Джей Лин
Бъди с мен (24)

Двайсет и четвърта глава

Той ме обичаше. Тези нашепнати думи пулсираха в тялото ми, а съзнанието ми не спираше да си ги повтаря. Отново и отново.

Той ме обичаше. И всичко това бе като сбъдната мечта, като щастлив край на романтичен роман. Момчето, след което тичах години наред, момчето, в което бях влюбена от години, ме обичаше. И това беше любов, която те прави щастлив, която разцъфтява в теб, а не като онази другата любов, от която само боли и която те унищожава. Точно това видях между Кам и Ейвъри, но вече нямаше защо да им завиждам, защото и аз имах такава любов.

Треперещите ми ръце се плъзнаха по тялото му, мускулите му се отпускаха под допира ми. Дишането му бавно се възвръщаше към нормалното.

— И аз те обичам — прошепнах, усмихвайки се.

Ръцете, които държаха дупето ми, бавно се отпуснаха и после се преместиха върху хълбока ми. Той леко ме повдигна и ме сложи да седна до него, целуна челото ми и каза:

— Веднага се връщам.

Затворих очи и с въздишка се свих на топка. Джейс изчезна в банята и когато се върна в стаята, загаси лампата. После се качи на леглото до мен и прегърна ме нежно.

Не каза нищо, но и така беше добре, защото вече беше казал всичко, което исках да чуя.

Беше топло и уютно и усещах как сънят притискаше клепачите ми. Усмихвах се щастлива и доволна като котка, която е изяла цяло ято канарчета.

Ръцете на Джейс ме топлеха и унасяха като приспивна песен и изгонваха мрака от изминалите събития далеч от мен, поне засега.

Не знам колко бях спала, но изведнъж усетих, че топлинката изчезна. Студът прекъсна щастливия ми спокоен сън без сънища. Отворих очи и започнах да мигам в мрака. Контурите на предметите в спалнята полека изплуваха от черното и станаха по-ясни. Протегнах ръка. Джейс не беше там.

Обърнах се по гръб все още унесена в летаргията на съня. Ръката ми все така опипваше празното място до мен. Джейс седеше на ъгъла на леглото с глава, отпусната в облакътените на коленете му ръце. Тревогата ме разсъни окончателно. Седнах.

— Добре ли си?

Той обърна глава към мен, сякаш стреснат от дълбок размисъл. Очите му изглеждаха много тъмни, дори черни.

— Да… просто… забравих да свърша нещо.

Гледах как се изправя, после как се наведе и взе джинсите си от пода, обу ги и вдигна ципа. Не закопча горното копче. Бях леко объркана.

— Трябва да се върна в къщата, не съм си взел нещата за лекции за утре.

— Добре. Можем да излезем рано и да минем да ти ги вземем. Няма нуж…

— Няма проблем. — Наведе се бързо, целуна ме по бузата и се отдръпна. — Ще заключа, за да не ставаш. Можеш да поспиш още няколко часа. Ще те взема около осем и половина.

Кимнах и изведнъж ми стана много студено. Студът идваше отвътре.

— Добре.

И той тръгна към вратата, обърна се и ме погледна. Едва различавах чертите му.

— Тес…

Въздухът изведнъж не ми достигна. Той като че сведе глава и чух как въздъхна дълбоко.

— Благодаря ти за тази нощ.

Благодаря ти за тази нощ?

Бях толкова шокирана, сякаш ме бе нокаутирал. Едва успях да отворя уста да кажа нещо, но той вече беше извън входната врата.

Благодареше ми? Не че имаше нещо лошо да ми благодари, но не беше ли супер странно да каже такова нещо, особено след като преди няколко часа ми беше казал, че ме обича? Стомахът ми се сви, усука се на възел и ми се догади. Минутите се превръщаха в часове. Седях в леглото и гледах в нищото, докато бледата синя светлина започна да пълзи по пода и да прогонва нощта.

Всичко е наред, казвах си. Не трябваше да търся никакъв подтекст в неговото внезапно… какво? Напускане? Каза, че е забравил да си вземе нещата за лекции и това е. Нямаше нищо друго. Но защо не ми каза, че ме обича преди да тръгне? Стиснах очи и отчаяно се борех да не обръщам внимание на съмнението и несигурността, които пропълзяха в съзнанието ми.

След това, което се случи снощи… легнахме си и всичко беше наред. Не можех да си позволя да мисля друго, защото… разтърсих ожесточено глава и не спрях, докато не усетих силна болка във врата си. Трябваше да е наред!

След няколко часа Джейс дойде да ме вземе за лекции. Беше мълчалив. Аз също. Не успях да заспя повече след като си тръгна и когато се качих в джипа, бях пълна развалина. Когато ме остави пред Уайтхол, си бяхме разменили не повече от пет думи.

Нещо не беше наред. Съвсем не беше наред.

