Джей Лин
Ще те чакам (14)

Четиринайсета глава

Около тях вече се беше събрала тълпа. Някои зяпаха с любопитство, други ги насъскваха да се сбият.

Кам го бе притиснал към стената, приклещил гърдите му с лакът. Заврял бе лице в неговото, другата му ръка бе свита в юмрук.

— Какво ти става, човече? Да не би да не чуваш?

— Съжалявам — измърмори онзи и разпери ръце. — Просто танцувахме. Не съм искал да направя нищо лошо.

— Кам — гласът ми бе задавен, дрезгав. Пристъпих напред. Брит мигом ме хвана за ръката. — Не се бъркай, Ейвъри.

Как така да не се бъркам? Стомахът ми се сгърчи и малкото бира, която бях погълнала, се надигна към гърлото.

Кам отново притисна момчето до стената, но в този миг се появи Джейс, хвана го през кръста и го дръпна назад. Онзи се отпусна срещу стената със затворени очи.

— Я се успокой — изсъска Джейс.

Кам се измъкна от хватката му, присвил очи срещу онзи тип.

— Разкарай се, Джейс.

— В никакъв случай — Джейс се мушна между тях и забута Кам, поставил ръце върху гърдите му. — Не ти трябват такива проблеми, забрави ли? Точно сега никак не е уместно да се сбиваш. Така че се успокой.

Явно нещо в тия думи достигна до ушите на Кам. Той хвърли последен заплашителен поглед към пияния, после отмести ръцете на Джейс. Обърна се и прокара ръка през косата си. И въпреки множеството, което ни делеше, погледът му се спря право върху мен и Брит. Тръгна към нас, но Джейс му каза още нещо и той спря като закован. Отнякъде се появи Оли и пъхна бутилка бира в ръката му. Двамата заедно го изтикаха към къщата. Понечих да тръгна след тях, но Брит ме избута в един ъгъл.

— Какво беше това, по дяволите? — Крилете й буквално трепереха.

— Не знам — гърдите ми се надигаха и отпускаха конвулсивно. — Онзи не искаше да ме пусне и изневиделица се появи Кам. Трябва да…

— Не — тя ми препречи пътя. — Остави го да се успокои. Нали приятелите му са там, остави го.

Избърсах длани в хълбоците си и се опитах да смеля какво ми казва. Все още имаше огромна вероятност да повърна. Огледах се, мъчейки се да успокоя лудешкия си пулс. Неколцина от присъстващите ни наблюдаваха втренчено. Други бяха изгубили интерес в момента, в който бе станало ясно, че сбиване няма да има. Стеф стоеше край масата за пинг-понг и устните й се свиха, когато погледите ни се срещнаха. Музиката отново се усили в унисон с бесния ритъм на сърцето ми. По челото ми изби пот.

— Ейвъри, добре ли си? — обади се Брит.

Насилих се да кимна, но никак не се чувствах добре. Стените на гаража сякаш се огъваха — облеклата на присъстващите, звуците — всичко ми се струваше твърде крещящо, пресилено. Усещах някаква странна тежест в гърдите. Миризмата на бира, на парфюм и пот насищаше въздуха. Вдишах дълбоко, но и това не помогна.

— Искам да глътна малко въздух — изскубнах се от ръцете на Брит.

— Ще дойда с теб.

— Не, недей, добре съм. Стой тук. — Не исках да й съсипвам вечерта. — Нищо ми няма. Честно. Трябва ми само малко въздух.

Накрая успях да я убедя и забързах навън с усещането, че в гърба ми са впити стотици очи, макар да бях наясно, че вероятно никой не ме гледаше.

Хладният въздух повдигна влажната коса от врата ми, но облекчение така и не почувствах. Продължавах да крача напред, пръстите на ръцете ми неволно се сгъваха и разгъваха. И преди да осъзная какво правя, се озовах пред колата. Измъкнах ключовете от джоба и се настаних зад волана.

Притиснах разтреперани пръсти в лицето си. О, господи, още чувствах ръцете му — не на пияното момче, а ръцете на Блейн. Чувах как шепне в ухото ми, усещах го зад себе си, усещах натиска… Отметнах глава назад и стиснах очи.

