Джей Лин
Бъди с мен (1)

Първа глава

Този сладък чай щеше да ме убие. Не защото количеството на захарта беше достатъчно, за да те докара до диабетична кома. Не и защото брат ми почти причини верижна катастрофа и масови задръствания, след като се опита да направи обратен завой с камиона и едва не го обърна. Не и защото това стана, след като получи съобщение, което съдържаше две думи:

Сладък. Чай.

Не, не беше заради това. Изпратената по телефона молба за сладък чай ме водеше право към Джейс Уинстед — основният персонаж в мечтите, бляновете и фантазиите на всяко момиче. Аз бях една от тях. И сега щях да го видя за първи път извън колежа.

И то в присъствието на брат ми.

О, Пресвета Дево, заформяше се крайно конфузна ситуация.

Защо? Какво му щукна на тоя мой брат да го пита дали имал нужда от нещо, докато сме в района? Кам трябваше да ме разходи и да ми покаже какво има из града, въпреки че не бях много сигурна дали щях да видя нещо по-различно от това, което вече бях видяла. Кълна се, имах чувството, че ако видех още един стриптийз бар, щях удуша някого.

Кам ми хвърли един поглед и увеличи скоростта по черния път, по който карахме от известно време. Шосе номер 9 отдавна остана зад гърба ни. Погледът му се стрелна от лицето ми към топлия чай, който стисках.

— Тереза, не знам дали ти е известно, но има едно такова нещо в колата, което служи именно за тази цел — да сложиш чаша с гореща напитка в него, а не да я стискаш.

— Няма проблем — поклатих глава. Ще я държа.

— Добрееее, както кажеш — отговори провлечено и обърна поглед напред.

Държах се като слабоумна, а трябваше да се държа хладнокръвно. Последното нещо, от което се нуждаех, беше Кам да разбере защо се държа идиот, при това на крек.

— Мислех, че Джейс живее горе до колежа.

И това звучи ли като обикновен въпрос на незаинтересован човек? Почти съм сигурна, че на няколко пъти гласът ми трепереше, докато задавах съвсем невинния си въпрос.

— Така е, но прекарва по-голямата част от времето си в семейната ферма. — Кам намали и направи остър завой надясно. Чаят едва не излетя през прозореца, но го стиснах толкова силно, сякаш се опитвах да удуша чашата. — Помниш Джак, нали?

Разбира се, че помнех Джак. Джейс имаше петгодишен брат Джак, и го обичаше повече от всичко на света. С настървена отдаденост започнах да си спомням всичко, което знаех за Джейс. Така както феновете на Джъстин Бийбър мислят за него. Колкото и неловко и смущаващо да звучи, тайно от всички, без никой да заподозре, без самият той да заподозре, Джейс се бе превърнал в нещо много важно в живота ми, в единственото и най-важно нещо. И така цели три години.

Приятел.

Ангелът-спасител на брат ми.

Мъжът, когото харесвах.

Но преди една година, точно в началото на последната си година в гимназията, Кам се прибра у дома и доведе Джейс. И тогава вече Джейс се превърна в нещо много по-сложно, нещо за което хем исках да забравя, да изтрия завинаги сякаш никога не се е появявало и случвало в живота ми, хем в нещо, в което се бях вкопчила с все сила. Исках да пазя спомена за устните му, впити в моите, за ръцете му, докосващи тялото ми, за онзи глас, който изричаше името ми — сякаш изпитваше нечовешка болка.

О, боже!

Бузите ми пламнаха. Слънчевите очила едва ли прикриваха смущението ми. Обърнах поглед към прозореца. Искаше ми се да го сваля и да си подам главата навън, за да ми се проветри мозъка. Ако Кам разбереше по някакъв начин, че Джейс ме е целувал, щеше да го заколи, да го нареже на парчета и да зарови остатъка от трупа му до някой черен път.

Като този.

А това не биваше да се случва.

Мозъкът ми беше напълно изветрял, не можех да се сетя какво да кажа, каква тема на разговор да подхвана, само и само да не мисля за него. Стените на чашата бяха хлъзгави от потта ми и все по-трудно успявах да я задържа. Можех да попитам Кам за Ейвъри и това най-вероятно щеше да свърши работа, защото той обичаше да говори за нея. Можех да го попитам нещо за лекциите му или пък за тренировките му за квалификациите на пролет. Можех, но не го направих. Защото единственото, за което мислех, беше, че най-накрая ще се видя с Джейс и че сега вече няма да има къде да бяга.