Но тази тревога бързо мина на втори план в мига, в който влязох в сградата на крилото. Хората ме гледаха. И не защото бях на патерици. Бяха се събрали на групички от по двама-трима. Някои само гледаха, други си шепнеха.

— Тя я намери.

Докато стигна до залата по история, го чух поне още пет пъти.

— Изглеждаш като лайно — каза Кала и ме огледа загрижено.

— Благодаря — измънках.

Тя мушна един паднал рус кичур зад ухото си и тревогата й стана почти осезаема.

— Извинявай. Не исках да звуча като кучка. Добре ли си?

Не, не бях добре. И причините бяха около един милиард.

— Всички ме гледат.

Тя се огледа из залата. Няколко души се бяха обърнали и най-безсрамно ме гледаха още от момента, в който седнах.

— Никой не те гледа.

Погледнах я безизразно.

— Благодаря за усилията да ме накараш да се почувствам по-добре, но всички ме гледат сякаш съм някаква атракция от света на мъртвите.

Тя присви очи към момчетата пред нас и те веднага се обърнаха напред.

— Не им обръщай внимание — каза. — Само така ще спрат да гледат. Или в крайна сметка на теб ще спре да ти пука. Повярвай ми, знам.

Кимнах и наистина се опитах да не им обръщам внимание. Нямаше нищо вълнуващо в това, което ми се случи, но пък и какво вълнуващо имаше в автомобилните катастрофи по магистралите, че всички намаляваха и извъртаха вратове, за да гледат.

— Е, как е днес дяволски красивият Джейс? — попита Кала, когато излизахме от лекцията по история. Без да иска навлезе в тема, за която дори не смеех да мисля.

— Не знам — признах и здраво стиснах патериците. Идеше ми да ги запратя към преминаващите коли с най-вулгарната псувня, която знаех. — Беше в някакво криво настроение тази сутрин. И странно мълчалив.

Тя завъртя очи:

— Колко познато! Всички момчета са така. Обвиняват ни в предменструален синдром, но настроението им се променя по-често от това на бременна жена.

Успяхме да стигнем до спирката на автобуса. Никой не ни гледаше. Огледах се и… толкова много исках да кажа на някого!

— Но снощи правихме секс — казах тихо. Устните й образуваха огромно обло О. — Беше ни за първи път. И преди да питаш, веднага ти казвам — да, беше великолепно. Абсолютно нечовешки зашеметяващо. Но когато се събудих по някое време през нощта, той седеше на ръба на леглото и каза, че имал да си взема нещо от тях и си тръгна. И тази сутрин, когато ме взе с колата, почти не проговори.

Тя затвори уста, замисли се и попита:

— Да не би да сте спорили?

— Не, напротив.

— Може би наистина е трябвало да вземе нещо от стаята си или пък да е бил в най-обикновено лошо настроение — каза Кала след малко. — Но каквато и да е причината, просто го попитай какво става. Така е най-добре вместо да се измъчваш и да се тормозиш излишно. Имаш достатъчно други притеснения.

Кала беше права, но нещо в думите й ме наведе на мисълта, че по-скоро се опитваше да убеди себе си отколкото мен и стомахът ми продължи да се върти и усуква от притеснение. Трябваше да го попитам. При първа възможност щях да го попитам дали е добре и той щеше да ми каже, че всичко е наред и щях да се чувствам като още по-голям идиот, затова че правех от мухата слон.

Уви, когато се появи за музика, настроението му беше същото. Каза здрасти на Кала, усмихна ми се и се загледа напред, сякаш професорът говореше някакви крайно интересни неща и Джейс наистина се интересуваше от всяка дума, което беше пълна глупост, защото никой в цялата зала не разбираше нищо от лекцията. И когато ми се усмихна, усмивката изобщо не бе искрена. Това не беше усмивка. Това беше някаква грешка. Напомни ми на усмивката на доктор Морган, на усмивката на полицая, когато се опитваше да ме избута от кабинета си, за да се отърве по-бързо от мен.

Дланите ми се потяха. Химикалът се изплъзваше от ръцете ми. През цялата лекция надрасках едно или две изречения.

Казах довиждане на Кала и закуцуках към джипа му. Той носеше чантата ми, както всеки път. Сложи я в краката ми, за да мога после да я взема по-лесно. Но розовата кутийка… я нямаше. С натежало сърце наблюдавах как минава пред колата. Сивата му плетена шапка бе издърпана ниско под ушите и косата му не се виждаше, само няколко косъмчета се развяваха тук-там. Когато седна и затвори вратата, аз се обърнах към него и огледах лицето му. Зъбите му бяха здраво стиснати. Стомахът ми се обърна. Устата ми беше суха. Даде заден и тръгнахме по шосето. Пръсках се от тревога и през цялото време, докато търсехме място за паркиране до Бърд Сентър, събирах смелост да го попитам. Стиснах здраво дланите се една в друга.