— Не, отказвам да реагирам така.

Думите сякаш отекнаха в колата и ме зашлевиха в лицето, понеже точно така се канех да реагирам. Точно както не трябваше.

Не можех да се върна на купона, нито заради приятелите си, нито дори колкото да си взема блузата.

Тикнах ключа в стартера и изкарах колата измежду двете съседни. Дори не разбрах как се прибрах у дома. Не помнех нищичко от обратния път, съзнавах единствено, че стоя насред апартамента и се мъча да си поема въздух.

Стигнах до коридора, където краката ми поддадоха, и се плъзнах на пода с гръб в стената, сгънала колене към гърдите си. Свих се на кълбо със заровени в косата пръсти. Стиснах здраво очи, но сълзите въпреки това се процедиха през миглите ми и се разляха върху бузите ми.

Не се съмнявах, че съм оплескала всичко — бях реагирала прекалено остро. Вярно, онзи тип бе противен и нахален, но все пак реакцията ми не беше нормална. Позволила бях на миналото да изкриви настоящото. Паникьосала се бях, та Кам за малко не се беше сбил заради мен.

Притиснах чело в коленете си и прибрах косата си назад. Ето че не можах да се справя. Опитала бях и бях превърнала приятната вечер в епически провал. Какво не ми беше наред?

Спокойно можех да отговоря — много неща. И това не трябваше да ме изненадва, но все пак… Толкова исках вечерта да мине добре, да се превърне в крачка в правилната посока, каквато и да бе тя. В гърлото ми се надигна вопъл и аз стиснах яростно челюст, докато не ме заболяха кътниците. А вместо това се оказах отново тук, отново в изходна позиция.

* * *

Пулсирането в главата ми се засили, докато накрая имах чувството, че целият апартамент се тресе. Когато отворих очи, осъзнах, че съм точно там, където се бях свлякла, насред коридора, а цялото ми тяло се бе схванало. Заспала бях и бях изкарала час или два в същата поза. А думкането не беше само в главата ми — думкаше се на вратата.

Надигнах се от пода и напълно замаяна, забързах нататък. Толкова бях зашеметена, че дори не погледнах кой чука.

Кам нахлу през прага и се озовах притисната в гърдите му, преди да осъзная какво се случва. Силните му ръце ме обгърнаха плътно, едната обхвана тила ми. Вдишах дълбоко бледия аромат на парфюм и алкохол.

— Господи — прошепна той и пръстите му се свиха на юмрук в косата ми. — Защо не си вдигаш проклетия телефон?

— Май съм го забравила в колата — измърморих в гърдите му.

Той отново изруга нещо и се дръпна назад. Шепите му обхванаха лицето ми, но този път тъмните спомени не се надигнаха.

— Подпалих ти телефона, а също и Джейкъб и Бритъни.

— Съжалявам — примигнах бавно. — Изобщо не съм…

— Плакала си — очите му се присвиха, така че накрая остана само тъничка ивица синьо. — Плакала си, мамка му.

— Не съм — излъгах неубедително.

— Поглеждала ли си се в огледалото? — настоя той.

И когато поклатих глава, пусна лицето ми и затвори вратата зад гърба си. След това ме хвана за ръката. Някакво мускулче трепкаше в челюстта му, а гласът му прозвуча строго.

— Ела.

Оставих го да ме завлече в банята. Подскочих, когато щракна лампата, а после се видях в огледалото.

— О, боже.

Очите ми бяха подпухнали и зачервени, а ивиците разтекла се спирала потвърждаваха факта, че първият ми купон от пет години насам съвсем не бе протекъл благополучно. Срещнах погледа му в огледалото и буквално се сгърчих от неудобство. Скрих лице в шепи и измърморих:

— Супер, просто супер!

— Е, не е толкова страшно, скъпа — гласът му омекна и той ме прихвана под раменете. Нежно издърпа ръцете ми надолу. — Я седни.

Седнах върху капака на тоалетната чиния. Втренчена в пръстите си, насилих омекналия си мозък да разсъждава.

