Джей Лин
Ще те чакам (33)

Трийсет и трета глава

Когато влязох под душа на другата сутрин, горещата струя сладостно заля отмалелите ми мускули. Вдигнах лице към водата, оставяйки се да ме залее. Снощи… цялата нощ… Огромна усмивка разцъфна на лицето ми. Беше невероятно. Не само сексът, който се бе оказал фантастичен, но и всичко след това. Чувствахме се по-близки от всякога и причината не беше само в любовните ласки.

А в пълното доверие помежду ни.

Чух как вратата на душкабината тихо се плъзва, отворих очи и се обърнах. Кам се вмъкна зад мен. Съвсем гол. Погледът ми механично се насочи надолу. Гол и твърд.

Бузите ми пламнаха и смутено скръстих ръце върху гърдите си. Вярно, усещахме се невероятно близки, но това не означаваше, че мисълта да стоя гола-голеничка под яркото осветление не ме плашеше.

— Толкова си красива — той дръпна ръцете ми. — Защо се скриеш?

— Не всички сме благословени с твоето самочувствие.

— Аха — той прокара палец по едното ми щръкнало зърно, после ме целуна по ъгълчето на устните, а дланите му се плъзнаха от раменете до китките ми. Водата струеше по гърба ми. — Стана ми самотно и реших да дойда при теб.

— Станало ти е самотно, значи? — пристъпих по-близо.

— Да — прегърна ме през кръста и само с едно движение стопи разстоянието помежду ни. Мокрите ни тела се прилепиха едно в друго и моето започна да откликва по познатия начин.

— Поръчах закуска. Имаме около двайсет минути.

— Двайсет минути, за да се изкъпем?

— За това ни трябват не повече от две.

— А какво ще правим през останалото време?

Кам така и не отговори. Вместо това ми показа… изключително подробно.

Целуна ме, после впи уста в гърдата ми. В корема ми изригна топка лава, когато ме обърна настрани и ме бутна под струята. Замаяна, зарових ръка в мократа му коса, кичурите му се усукаха между пръстите ми като копринени. Ръката му се премести между бедрата ми, а устата му се върна върху моята. Знаеше точно как да ме докосне, как да ме отведе до ръба.

— Чакай — нареди ми.

Обвих ръце около шията му и рязко издишах, когато ме вдигна. Той притисна гърба ми в мокрите плочки и се намести между краката ми. Съедини телата ни с бавен, мъчително сладостен тласък. Стенанията ми отекваха в банята с ритъма на движенията му. Сърцето ми туптеше бясно, възбудата бушуваше в гърдите и стомаха ми.

Някак се озовахме извън душкабината, аз — върху студения под, а Кам върху мен, тялото му се люлееше върху моето, бедрата ми го притискаха силно, а водата продължаваше да шурти. Едната му ръка бе върху гърдите ми, другата — заровена в мократа ми коса. Устата му ме изгаряше, ненаситна, хищна.

— Кам! — извиках и извих гръбнак под напора на оргазма, силен, зашеметяващ. Ръцете му ме обгърнаха и той ме вдигна цялата, намести ме в скута си. Коленете ми се хлъзгаха по мокрия под. Във вените ми се разля течна жарава. Тялото му се разтресе, той ме притисна още по-силно и с последен тласък, с последен натиск на бедрата… изригна.

Известно време се чуваше само накъсаното ни дишане. Лежахме безсилни, главата ми бе върху раменете му, а ръката ми бе паднала върху препускащото му сърце.

— Ти…

— Добре съм — прекъснах го и се изкикотих. — Няма да се счупя.

— Не знам — отметна косата, разпиляла се по лицето ми. — Ти… — Прекъсна го почукване на вратата. — Мамка му! Закуската.

Смъкнах се от скута му и той се изправи и тръгна към вратата, като на всяка крачка се подхлъзваше в локвичките и едва запазваше равновесие. Все пак стигна дотам, без да се пребие.

— Кам?

