Джей Лин
Ще те чакам (5)

Пета глава

— Апартаментът ти е много приятен — обади се Бритъни от канапето. Върху скута й лежеше отворен, но до този момент игнориран учебник по история. — И на мен ми се иска да не живеех в общежитието. Съквартирантката ми хърка като върколак.

Въртях се между холната масичка и телевизора, без да съм съвсем наясно как точно Бритъни и Джейкъб се бяха озовали в апартамента ми след часовете. По време на обяда се заговорихме, че няма да е зле да се съберем и да обменим бележки от часа по история, и някак стана дума за апартамента ми. Всъщност идеята май беше на Джейкъб, но тъй като пристигнаха и двамата, изобщо не бяхме стигнали до бележките.

Цялото ми тяло трептеше от нервна възбуда така, сякаш бях колибри. От толкова отдавна не бях допускала никого в личното си пространство. У дома не идваха други хора освен роднини, а в спалнята ми влизаше само домашната помощница. Бях отритната не само в града и в училище, но и в собствения си дом. А преди онова празненство за Вси Светии всички се надпреварваха да ми идват на гости, особено момичетата от студиото. Тогава все още общуваха с мен, все още ходех на балет. Преди онзи купон всичко си беше нормално.

Опипах неспокойно гривната. Приятно ми беше, че са тук — съвсем нормална ситуация, която ми напомняше за едно време. Точно така правеха студентите, но на мен ми беше безкрайно… чуждо.

Джейкъб се появи от кухнята с пликче чипс в ръка.

— Зарежи апартамента. Не ме разбирай погрешно, никак не е лош, но искам да чуя още за курабиите на Кам.

Взех си едно картофче от плика.

— Изобщо не трябваше да ви разказвам за тоя разговор.

— Късно — отвърна той с пълна уста. Бритъни се разкикоти.

— Умирам от любопитство какво всъщност означава „курабия“.

— Най-вероятно „член“ — Джейкъб се отпусна върху облегалката на канапето.

— О, господи! — възкликнах и си взех цяла шепа картофчета. Явно трябваше да се заредя с калории и издръжливост, предвид посоката, в която поемаше разговорът.

Бритъни кимна.

— Така има логика. Така де, нали казал, че с грозни момичета не би делил курабиите си.

— Според мен не говореше сериозно — пъхнах едно картофче в устата си. — Така, а сега да се върнем на бележките по история…

— Майната й на историята. Да се върнем на члена на Кам — прекъсна ме Джейкъб. — Осъзнаваш ли, че ако „курабия“ е кодова дума за „член“, то членът му бил в устата ти.

Задавих се с чипса и побързах да си взема кутийката с безалкохолното. Загълтах припряно, а лицето ми цялото пламна.

— Съвсем теоретично казано — добави Джейкъб, ухилен широко като леген. После скочи от мястото си. — Не знам как се сдържаш, Ейвъри. Ако аз живеех срещу него, щяха да вися залепен за вратата му от пладне до полунощ. А също и за курабиите му. Ммм.

Размахах ръка пред лицето си и поклатих глава. — Отстъпвам ти ги.

— О, миличка, ако това момче играеше в моя отбор, щях моментално да му се метна.

Бритъни завъртя подигравателно очи.

— Голяма изненада, няма що.

— Но не разбирам защо ти още не си се метнала върху курабиите му. Тъкмо отворих уста, когато Бритни поклати глава и ни прекъсна.

— Според мен „курабии“ не означава „член“. Може би по-скоро е „топки“, понеже е в множествено число и така нататък.

Джейкъб избухна в смях.

— Това означава, че топките му са били в устата ти, теоретично казано! По дяволите, ама че мръснишка история.

Зяпнах ги недоумяващо. Често ли си говореха така?

— За бога, не може ли да спрем да говорим за члена му и за топките му, в противен случай никога повече няма да погледна курабии. Съвсем никога.

— Ама не, сериозно те питам. Как е възможно да не реагираш на предизвикателството? — Джейкъб се покатери върху облегалката на канапето подобно на някой възедричък котарак. — Очевидно флиртува с теб.

— И какво от това? — отвърнах и предпазливо хапнах още едно картофче с надеждата да не се задавя отново.

Устата на Джейкъб висна.

— Как така какво от това?

Бритъни затвори учебника по история и го пусна на земята, където той се приземи със силно тупване. Явно дотук бяхме с ученето.