— А ти какво правиш тук?

— Какво правя тук ли? — Той навлажни една кърпа и коленичи пред мен. — Ти сериозно ли ме питаш?

— Явно не.

— Я ме погледни. — Когато не реагирах, той повтори: — По дяволите, Ейвъри, погледни ме.

Охо! В гърдите ми, подобно на тъмен облак, се надигна гняв. Вирнах брадичка.

— Сега доволен ли си?

Онова мускулче отново заигра под кожата му.

— Защо съм дошъл, значи? Тръгна си от купона, без да кажеш и дума.

— Казах…

— Казала си на Бритъни, че излизаш да глътнеш малко въздух. Преди три часа, Ейвъри. С Джейкъб решили, че си с мен, но по-късно се видяхме и стана ясно, че те няма. Изкарала си им акъла след случката с онова копеленце.

Гневът рязко ме напусна, изместен от чувството за вина.

— Не съм искала да ги стряскам. Просто си забравих телефона в колата.

Той не отговори, само прокара кърпата под очите ми, за да избърше спиралата. — Не трябваше да си тръгваш.

— Реагирах малко бурно — сведох мигли и издишах дълбоко. — Онзи тип… всъщност нищо лошо не ми направи. Просто ме хвана неподготвена и май прекалих. Съсипах купона.

— Не си съсипала купона. А онзи тип нямаше работа да протяга лапи. Мамка му! Съвсем ясно те чух да му казваш „пусни ме“, така че и той те е чул. Може би и аз не трябваше да скачам така, но майната му. Беше те сграбчил, а това никак не ми хареса.

Вярно е, че му бях казала да ме пусне, но момчето бе оглупяло от алкохол. Искаше единствено да танцува с мен. Наясно бях кога става опасно. А онзи не беше преминал границата. И не беше сигурно, че изобщо щеше да я премине, но спомените ми ме бяха тласнали отвъд ръба.

— Нямаше нужда да тичаш насам — рекох накрая, внезапно почувствала се смъртно уморена. — Трябваше да останеш на купона, да се забавляваш.

Кам не отговори и мълчанието се проточи толкова дълго, че реших да го погледна. Изражението на лицето му беше смесица от желанието да ме удуши, но и нещо съвсем, съвсем различно… В гърдите ми се надигна някакво странно чувство, както на купона, преди всичко да иде по дяволите.

— Нали сме приятели? — обади се тихо Кам.

— Да.

— Е, точно това правят приятелите. Грижат се един за друг. Бритъни и Джейкъб също щяха да дотичат, ако не ги бях накарал да останат на купона.

Май напълно погрешно интерпретирах този миг на близост.

— Трябва да си взема телефона и да се обадя…

— Ще пиша съобщение на Бритъни. Имам й номера. — Той се залюля на пети, без да сваля поглед от мен. — Фактът, че изобщо не си очаквала някой да се разтревожи, е… и аз не знам какво.

Не отговорих и понечих да извърна глава, но ръката му се вдигна към лицето ми и обхвана бузата ми. Палецът му леко поглади кожата ми. Очите ни се срещнаха и ми се прииска да кажа нещо ужасно остроумно, нещо, което да заличи горчилката от тази вечер. Въобще цялата вечер, с изключение на изгарящия му поглед там, на купона. Този поглед много ми беше допаднал.

Всъщност направо ме беше влудил, но както и да е.

— Защо си плакала? Я чакай. Онзи тип да не ти е направил нещо, защото ще…

— Не! Нищо подобно — побързах да го успокоя. Подозирах, че ако му хрумнеше, че нещо се бе случило, щеше да издири момчето и да го спука от бой.

— Тогава защо? — Палецът му отново се раздвижи и аз реагирах, тласкана от някакъв отдавна забравен инстинкт. Отпуснах лице в дланта му. — Разкажи ми.

За повечето хора не беше проблем да доверят мислите си, но пък повечето хора обичаха да споделят.

— Не знам. Явно съм лигла.

Веждите му се вдигнаха.

— Сигурна ли си, че няма нещо друго?