— Какво? — погледна ме през рамо. Прихнах и му хвърлих една кърпа.

— Каниш се да отвориш вратата по гола сабя.

— Добре, че ми напомни. — Той върза кърпата на кръста си и ми се усмихна дяволито. — Макар да съм наясно, че хората умират да видят голата ми сабя.

Разсмях се и се пъхнах обратно под топлата струя. Сабята му действително бе впечатляваща.

* * *

Къщата на Моли се оказа в хубавата част на града — предпочитана от семейства със средни доходи, спретната и чиста. Спряхме пред едноетажна постройка с вид на ранчо. Набързо прегледах номерата в телефона си, за да съм сигурна, че сме уцелили мястото.

— Тази е.

Кам паркира до бордюра с леко смръщено изражение.

— Сигурна ли си, че се налага да го направиш?

— Да. Дължа й го.

Той изключи двигателя.

— Нищо не й дължиш.

Погледнах го внимателно.

— Напротив. Не че се виня за случилото се, но ако не говоря с нея, никога няма да разбере защо съм премълчала. А искам да знае. — Не за друго, а защото много ми се щеше да изкарам поне седмица без някое гадно съобщение.

Кам въздъхна и вдигна ръце от волана.

— И, естествено, искаш да чакам тук?

Кимнах.

Той отново въздъхна.

— Хич не ми харесва тая работа.

Наведох се да го целуна по бузата.

— Но пък харесваш мен.

— Обичам те. — Извъртя глава към мен, обхвана тила ми и ме притегли за целувка. — Но това не означава, че с удоволствие ще чакам тук, докато си в къщата на някаква непозната и вероятно откачена мацка.

— Не е откачена.

— Ти така твърдиш.

— Точно така.

Ъгълчето на устните му потрепна.

— Ако не излезеш до пет минути, влизам с изваден пистолет.

— Та ти нямаш пистолет.

— Да, ама тя не е наясно с тази подробност.

Засмях се.

— Ще ми трябват повече от пет минути.

— Шест тогава.

— Повече.

— Миличка, изобщо не е нужно да го правиш. — Когато не отговорих, той простена. — Добре, седем.

— Държиш се абсурдно. Нищо няма да ми се случи.

Нова въздишка.

— Добре. Моля те, внимавай.

— Ще внимавам.

Преди да успея да се измъкна от хватката му, той ме притегли по-близо и впи устни в моите. Целувката уж започна съвсем невинно, но постепенно се разгорещи, езикът му се плъзна в устата ми по начин, който ми напомни за снощи и за тази сутрин. Неволно простенах, а когато най-после ме пусна, се бях запъхтяла.

Сините му очи блеснаха дяволито.

— Колкото по-бързо се върнеш, толкова по-бързо ще получиш още една порция.

— Ама че си манипулатор — направих крачка назад, усмихвайки се.

— Обичам те.

Май никога нямаше да ми писне да чувам тези думички.

— И аз теб.

Струваше ми се почти невъзможно да се отдалеча от колата, но все пак го направих. Забързах към входната врата и сандалите ми зашляпаха по напукания тротоар. Само няколко минути под предиобедното слънце и по челото ми започваше да избива пот.

Вдигнах ръка да почукам, но вратата рязко се отвори и отвътре се показа дребничко и слабичко момиче с големи сиви очи, изпълнени с подозрение. Те се впиха в мен, после надникнаха през рамото ми. Хубаво момиче, но изглеждаше уморено до смърт, направо смазано.

— Кой е това? — попита тя остро. Веднага разпознах гласа й.

— Кам. Гаджето ми.

Лицето й се сгърчи, сякаш я бяха принудили да нагълта резен лимон.

— Не искам да влиза.

— Знам — побързах да я успокоя. — Затова стои в колата.

Изражението й се смени, намръщи се, но ми направи път да вляза. Отвори вътрешната врата и аз я последвах в сумрачния хол.

— Това къщата на вашите ли е? — Очите ми обходиха множеството картини по стените, износените мебели.

