аз се борех с първичния инстинкт да му се изплезя. — Това представление. Когато се преструваш, че не мислиш за мен през цялото време. Вероятно седиш в общежитието и по цял ден пишеш името ми на някой лист.

— О, господи — засмях се.

— И после си мечтаеш за мен и ме сънуваш, нали? Лежиш в леглото будна и…

Смехът ми го прекъсна. Замахнах към него със свободната си ръка, целех се право в гърдите му. Това, което казваше беше просто смешно. Е, без онази част с мечтанията и сънищата ми. Трябваше да си призная, че Джейс бе звездата в повечето от тях. Но ръката ми така и не достигна целта си. Успя да я хване със свободната си ръка още във въздуха. Поразителни рефлекси! Бях крайно впечатлена.

— Не е хубаво да удряш — не спираше да се усмихва. — Не е хубаво и да се заблуждаваш.

Гърдите ми горяха. Как така този разговор стана толкова труден? Зърната на гърдите ми леко настръхнаха. Надявах се да е от възмущение.

— Ти изобщо чуваш ли се какво говориш? Казваш ми, че съжаляваш, че си ме целунал и после очакваш да седя на леглото си и да пиша името ти един милион пъти и да си мисля за теб. Преживях го, приятелю.

Моментът, в който тези думи излязоха от устата ми и погледнах в очите му, осъзнах, че съм направила голяма грешка. Не знаех какво му минава през ума, но напрежението в сребристите му очи буквално и без преувеличение ме погълна. Как се стигна дотук? От безобидни игри и закачки и от потресаващо жалките ми и смешни опити да го излъжа… как се стигна до тук? Смехът изчезна от лицето му, изпари се.

— Никога не съм казвал, че съжалявам, че съм те целунал.

— Сигурна съм, че точно това каза.

Очите му горяха като живак.

— Сигурен съм, че не казах нищо такова.

Поклатих бавно глава. Не знаех какво да кажа, но беше много трудно да понеса тази ситуация между нас — объркана и конфузна.

— И не съжалявам, че те целунах.

Пулсът ми скочи тройно.

— Не съжаляваш?

— Не. — Погледна встрани, челюстта му бе здраво стисната. И после очите му се забиха в моите. — А трябва да съжалявам. Иска ми се да можех да съжалявам.

— Аз не съжалявам — прошепнах, преди да успея да се спра. — Не съжалявам за нищо.

Той не откъсваше очи от моите. Дланите му около китките ми потрепериха сякаш от спазъм. Обтегна ръцете си, и телата ни вече не бяха така близо. Мамка му, как не мога да си държа шибаната уста затворена!

— О, по дяволите, майната му на всичко. — Гласът му бе суров, дрезгав. За секунда ме залепи до себе си, сведе глава и устните му намериха моите. Едва сега започнах да разбирам какво се случва. Мозъкът ми работеше на супербавни обороти и изоставаше от събитията. Но… той ме целуваше. И тази целувка не беше мека, не беше нежна, не беше сладка. Беше като жигосване.

Ръцете му обвиха като в шушулка лицето ми, наклони главата ми назад, вдигнах се на пръсти и сложих длани върху гърдите му. С пръстите си усетих бесния, тежък пулс на сърцето му. Биеше по-бързо от моето. Дланите му се разпериха върху лицето ми. Мисля, че спря да диша.

Три години, цели три години харесвах този мъж, една година откакто ме целуна за първи път, и сега Джейс… о, господи… сега най-накрая ме целуваше.

Мозъкът ми в хаос, сетивата ми — във фунията на торнадото. Потреперих, когато захапа долната ми устна, така както направи с врата ми на пода в апартамента. Езикът му се стрелна напред и леко погали устните ми, след това ги разтвори грубо. Целувката му беше страстна. Вкусваше ме. Притежаваше ме. Поробваше ме. И в същото време ме освобождаваше. Тази целувка не беше като онази, откраднатата, преди година. Сега ме заля като водопад, прониза ме като трън на роза, удави ме в стона, изтръгнал се от гърдите му. Тази целувка ме изпи. Той ме изпи.

За секунда ми мина през ума какво би станало, ако баща му ни завари така, защото щеше да е наистина неловко, но когато ръцете му се плъзнаха по шията и раменете ми, забравих всичко. Да ни хванат? Що за глупост!