— Аха — прошепнах.

Дълго време не каза нищо. Очите му бавно се плъзгаха по лицето ми.

— Добре ли си?

Кимнах.

Ръката му отново се отмести и палецът му докосна ръба на устната ми. Рязко си поех въздух, внезапно осъзнала колко сме близо един до друг. Странна работа. Искаше ми се да кажа нещо, с което да изтрия горчилката, но всъщност съвсем не ми трябваха думи.

Едно докосване, един-едничък поглед можеше да свърши същата работа.

В този миг мислех само за него. И ме обзе такова чувство за свобода, каквото не бях изпитвала до момента.

Очите му се впиха в устните ми и сърцето ми ускори ритъм, кръвта се втурна във вените ми. Разстоянието помежду ни бе съвсем незначително. Трябваше само да се приближи с четири-пет сантиметра и щеше да го стопи.

Погледът му неочаквано се вдигна към очите ми.

И внезапно разстоянието помежду ни изчезна, преди да успея да се отдръпна. Сърцето ми подскочи в гърдите при мисълта, че може да ме целуне, че бях буквално на секунди от първата целувка, а нямах представа какво трябваше да направя. Чувствах странен вкус в устата си след всичките сълзи, освен това седях върху тоалетната чиния, което, признавам, далеч не бе най-романтичната обстановка.

Но Кам не ме целуна. Притисна чело в моето и въздъхна тежко и накъсано. Дъхът му миришеше на мента.

— На моменти ме побъркваш.

Та аз и себе си побърквах.

— Моля?

Той се отдръпна леко, очите му изпитателно се вгледаха в моите.

— Никога повече не бягай така, обещаваш ли? Изкарах си акъла, като не можах да те намеря и никой не знаеше къде си.

Понечих да се извиня още веднъж, но ми хрумна, че извиненията всъщност са като желанията. И двете изобилстваха в живота ми, но разлика нямаше. И вместо това сторих нещо, което май никога не бях правила… дори и преди.

Приведох се напред и притиснах устни в гладката му буза. Очите му се разшириха и аз се дръпнах назад. Под напрегнатия му поглед започнах да се съмнявам дали не бях реагирала грешно.

Той понечи да се наведе към мен, но се спря. Очите му бяха огромни, прекрасни, цветът им потъмня, стана някак по-дълбок.

— Ейвъри?

Преглътнах.

— Кам?

Той не се усмихна, трапчинката му така и не се показа.

— Излез на среща с мен.

В гърдите ми нещо се изопна и се сетих за онзи път, когато се бе върнал рано-рано след есенната ваканция и бе дошъл право в апартамента ми. Нещо тогава се бе пропукало в мен, нещо, което се пропукваше и сега, нещо като стена от… задръжки. Купонът се бе провалил, но Кам… той беше различен. Винаги е бил различен.

Освен това беше тук, при мен. А това със сигурност означаваше нещо. Сигурна бях.

Мозъкът ми нашепваше, че не бива да го правя, така че му наредих да млъква, понеже рядко ми даваше разумни съвети. Поех си дълбоко въздух, което бе съвсем излишно, и отвърнах:

— Добре.

* * *

Джейкъб седеше срещу мен и Бритъни в малко кафене в центъра, нахлузил тъмните очила и бомбето от костюма си за Вси Светии. Тримката бяхме избягали от лекцията по история. Идеята бе негова, а аз, честно казано, бях твърде възбудена, за да стоя мирно цял час. Освен това единствената лекция, която бях пропуснала през целия първи семестър, бе онази първата, по астрономия. Така че още една, пък макар и по специалността ми, нямаше да ме убие.

Джейкъб отпи от кафето с мляко и простена.

— Онези, дето ме оставиха да се напия така, заслужават да ги прасна с юмрук в лицето.

Хвърлих бърз поглед към Брит и се наведох над кифлата си с шоколадови парченца. Тя го погледна виновно.

— А ти ме остави да си „пообщувам“ с Джими, така че сме квит.

— И как мина? — поинтересува се Джейкъб, махна очилата си и прикова в нея кръвясалите си очи. — Стори ми се, че вървиш с доста странна походка към колата.

