Джей Лин
Ще те чакам (27)

Двайсет и седма глава

Лекцията по икономика се оказа далеч по-интересна, когато посветих малко време на това да си припомня всичко, което се случи снощи, след като приятелите на Кам се разотидоха и Оли легна да спи.

Кам ме заведе в спалнята си и тихичко затвори вратата. В стомаха ми се надигна тревога, когато се приближи и обгърна лицето ми с шепи. От онази нощ на канапето у дома се бяхме целували и докосвали безброй пъти, но сега, в спалнята му, нещата ми се струваха далеч по-интимни, с много повече възможности.

Опитах се да не мисля за самия секс, понеже не бях сигурна, че ще мога да стигна до там. Дали щеше да ми е приятно, или щеше да ми напомни за неща, които исках да забравя? Знаех, че ще боли, защото бях девствена, но дали пък болката нямаше да отключи нещо по-страшно?

Онзи път не бе поискал нищо повече и се питах дали… някак не се досещаше.

Кам смъкна пуловера ми, но ми остави сутиена и дънките. Тениската му се присъедини към захвърлените ми дрехи. Заровил пръсти в косата ми, не спираше да ме целува. А после се катурнахме в леглото му и той плъзна крак между бедрата ми. Целувките му поеха надолу по гърлото ми и се съсредоточиха върху покритите ми с дантела гърди, ръцете му се смъкнаха към хълбоците ми, насърчавайки ме да се движа с неговия ритъм. Засмука втвърденото ми зърно, докато аз се люлеех, притисната в тялото му, с отметната назад глава, сключила устни, за да спра стоновете. Ето така ме докара до оргазъм, без дори да ме докосне… през дънките и бикините. А когато пъхнах ръце в широкия му панталон и обхванах с длан дългата, тежка твърдост, започна да се движи в ръката ми с бавни тласъци, точно както си представях, че би правил и в мен.

Останах още дълго в леглото му, сгушена в обятията му. Говорихме за всичко и нищо, докато не стана наистина късно. Тръгнах си, когато бе започнал да се унася, макар да се опита да ме убеди да остана. Но все пак се надигна да ме изпрати до вратата, където ме целуна с най-сладката целувка за лека нощ.

Огромна бе вероятността да съм се влюбила.

Добре де. Вероятно се бях влюбила още преди месеци, но сега ми се струваше далеч по-реално, постижимо и, о, боже, вече знаех какво е да си влюбен — целият възторг, постоянното усещането за топлина. Когато бях с него или мислех за него, се чувствах като мехурче в чаша шампанско — непрекъснато се носех към повърхността. Господи, това сега ли ми хрумна? Устата ми се разчекна в огромна, налудничава усмивка.

Брит улови погледа ми и направи гримаса.

Изчервих се и реших да се съсредоточа в лекцията поне за последните десет минути. Преподавателят обясняваше нещо за бензиновите станции от началото на осемдесетте. И нещо за търсенето и предлагането. Май щеше да се наложи сама да се готвя върху тази глава.

— Господи, колко си хлътнала — отбеляза Брит след часа, докато крачехме към „Уайтхол“. — Изписано ти е на лицето.

Ухилих се широко.

— Така си е.

Тя ме хвана под мишница и излязохме навън, където се носеше вихрушка, а облаците гъсто застилаха небето.

— Радвам се, че най-после се разбрахте. Двамката се толкова сладки заедно, че направо му се гади на човек, като ви гледа.

Той е… — поклатих глава. — Имам огромен късмет.

— Той има огромен късмет — поправи ме тя, докато влачехме крака нагоре по хълма. После ме сръчка. — Какво ще му вземеш за Свети Валентин?

— Свети Валентин ли? — спрях се внезапно. Неколцина от крачещите зад нас замърмориха, когато им се наложи да ни заобиколят. — О, по дяволите, та това е следващата седмица. — Ококорих се насреща й. — Нямам представа.

Тя се разкикоти и ме дръпна за ръката.

Тръгнах.

— Да можеш да си видиш физиономията. Сякаш току-що си осъзнала, че идната седмица предстои краят на света, а не някакъв глупав, измислен празник.

Не й обърнах внимание.

— Нямам никаква идея какво да му взема.

— На предишните си гаджета какво си подарявала?

— Нищо — отвърнах прекалено паникьосана, за да ми пука какво всъщност казвам. — Досега не съм имала гадже.

Сега беше ред на Брит да се закове намясто и да спре движението.

— Какво? Никога? За бога, знам, че си малко, ъъ, затворена, но това е прекалено. Та даже децата на амишите^[1] имат повече опит от теб.

Стрелнах я с поглед.

— Хич не ми помагаш, а аз сериозно истерясвам.

— Добре, добре. Ще ти се подигравам друг път. Ясно — тя сбръчка нос. — След часовете ще идем на пазар.

Продължаваше да вали, но шосетата към Мартинсбърг бяха разчистени. Все още не ми хрумваше нищо, дори и след като обиколихме универсалния магазин. Зяпах обезсърчено червените сърчица, които висяха от тавана.

Брит вдигна чифт черни сатенени боксерки на сърца.