— Джейкъб е досущ като някоя прегладняла за секс мадама на определена възраст, та изобщо не може да схване как така не проявяваш интерес да врътнеш едно кръгче на градската въртележка.

Погледнах го и той сви примирено рамене.

— Самата истина.

— Дори на мен ми е трудно да те разбера. Камерън е изключително привлекателен — продължаваше Бритъни. — А и не съм чула някое момиче да говори гадости по негов адрес, така че явно добре се отнася с гаджетата си.

Сега вече съвсем не знаех какво да отговоря, така че се отпуснах в кръглото кресло до телевизора. Нямаше как да им обясня причината за поведението си.

— Не знам. Просто не проявявам интерес.

— А яйчници имаш ли? — обади се Джейкъб.

Стрелнах го с поглед.

— Имам.

Той се смъкна от облегалката на канапето и седна до Бритъни.

— Тогава как е възможно да не проявяваш интерес?

Натиках останалата част от чипса в устата си и се опитах да измисля какво да отговоря, без да прозвуча като някоя фригидна монахиня. Но всъщност си бях точно такава, нали? Или дълбоко огорчена монахиня, в зависимост от това кого попитате. Както и да е, макар темата за членове и топки да ме вълнуваше, самата мисъл за близост с подобни атрибути ме караше да се обливам в студена пот.

Досущ както в момента. Пък и чипсът започваше да се бунтува в стомаха ми. Май щеше да се наложи да взема нещо срещу киселини. Мислите ми неволно литнаха към снощния имейл.

Лъжкиня.

Избърсах длани в дънките си и поклатих глава.

— Просто нямам желание да започвам връзка.

Джейкъб се изсмя.

— Никой не твърди, че Кам търси връзка. За малко бум-бум-шака-бум изобщо не е нужно да започваш връзка.

Бритъни го изгледа.

— Правилно ли те чух?

— Съвсем правилно. При това се изразих изключително красноречиво. Даже смятам да си поръчам тениска със същия надпис — Джейкъб се ухили насреща й. — Казвам само, че Кам представлява рядка възможност, която хич не е за изпускане.

Отказвах дори да се замисля на тази тема.

— Защо изобщо говорим за това? Имаме всичко на всичко един общ предмет и само… дето живее отсреща…

— И ще сте партньори за целия семестър — добави Бритъни. — Много е романтично, ще се разхождате нощем и ще зяпате звездите.

Стомахът ми се сви.

— Изобщо не е романтично. Няма такова нещо като романтика.

Веждите й се вдигнаха изненадано и тя прокара пръсти през русите си къдрици.

— Ама че си попарено мушкато. Врътнах възмутено глава.

— Казвам само, че не го познавам добре. Нито пък той мен. Просто обича да флиртува. Сама го нарече градската въртележка. Вероятно просто така си се държи. Мил е и е дружелюбен. И толкова. Не може ли просто да зарежем темата?

— Точно така! Вие, кучки, ме отегчавате до смърт — обади се Джейкъб и Бритъни му се изплези. Изгледа го с мълниеносен поглед и аз неволно трепнах, понеже ми хрумна, че може да се е засегнала. — И искам малко салса за чипса.

— В долния шкаф — провикнах се, но той вече беше в кухнята, откъдето се чуваше тряскане на врати.

За мое огромно облекчение, изоставихме темата за особата ми и за несъществуващия интерес на Кам. Минаха няколко часа и започнах да се чувствам все по-удобно в присъствието им, а се случи даже за по няколко секунди да разтворим и учебниците по история. Когато наближи девет, двамката си събраха нещата и тръгнаха към вратата. Бритъни се спря на прага и неочаквано подскочи към мен. Прегърна ме набързо и ме целуна по бузата, с което ме свари напълно неподготвена. А аз дори не успях да реагирам, така се изненадах. Тя ми се усмихна мило.

— Един от студентското дружество ще прави голям купон в петък. Трябва да дойдеш.

Сетих се, че и Кам бе споменал за някакъв ангажимент в петък, а тъй като очевидно си падаше по купоните, вероятно причината бе именно тази. Поклатих глава.

— О, не знам.

— Не бъди толкова затворена — обади се Джейкъб, докато отваряше вратата. — Ние сме от готините, излишно е да се притесняваш да излизаш с нас.

Разсмях се.

— Знам. Ще си помисля.

— Добре — Бритъни ми помаха. — До утре!