Брит изсумтя пренебрежително.

— Да, бе. Твърде големи заслуги приписваш на Джими. Тръгнах си веднага след теб, а когато Джими ми писа малко по-късно — така де, защо да не ми пише? — изобщо не му отговорих. Много бях послушна.

— Чудесно, защото, щом сексът с някого не ти се отразява на походката, значи, не струва пукната пара. — Джейкъб прехвърли ядовития си поглед върху мен. — А на теб, госпожичке, още не съм ти простил.

— Нито пък аз — обади се Брит и ме плесна през ръката, когато посегнах към чашата с горещ шоколад. — Изкара ми акъла. Реших, че са те отвлекли.

— Много съжалявам. Прибрах си се вкъщи и съм си забравила телефона в колата. — Реших, че бе приключила с шамарите, и се престраших да увия пръсти около чашата. — Ужасно се чувствам. Не съм искала да ви тревожа.

— Мда, поразтревожихме се… — Джейкъб се ухили. — Ама чак когато осъзнахме, че липсваш. Отне ни около час.

Брит направи гримаса и кимна.

— Самата истина. Така че, ако действително те бяха отвлекли, щеше да е твърде късно.

Прихнах и за малко не се задавих.

— Еха! Май ми поолекна от това признание.

— Отвратителни приятели сме — съгласи се Джейкъб, облегна се назад и нагласи шапката си. — Но пък напълно поправихме грешката си, като намесихме и Кам.

Сърцето ми направи поредното циганско колело.

— Мислехме, че си с него — поясни Брит и крадешком си отчупи от кифлата ми. — Затова така бавно се ориентирахме, че те няма, но после го видяхме да излиза от една от стаите с Джейс и Оли.

— И когато го питахме дали те е виждал, яко се стресна — Джейкъб заразтрива челото над веждите си. — С Оли моментално хукнаха да търсят колата ти.

Брит кимна, без да откъсва очи от кифлата ми.

— Много беше романтично, особено като се оказа, че не лежиш удушена в някой храст.

Разсмях се и побутнах кифлата към нея.

— И като не намериха колата ти, Кам се втурна в нощта като рицар в бляскави доспехи, обърнал гръб на веселбата и на една особено нещастна безсрамна Червена шапчица. — Брит доволно захапа кифлата. — Честно, Ейвъри, знам, че не си склонна отношенията ви да преминат на друго ниво, ама трябва все пак да излезеш с него.

— Така и смятам да направя — отвърнах тихо, вкопчила се в чашата с какао.

— Защото той няма да те чака до безкрай — продължаваше тя, без да ме слуша. — В един момент ще му писне, а ти ще си останеш сама в апартамента да цивриш и…

— Брит, я млъкни за малко — Джейкъб се приведе напред и смъкна очилата си. — Чакай, чакай. Правилно ли чух, че смяташ да излезеш с него?

— Да — сърцето ми направи задно салто. Дори обсъждането на тая среща ме изпълваше с абсурдно вълнение. — Предложи ми пак и аз се съгласих.

Ръката на Брит, поднесла кифлата към устата й, рязко се отпусна.

— Какво? Ама кога се случи това?

— Снощи — отвърнах.

— Когато си тръгна, за да те търси? — обади се Джейкъб.

Кимнах.

— Мили боже! — прошепна Брит. — Значи, ходиш с Кам.

— Ще изляза с него — поправих я. — Не е чак такава голяма работа.

За мен, естествено, беше голяма работа. Та това щеше да е първата ми среща — огромна крачка. Но нямах никакво намерение да споделям тази подробност с тях. Достатъчно смущаващо бе, че Кам бе наясно с малката ми тайна.

— Искам да знаеш, че ако нямах такъв махмурлук, щях да заръкопляскам като питомен тюлен. Но вътрешно танцувам победоносен танц с лъскави помпони. — Джейкъб се разсмя при вида на физиономията ми. — Крайно време беше. От колко време ти предлага?

Вдигнах рамене.

— Не чак толкова отдавна.

