Питър Мейл
Корсиканска афера (19)

Глава 19

След първата си нощ в легло с балдахин Сам бе събуден от слънчевите лъчи, нахлуващи през отворен прозорец. Чувстваше се с изострени сетива и приятно напрегнат, както винаги, когато беше близо до върховата точка на операция. Топло и успокояващо накисване в старинна вана от ковано желязо му помогна да се отпусне и след това започна с телефонните разговори.

— Добро утро, съкровище. Как ти се струва тежкият живот в Калви?

— Сам, прекрасно е. Басейн, страхотна храна и чакай само да видиш гардеробната. Огромна е. Направо съм влюбена в нея. Едва не се загубих вътре.

Сам никога не беше чувал Елена да се разтапя за място, където да си окачва дрехите. Обикновено се оплакваше, че няма достатъчно пространство, така че това беше рядко признание от нейна страна.

— Кажи как е Франсис?

— Добре е. Малко нервен, но това се очакваше. И е много притеснен за теб. Какво ще правиш днес?

— О, ще проуча околността, ще намеря място, където да ми устроят засада, ще уредя всичко с Фло и Жо, ще се разправя с руснаците — просто един нормален ден от живота на зает служител.

Елена долови по гласа на Сам, че мислите му са някъде далеч, и след като още веднъж му напомни да е много внимателен, приключи разговора с въздушна целувка.

Сам слезе на долния етаж да потърси кафе и се изненада, като завари домакинята си вече да седи на масата в трапезарията с кроасан и café créme до себе си и лаптоп отпред. Тя обясни, че така следи новините от деня, тъй като най-близкият достъпен вестник е на много километри, чак в Калви.

— Ще останеш много доволен от мен, скъпо момче — увери го тя. — Мисля, че знам къде точно трябва да отидеш, за да ти устроят засада. — Тя затрака по клавиатурата на лаптопа. — А сега си сипи кафе от каната на бюфета и ела да седнеш до мен.

Тя премести лаптопа така, че Сам да вижда по-добре на екрана сниманата от въздуха местност със зелени върхари и ниска растителност.

— Това е типично за района около Спелонкато — обясни Лора. — По-голямата част не ти върши работа, защото липсват пътеки, и човек, който не познава областта, няма начин да намери определено място. Но това тук — тя придвижи курсора надолу — е много по-добро. Водохранилище на девет километра надолу по пътя, което не е никак трудно да бъде открито, заобиколено е от maquis и изоставени маслинови дървета, и ще има предостатъчно места, където да се спотайват онези отвратителни руснаци.

Сам се наведе напред, за да огледа по-отблизо изображението на екрана.

— Това отляво не е ли пътека, при това доста широка?

Лора кимна.

— Тръгва от пътя, но единствените, които я ползват, кажи-речи през шест месеца, са работниците, поддържащи водохранилището. — Тя се облегна с усмивка на задоволство. — Е, мислиш ли, че ще свърши работа?

— Ще отида да го проверя още сега, но изглежда превъзходно. Как мога да ти се отблагодаря? Да видим — дали магнум бутилка „Дом Периньон“ е приемлива отплата?

Лора продължи да се усмихва, накланяйки глава.

— Колко приятно. Магнум бутилките са така разтушаващи, не мислиш ли?

Половин час по-късно Сам потегли с доста старо рено, взето назаем от градинаря. Излезе на пътя, който се виеше надолу от селото, и стигна до началото на пътеката, отбелязано с ръждясала табела, на която пишеше „Accés lnterdit“^[1]. Паркира колата на тревата и пое пеша.

Почти навсякъде, накъдето поглеждаше, имаше малки сечища между прораслите, занемарени маслинови дървета, идеални места, където да се скриеш и да чакаш. Самото водохранилище, зловещ оазис, пълен с насекоми, беше заобиколено от телена мрежа с ниска бетонна постройка в единия край, която беше заключена и, както прецени Сам, със сигурност нямаше да представлява интерес за устройващите засадата. Имаше десетки други по-добри възможности. А мястото не можеше да е по-подходящо — лесно за откриване и въпреки това откъснато, нямаше никаква вероятност изстрелите да бъдат чути. Идеално. Сам намери пън, на който да седне, и се обади на Жо Фигатели.