В коридора Джейкъб посочи вратата на Кам, закълчи хълбоци и завъртя задник.

Прехапах устна, за да не прихна. Не се спря, докато накрая Бритъни не го хвана за яката и не го дръпна към стълбите.

Все още ухилена, затворих вратата и заключих. Успях на бърза ръка да подредя и да се приготвя за лягане. А приготвянето беше съвсем излишно, защото не ми се спеше, а тъй като се стараех да избягвам лаптопа и съответно имейла, в крайна сметка изгледах няколко стари епизода на „Ловци на духове“, докато накрая не започна да ми се струва, че в банята ми има полтъргайст. Изключих телевизора, изправих се и несъзнателно подхванах нещо, което всъщност ненавиждах.

А именно да крача из апартамента така, както правех в спалнята си у дома. В тишината след спирането на телевизора чувах всякакви звуци от съседните жилища. Постарах се да се съсредоточа върху тях, вместо да позволявам на мислите си да се реят в неприятна посока, понеже тази вечер бях прекарала добре и не исках да си я развалям. Въобще последните няколко дни бяха чудесни, с изключение на онази първа среща с Кам. Да, нещата вървяха добре.

Спрях зад канапето и едва тогава осъзнах какво правя.

Без да усетя, бях дръпнала ръкава на блузата си нагоре, пръстите ми се бяха увили около лявата китка. Бавно ги вдигнах един по един. Там, където гривната бе притискала кожата ми, се очертаваха бледорозови вдлъбнатини. През последните пет години я бях сваляла само вечер и докато се къпех. Така че тия хлътнатини вероятно щяха да ми останат завинаги.

Също като назъбения белег, скрит отдолу.

Отлепих пръсти. Петсантиметровата тъмнорозова ивица минаваше през средата на китката, над вената. Резултат от дълбок разрез с къс стъкло от снимката, която бях запокитила на земята, след като онази, другата снимка, бе обиколила цялото училище.

Когато си срязах вените, бях изпаднала във възможно най-дълбокото отчаяние и действах напълно сериозно. Ако домашната помощница не бе чула звука от чупещо се стъкло, на дясната ми китка щеше да има не по-различен дълбок разрез.

А на снимката в рамка, онази, дето я счупих, бях с най-добрата си приятелка — същото момиче, което първо ми обърна гръб и започна да шепне наред с останалите, че съм „кучка“ и „лъжкиня“.

В онзи момент исках да сложа край на всичко. Един вид — просто да си тръгна, защото нищо не ми се струваше по-ужасно от случилото се, от онова, с което се бяха съгласили родителите ми, и от последиците. Едва за няколко месеца животът ми се оказа рязко разделен на две части: преди и след. А не виждах никакъв изход, след като цялото училище застана зад Блейн.

А сега? Сега съзирах безкрайни възможности… но само при вида на белега, и в стомаха ми, подобно на тих огън, се надигна чувство за срам. Самоубийството никога не е било решение, а да си тръгна, означаваше да им позволя да ме надвият. Но си научих урока, при това съвсем сама, понеже у дома никой не повдигна въпроса за евентуална терапия. Родителите ми биха предпочели да си изгризат краката, отколкото да преживеят срама, че дъщеря им се е опитала да се самоубие и се нуждае от психолог. Така че една сериозна сума пари беше достатъчна, за да се запази в тайна краткото ми посещение в болницата онзи следобед.

Очевидно нямаха против да наричат дъщеря им „кучка“ и „лъжкиня“.

Но физическият отпечатък от онзи миг на слабост ми бе безкрайно неприятен и бих потънала в земята, ако някой някога го видеше.

Внезапно някакъв висок смях, долитащ от коридора, привлече вниманието ми — Кам. Главата ми рязко се извърна към кухнята. Часовникът на печката сочеше един след полунощ. Дръпнах ръкава си надолу.

— Не можеш ли да пропуснеш в петък вечер? — чух женски глас, донякъде приглушен от стената.

Настъпи пауза, после Кам се обади.

— Знаеш, че не мога, скъпа. Може би следващия път.

Скъпа, значи? Аха! Усетих стъпките им покрай парапета пред апартамента, отдалечаваха се надолу по стълбите.

Тичешком заобиколих канапето и се втурнах към прозореца. Апартаментът ми се намираше в ъгъла на сградата и гледаше право към паркинга, така че се налагаше единствено да изчакам малко. И ето ги — голия до кръста Кам и някакво момиче.