Брит ме зяпна смаяно и от устата й изпадна парченце кифла.

Изкикотих се.

— Врънка те от края на август. А днес е първи ноември, Ейвъри, в случай че не знаеш. Повечето момчета дори не помнят името на момичето толкова дълго.

Веждите ми се вдигнаха невярващо.

— Вярно е — потвърди Джейкъб. — Аз лично ти забравям името поне веднъж седмично.

Разсмях се.

— И кога ще излизате? — полюбопитства Брит, като развърза опашката си, после я върза отново. — И какво ще правите?

Почти бях сигурна, че сърцето ми е подхванало онзи танц на мажоретките, за който говореше Джейкъб.

— Другия уикенд. За този уикенд има да пише някакъв доклад, а и вече се беше уговорил с Оли да гледат турнир по смесени бойни изкуства. — Кам ме беше поканил и аз да ида, но ми се струваше, че бе по-добре да оставя момчетата да се забавляват сами. — Та май ще ходим в някакъв ресторант в Хейгърстаун в събота.

Очите на Брит светнаха.

— О, чудесно, ще имаме предостатъчно време да те приготвим.

— Цяла седмица ли ми трябва, за да се приготвя?

Тя кимна ентусиазирано.

— Трябва да ти оправим косата, ноктите, а и да идеш на кола маска, нали се сещаш, там… долу…

— Заговорите ли за обезкосмяване на разни неприлични местенца, го възприемам като намек да се омитам. — Джейкъб си грабна раницата и се изправи. Спря, за да ме целуне по бузата. — Наистина беше крайно време.

Заля ме топлина.

— Благодаря — измърморих, макар да ми се стори малко странно да му благодаря.

Когато Джейкъб се изниза със залитане през вратата, Брит вдигна чашата си.

— Може ли да поговорим сериозно?

— Добре — очаквах да последва подробен инструктаж за бразилска кола маска и стиснах зъби.

Брит се извъртя към мен и заговори с необичайно тих глас.

— Снощи, на купона, когато онзи тип се опита да танцува с теб… Опа. Прониза ме тревожна тръпка чак до петите.

— Да?

— Какво точно се случи? — тя облиза нервно устни. — Видях, че те награби.

Отклоних поглед и преглътнах мъчително, току-виж прогоня усещането, че всеки момент ще повърна.

— Всъщност нищо повече не се случи. Просто ме изненада и не знам защо се стреснах. Чувствам се като пълна идиотка.

Брит захапа устна, без да откъсва очи от мен.

— Не че е приятно някой идиот да те награби и макар често да се случва на купони, е много дразнещо. — Тя млъкна за миг. — Но защо реагира така?

Размърдах се неловко на стола и тикнах длани под бедрата си.

— Както казах, изненада ме. Изобщо не очаквах.

— Изобщо не си очаквала… — повтори тя, после си пое дълбоко въздух. — Добре. Ще бъда съвсем откровена. Така е редно между приятели, нали?

Сега вече паниката съвсем ме загриза.

— Да.

Настъпи кратка пауза.

— Видях ти изражението, Ейвъри. Уплашена беше до смърт. И то не защото си се изненадала или защото не си падаш по купоните. Съвсем не се опитвам да те поучавам, така че не го приемай така, но тая реакция не е нормална.

Не е нормална. Нима не го знаех? Внезапно ми се прииска да й кажа истината, да й разкажа всичко. Обзе ме непреодолимото желание да споделя, надигна се в гърлото ми и стигна чак до връхчето на езика ми. Дългите години мълчание натежаха във въздуха между нас. Брит чакаше с открито изражение и вече виждах още преди да съм отворила уста, виждах го в очите й и в изопнатите й устни. Не беше глупава. Подозираше нещо, може би дори най-лошото. И в очите й блестеше съчувствие. Може би дори съжаление.

— Случило ли… нещо случило ли се е с теб, Ейвъри?

Потребността да й кажа, да кажа на някого, рязко се пръсна като спукан балон.

Погледът ми се зарея към прозореца, към задръстената с коли улица отвън. Поклатих глава.

— Не, нищо не се е случило.