 

 

Имаше някои детайли за доуточняване и те бяха изяснени през следващите няколко минути. Жо и Фло щяха да дойдат с кола от Калви по-късно сутринта, за да се запознаят с района около водохранилището, и след това щяха да се обадят на Обломови да предложат час за засадата. Жо потвърди, че ще донесат, както го нарече, „всичкото необходимо оборудване“, напомни на Сам да изтупа от праха бронираната си жилетка и каза, че ще се обади отново следобед, щом говори с Обломови.

 

 

Телефонът беше вдигнат с ръмжене. Кой ли от двамата Обломови беше? Жо реши да налучка.

— Саша, обажда се Жо Фигатели, имам добри новини. Току-що ми позвъни моята племенница в Спелонкато. Чула е Рьобул да говори с мадам Ломбар, казал, че иска да изведе кучето й на разходка тази вечер. Попитал я къде да отиде и тя препоръчала местното водохранилище, на около пет минути път с кола надолу от селото. Звучи добре. Сега пътуваме натам да огледаме мястото. Ще ти се обадя пак. А как ти се струва изборът на време? Тази вечер става ли?

— Да — отвърна Обломов. — Взехте ли стоката?

— Ще е при нас по-късно сутринта.

— Добре — каза руснакът и връзката прекъсна.

Жо погледна брат си, който шофираше.

— Следващия път ще му се обадиш ти. Може би с теб няма да е толкова разговорлив.

Паркираха в началото на пътеката и тръгнаха към водохранилището.

— Мястото е идеално — отбеляза Фло, — но трябва да намерим къде да скрием колата. Сам няма да измине пеша с кучето целия път от селото дотук. Ще дойде с кола и ще паркира в началото на пътеката, а ако нашата кола вече е там, Обломови ще решат, че сме ги преметнали. Някъде надолу сигурно има място, където хората от поддръжката паркират, когато идват при водохранилището.

Всъщност те вървяха право към него — пространство зад постройката с възможно най-прост паркинг, покрит с напукан бетон, който водеше битка с бурените и определено я губеше.

— Добре — каза Жо, — това ще свърши работа. Сега трябва да намерим къде да скрием руснаците така, че Сам да успее да ги открие.

Бързо видяха, че разполагат с предостатъчно варианти. Имаше сечища между групи дървета, имаше висока до кръста maquis, имаше дори няколко тесни пътеки, проправени от ловджиите. Фигатели проучиха една от пътеките, тръгваща от паркинга, и откриха, че след около триста метра стига до малко сечище, заобиколено от предостатъчно подходящи за скривалище места. Възможно най-доброто, съгласиха се те. На връщане Жо се натъкна на смачкана празна кутия от цигари, която сложи в началото на избраната пътека за знак, по който Сам да се ориентира за посоката.

Оставаше само да вземат оръжията и да му се обадят да му кажат за цигарената кутия. Дори можеше да им остане време за обяд, преди да разположат Обломови в скривалището им.

 

 

Следобедът се точеше бавно за Сам. Проведе дълги разговори с Елена, Рьобул и Жо Фигатели, а след това с удоволствие се остави да бъде разсеян от Лора, която настоя да му даде уроци по разхождане на куче. Те по-скоро бяха понесени, отколкото приветствани от Алфред, който беше изкарал всички уроци наведнъж.

— Съветът ми — подхвана Лора — е да го държиш на повод, докато стигнете навътре по пътеката. Надали ще искаш да хукне подир заек. Може да ти е от полза да вземеш няколко от тези бисквитки. Пристрастен е към тях. — Тя подаде на Сам пет-шест кучешки бисквити във формата на кокал, които той прибра в джоба си. Наблюдателният Алфред тутакси дойде при него и взе да бута с нос издутия джоб. — Сега вече като знае, че имаш, няма да те изпуска от поглед. Много лакомо момче е.

