Джей Лин
Ще те чакам (20)

Двайсета глава

В понеделник и вторник не отидох на лекция по астрономия. Не можах да събера смелост да се видя с Кам. Не и след като зърнах изражението му, когато разбра от какво е белегът на китката ми. Не и след като се наложи да се преструвам пред майка му и баща му, че всичко е наред. Макар да ги познавах едва от два дни, истински ги харесвах и дълбоко страдах от факта, че си тръгвам и че вероятността някога да ги видя отново бе незначителна. Не и след напрегнатото безкрайно пътуване наобратно в петък сутринта. Не и след като Кам ме изпрати до вратата на апартамента ми и за пореден път се опита да говори с мен.

И определено не, след като пристигна на прага ми в неделя сутринта, за да закусим, а аз не му отворих.

Прекарах по-голямата част от уикенда в леглото, с подути от рев очи, отдала се на самосъжаления, от които май нямаше скоро да се измъкна. Избягвах телефона. Брит ми писа съобщение, също и Джейкъб.

А също и Кам.

Кам хлопа на вратата ми и в неделя вечерта, в понеделник вечерта, във вторник вечерта… И всеки път имах чувството, че някой ме цапардосва с всички сили в стомаха.

Но отказвах да се видя с него, защото изражението на лицето му бе досущ като това на майка ми в болницата.

Горе-долу пет месеца след онзи купон реших, че не издържам повече. Яростната атака под формата на имейли, есемеси, телефонни обаждания и съобщения във Фейсбук бе крайно неприятна, но още по-страшно бе в училище, в реалния живот. Не стигаше непрестанното шушукане по коридорите, в тоалетните, в стола, из класните стаи. Съучениците ми съвсем открито обсъждаха какво се бе случило в стаята на Блейн, и то в мое присъствие. Наричаха ме с всякакви вариации на „лъжкиня“ и „кучка“, които можеха да им хрумнат. А учителите не си правеха труда да ги порицаят, нито пък останалите възрастни в училище.

И затова се стигна до онзи фатален контакт със стъклото от снимката на най-добрата ми приятелка — същото онова момиче, което ежедневно ме наричаше „кучка“ в училище.

Родителите ми и без това трудно ме търпяха, преди да си срежа вените, но след това им стана още по-трудно. В болничната стая майка ми направо превъртя. За първи път я виждах в такова състояние.

Пристигна в частната болница заедно с баща ми, който я следваше по петите. Острият й поглед мигом се впи в превързаната ми китка.

Съвършените й черти бяха изкривени от паника и си помислих, че ето сега най-после ще ме притегли в прегръдките си, казвайки ми, че всичко ще се оправи, че заедно ще преодолеем нещата.

Но болката бързо бе изместена от разочарование, съжаление и гняв.

Как смееш така да излагаш и себе си, и семейството си, Ейвъри? Какво да обяснявам на хората, когато разберат? — Нахвърли се върху мен майка ми и гласът й трепереше, понеже не й се искаше да се развика насред болницата, но в крайна сметка изгуби всякакво самообладание. При следващото изречение не издържа и се разкрещя: След всичко останало, да вземеш да направиш и това? Нима не ни подложи на достатъчно унижения? Какво ти става, Ейвъри?

Какво, за бога, ти става?

Наложи се сестрите да я изведат от стаята.

Странното е, че от онази нощ помня най-ясно именно мимолетната паника, преминала през лицето й, и как си бях помислила, че е от загриженост към мен.

Същия ужас видях и на лицето на Кам и в онзи миг буквално ми бе призляло, защото знаех, че ужасът му в крайна сметка ще се превърне в нещо друго — в разочарование, в съжаление и гняв.

А не можех да понеса Кам да изпитва такива чувства към мен.

Готова бях на всичко, за да го избегна, на всякакви крайни мерки. И някъде между вторник вечерта и сряда сутринта взех решение.

Тази… тази история с Кам бе нещата не можеха да стигнат по-далече.