Защото точно това правеше цялата първа седмица от началото на лекциите в колежа. Гъстите дървета от двете страни на пътя започнаха да оредяват. Вече се виждаха просторни, зелени ливади. Кам зави по тесен черен път. Камионът подскачаше из дупките. Започна да ми се гади. Минахме покрай два кафяви стълба. Мрежата на оградата бе паднала на земята. Вляво имаше много малък знак: Уинстед — частна собственост. Веднага след нея — голямо поле с пшеница, но стръковете бяха сухи и пожълтели, сякаш й оставаха само няколко дни живот. Зад тях видях дървена ограда. Повечето от средните й дъски липсваха, но зад малкото останала ограда кротко пасяха няколко коня. Навсякъде се виждаха крави. Изглеждаха угоени и щастливи.

След малко видях стар обор. Полазиха ме тръпки — напомняше на обора от Голямото тексаско клане. На всичкото отгоре на покрива имаше един още по-страшен и злокобен ветропоказалец с форма на петел. На около двайсетина метра от обора се виждаше двуетажната къща. Стените, които явно някога са били бели, сега бяха сиви. По-голямата част от боята се бе отлюспила. Покривът бе скърпен на няколко места със син непромокаем найлон, а коминът сякаш щеше да падне всеки миг.

Покрай къщата бяха натрупани червени прашни тухли. Сякаш някой се бе захванал да оправя комина, но изведнъж му беше станало скучно и се беше отказал. Зад обора имаше гробище за стари коли, цяло море от ръждясали ламарини, прогнили камиони и коли.

Изправих се на седалката, меко казано, шокирана. Това ли беше фермата на Джейс? Все си бях представяла нещо по… от нашия век. Кам паркира на няколко метра от обора и загаси двигателя. Усетил шока ми, той бавно разкопча колана си и каза с въздишка:

— Родителите му имаха много сериозни проблеми преди няколко години. Едва сега успяват да си стъпят на краката. Джейс се опитва да им помага, но както сама виждаш…

Фермата имаше нужда от много повече. Помощта на Джейс едва ли би помогнала.

— Много е хубаво — казах.

Кам се засмя.

— Много мило от твоя страна да кажеш такова нещо.

Пръстите ми стиснаха чашата, сякаш да се защитя или оправдая за лъжата.

— Фермата е много… много е…

— Аха, да, много е…

После обърна бейзболната си шапка с козирката напред, за да предпази очите си от слънцето. Черната му коса щръкна изпод краищата. Отворих уста да кажа нещо, но периферното ми зрение улови някакво движение.

През вратата на обора изскочи миниатюрен трактор „Джон Диър“. Зад волана седеше малко момче и пищеше ентусиазирано. Пълничките му ръчички стискаха волана, черната му, гъста като кече коса блестеше под августовското слънце. Джейс буташе трактора отзад и макар че не можех да го чуя през затворените прозорци, почти съм сигурна, че издаваше звуци, наподобяващи бръмчене на двигател. Тракторът подскачаше по неравния чакъл, Джейс се смееше, а брат му крещеше:

— По-бързо, по-бързо!

Джейс се опита да укроти брат си, започна да бута трактора на зигзаг и накрая успя да го спре точно пред камиона, а Джак не спираше да пищи възторжено и да върти волана.

И тогава Джейс се изправи. И… Боже! Устата ми остана отворена и нямаше сила на света да я затвори. Нищо не можеше да ме накара да откъсна очи от тази красота.

Джейс беше гол до кръста, кожата му блестеше окъпана в ситни капки пот. Не бях сигурна от къде са корените на семейството му, но определено трябваше да има нещо испанско в кръвта му. Или ако не испанско, със сигурност нещо Средиземноморско, защото кожата му имаше естествен тен през цялата година.

Докато заобикаляше трактора, мускулите му правеха тези удивителни движения — свиваха се, движеха се като повърхността на леко развълнувано море. Гръдният му кош бе перфектно оформен, раменете — по-широки отколкото някога си бях представяла. Имаше мускули на човек, който по цял ден вдига бали сено. Мускулите на стомаха му се стягаха с всяка крачка. Абсолютно перфектно оформени.

Недосегаем.

Джинсите му бяха паднали ниско на таза. Прекалено ниско, безсрамно ниско. Зачудих се дали изобщо има нещо под избелелия деним. За първи път можех да се насладя на цялата му татуировка. Бях виждала части от нея над яката му, под ръкава на тениските му, но никога не я бях виждала цялата. Едва сега забелязах какво е. Масивната татуировка представляваше нещо като безкрайна плетеница, като огромен възел, който започваше от врата, въртеше се и се усукваше през лявото рамо и стигаше до средата на ръката му, където възелът се разделяше в два полукръга. Приличаха на змии, усукани и вплетени, обърнали очи една към друга.

