Джей Лин
Ще те чакам (8)

Осма глава

През следващите две-три седмици, докато лятото най-после разхлабваше горещата си хватка, започна да се установява странна рутина. От понеделник до петък ставах сутрин и отивах на лекции. И с всеки изминал ден започвах да очаквам с нетърпение астрономията. И то не само защото ми беше любопитно какво ще ни разкаже професор Дрейдж или с какво ще се появи облечен. Преди няколко дни дойде с избелени дънки и риза в преливащи тонове. Но като изключим шантавия преподавател, в часа имаше един конкретен елемент, който правеше петдесетте минути безкрайно забавни.

Предвид страничните коментари на Кам по време на лекциите и учудващо точните му познания за Слънчевата система, онова бягство от часа през първия ден в крайна сметка се оказа изключително полезно. Заедно с Кам, в качеството му на мой партньор и съсед по място, нямаше начин да не избутам успешно астрономията.

Три дни в седмицата обядвах с Джейкъб и Бритъни и дори веднъж отскочих на един от футболните мачове с тях. Продължавах да отказвам да ходя по купони, което безкрайно ги озадачаваше, но не ме зарязаха. Два пъти седмично ми идваха на гости. Не успявахме да учим кой знае колко, но аз не се оплаквах. Приятно ми беше. Добре де, признавам, че подобно определение е твърде сдържано. Двамата бяха прекрасни, а от толкова отдавна не бях имала приятели, на които очевидно не им пукаше дали се държа като умопобъркана — нещо, което често ми се случваше.

И поне два пъти седмично отказвах на Кам. Два пъти. Седмично.

Стигна се дотам, че вече очаквах с нетърпение как ще повдигне въпроса в най-случаен разговор. Момчето не се предаваше, но темата се бе превърнала в нещо като шега помежду ни. Поне от моя гледна точка.

Освен това очаквах с нетърпение неделите.

Всяка сутрин след онази, първата, Кам цъфваше пред вратата ми във всякакви безбожни часове, носейки яйца и нещо прясно изпечено. На втората неделя донесе мъфини с боровинков пълнеж. На третата — тиквен хляб, но купешки, както сам си призна. А на четвъртата и петата неделя — ягодова торта, после и брауни.

Това последното се оказа крайно неподходящо за закуска.

Въобще нещата вървяха изключително приятно… с изключение на имейлите и обажданията. Поне веднъж седмично имах позвъняване от НЕПОЗНАТ НОМЕР. Триех съобщенията и имейлите, без да ги чета. От братовчед ми се натрупаха поне петнайсет непрочетени писма. В някой от близките дни щях да седна да ги изчета, но засега не намирах сили да го направя, нито пък да се обадя на нашите.

Те също още не се бяха свързали с мен, така че не виждах смисъл и аз да се напъвам.

Към началото на октомври се чувствах по-щастлива отпреди. Уханието на есента, нещо, което така ми липсваше в Тексас, изпълваше въздуха, можех да нося блузи с дълги ръкави, без да изглеждам като ненормална, а зубренето за срочните изпити по време на обедната почивка неизменно включваше бонбони „М&Мс“ и „Скитълс“.

— Може ли моля някой да ми посочи къде на картата се намира Хърватия? — простена Джейкъб. — Няма ли някоя песничка, с която да запомня съседните държави?

— Унгария, Словения, Босна — изрецитирах, сочейки празната карта на Европа. — А тук е Сърбия.

Джейкъб ме стрелна със злобен поглед. — Шибана натегачка.

Метнах един червен бонбон в устата си.

— О, простете.

— Ще можеш ли да съчиниш песничка с тия имена? — попита Брит и топна пържените си картофки в майонезата.

— Уф, отврат — измърмори Джейкъб. Тя сви невъзмутимо рамене. — Много е вкусно.

— Добре, влизам в зубърски режим, така че се подгответе — измъкнах едно бонбонче от пликчето и го вдигнах пред Джейкъб. Очите му се разшириха като на кученце, което всеки момент щеше да получи лакомство. — С изключение на Босна, всички останали държави около Хърватия завършват на „я“. И имената им звучат доста сходно. Запомнете го по този начин.

Очите му се присвиха.

— Изобщо не ми помагаш. Въздъхнах.

— Държиш да е песничка, така ли?

— Да! — изведнъж Джейкъб се изправи край масата насред кръчмата, носеща името „Бърлогата на овена“, и извика: — Да! Искам песничка!

— Боже!