Не бях сигурна, че съм в състояние да обречена от самото начало. Възможно ли бе момче и момиче, които се чувстват привлечени един от друг, действително да бъдат приятели? Едва ли. Нещата биха се усложнили прекомерно. Щеше да им се наложи или да се поддадат на привличането, или да се разделят. А ето че в продължение на няколко страстни мига аз и Кам се бяхме предали на привличането. Целували се бяхме два-три пъти. И това бе всичко. Реално стигна по-далеч. Особено пък сега. Кам в крайна сметка щеше да ме забрави, а аз щях да остана със смазано сърце. Не разбито, а напълно унищожено, защото Кам… той бе от хората, в които човек се влюбва истински. А аз не можех да си го позволя.

А може би вече е късно, обади се едно злобно, ужасно, подло гласче.

Затова в сряда сутринта отидох в канцеларията и съчиних някакво оправдание, че уж имам твърде много домашни и че трудно се справям. Последната дата, преди която можех безнаказано да се откажа от някой предмет, бе отминала в края на октомври, така че, за да се измъкна от астрономията, се налагаше да се примиря, че в дипломата ми ще фигурира незавършен курс.

Това щеше да ми съсипе общия бал, но истината бе, че се справях достатъчно добре с останалите предмети, та да не се окаже чак такъв проблем.

Просто трябваше да взема решение.

Да продължавам да се виждам с Кам, знаейки, че неизбежно ще остана с разбито сърце, или да имам незавършен курс в дипломата.

Когато си тръгнах от канцеларията, ми беше пределно ясно, че в случая съвсем не ставаше дума за решение, а за бягство. Но нали точно в това ме биваше най-много?

* * *

Следващия уикенд Брит и Джейкъб се опитаха да намерят някакво решение на ситуацията. Изтърсиха се пред вратата ми и ако не ги бях пуснала да влязат, вероятно щяха да я разбият или, което бе по-лошо, да намесят и Кам.

Настаних се в креслото и ги зяпнах.

— Хора, ама вие…?

Брит скръсти ръце и упорито вирна брадичка.

— Ние сме ти приятели, а ти очевидно изживяваш някаква криза, така че сме дошли да помогнем и няма да се отървеш така лесно.

— Не преживявам никаква криза.

Господи, дали Кам им бе казал какво бе видял? Обзе ме паника, но реших, че не би го сторил. Поне така мислех.

— Така ли? — обади се Джейкъб, като се появи от кухнята. — Откакто се върна от уикенда покрай Деня на благодарността, ходиш като зомби, и то не от онези, готините, дето ядат мозъци. Имаш такъв вид, сякаш цивриш по цели нощи, отбягваш Кам, избягваш дори да говориш за него, а в кухнята ти няма нищо вкусно за ядене.

Вдигнах вежда при последното му изказване.

— Не е вярно, че отбягвам Кам.

— Глупости — възрази Брит. — Вчера говорих с него. Каза, че отказваш да говориш с него, да му вдигаш телефона, да отваряш вратата, както и че не ходиш на астрономия.

Остра болка проряза гърдите ми. За малко да я попитам дали инициативата е била нейна, но реших, че това нямаше значение. Колкото по-малко мислех за него, толкова по-добре. А най-добре бе изобщо да не споменавам името му.

А фактът, че двамата ми най-добри приятели ме въртяха на шиш заради него, никак не ми помагаше.

— Да не сте се скарали? — Джейкъб се пльосна на канапето.

Скарали ли се бяхме? Май не. Поклатих глава.

— Нищо не се е случило, бе хора. Не сме се карали. Просто не съм в настроение да говоря с него.

Брит ме изгледа неразбиращо.

— Ейвъри, това са пълни глупости.

Вдигнах ръце безпомощно.

— Защо не ходиш на астрономия? — попита ме тя.

— Отказах се от курса.

Тя зяпна.

— Отказала си се от курса? Ейвъри, та последният срок беше — о, боже, да не искаш да кажеш, че ще останеш с незавършен курс?

— Е, не е чак толкова страшно.

Сега вече и двамата ме зяпнаха.

— Да не си се побъркала, Ейвъри?

Трепнах.

— Не.

Брит си пое решително въздух и погледна първо Джейкъб, после мен.