Съвършената татуировка за него.

Топлина заля лицето ми, плъзна се по шията ми. Едва успях да вдигна поглед към лицето му. Устата ми беше суха. Като пустиня. Попивах с очи напрежението в сухожилията му и мускулите му, докато вдигаше Джак от седалката зад волана. После го подхвърли високо над главата си и го завъртя в кръг. Джак пищеше от удоволствие, а Джейс се смееше с пълно гърло.

Яйчниците ми станаха на омлет.

Кам отвори вратата на камиона, Джейс внимателно пусна Джак на земята и извика нещо на брат ми. Нямам представа какво му каза. После се изправи и сложи ръце на хълбоците си. Присви очи и се загледа в камиона. Джейс беше тотално опустошително красив. А такова нещо не може да се каже за много хора в реалния живот. Е, да, за знаменитости, за кинозвезди, за музиканти, да, но не и за обикновени хора.

Косата му беше наситено тъмнокафява с оранжевочервеникави оттенъци, разрошена. Къдриците му падаха около очите. Имаше скулесто лице. Устните му бяха плътни и сочни; някои хора биха платили доста пари за такива устни. Лека двудневна брадичка оформяше линията на челюстта му. Нямаше трапчинки като мен и Кам, но когато се усмихваше, имаше най-широката, най-пленителната усмивка, която някога бях виждала в живота си.

И сега се усмихваше.

О, не, не се усмихваше, а се опитваше да види зад стъклото. Главата му бе килната настрани и се взираше… в мен? С тая жажда в устата и не само там, отпих от сладкия му чай, без да откъсвам очи от нещо, което преценявах като една абсолютно хипотетична перспектива за правене на… бебета? Не че имах кой знае какъв опит в дейностите, които създаването на бебета обикновено и по традиция включва, но можех да се възползвам от малко тренировки. Кам се обади сърдито:

— Сестра ми, това е неговият чай!

— Съжалявам! — Изчервих се и сложих чашата в скута си. Не че имаше някакво значение, не че не си бяхме разменяли слюнка и преди. От другата страна на предното стъкло Джейс каза само с устни „Мамка му“, обърна се и тръгна. Пак ли щеше да бяга? О, по дяволите с това! Та нали сладкият му чай беше в мен? Разбързах се, разкопчах колана, отворих вратата. Чехълът ми падна, защото Кам настояваше да има селски камион, от онези, на които трябва да се качваш с помощта на стълба. Разстоянието до земята беше голямо, нещо което напълно забравих при така стеклите се обстоятелства.

А навремето бях грациозна. По дяволите, та аз бях танцьорка! Много добра. Най-добрата! Ходех на тренировки, имах баланс, за който повечето гимнастички ми завиждаха. Но това беше преди да скъсам сухожилие, преди онзи фатален скок, който сложи ако не край, то поне отложи за доста дълго време амбициите ми и замрази надеждите ми да стана професионална балерина. Мечтите ми, целите ми — всичко остана като замръзнал на пауза образ на телевизора.

И сега, след около няколко части от секундата щях да си забия мутрата в земята и вероятно да си напълня устата с трева и пръст. Опитах се да се хвана за вратата, но не успях. Щях да се приземя на слабия си крак, а той едва ли щеше да издържи теглото ми. Щях да падна и да се пребия, с врелия чай и всичко по главата. Пред Джейс.

Докато падах, се молех да падна по лице и да си напълня очите с прах, за да не се налага да виждам изражението на лицето му след тоя резил. И тогава две ръце се появиха отнякъде и ме хванаха за раменете. В един миг бях в хоризонтална летяща поза, в следващия бях във вертикално положение. Краката ми се подмятаха из въздуха като пипалца на комар, после се озовах здраво стъпила на земята, стиснала чашата с чай пред гърдите си.

— Боже мой! Ще си счупиш врата! — Един дълбок гърлен глас разтърси тялото ми и накара всеки косъм по него да настръхне. — Добре ли си? Бях повече от добре. Това беше най-интимният контакт с най-изящната мъжка гръд в света. Наблюдавах как една малка капчица пот се стича по тях и изчезва в деликатните косъмчета по корема му. А тези косъмчета образуваха малка пътечка, която се скриваше под колана на джинсите му.

Кам тичаше към нас и викаше притеснено:

— Нарани ли си крака, Тереза?

Не бях заставала толкова близо до Джейс повече от година, но той все така ухаеше прекрасно. На мъж. И със съвсем лек аромат на одеколон. Вдигнах поглед към него. Едва сега осъзнах, че очилата му са паднали. Гъсти черни мигли, прелестни очи със синкав оттенък. Когато видях тези очи за първи път, го бях попитала дали са истински. Тогава той се засмя и ми каза, че мога да бръкна в тях и да проверя сама. Но сега не се смееше.