— Да — тя влезе с отривиста крачка в хола и вдигна дистанционното. Изключи телевизора и метна дистанционното на канапето. — На работа са.

— Хубава е.

Тя се усмихна подигравателно.

— И това от устата на момичето от Ред Хил.

Нападката по адрес на квартала, в който живееха родителите ми, не остана незабелязана. Настаних се на някакъв стол и кръстосах глезени.

— Е, добре. Радвам се, че се съгласи да се видим.

Моли така и не седна. Спря се само на няколко крачки от мен.

— Така ли?

— Да.

Тя се изсмя остро.

— Малко се съмнявам, като се има предвид последният ни разговор, а също и фактът, че в продължение на девет месеца ме игнорираше.

Така. Явно нямаше да е лесно.

— Не умирам от желание да чета имейли от непознати, при положение че едва преживях гимназията, където отвсякъде ме бомбардираха със злостни съобщения. А и да не забравяме, че ми изпрати цял куп неприятни послания.

Тя скръсти ръце и вирна брадичка.

— Прекрасно знаеш защо ти ги изпратих.

— Защото не реагирах още в началото и защото ме виниш за случилото се. — Когато тя не отговори, се приведох напред. — Не излъгах, когато казах, че не знаех нищо за теб до януари, когато говорих с братовчед си. Изобщо не съм чела първите ти мейли. Това е истината.

Тя сви устни.

— Значи, продължаваш да се придържаш към версията, че си поклонничка на истината?

Издишах през носа и се втренчих в нея. Започвах да се ядосвам, но както и предния ден с майка ми, и сега успях да запазя самообладание.

— Както вече ти казах, не съм лъгала пред полицията.

— Тогава защо оттегли обвиненията? — тросна се тя.

— Дълга история.

Тя разпери ръце.

— Очевидно разполагам с достатъчно време. Разкажи.

Арогантният й тон ме провокираше да й отвърна със същото. Но се овладях и с максимално равен глас й разказах за купона по случай Вси Светии, както и за следващите няколко дни. Почти през цялото време изражението й си остана каменно, подобно на това на обиграно ченге. Самообладанието й се пропука единствено когато й обясних какво точно бе направил Блейн. Не се наложи да питам, за да ми стане ясно, че и при нея е било същото. Когато приключих, тя се извърна с гръб, раменете й бяха отпуснати, но гръбнакът изопнат.

— Забранено ми е да казвам на когото и да било, но на теб исках да кажа.

— А на гаджето си казала ли си?

— Да.

Продължаваше да стои с гръб и да мълчи.

— Иска ми се родителите ми да не се бяха съгласили, нито пък аз. Иска ми се да бях силна като теб и да…

— Та ти изобщо не ме познаваш — тя се извъртя рязко и втренчи в мен безмилостните си сиви очи.

Вдигнах ръце.

— Но знам, че си силна, далеч по-силна от мен. Постъпила си правилно и съм сигурна, че не ти е било лесно.

— Никак.

— Знам. — Явно държеше да се заяжда. Острата й брадичка рязко се вдигна.

— Ужасно беше. Да говоря с полицаите — първо с детективите, после и с адвокатите. Да описвам до безкрай всяко нещо, което ми причини Блейн. С подробности. Не ми беше лесно. И нямаше да ми се наложи да го правя, ако не се беше отметнала от истината!

— Съжалявам…

Тя скочи толкова бързо, че въобще не успях да реагирам.

Зашлеви ме с такава сила, че главата ми се отметна настрани. Очите ми се наляха със сълзи от болка и изненада. Удари ме право през лицето.

Не можех да повярвам. Цялата половина на лицето ми пламна, почервеня, изтръпна. По дяволите! За слабичката си фигура умееше дяволски добре да раздава шамари.

Гневът бързо изтика изненадата и ръцете ме засърбяха да й върна услугата. Но я разбирах. Болката й бе съвсем прясна, все още твърде силна. Та нали аз самата толкова време се бях давила в същия гняв… който продължаваше да ме мъчи и днес. Никога не ме напускаше. Може би никога нямаше да ме напусне. Така че разбирах защо бе толкова разлютена.