— Джейкъб, можеш ли да се прибереш сам до общежитието?

Той я погледна озадачено.

— Ъъъ, да, не е чак толкова далече, ама…

— Чудесно — бодро отвърна тя. После се наведе и го целуна по бузата. — Ще се видим по-късно.

Джейкъб я гледа известно време, после поклати глава. Прегърна ме набързо и си тръгна.

— Защо го изгони? — полюбопитствах.

— Защото трябва да си поговорим по женски.

О, боже!

Тя се приведе напред и обгърна коленете си с ръце.

— Какво се е случило между вас?

Опитах се да измисля някаква правдоподобна причина за отношението ми към Кам.

— Просто не смятам, че е разумно да започвам връзка с него.

— Добре. Напълно си в правото си да решиш подобно нещо, но защо се отказваш и от приятелството? При това до такава степен, че да не можеш да стоиш в една класна стая с него?

— Не можем да бъдем приятели — изтърсих след няколко секунди, вече уморена от разговора. — Просто не можем… и толкова. Не ми се говори. Не искам да съм груба, но нямам какво да кажа. Не желая да го виждам и точка по въпроса.

Не желая да го виждам. Уви, това изказване бе вярно само наполовина. Беше ми твърде неудобно, срамувах се да го видя, но ужасно ми липсваше. Минала бе само седмица, но вече ми липсваха хапливите му коментари, остроумието и чарът му, а също и… тук побързах да тръсна глава и да насоча мислите си в друга посока.

Брит отметна коса.

— Добре, но искам да те питам нещо и искам да ми отговориш искрено, става ли?

Очите ми се разшириха.

— Добре.

— Да не би да си е позволил нещо?

— Какво? — извиках.

Тя издържа на погледа ми.

— Да не те е наранил или нещо такова?

— О, господи! Не. — Изправих се и избърсах длани в дънките. — Нищо не ми е направил, кълна ти се. Не е направил нищо нередно. Проблемът е изцяло в мен. Наистина. Моля те, не си мисли такива неща за него.

Тя кимна бавно.

— Не смятах, че би направил нещо подобно, но трябваше да попитам. Исках да съм сигурна.

Остана още малко, като завъртя разговора към поредната драма с Джими, и за известно време успях да забравя за Кам и за цялата бъркотия.

Преди да си тръгне, за миг се спря на прага.

— В случай че се интересуваш, когато говорих с Кам, беше истински разтревожен за теб. Направо разстроен. Каквото и да се е случило между вас двамата, много се надявам да успеете да се разберете, понеже…

— Понеже какво?

Тя сви устни и рязко издиша през носа.

— Понеже смятам, че това момче искрено те харесва, Ейвъри. И смятам, че и ти истински го харесваш. И ще бъде много жалко, ако не успеете да оправите нещата заради някаква глупост.

* * *

С приближаването на края на семестъра се хвърлих да уча за финалните изпити. При положение че астрономията щеше да ми виси като незавършен курс, трябваше да изкарам добри оценки на всички изпити, ако не за друго, то поне за да се почувствам малко по-добре след подобно малоумно решение. През последната седмица неведнъж ми се приискваше да се сритам в задника заради тая работа с астрономията. И в тези редки мигове на здрав разум хубавичко се нахоквах. Решението ми бе безкрайно глупаво, още повече че причината беше момче, но вече нищо не можех да направя. Пропуснала бях последните две седмици от курса и нямаше как да наваксам.

След последния изпит за семестъра — по музика — тръгнах към гарата, където бях паркирала. Докато крачех с мъка под напора на свирепия вятър, който сякаш духаше право в очите ми, извадих телефона. Имах два непрочетени есемеса от Кам от последната седмица и едно съобщение от НЕПОЗНАТИЯ НОМЕР, на когото явно му бе писнало да ме нарича „кучка“ по гласовата поща и бе преминал на съобщения. Игнорирах съобщенията на Кам, както и сторих с имейлите на братовчед ми.

Но все пак не ги триех. Не знам защо. Просто не можах да се накарам да го направя.