— Ъъ…

— Не — възкликнах. Дори да оставехме настрани факта, че бяха възможно най-баналната тъпотия на света, Кам невинаги носеше бельо.

Брит сви устни.

— Е, винаги можем да прибегнем до стандартните подаръци. Парфюм, портфейл, вратовръзка или риза.

— Супер ще е тъпо.

— Не твърдя, че стандартни означава оригинални.

Нацупена, завлачих крак към следващия магазин. Въобще цялото пътуване се оказа пълен провал, като изключим, че Брит пробва всички възможни балсами за тяло. И когато си затръгвахме, ухаеше на работничка от фабрика на „Бат енд Боди Уъркс“.

Щом се прибрах у дома, се захванах да ровя из интернет за хубав подарък. Исках да е нещо специално, защото с Кам се чувствах така, сякаш най-после се пробуждах. Виждах нещата по-различно, по-ясно. Не знаех дали бе заради него, или заради начина, по който се усещах в негово присъствие, или пък защото най-после се променях. При всички случаи, Кам играеше огромна роля в това и исках да му взема нещо, в което съм вложила мисъл.

След около час реших, че да търсиш подарък за момче, е истинско безумство.

Не спирах да се напъвам да измисля нещо. Ако можех да му осигуря доживотни запаси от яйца, щеше да остане най-доволен.

Простенах от отчаяние и се изправих да надникна през прозореца. Снегът продължаваше да се сипе на гъсти парцали, покриваше земята и колите. По новините бяха казали, че ще натрупа, но се съмнявах да отложат занятията ни.

Прибрах коса в небрежна опашка и тръгнах към кухнята и в този миг ме осени вдъхновението. Сетих се за нещо, което Кам бе споменал на няколко пъти.

Че иска да иде на мач на Ди Си Юнайтед.

Изписках от възторг и хукнах към лаптопа, за да погледна в сайта им. Проверих програмата и поръчах два билета за началото на април с идеята, че тогава времето ще е далеч по-приятно.

Затворих компютъра доволна от покупката. Можеше да иде с мен или пък с някой от приятелите си, ако така предпочиташе. За мен беше без значение, стига да се зарадваше на подаръка.

Кам се появи след по-малко от час, целият бе мокър от снега.

— Какво ще кажеш за малко пица?

— Добре звучи — целунах го по бузата и поех кутията. — Как са пътищата?

— Отвратителни — той измъкна две кутийки безалкохолно от хладилника. — Което ми напомня за брилянтната идея, която ми хрумна.

Ухилих се.

— Идеите ти са малко страховити.

— Напротив, не са нито страховити, нито неразумни.

— Хм.

— Дай пример — предизвика ме той.

Не се наложи да се замислям.

— Какво ще кажеш за онзи път, когато върза връв през черупката на Рафаел и обяви, че от сега нататък така ще го водиш на разходка?

— Та тази идея бе изключително иновативна!

— Бедната животинка застина намясто и си скри главата в черупката.

Кам изсумтя.

— Че той и без това непрекъснато така прави.

Прихнах.

— Вярно.

— А тази идея е чудесна. — Той изсипа по няколко парчета пица върху две картонени чинии и ми намигна. — Според прогнозата ще вали непрекъснато до утре сутринта.

Посрещнах новината със смесени чувства. Обичах снега. Но никак не обичах да се разхождам из заледените алеи на университета.

— Искрено се съмнявам да отменят лекциите — продължи Кам и влезе в хола. — Но пък много от студентите ще отсъстват и преподавателите няма да се изненадат особено.

— Така — седнах на канапето и му направих място.

— Та си мислех да го пишем дъждовен, да си останем тук и да гледаме тъпи филми целия ден.

Първата ми реакция бе да възразя, че не мога да пропусна цял ден лекции, но после срещнах палавия му поглед и си казах: Майната им на лекциите!

— Гениална идея.

— Нали? — Той се почука по главата. — Пълен съм до пръсване с гениални идеи.

— Някой ден наистина ще се пръснеш, но няма да е от гениалност…

— Ха-ха!

Изкикотих се и захапах вкусната пица със сирене. Кам излапа половината, а Оли, който се отби малко по-късно, довърши останалото. Не можех да повярвам, че тия двамата ядяха по толкова много и пак бяха в такава форма, че лигите да ти потекат. Аз например погълнех ли само две парчета, и веднага се сдобивах с резервен задник.

По-късно задрямах на канапето, седнала между момчетата, които зяпаха някакво предаване за нелегално дестилиране на уиски. Когато се събудих, Оли си беше тръгнал, и макар да лежах облегната на Кам, усетих, че тялото му бе неестествено сковано.

Изправих се, прозях се и отметнах косата от лицето си.

— Съжалявам. Не исках да заспя върху теб.

Той ме погледна с непроницаемо изражение. И тогава в стомаха ми, подобно на гнездо с отровни змии, се усука усещане за смътна тревога. Така бе стиснал челюст, че се притесних да не си пукне някой кътник.

— Наред ли е всичко? — попитах.

Кам издиша тихичко и кимна към холната масичка.