И по тази причина не й отвърнах с юмрук в лицето, както ми се искаше.

— Заслужаваш си го — гласът й трепереше.

Бузата ми продължаваше да пари, когато се изправих.

— Може би. Но не заслужавах онова, което ми причини Блейн, нито пък тормоза, на който ме подлагаш заради нещо, което съм сторила на четиринайсет, когато нямах никакъв избор.

— Съмнявам се, че вашите са ти опрели пистолет в главата, за да подпишеш документите.

Поклатих глава.

— А ти как би постъпила, ако си на четиринайсет и вашите настояват да направиш нещо такова?

Устата й се отвори от изненада.

— Не си прави труда да ми отговаряш, защото реално няма значение. Наистина съжалявам — и ако ме удариш още веднъж, този път ще ти отвърна… съжалявам за случилото се. И съжалявам, че ще трябва да свидетелстваш в съда и всичко останало. И повярвай ми, най-много от всичко съжалявам, че подписах шибаните документи. Но не мога нищо да променя. Мога само да се примиря.

— Е, желая ти успех тогава.

Стоях и се взирах в това момиче, с което споделях ужасна трагедия, и се чувствах напълно… празна. От небето не се спускаха ангели, не ме заливаше златистата светлина на откровението. Усещах се по същия начин, както когато си тръгнах от къщата на нашите — всъщност не чувствах нищо. И внезапно прозрях, че Кам беше прав. Нямах потребност от тази среща, за да се освободя от миналото. Нямаше нужда да се виждам и с родителите си. Макар след онази среща да се чувствах прекрасно.

Бях започнала да се измъквам от клопката на миналото още когато му казах истината.

Естествено, не се получи за една нощ. Процесът бе безкрайно бавен и ми бе нужен плесник в лицето, за да го проумея.

Нямаше нужда да стоя тук.

Трябваше да съм навън — при Кам, у дома в Западна Вирджиния, заобиколена от приятелите си. Там щях да продължа да се боря.

Тръгнах към вратата.

— Къде отиваш? — Тъничките й пръсти се впиха в ръката ми, за да ме спрат. — Ейвъри?

Измъкнах се от нея.

— Тръгвам си, Моли. Връщам се при онзи мъж… там, навън, който ме обича въпреки миналото ми, въпреки неразумните ми решения. Връщам се у дома при приятелите си, а не в къщата в Ред Хил…

Моли преглътна мъчително, но не каза нищо. Когато стигнах до вратата, спрях и се обърнах.

— Виж, ако искаш да ми се обадиш, за да поговорим или нещо такова, имаш ми номера. Можеш да ми звъннеш по всяко време, но знай, че съм си взела поука. Ако ми изпратиш още някое съобщение, което дори малко да ме ядоса, ще се обадя в полицията и ще повдигна обвинения за тормоз.

Тя стисна устни и направи крачка назад.

— Пожелавам ти всичко най-добро. Наистина. Довиждане, Моли.

Не се опита да ме спре, нито ме изпрати до вратата като баща ми. Пъхнах се в хладната кола и издишах бавно и накъсано.

— Как мина, защо ти е червено лицето? — Кам ме хвана за брадичката и внимателно ме обърна. — Удари ли те?

— Да — отвърнах и цялата подскочих при ругатнята, която последва. — Но си мисля, че й стана по-добре, когато си го изкара на мен.

Очите му се присвиха.

— Това не означава, че може да си позволява такива неща.

— Знам — хванах ръката му и я притиснах в подпухналата си буза. — Но всичко приключи. Казах, каквото имах, и вероятно ще ме остави на мира.

Кам разпери длан и леко ме погали.

— Ейвъри…

— Беше прав. Нямаше нужда да го правя, но се радвам, че и това отмина. Всичко е наред. — Затворих очи и целунах дланта му. — Заведи ме вкъщи, Кам. Там ми е мястото.