Сърцето ми се раздуваше като балон. Не бях сигурна, че може да поеме повече. Ръцете му стиснаха ханша ми и ме повдигна леко, без да откъсва устни от моите. Вече действах инстинктивно. Обвих крака около кръста му, заключих ръце около врата му, плъзнах пръсти в меките му къдрици.

И тогава той ме понесе. Нямах идея накъде. Не можех да повярвам колко е силен. Не можех да повярвам как езикът му се оплиташе в моя, как ръцете му бяха уловили като в чашка дупето ми и не се спъна нито веднъж.

Когато приклекна и усетих сламата под гърба си, беше като лудост, инжектирана във вените ми… Силното му тяло ме окова, като в клетка. Тънките стъбълца на сламата гъделичкаха ръцете ми, но устните му разтвориха моите, открадна дъха ми, приведе тяло над моето. Сламата потъна под тежестта ни. Бяхме като в люлка. Ръцете му се спуснаха към бедрата ми.

Не беше като онази нощ, когато беше пиян. И двамата знаехме, че този път е напълно наясно какво прави. И двамата бяхме тук. Най-меките и деликатни части на тялото ми усещаха натиска на най-твърдите и не дотам деликатни части на неговото тяло, а това не ми оставяше много място за размисъл.

Усещах го. И когато раздвижи таза си, изскимтях от невероятното чувство, от острата сладка болка, от неговата пулсираща болка, споена с моята. Неговият отговор бе почти нечовешки стон, който разпали страстта ми още повече.

— О, мамка му! По дяволите! — стонът му се удари в подпухналите ми устни. — О, мамка му, Тес! Аз…

Устните му се разтопиха върху моите, но този път в целувката му имаше нещо по-дълбоко, тежко и бавно. Почти нежно. Мисля, че ръката му трепереше, когато ме прегърна отново през кръста ми, и се мушна под потника ми. Обаче бях повече от сигурна, че моите ръце треперят, докато галех косата му. Грубата мазолеста длан се притисна към корема ми, погали пъпа ми. Надигнах тялото си към него, притисках се. Исках още, повече, много повече.

В този момент сякаш нищо не съществуваше извън нас, извън тази целувка, извън изумителния му вкус и начина, по който тялото ми го възприемаше. Бих направила всичко, до края.

Във ферма.

До обор.

В сламата.

Устните ни се разделиха и веднага усетих болезнената им липса. Изскимтях недоволно. Дрезгавият му, натежал от желание смях заби стрели, копия, даже дартс стрелички във вените ми. Но веднага след това устата му бе върху шията ми, където устните му направиха огнена пътечка надолу. Изметнах глава назад да ми дам достъп. И той си го взе.

Целуваше чувствителното местенце под брадичката ми. Устните му успокояваха ожулването от двудневната му брада. Цялото тяло ме болеше, страдаше… за него, за повече.

И тогава, като през тунел чух ръмженето на кола. Първата ми мисъл бе, че си въобразявам. Надявах се, молех се да си въобразявам. Но с всяка изминала секунда шумът от мотора се приближаваше. Джейс подскочи и направи крачка назад. Горещият до преди малко вятър сега ми се струваше леден. Огледах го с размътено съзнание и зрение. Тениската и косата му бяха в слама. Имаше и по деликатните косъмчета на ръцете. Дълго не успях да откъсна поглед от издутината под пъпа му, и чак когато започнах да идвам на себе си, и се погледнах. Потникът ми бе напъхан под сутиена.

Колата зави по пътя, видях червено петно между царевичните стръкове. Все още съзнанието ми не можеше да догони събитията. Ето защо бях напълно неподготвена, когато Джейс се приближи, подаде ми ръка и ме вдигна на крака. Олюлях се и за малко да преместя цялото си тегло върху болния крак, но той ме хвана навреме и ме задържа. Бях задъхана, сякаш досега бях танцувала няколко часа на сцената.

— По дяволите, Тес… — Започна да оправя потника ми, а аз стоях като малоумна. — Това…

Колата паркира до джипа му, вратата се отвори и една мъничка фигурка се подаде и подскочи навън. Чу се тънък женски глас.

— Джейс?

Брат му се втурна към конете.

— Джейс!

Бях застинала на място. Знаех, че съм цялата в слама и че кожата ми е пламнала. Слънчевият удар в комбинация с топлинен в крайна сметка се оказа доста близо до истината.

Погледнах го с луда паника.

— Съжалявам. Това не биваше да се случва — каза, обърна се и тръгна.