Размаха въодушевено ръце, а неколцина от студентите се извъртяха в столовете си.

— Какво? Какво? — обърна се към мен. — Да не би да прекалих малко?

— Ами да — отвърнах. — Определено.

Брит отпусна глава върху тетрадката.

— Ама честно — простена тя високо. — Не мога да повярвам, че ще ни накара да чертаем картата на Европа по време на изпита. Мислех си, че подобни гадости се правят само в гимназията.

— Измисли ни песничка, зубърке — настоя Джейкъб.

— За бога, държиш се абсурдно! — Поклатих глава и облегнах длани на масата. — Добре. Ето, значи. Унгария е горе вляво, горе вляво. Сърбия е долу вляво, долу вляво. Босна е отдолу, отдолу. Словения отгоре, отгоре. А къде е Хърватия?

— Къде? Къде? — заприпява Джейкъб.

— До Адриатическо море, точно срещу Италия! Джейкъб скочи на крака.

— Отново! Отново!

Изкарах песента още два пъти, докато Брит ни гледаше с отворена уста. И когато Джейкъб най-после си извади химикалката и се захвана да пише имената на държавите върху картата, лицето ми бе добило наситен доматен оттенък, но пък се кикотех като хиена.

Освен това Джейкъб се справи с картата, като изключим факта, че сложи Франция на мястото на Обединеното кралство, но май го направи нарочно, колкото да ме изпита, защото чак такова невежество не беше възможно.

Метнах едно бонбонче в устата му, което обаче се удари в долната му устна и отхвръкна навън. При втория опит успях да уцеля. Той го глътна и скочи към мен, привеждайки лице към моето.

— Познай какво?

— Какво? — попитах, дръпвайки се назад. Той примигна два пъти. — Идва гаджето ти.

Погледнах през рамо и видях как Кам влизаше в Бърлогата, но не с едно, а с цели две момичета от двете му страни, които го гледаха така, сякаш бе последният готин тип в целия университет.

Направих гримаса на Джейкъб.

— Не ми е гадже.

— Момиче, имаш сериозна конкуренция — Джейкъб скръсти ръце на масата. — Това са Сали и Сюзън, най-важните особи от бета, делта, буги-сигма, фръц-пръц.

Веждите на Брит се смръщиха.

— Няма такова женско дружество.

— Както и да е.

— Никаква конкуренция не са ми, понеже между мен и Кам няма нищо такова. — Все пак погледнах през рамо. Тримката се спряха при къта с меката мебел. Кам съсредоточено слушаше какво му говорят. Едното от момичетата, русото, бе опряло длан в гърдите му и бавно я движеше в кръг. Очите ми се присвиха. Какво, да не му преглеждаше гръдния кош? Обърнах се към Джейкъб.

Той повдигна въпросително вежди.

— Подарявам им го — натъртих и метнах три бонбончета в устата си.

— Не ви разбирам вас двамата — обади се Брит и затвори учебника. Явно бяхме приключили с ученето. — Виждате се буквално всеки ден, нали?

Кимнах.

— И всяка неделя идва да ти приготвя закуска, нали така? — продължи тя. Тук Джейкъб ми показа среден пръст. — За което те ненавиждам.

— Да, ама въпреки това нещата не стоят по този начин. — Слава богу, че така и не им бях казала, че Кам непрекъснато ме канеше на среща, защото нямаше да ме оставят на мира. — Вижте, само приятели сме. И толкова.

— Обратна ли си? — попита Джейкъб.

— Какво?

— Слушай, аз съм последният човек на света, който ще съди друг за сексуалните му предпочитания. Така де, все пак — и той посочи с палци собствената си особа.

— И все пак, обратна ли си?

— Не. Не съм.

— И аз не съм, но за теб съм готова да се жертвам — ухили се насреща ми Брит.

— Благодаря — изкикотих се. — И аз за теб.

— Много сте сладки, няма що — тросна се Джейкъб. — Не в това е въпросът. Въпросът е, че този великолепен екземпляр ти е навит. О, боже, зарязал е фръцлите и идва насам.

Стомахът ми се сви на възел и отправих гореща молба към Бог, Шива и Зевс да попречат на Джейкъб да изтърси нещо, заради което щях да искам да го убия по-късно.

— По дяволите! — обади се той и поклати глава. — Тия дънки му стоят така, сякаш са специално излети, за да му обхванат… Здрасти, Камерън! Как си?

Стиснах очи отчаяна.