Очите ни останаха приковани един в друг. Погледът му буквално изсмукваше въздуха от дробовете ми. Кожата ми пламна, сякаш цял ден бях седяла под изпепеляващото слънце. Преглътнах и се опитах да мисля.

— Това е сладкият ти чай.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Да не би да си си ударила главата? — попита Кам, застанал вече до нас. Бузите ми пламтяха.

— Не. Може би. Не знам.

Протегнах ръка и подадох чая с надежда усмивката ми да не изглежда прекалено шантава за ситуацията.

— Заповядай.

Джейс свали ръце от раменете ми и пое чая. Искаше ми се да плисна тая сладка отрова в лицето му, защото ако я нямаше, сега може би все още щеше да ме държи в ръцете си.

— Благодаря. Сигурна ли си, че си добре?

— Да — измънках и забих поглед в земята. Очилата ми бяха до гумата на камиона.

Въздъхнах и ги вдигнах. Почистих ги от праха и си ги сложих. — Благодаря, че… ме хвана.

Той задържа погледа си върху мен за секунда и после се обърна към Джак, който бягаше към него и развяваше тениската му над главата си като знаме.

— Намерих я!

— Благодаря — каза и му подаде чая. После разроши косата му и за мое огромно съжаление скри това разкошно тяло под тениската си. Погледна към Кам и каза: — Не знаех, че Тереза е с теб.

Въпреки горещината, имах чувството че кожата ми се вледенява.

— Излязохме, за да й покажа града, да види кое къде е — обясни Кам и се усмихна с всичките си зъби към малкото кученце, което сега се присламчваше към мен. — Никога не е била по тези места.

Джейс кимна и си взе чая от ръцете на малкия. Предполагам Джак бе изпил поне половината през тези няколко секунди празни приказки. Джейс тръгна към обора. Даде ми свободно. Ей така, просто се обърна. Гърлото ми гореше. Защо не си оставих чая за мен?

— Ще дойдете ли с Ейвъри на партито тази вечер? — попита Джейс и отпи от чая си.

— Кой пропуска хавайско парти? — усмихна се Кам. Трапчинката му огря цялото му лице. — Имате ли нужда от помощ за подготовката?

Джейс поклати глава:

— Новите са натоварени с тази задача — каза и ме погледна. За секунда си помислих, че ще ме пита дали искам да дойда. — Трябва да свърша някои неща тук и се прибирам към града.

Разочароването ме ужили като зла оса и ужиленото започна да се надува и надига. Освен това гърлото ми гореше. Отворих уста да кажа нещо, но веднага я затворих. Какво можех да кажа пред брат ми?

Една дребна ръчичка задърпа тениската ми. Погледнах надолу. Сиви очи, очи като сърце, усмихнати.

— Здрасти — каза Джак.

Насила се усмихнах.

— Здравей.

— Красива си — каза той и премигна.

— Благодаря. — Засмях се. Да, това дете ми харесваше. — И ти си истински красавец.

— Знам. — Усмивка озари лицето му.

Засмях се. За втори път. Няма съмнение — това дете беше копие на брат си.

— Добре, стига вече, Казанова — каза Джейс, изпи последната глътка чай и метна чашата в кофата за боклук. — Стига си свалял момичето.

Джак не му обърна никакво внимание.

— Аз съм Джак — каза и протегна ръка.

— Аз съм Тереза. Сестра съм на Кам.

Джак ме подкани с пръст да се наведа и прошепна в ухото ми:

— Кам не знае как се оседлава кон.

Погледнах към момчетата. Говореха за партито, но Джейс не откъсваше очи от нас. Погледите ни се сблъскаха, като челна катастрофа на магистрала. Почти усетих удара, но както всеки път откакто пристигнах в Шепърд, той извърна поглед. И как го правеше само! Със завидна изумителна бързина. Гняв и болка стиснаха гърдите ми. Обърнах се към Джак.

— Искаш ли да ти кажа една тайна?

— Да! — каза и се усмихна сърцато.

— И аз не знам как се оседлава кон. И никога не съм яздила.

Очите му се разшириха. Като две луни.

— Джейс! Тя никога не е яздила кон!

Е, ето къде замина и моята тайна. Джейс ме погледна, а аз успях само да свия рамене.

— Вярно е, конете ме плашат.

— Не би трябвало. Конете са много спокойни животни. Вероятно ще ти хареса.