— Наред ли е всичко?

Джейс изключи двигателя и извади ключовете. Облегна се и прокара ръка по шапката си. Мускулите ми отказваха да се движат. Секундите болезнено отекваха в тишината.

— Не — каза най-накрая. Каза го толкова тихо, че в един момент реших, че не съм го чула правилно. — Всичко е… Нищо не е наред.

Отворих уста, но когато обърна глава и ме погледна, това което исках да кажа не успях да изрека. О, щеше да е лошо, много лошо. От напрежение не усещах нищо.

— Не знам как да ти го кажа… — Стисна устни, а в гърлото ми се настани горяща болка. — Съжалявам.

— Съжаляваш? — изграчих. — За кое съжаляваш?

Не, не е възможно да съжалява за това, което се случи между нас. Не, няма начин, никакъв начин. Това е абсурдно!

Той извърна поглед и наклони глава настрани.

— Това е… твърде много.

Премигнах бавно и помислих, че нещо не съм разбрала както трябва. Аз ли бях пропуснала началото на този разговор?

— Кое е много?

— Това — каза някак насила и вдигна ръце да посочи към… нищото. — Всичко това е прекалено много. Ти и аз.

Ноктите ми се забиваха в дланите и оставиха кървави следи.

— Не… не разбирам! — Думите ми звучаха слаби, жалки, нищожни дори за моите собствени уши. Кръвта се оттече от лицето ми. — Какво става?

— Прекалено много е — затвори очи. Лицето му се изопна, чертите му се изостриха. — Прекалено много, прекалено скоро.

— Кое? Ние? Искаш да кажеш, че избързваме? — Дали наистина мислеше така, защото бяхме правили секс? Това звучеше направо смешно за човек с неговата репутация. Доколкото бях разбрала, той искаше да направи всичко по най-добрия начин и снощи беше по подходящия начин. — Можем да намалим темпото, ако мислиш, че така ще е по-добре.

— Не мога да го направя — прекъсна ме той и отвори очи. — Прекалено е сериозно и аз мислех, че съм готов, но не съм.

Не бил готов? Какво, за бога, го спираше? Да, знаех за Джак и че това можеше да повлияе на бъдещето му, но когато се насилих да поема въздух и когато го погледнах, разбрах — не ставаше дума за мен и него, за нас, не ставаше дума и за Джак. Това, което го спираше беше майката на Джак.

— Това е заради нея, нали? Ти все още…

— Няма да говоря за нея — каза ядно и нещо в гърдите ме опари, тялото ми сякаш се разкъсваше на две с всяка негова дума. — Не искам нищо сериозно. Не и сега. Джак е прекалено малък, трябва да се съсредоточа върху завършването си, трябва да си намеря работа и да помогна на родителите си да отгледат Джак.

— И аз не влизам в картинката?

Тъмните му очи докоснаха моите, но само за секунда.

— Не, защото не мога да го направя. — Челюстите му изпукаха и после тръсна решително глава. — Съжалявам. Моля те да разбереш, че никога не съм искал да те нараня, не исках да стане така. Моля те, трябва да ми повярваш.

Гърдите ми се повдигнаха от ужасната болка. Сякаш бе разтворил гръдния ми кош и бе бръкнал с юмрук право вътре и бе стиснал и смачкал дробовете ми като лист хартия. Изгаряща болка засмъдя в очите ми. Опитах се да се успокоя, но паренето беше безмилостно. Това не беше никакъв сън.

— Знам, че те засегнах и ужасно много съжалявам. — Погледнах го и тялото му се изопна. Пукнатината продължи да пори тялото ми. — Ще те вземам за лекции и ще те карам на обяд. Не искам да се тревожиш за това.

Притиснах се до вратата, сякаш едва сега думите му започваха да си пробиват път през ада на шока и да пълзят към съзнанието ми. Подът, седалката, всичко под мен изчезна. Опитах се да спра горещите сълзи.

— Нека повторя, за да съм сигурна, че съм разбрала правилно. Не искаш да си ми гадже, но искаш да си ми шофьор, така ли?

— Искам да бъда твой приятел, Тес, не твой шофьор.

Дишах учестено и обърнах глава напред. Мислите ми препускаха, стомахът ме болеше. Кожата ми беше станала суха и изопната, като кожа на барабан.

— Съжалявам…

— Престани да повтаряш едно и също! — Една сълза избяга и се затъркаля по лицето ми. Избърсах я ядно. — Просто спри да се извиняваш, защото така става много по-зле.

Той не каза нищо, само кимна с разбиране. Ръцете ми трепереха, наведох се да взема чантата си и хванах дръжката на вратата. Не се опита да ме спре, но искаше да стане да ми подаде патериците.