Най-сетне моментът настъпи. Сам си сложи бронираната жилетка, ризата, шапката и очилата. Лора го изпрати до колата, настани Алфред на пътническото място и се надвеси през прозореца да целуне Сам по бузата.

— Късмет, скъпо момче. Шампанското ще те чака охладено, като се върнеш.

 

 

 

От поста си в храстите край пътя Фло Фигатели видя колата на Сам да се задава към водохранилището. Обади се на брат си и побърза да се присъедини към него и Обломови.

— Той е точно в началото на пътеката — съобщи Жо. — Още пет минути и ще е тук.

Обломови кимнаха и извадиха оръжията си. Оказваше се по-лесно, отколкото бяха очаквали. Клекнаха зад храста, като се погрижиха да избегнат гъстия листак, който би възпрепятствал добрата видимост към жертвата.

След като стигна до средата на пътеката, Сам пусна Алфред от каишката. Кучето претърси храстите, щастливо, че открива непознати миризми, но на няколко минути се завръщаше да се увери, че Сам и ценният му запас от бисквити не са твърде далеч. Като се озоваха при водохранилището. Сам намери цигарената кутия и тръгна по пътеката с Алфред пред себе си.

Мислите му бяха прояснени, сетивата му бдителни, а очите — втренчени в косматата задница на Алфред. Предположи, че кучето първо ще долови човешкото присъствие в храстите. Нещо изхрущя под крака му и той погледна надолу, където видя малка купчина от ловджийски отпадъци — празни пълнители, стъпкани в пръстта. След още няколко метра се натъкна на пластмасова манерка. Явно от лова се ожаднява, си каза Сам. Продължиха, като следваха лъкатушенето на пътеката, докато на петдесет метра пред себе си видяха сечището.

Алфред спря. Навел глава, тръгна отново към сечището с премерени, сковани стъпки, сякаш вече беше видял нещо и го дебнеше. Сам се стегна и се съсредоточи, когато стигнаха до края на пътеката. Алфред отново спря, вниманието му беше насочено към храсталак на няколко стъпки пред тях.

Обломови, скрити в същия този храсталак, се двоумяха. Да застрелят първо кучето или първо човека? Със знаци по-възрастният посочи човека. Плащаше им се да застрелят него, по-късно можеха да се отърват от кучето. Вдигнаха пистолети и се прицелиха.

Двата изстрела прозвучаха веднага един след друг. Тялото на Сам се прегъна на две, докато падаше на земята по очи, а Алфред скимтеше до него. Храстите се разтвориха и оттам излязоха Обломови с пистолети в ръце, без да усетят как Фигатели се приближават зад тях, въоръжени с „корсиканското убеждение“ — къса, дървена сопа със стоманен накрайник. Обломови бяха втренчили очи в неподвижното тяло на Сам и ударите им дойдоха изневиделица. Строполиха се на мига.

— Отлична работа, момчета — поздрави Сам братята, като се изправи, разтърка гърди и се опита да избута Алфред, който го лижеше по лицето. — Уф! Никога не съм предполагал, че халосните патрони удрят така силно. Имах късмет, че съм с жилетка. Добре, сега да ги подготвим за звездния им час.

Обломови не показаха никакви признаци да се съвземат, докато бяха претърколени и ръцете им бяха оковани с белезници на гърба. Взеха мобилните им телефони, а оръжията сложиха в найлонови пликове с ръкавици, за да не останат отпечатъци, Фло извади телефона си.

— Можеш да дойдеш — каза. — Ще се свестят след няколко минути.

Когато пристигна голямото пежо със затъмнени стъкла, те бяха с кървясали очи, но в съзнание. Шофьорът, едър мъж със счупен нос като на боксьор, слезе и отвори задната врата, от която се появи чичо Думе. Сам едва го позна. Старите работнически дрехи, сладката усмивка и тридневната брада бяха изчезнали. Пред него сега, ако се съдеше по тъмния костюм и още по-тъмните слънчеви очила, стоеше важна особа. Той бавно се приближи до Обломови и застана над тях с ръце на хълбоците.