— Здрасти, Джейкъб, Бритъни. — Кам се тръшна на стола до мен и ме сръга в ръката. — Ейвъри.

— Здрасти — измърморих с изостреното съзнание, че Джейкъб и Бритъни ни наблюдаваха втренчено. После затворих учебника и го тикнах в раницата. — Какви ги вършиш?

— О, нали знаеш, всякакви пакости и поразии.

— Това ми напомня за Хари Потър — въздъхна неочаквано Брит. — Трябва да си го препрочета.

Всички се обърнахме към нея.

На бузите й се очертаха две яркочервени петна и тя отметна демонстративно русата си коса.

— Какво? Не се срамувам да призная, че всякакви случайни неща ми напомнят за Хари Потър.

— На мен онзи тип там ми напомня на Снейп — обади се Кам и посочи с брадичка масата зад нас. — Така че напълно те разбирам.

Момчето с мастиленочерната коса действително малко приличаше на Снейп.

— Както и да е, какво правите? — Кам се размърда на стола и кракът му се опря в моя. Преглътнах мъчително. — Играете си с бонбони?

— Да, освен това учим за изпита по история за другата седмица. Трябва да начертаем картата на Европа — обясни Джейкъб.

— Олеле! — възкликна Кам и ме срита в крака. Отвърнах на сритването.

— Но Ейвъри, прекрасната Ейвъри… — ухилен до уши, Джейкъб ми хвърли кос поглед, а моите очи се свиха подозрително — … ни помага да учим.

— Самата истина — съгласи се Брит.

Кам ме стрелна с очи и аз се дръпнах настрани.

Облегнал брадичка в шепа, Джейкъб се усмихна на Кам.

— Тъкмо казвах на Ейвъри, че трябва по-често да носи зелено. Изглежда много секси в комбинация с тази нейна коса.

Ченето ми висна. Нищо подобно не беше изричал за тъпата жилетка, която бях облякла.

— Харесва ли ти как й стои зеленото, Кам? — обади се Брит.

Мили боже!

Кам се обърна към мен, а сините му очи проблеснаха като дълбоките крайбрежни води на Тексас.

— Чудесно й стои, но пък тя всеки ден е прекрасна.

По бузите ми запълзя гореща вълна и аз бавно вдишах.

— Прекрасна? — повтори Брит.

— Прекрасна — потвърди Кам и мигом узурпира малкото пространство, което си бях извоювала помежду ни. И отново ме сръчка в коляното. — Е, успяхте ли да научите нещо?

Издишах.

— Май се справихме.

— Само благодарение на теб — Джейкъб погледна Брит, а на мен ми прилоша. — Ейвъри ни измисли песничка, за да запомним коя държава къде се намира.

О, не!

— Я му я изпей — Брит така силно ме ръгна с лакът, че чак се блъснах в Кам. В очите му припламна любопитство.

— Каква песен?

— Отказвам да я пея повече.

Джейкъб се ухили широко срещу Кам.

— Песента за Хърватия.

Стрелнах го с кръвнишки поглед. Кам прихна.

— Песента за Хърватия ли? Какво?

— Не — възроптах. — Отказвам да пея. Пеенето далеч не е сред дарбите ми.

— А кои са дарбите ти? — полюбопитства Кам и когато го погледнах, някак не успях да откъсна очи от изсечената линия на челюстта му, от падналата на слепоочията му коса. Какво ми ставаше? Кам ме гледаше втренчено с вдигнати вежди. — Ейвъри?

— Я сподели — започна да ме увещава Джейкъб.

Брит кимна.

— Дарбите са интересно нещо.

— Биха могли да бъдат — погледът на Кам се спусна малко по-ниско и аз отчаяно си поех въздух. Приведе се лекичко към мен, така че устните ни се оказаха само на сантиметри една от друга. Чух Джейкъб да ахва. — Разкажи ми какви дарби имаш, скъпа.

— Скъпа — повтори шепнешком Джейкъб и тихо въздъхна.

— Мога да танцувам — изтърсих. — Можех. По-рано танцувах. На лицето му отново се изписа любопитство.

— Какви танци?

— Не знам — грабнах пликчето и изтръсках останалите бонбони в дланта си. — Балет, джаз, степ, модерни танци… такива неща.

— Сериозно ли? — възкликна Джейкъб. — Ходех на степ, когато бях на шест, май в продължение на цял месец, ама после реших, че искам да съм пожарникар или нещо такова. Хич не беше лесно.

Брит се ухили.