Имах и пропуснато обаждане от Брит. Искаше да се видим, преди да замине за зимната ваканция. Двамата с Джейкъб така и не повдигнаха повече въпроса за Кам, но той продължаваше да виси неизказан помежду ни всеки път, когато се видехме. Излязох от студентското градче и се запътих към магазина за хранителни стоки — нещо, което отлагах от доста време. Завъртях се между щандовете, без да попадна на нищо интересно, но поне нахвърлях разни неща в количката.

На излизане зърнах Оли да крачи към пицарията в дъното на улицата. Бяхме на по-малко от километър от апартамента ми, така че не беше странно да го засека тук, но въпреки това се заковах насред паркинга с разтуптяно сърце. Така и не погледна в моята посока, вероятно дори не ме беше видял, но аз веднага се сетих за онази глупава костенурка.

В гърлото ми заседна буца. Вдишах рязко. Докато заобикалях към багажника на колата, в очите ми запариха сълзи. Разтоварих торбите, съсредоточила всички мисли върху тази досадна задача, докато не се уверих, че съм преглътнала рошавата топка от емоции.

Неизбежното се случи, докато влачех нагоре последната торба.

Чух вратата на Кам да се отваря, а знаех, че нямаше как да е Оли. Сърцето ми замря и се разбързах да отключа и да внеса торбите, преди да ме види, обаче не успях. Като се отказах от идиотската идея да ги зарежа в коридора, се наведох и се опитах да хвана колкото се можеше повече наведнъж.

— Ейвъри.

Стиснала очи, замръзнах с три торби, увиснали от вдървените ми пръсти. Гърлото ми се стегна, понеже усетих, че той приближава. Сякаш тялото ми осезаваше присъствието му на някакво подсъзнателно ниво.

— Дай да ти помогна.

Плътният му глас проникна в гърдите ми и изтръгна дълбока тръпка. Отворих очи, но така и не вдигнах поглед, вместо това го вперих в открехнатата врата на апартамента.

— Справям се.

— Хич не съм сигурен — възрази той. — Пръстите ти са посинели.

Вярно беше.

— Нищо ми няма.

Понечих да се скрия вътре, но Кам беше по-бърз. Така пъргаво се плъзна покрай мен, че както бях навела глава, успях да видя единствено корема му. Слава богу, че беше с пуловер. После пред сведените ми очи се мярна ръката му и измъкна торбите от пръстите ми. Неволно ме докосна. Дръпнах се рязко и едната от торбите се изсипа на пода.

— Мамка му!

Наведох се да грабна балсама за коса, преди да се търкулне по стълбите. Кам коленичи и захвана да събира останалото. Шампоан, паста за зъби, тампони. Супер! Изругах тихичко и се насилих да го погледна.

Челюстта му бе изопната и побързах да отклоня поглед, понеже хич не беше разумно да се взирам в него.

— Ако се изсмееш, ще те фрасна в корема — изсъсках, докато събирах останалите неща.

— Не бих посмял да се изсмея — отвърна той, но в тона му се долавяше известна развеселеност.

Влезе след мен, изпревари ме и нареди торбите на плота. И аз оставих моите, а сърцето ми съвсем се разлудува, като се озовахме заедно в кухнята.

— Нямаше нужда да ми помагаш, но благодаря — казах и с разтреперани ръце извадих млякото от един от пликовете. Той продължаваше да стърчи до вратата. — А сега трябва…

— Наистина ли разчиташ, че ще се отървеш така лесно от мен, след като вече съм влязъл?

Тикнах млякото в хладилника и се захванах със замразените продукти.

— Таях известна надежда.

— Ха. Много смешно. Трябва да поговорим.

Наредих замразените ястия на купчинка и ги отнесох до фризера.

— Няма нужда.

— Напротив.

— Не, няма. Освен това съм заета. Както виждаш, трябва да подредя покупките, а и…

— Добре, ще ти помогна — той тръгна към плота. — И ще можем да поговорим, докато ти помагам.

— Нямам нужда от помощ.

— А на мен ми се струва, че имаш.

Рязко се извъртях, без дори да затворя вратата на фризера. Студеният въздух лъхна върху врата ми, но аз едва го усетих, погълната от ужаса и гнева, че се налага да го погледна в лицето.