Висока, дългокрака брюнетка със сладурска дънкова поличка. Само това успях да различа от прозореца, докато пресичаха паркинга. В един момент момичето се спъна, но успя да възстанови равновесие, преди Кам да се намеси. Спряха зад тъмен седан. Почувствах се като някой извратен чичко, задето ги следях така, но не можех да откъсна поглед.

Кам изтърси нещо, после прихна да се смее, когато момичето закачливо го сръчка в рамото. След секунда се прегърнаха, после той отстъпи назад и й помаха, преди да тръгне обратно към сградата. По средата на пътя вдигна поглед към нашия етаж и като пълна идиотка аз отскочих назад уплашено. Нямаше как да ме види. Всички лампи в апартамента ми бяха изгасени.

Присмях се на себе си, после наострих уши, понеже чух звук на затваряща се врата откъм коридора.

Заля ме чувство на облекчение и мускулите ми, които до този момент непрекъснато се изопваха, най-после се отпуснаха. Гледката на Кам с друго момиче ми подейства много… здравословно. Напълно потвърди факта, че Кам бе очарователен, безобиден флиртаджия, който обича да раздава курабии на симпатични момичета и си има домашна костенурка на име Рафаел. Така че всичко бе чудесно. Съвсем приемливо. С такава ситуация можех да се справя, тъй като намеците на Бритъни и Джейкъб бяха успели да събудят известен смут в душата ми.

Можеше пък двамата с Кам да станем приятели. Това напълно ме удовлетворяваше, понеже би ми било приятно да имам повече приятели… както едно време.

Но когато си легнах и зяпнах тавана, за миг, за съвсем кратък миг, се зачудих какво би било, ако интересът на Кам към мен все пак бе от по-друго естество. Какво би било да знам, че изпитва такива емоции. Да ми се завива свят от вълнение всеки път, когато ме погледне или пръстите ни случайно се докоснат. Какво би било да имам такива чувства към него, или пък към когото и да било. Да тръпна в очакване на срещи, първи целувки и всичко останало. Обзалагах се, че щеше да е доста приятно. Съвсем като преди.

Преди Блейн Фицджералд да ми отнеме всичко.

* * *

В четвъртък сутринта небето се оказа затиснато от буреносни облаци и по всичко личеше, че студентското градче бе обречено на дъждовен, гаден ден. За щастие, имах да изтърпя само два предмета, така че, преди да тръгна, грабнах една блуза с качулка и я надянах върху тениската. За миг се замислих дали да не сменя късите панталони и джапанките с нещо по-съществено, но реших, че не ми се занимава.

Забила нос в телефона, понеже пишех съобщение на Джейкъб дали иска да му взема кафе преди часа по изкуство, се измъкнах от апартамента и почти бях стигнала стълбището, когато вратата на Кам рязко се отвори и отвътре излезе някакъв тип, който тъкмо си навличаше блузата. Рошавата му, дълга до раменете руса коса стърчеше във всички посоки, та се сетих, че е същото онова момче, дето изнесе костенурката на Кам в коридора — съквартирантът му.

Очите ни се срещнаха и на загорялото му лице разцъфна широка усмивка, разкривайки ред изключително бели зъби.

— Хей! Теб съм те виждал и друг път.

Погледът ми неволно се плъзна зад гърба му. Оставил бе вратата широко отворена.

— Здрасти, ти си… онзи с костенурката.

На лицето му се изписа объркване. Сандалите му звучно шляпаха по цимента.

— Онзи с костенурката ли? А, да! — Той се изсмя и кожата около кафявите му очи се набръчка. — Видяла си ме с Рафаел, така ли?

Кимнах.

— И доколкото си спомням, се представи като Сеньор Тъпанар. Той отново се изсмя високо и тръгна с мен надолу по стълбите.

— Това ми е пиянското име. През останалото време се подвизавам като Оли.

— Далеч по-добре от Сеньор Тъпанар — усмихнах му се от площадката на четвъртия етаж. — А аз съм…

— Ейвъри? — И когато очите ми се разшириха изненадано, той ми се ухили със зъбатата си усмивка. — Кам ми каза как се казваш.

— А! Значи… мм, си тръгнал към…

— Ей, малоумнико, оставил си вратата отворена! — Гласът на Кам отекна по стълбището и секунда по-късно се появи и той самият, нахлупил черна бейзболна шапка. Кривата му усмивка грейна още щом ни видя. Заподскача надолу по стълбите. — Хей, какво правиш с моето момиче?