— И аз пробвах навремето и установих, че нямам нито координация, нито грация, и че умея единствено да си поклащам задника. Теб биваше ли те?

Вдигнах рамене смутено.

— Ходила съм на уроци около десетина години, участвала съм в няколко състезания и в доста концерти.

— Ясно, била си напреднала! — ахна Брит. — Обзалагам се, че умееш всичките сложни завъртания и фокуси.

Да, едно време правех всякакви фокуси и в един момент бях постигнала невероятна гъвкавост, но онова, в което истински ме биваше, бяха завъртанията фуете — едни от най-сложните фигури в балета.

Кам мълчеше, което бе крайно нетипично за него.

— Сестра ми танцува от петгодишна — обади се накрая. — И още танцува. Мисля, че би убила човек, ако я принудят да спре.

Тикнах бонбоните в устата си и кимнах.

— Ако обичаш балета, можеш истински да се пристрастиш.

— Или пък, ако те бива — намеси се Брит.

Кам ме побутна с рамо.

— А защо се отказа?

Навремето обожавах да танцувам — обожавах всичко в танца. Тренировките, репетициите и особено трепета преди качването на сцената. Нищо не можеше да се сравнява с онези мигове, в които чакаш зад кулисите да обявят името ти, първата глътка въздух, когато пристъпиш в средата на сцената и застанеш под ярките прожектори. Тишината, когато затваряш очи и изчакваш музиката да започне, знаейки, че всички погледи са насочени към теб.

Вдигнах рамене и посегнах към останалите бонбони.

— Май ми писна — изтърсих накрая. Огромна лъжа. Изобщо не ми беше писнало. И ми липсваше повече от всичко на света, но не можех да понасям начина, по който ме зяпат хората. — Сестра ти участва ли в състезания?

Кам кимна.

— Пътува навсякъде, а лятото изкара в балетното училище „Джофри“. Спечели стипендия.

— Еха! — ахнах и очите ми се ококориха. — Това значи, че е много добра.

Кам се усмихна доволно.

— Много е добра.

Обзе ме завист, плъзна в тялото ми като рак, дълбок и агресивен. А можех аз самата да танцувам в един от най-известните центрове в света. Трябваше да съм аз, но не бях, и се налагаше да го преглътна.

След този момент разговорът някак посърна, поне що се отнасяше до мен. Кам продължи да си бъбри с Брит и Джейкъб, но аз потънах в собствените си мисли и не продумах, докато не стана време да тръгвам за час. Разбрахме се кога пак ще учим заедно и им махнах за довиждане.

Кам излезе заедно с мен навън на ярката слънчева светлина, сред прохладния ветрец, който предупреждаваше, че студеното време бе на път да ни застигне. Не каза нищо, докато крачехме към зала „Кнути“. Понякога му се случваше да мълчи така и никога не знаех, нито пък бях способна да се досетя за какво толкова мислеше в подобни моменти.

И тогава, докато пресичахме задръстената от коли улица и той помаха на някаква групичка студенти пред централната сграда „Бърд“, осъзнах колко по-различен бе сега, отколкото по-рано с онези две момичета. Тази мисъл ме смути, макар да не можех да си обясня какво точно ме тревожеше.

— Добре ли си? — попита ме неочаквано той, когато спряхме до пейките пред „Кнути“.

Погледнах го с присвити очи.

— Добре съм. А ти?

Той се усмихна сдържано и кимна.

— Нали остава за утре вечер?

— Утре вечер ли? А, да, домашното по астрономия. — Като част от оценката за срока, Дрейдж ни бе възложил да използваме обсерваторията по двойки. Трябваше да предадем изображенията следващата сряда. — Аха, мен ме устройва.

— Добре — отвърна Кам и понечи да тръгва. — Ще се видим утре тогава. Обърнах се да си ходя, но в този момент ми хрумна нещо.

— Кам?

— Да?

— Какво правеше в Бърлогата? Нямаш ли час в момента?

Устните му се извиха нагоре и онази дяволска трапчинка се очерта върху бузата му. Когато се усмихнеше с тая усмивка, имах чувството, че някой рязко надува балон в гърдите ми.

— Имам, да — очите му блеснаха, бяха стряскащо сини на слънчевата светлина. — Но исках да те видя.

Онемяла, загледах как се врътва на пета и поема по алеята в обратната посока. За миг останах като вкаменена, а после продължих нататък. Не можах да спра усмивката, която разтегна устните ми и отказа да изчезне.