— Не — казах с пресипнал глас. — Не искам помощта ти.

Джейс застина на мястото си, ноздрите му се разшириха.

— Но аз искам да ти помагам, Тес, искам ние…

— Да бъдем приятели? — изсмях се сподавено. — Ти сериозно ли си го мислиш?

Да, сериозно си го мислеше.

Това беше такъв абсурд, че дори не си струваше труда да се обмисля. С това ли се изчерпваше дълбочината на чувствата му към мен?

— Не можем да бъдем приятели. Аз не мога. Защото аз те обичам, а ти ме нарани.

Лицето му се сви болезнено, но не ми стана по-добре. Докато се опитвах да разделя патериците, политнах леко назад и изтървах чантата си.

— Тес! — извика и отвори вратата. — За бога, нека ти помогна!

Изпсувах тихо, наведох се и през сълзи успях да хвана чантата си. Изправих се и я метнах през рамото си. Той вече седеше пред мен и ми подаваше патериците. Изскубнах ги от ръцете му. Треперех.

— Иска ми се да беше решил, че ти идва прекалено много преди да кажем на брат ми — Гласът ми се прекърши и колкото и да исках да се контролирам, изплаках, докато отстъпвах назад. — Ще ми се да беше разбрал, че съм ти в повече преди да се любим!

Той отстъпи назад. Устните му се разтвориха. Обърнах се и без да го погледна повече, закуцах напред и далеч от джипа.

Не, не можех да отида в Бърлогата, защото не исках да се изправя лице в лице с Кам и Ейвъри. Блъсках патериците в земята и вървях към пейката пред Нути. Трябваше да запазя разсъдъка си и трябваше да се успокоя, защото не можех да си позволя да откача на публично място — това щеше само да ме накара да се чувствам още по-унизена. Господи, Кам щеше да превърти! Щеше… Гуменият накрайник на едната патерица падна и едва не се размазах на тротоара. Побесняла, полудяла от един милион други емоции, опитах да балансирам теглото си на двата си крака и набутах патериците в близката кофа за боклук. Стърчаха като два дървени крака. Момиче и момче минаха покрай мен и ме изгледаха странно. Не им обърнах внимание. Закуцах към празната пейка.

Докато се довлека до пейката, коляното ми вече пулсираше, но болката беше нищо в сравнение с това, което ме изгаряше отвътре. Забих лакти в бедрата си и опрях глава в длани. Стиснах очи и се опитах да спра сълзите, които заплашваха да ме ослепят.

Какво се случи?

Джейс се бе държал толкова галантно, толкова мило, идеалният мъж. И снощи… беше едно от най-невероятните изживявания в живота ми. Не се бяхме чукали, не беше секс. Бяхме правили любов. Направихме го в подходящия момент, но…

Господи, защо бях такава глупачка? Защо бях приела за истина думи, казани в момент на страст. Защо изобщо подех инициативата?

За първи път в живота си се чувствах толкова малка и глупава. След две седмици щях да стана на деветнайсет и изведнъж ми се стори, че съм прекалено млада и в същото време ужасно стара.

Внезапен студен вятър се появи отнякъде и косата ми изплющя през лицето. Потръпнах, но почти не обръщах внимание на студения октомврийски ден. Вкарах пръсти в оплетената си като кълчища коса. Раменете и ръцете ми трепереха, сълзите започнаха да се процеждат през миглите ми.

Не знам колко време съм седяла там, но все повече пропадах. Нямаше начин да стигна за следобедните лекции. Извадих телефона си и пуснах съобщение на Кала с молба да дойде да ме вземе и да ме закара до нас. Тя веднага ми писа, че идва до минутки, след което пуснах телефона в чантата си. Поех въздух и издишах много бавно. Погледнах с насълзени очи към тревата и тогава се вцепених от ужас. Под едно от ниските дървета на тротоара видях Ерик.

Гледаше право в мен. Отблъсна се от дървото и бързо закрачи към мен. По гръбнака ми полазиха милион мравки. Последният човек, когото исках да видя днес, човекът когото подозирах в убийство, вървеше към мен. Изглеждаше зле, много зле. Винаги поддържаната му коса сега беше рошава, лицето му беше бледо.

— Казала си на полицията, че съм бил с Деби преди тя да… да… умре.

Премигнах няколко пъти, облегнах се назад и се опитах да си събера мислите за разговор, какъвто не исках да водя за нищо на света.

— Казах им за розовия шал и…

— Не съм ходил там. Тя скъса с мен, което със сигурност ти е казала и предполагам си много щастлива от резултата! — Той се наведе и ме погледна право в очите. Беше толкова близо, че можех да преброя миглите му. — И си им казала, че съм я удрял. Знаеш, че това не е вярно.

Не, не му вярвах. Лъжеше!

— Така че ако искаш да нямаш проблеми, дръж си шибаната уста затворена.