— Какво трябва да означава това?

— Не това, което си мислиш, Ейвъри. За бога! — Той вдигна ръка към разрошената си коса. — Искам само да поговоря с теб. Само това.

— Но аз очевидно не желая да говоря с теб. — Отидох до плота с ядна крачка и дръпнах пакета с хамбургери. Метнах го във фризера и затръшнах вратата. Отвътре и върху хладилника се разтракаха разни неща. — А ти продължаваш да висиш тук.

Кам си пое дълбоко въздух, а онова мускулче в челюстта му започна да играе.

— Виж, схващам, че си ми сърдита, но ще трябва да ми обясниш с какво толкова те вбесих, та не желаеш да говориш с мен, нито дори…

— Нищо не си направил, Кам! Просто не искам да говоря с теб. — И като се врътнах на пета, излязох от кухнята и тръгнах към входната врата. — Ясно ли е?

— Не, не е ясно — той ме последва през хола, но се спря зад канапето. — Не се постъпва така, Ейвъри. Не можеш просто да обърнеш гръб на някого или да започнеш да се криеш от него. Ако има…

— А искаш ли да знаеш как също не е редно да се постъпва? — Жегната от истината в думите му, не на шега избухнах. — Не се ходи неканен по чужди къщи да тормозиш хора, които очевидно не желаят да те виждат! Какво ще кажеш затова?

— Да те тормозя ли? Това ли правя според теб? — Кам се изсмя, но смехът му никак не бе радостен. — Ти ебаваш ли ме? Значи, загрижеността ми към теб е тормоз?

Отворих уста, но онази рошава топка от емоции отново се надигна и запуши гърлото ми, не ми даваше да дишам.

— Това не трябваше да го казвам. Не ме тормозиш. Просто… — не довърших и безпомощно зарових и двете си ръце в косата си. — И аз не знам.

Устните на Кам се свиха, докато ме гледаше втренчено, после тръсна глава.

— Всичко е заради онова, което видях, нали? — Той посочи ръката ми и аз цялата настръхнах. — Ейвъри, спокойно можеш…

— Не — прекъснах го и стиснах китката си с другата ръка. — Не е заради това. Няма нищо общо. Просто не искам да се замесвам в тая история.

— В коя история?

— В тази! — Затворих очи за миг и си поех дълбоко въздух. — Ето в тази.

— За бога, Ейвъри, искам само да поговорим!

Думите му докоснаха някаква струна, но аз упорито тръснах глава и отвърнах на погледа му.

— Няма за какво да говорим, Кам.

— Хайде, Ейвъри… — той прехапа долната си устна, с което моментално прикова вниманието ми, сякаш бе размахал сандвич пред лицето на умиращ от глад студент. — Добре, знаеш ли какво? Отказвам да се пържа на огъня заради тая работа. Майната му!

Трепнах и отстъпих встрани. Напълно си го заслужавах, но пак ме заболя — прониза ме дълбоко.

Той мина покрай мен и се спря на вратата.

— Заминавам у дома за зимната ваканция. Ще се връщам и дотук, така че, ако имаш нужда от нещо… — Той се подсмихна отново, издавайки напълно безрадостен звук, и зарови пръсти в косата си. — Но ти не се нуждаеш от нищо.

Отвори вратата и в гърдите ми мигом нахлу мъчителна болка. Излезе в коридора, но после се обърна.

— Оставаш тук, така ли, през цялата ваканция? Даже на Коледа? Скръстих ръце, без да отговоря.

Той извърна поглед със стисната челюст.

— Е, както и да е. Приятно изкарване, Ейвъри.

И тръгна с решителна крачка към апартамента си. Очаквах ядно да затръшне вратата, но не го стори… и някак от това ми стана още по-гадно. Прибрах се обратно с премрежени очи. Така трябваше да се случи, не спирах да си повтарям, докато отстъпвах заднешком от входната врата. Брит грешеше. Нямаше какво да оправяме. Така беше по-добре. Или поне така се надявах.

Само дето изобщо не се чувствах по-добре.