Неговото момиче? Какво? За малко да се спъна.

— Обяснявах й защо си имам две имена.

— Аха, така ли? — Кам обгърна раменете ми с ръка и точно в този миг едната ми джапанка взе че се заклещи в задната част на другата. Той ме притисна силно, притегляйки ме към тялото си. — Опа, скъпа, за малко да те изгубим.

— Я се виж само! — Оли преодоля със скок няколко стъпала. — Караш момичето да плете крака.

Кам се подсмихна, вдигна свободната си ръка и завъртя шапката си с козирка назад.

— Какво да правя? Това е ефектът от магнетичния ми чар.

— Или пък от уханието ти — отвърна Оли. — Не съм убеден, че чух душа тази сутрин.

Кам ахна с престорено възмущение.

— Мириша ли ти, Ейвъри?

— Чудесно си миришеш — измърморих, обхваната от неприятното чувство, че лицето ми за пореден път пламти. Но си беше самата истина. Ухаеше прекрасно — на нещо средно между прани чаршафи, лек дъх на парфюм и на нещо друго, което явно си беше лично неговият аромат. — Така де, не миришеш лошо.

Кам остана втренчен в мен като че ли прекалено дълго.

— На лекции ли си тръгнала?

Крачехме надолу по стълбите, а ръката му продължаваше да обгръща раменете ми и цялата тази половина на тялото ми бе напълно изтръпнала. Държеше се толкова… небрежно. Сякаш не се случваше нищо особено, а вероятно от негова гледна точка бе точно така. Спомних си снощната прегръдка на паркинга, но за мен всичко това бе…

Всъщност не ми хрумваше как да го опиша.

— Ейвъри? — гласът му се сниши.

Измъкнах се от ръката му и мимоходом отбелязах, че усмивката на Оли се разтяга още повече. Ускорих леко крачка, имах нужда от известно разстояние.

— Аха, имам лекция по изкуство. А вие?

Кам с лекота ме настигна на трети етаж.

— Отиваме да закусваме. Що не вземеш да пропуснеш лекцията и да дойдеш с нас?

— Май достатъчно лекции пропуснах тази седмица.

— Аз лично бягам от час — обяви Оли, — но Кам има часове чак следобед, така че всъщност е добро момче.

— А ти си лошо момче, така ли? — поинтересувах се. Усмивката му бе заразителна. — О, много съм лош.

Кам го стрелна с поглед.

— Лош, в смисъл че не го бива в правописа, математиката, английския, чистенето, общуването с хора и така нататък.

— Обаче ме бива във важните неща.

— И кои са тези неща? — заинтригува се Кам.

Излязохме от сградата. Навън въздухът бе наситен с мириса на влага, а облаците изглеждаха като издути от вода.

Оли избърза напред и се обърна с лице към нас, вървейки заднешком, без да обръща внимание на червения пикап, който се опитваше да излезе на заден ход. Вдигна загоряла ръка и започна да брои с пръсти.

— Пиенето, купоните, карането на сноуборд и футболът. Помниш ли го този спорт, Кам? Футбола?

Усмивката на Кам рязко се стопи.

— Помня го, да, задник такъв.

Оли се изсмя най-небрежно, врътна се и тръгна към сребристия пикап. Хвърлих любопитен поглед към Кам. Гледаше право пред себе си със скована челюст, а очите му бяха като късчета лед. Без да ме поглежда, тикна ръце дълбоко в джобовете на дънките си и измърмори:

— Хайде, ще се видим друг път, Ейвъри.

И с тези думи той се запъти към Оли и пикапа. Мога да се закълна, че в този момент температурата наоколо падна с няколко градуса, сякаш в унисон с хладното му поведение. Не беше нужно да съм гений или пък да имам особено развита интуиция, за да ми стане ясно, че Оли бе докоснал болна струна и че Кам не бе в настроение да дава обяснения.

Потрепервайки, забързах към колата и скочих вътре. В същия момент една тлъста дъждовна капка тупна върху предното стъкло. Докато излизах на заден от паркинга, хвърлих един поглед към сребристия пикап. И двамата стояха до каросерията, Оли бе ухилен до уши, а Кам, със същото непроницаемо и сковано изражение, му говореше нещо. И не изглеждаше никак доволен.