— Трябва да й покажеш! — извика Джак, хукна към брат си и буквално увисна на джинсите му. — Можеш да я заучиш. Както заучи мен!

Сърцето ми подскочи няколко пъти. Първо при мисълта Джейс да ме научи на нещо и второ при ужаса да се кача на някои от тези динозаври. Има хора, които се страхуват от змии или паяци, или зомбита, или духове. Аз се страхувах от коне. И ми се струваше съвсем оправдан страх, като се има предвид, че могат да те сгазят до смърт.

— Казва се „научи“, а не „заучи“. Освен това съм сигурен, че Тес си има много по-приятни неща за правене.

Тес. Едва поех въздух. Така ми казваше преди. Единственият човек, който ми казваше Тес, но честно, нямах нищо против. Докато Джак настояваше да разбере защо съм го излъгала, че името ми е Тереза, а не Тес, и докато Джейс му обясняваше, че Тес е съкратено от Тереза, аз бях тотално засмукана от спомените.

„Нямаш представа какво ми причиняваш, какво ме караш да искам. Нямаш никаква идея, Тес.“ Устните му галеха бузата ми.

— Може ли да ползвам тоалетната, преди да тръгнем? — попита Кам. — Обещах на Ейвъри да я заведа на вечеря преди партито.

— Ще ти покажа къде е — обяви тържествено Джак и го хвана за ръка.

— Сигурен съм, че Кам знае къде е — обади се колебливо Джейс.

— Няма проблем. Хайде, приятелче, покажи ми къде е — каза Кам, без да обръща внимание на думите на Джейс.

И двамата тръгнаха и ни оставиха съвсем сами. Някаква пойна птичка се появи изневиделица… в гръдния ми кош, запремята се, запърха с крила и се опита да излети от тялото ми. Косъмчетата, които бяха избягали от стегнатия ластик на опашката ми, почти се изправиха. Джейс проследи Кам и Джак с поглед, докато прекосяваха зелената поляна пред къщата, сякаш в тях бе останал последният спасителен пояс, а ние бяхме в потъващия „Титаник“. Е, доста грубо от негова страна. Сякаш предпочиташе да го изядат освирепелите акули в океана пред перспективата да остане насаме с мен.

Скръстих ръце пред гърдите си и свих устни. Раздразнението и недоволството палеше допълнително кожата ми. Ситуацията беше повече от неловка. А невинаги е било така. Със сигурност беше много по-добре преди нощта, в която ме целуна.

— Как е кракът ти?

От изненада, че ме заговори, подскочих.

— Не е много зле. Почти не ме боли.

— Кам ми разказа за случилото се. Съжалявам, че е станало така, наистина.

Млъкна, присви очи, стисна челюст и накрая попита:

— Кога ще можеш да танцуваш отново?

Преместих тежестта на тялото си на другия крак.

— Не знам. Надявам се да е скоро. Веднага щом лекарите кажат, че ми е позволено да танцувам. Така че да стискаме палци.

— Да, да стискаме палци, но все пак е много неприятно. Знам колко много означава балетът за теб.

Успях само да кимна с глава. Искреното съчувствие в гласа му ме разтърси повече отколкото можех да понеса. Най-накрая ме погледна със сивите си очи. Поех дълбоко въздух, за да запазя равновесие и да не падна. Тези очи винаги, абсолютно винаги, ме изумяваха до пълно оглупяване и ме караха да мечтая за напълно нерационални, безумни неща. Сега бяха тъмносиви, като мълниеносни облаци. Не беше никак щастлив. Прокара пръсти през мократа си коса и въздъхна тежко. Един мускул на лицето му започна да играе. Това ме подразни и усетих как отново гърлото ми пресъхна. Трябваше постоянно да си повтарям, че не знае, че няма как да знае какво изпитвам към него, че няма как да усети бруталната болка от начина, по който ме отхвърляше. Той нямаше вина. Аз бях само малката сестра на Кам, аз бях причината за всички неприятности, които Кам си навлече преди години, аз бях причината Джейс да кара чак до нас всяка събота и неделя.

Аз бях само една открадната целувка.

Това е. Това е всичко.

Обърнах се и тръгнах към камиона. Исках да се кача и да чакам Кам там, преди да направя нещо ужасно унизително. Като например да заплача от самосъжаление. Откакто кракът ми пострада, бях емоционално нестабилна и често ми се плачеше, а Джейс никак не ми помагаше.

— Тес, чакай. — Застигна ме и застана пред мен. Върховете на износените му обувки почти докосваха босите ми пръсти. Вдигна ръка до бузата ми. Не ме докосна, но топлината от дланта му изгори кожата ми. — Трябва да поговорим.