— Така, значи това са убийците — той извърна глава. — Клод, столът ми.

Шофьорът донесе от колата голям стол, разтвори го и го сложи пред Обломови. Чичо Думе седна и извади къса пура от джоба си, запали я внимателно и раздуха края, докато се разгоря.

— Докарахте се до сложно и опасно положение — започна той. — Опитахте се да убиете моя добър приятел ето там — той махна с пурата към Сам, — опит, който той и колегите му осуетиха. Сега те са свидетели, които на драго сърце ще дадат показания срещу вас. Като допълнително доказателство отпечатъците ви са по целите оръжия. А се намирате в Корсика, където не се толерира подобно поведение, особено от страна на чужденци.

Замълча и направи кръгче от дим.

— Както казах, опасно положение. Струва ми се, че има няколко възможни изхода, някои по-приятни от други. Първо, можем да ви застреляме и да твърдим, че е било самозащита. — Обломови започваха да показват, че загряват. — Второ, можем да ви съдим за опит за убийство при мой приятел съдия и ви обещавам, че ще излезе със сурова присъда — трийсет — четиресет години в корсикански затвор. И трето, което според мен е най-разумният изход: сътрудничите ни и наградата ви за помощта ще бъде много по-лека присъда, която да излежите във Франция, ако предпочитате. Имате ли въпроси?

Обломови не реагираха по никакъв начин.

— Добре. Ще ви оставя на колегите, но ви предупреждавам. Те не са никак търпеливи.

След тези думи чичо Думе се върна в колата си. Клод сгъна стола и го последва.

Не беше учудващо, че след много кратко обсъждане Обломови избраха третия вариант. Жо Фигатели се обади на един от близките си познати в полицейското управление в Калви и уреди да пратят камионетка, която да вземе руснаците и да ги откара в ареста за разпит.

— Ние ще изчакаме тук — каза Жо на Сам. — Ти си свърши работата за деня. Прибери се и пийни нещо.

Сам се настани в колата, даде на Алфред бисквита, за да отпразнуват успеха, и се обади на Елена.

— Готово, всичко мина според плана. Руснаците отиват в затвора.

Елена въздъхна шумно с облекчение.

— Добре ли си?

— Имам лек обрив от бронираната жилетка, но иначе съм добре. Връщам се в къщата на Лора. Ще ти разкажа всичко на вечеря.

Последва още една продължителна въздишка.

— Сам, толкова се притеснявах.

— Ще се оправя. Обривът обикновено изчезва след някой и друг ден.

Първото нещо, което Сам видя, когато се върна, беше голямото пежо, паркирано пред къщата. Секунда след това се появи комитетът по посрещането, съставен от чичо Думе, Лора, Елена и Рьобул, които чакаха на отворената входна врата. Алфред се втурна от колата и Сам го последва. Прегърна Елена и усети топлите сълзи по страните й. Рьобул го прегърна, потупа го по гърба, стисна го за рамото, разроши му косата и изглеждаше сякаш самият той ще избухне в сълзи. Ухаеща на парфюм целувка от Лора, усмивка и изсумтяване от чичо Думе, и всички влязоха в къщата.

Рьобул почти танцуваше от облекчение и вълнение, а Елена стискаше ръката на Сам така здраво, че той се замисли дали да не я помоли да престане, преди да я откъсне. Кимайки усмихнати, Лора и чичо Думе също се включиха в общия дух на веселие. Влязоха в дневната и се събраха около магнум бутилката шампанско в огромната шампаниера.

Докато Рьобул се занимаваше с тапата, Сам реши, че е време да внесе доза реализъм.

— Неприятно ми е да го кажа, но нека да не прекаляваме с празнуването отсега. Историята не е приключила. Остава ни да се справим с Вронски.