— Получи съобщение, докато спеше.

Погледът ми проследи неговия и се спря на телефона ми. В първия момент не схванах какво толкова бе станало, но после тревогата се надигна като ураган. Вече съвсем разбудена, скочих и грабнах апарата. Чукнах върху екрана и сърцето ми прескочи.

Лъжлива кучка. Как изобщо си в състояние да спиш нощем?

Опитах се да си поема въздух, но гърлото ми се бе свило. Втренчих се в съобщението и си пожелах някак да изчезне.

— Изписа се на екрана — обади се Кам.

С разтреперани ръце изтрих съобщението и оставих телефона. В гърдите ми се надигна болка, а също и безразсъден гняв. Но в комплект тези емоции бяха за предпочитане пред нахлуващата в главата ми паника.

— Прочел си ми съобщението?

— Не съм го направил нарочно — той се приведе напред с ръце на коленете. — Нали ти казвам, изписа се на екрана.

— Не е трябвало да поглеждаш! — обвиних го и се дръпнах от канапето. Очите му се присвиха.

— Ейвъри, не е като да съм ти ровил из нещата. Проклетото съобщение се изписа на екрана. Погледнах, преди да успея да се спра. Може би не беше редно.

— Изобщо не е било редно!

— Добре. Не е било. Съжалявам. — Той си пое въздух. — Но това не променя факта, че го видях.

Замръзнах насред хола. Ето, сбъдваше се един от най-големите ми кошмари. На първо място бе ужасът ми да не разбере какво се бе случило с мен, но и сегашната ситуация бе точно толкова отвратителна.

— Ейвъри — подхвана той тихо и предпазливо и едва тогава осъзнах, че всъщност не ми се сърдеше. Ни най-малко, въпреки че му се разкрещях, задето е прочел проклетото съобщение. А неизвестно защо това бе по-ужасно, отколкото ако ми се беше разсърдил. — Защо някой ще ти пише такова съобщение?

Сърцето ми болезнено се блъсна в ребрата.

— Не знам.

Той ме погледна невярващо.

— Не знам — повторих и се вкопчих в лъжата с всички сили. — От време на време получавам такива съобщения, но няма представа защо. Според мен бъркат номера.

Кам ме гледаше втренчено.

— Не знаеш ли от кого са?

— Не — което си беше самата истина. — Пише „неизвестен номер“. Сам видя.

Раменете му се изопнаха, пръстите му стиснаха коленете. Минаха няколко секунди, през които сърцето ми думкаше като обезумяло.

— Съжалявам, че така ти се развиках — побързах да добавя. — Просто се изненадах. Заспала бях, а като се събудих, веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. И си помислих… и аз не знам какво си помислих, но съжалявам.

— Престани да се извиняваш, Ейвъри — той се премести към ръба на канапето. — Не искам да чувам колко съжаляваш. Искам да си откровена с мен, миличка. Само това. И ако някой ти праща такива съобщения, искам да знам.

— Защо?

Тъмните му вежди се сключиха.

— Защото съм ти гадже и ми пука, че някой те нарича кучка! Подскочих.

Кам извърна поглед, а гърдите му се надигнаха ядосано.

— Бесен съм, дори да е изпратено по грешка. Никой не бива да ти праща подобни глупости. — Погледът му отново се впи в мен. Пак настъпи мълчание… цяла вечност. — Нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко? Че нито ще те съдя, нито ще се разсърдя.

— Знам — гласът ми прозвуча съвсем немощно, дори и на мен самата. — Знам. — Повторих по-високо.

Очите му срещнаха моите.

— И ми вярваш, нали?

— Да. Разбира се, че ти вярвам — този път дори не трепнах.

И отново се проточи същото напрегнато мълчание, което ме караше да очаквам най-лошото.

— Мамка му! — изръмжа Кам и сърцето ми се сви. Знаеше ли? И какво ли си мислеше? Истината — цялата истина — се надигна към езика ми, но в този момент Кам затвори очи. — Аз самият не съм напълно честен с теб.

— Какво? — Точно това изобщо не очаквах. Кам прокара длан по челюстта си.

— Говоря ти, че трябва да ми имаш доверие и че можеш да ми кажеш всичко, но аз самият не го правя. А ти в крайна сметка неизбежно ще научиш.

Господи! Мигом забравих съобщението. Забравих, че исках да кажа истината. Какво, по дяволите, ставаше? Почти вцепенена, побързах да заобиколя масичката и седнах на няколко педи от него на канапето.

— За какво говориш, Кам?

Той вдигна глава и се взря в мен с такъв измъчен поглед, че гърдите ме заболяха.

— Помниш ли, когато ти казах, че всички сме правили неща, с които не се гордеем?

— Помня.

— Казвам го от личен опит. Много малко хора знаят за това — подхвана той и внезапно се сетих за онзи път, когато се беше ядосал на Оли, а също и за купона — как се беше нахвърлил на онова момче. Тогава Джейс като че ли се опитваше да му напомни нещо, без да го назовава. — А никак не желая точно ти да го узнаеш.

— Можеш да ми кажеш — уверих го и… да, признавам, почувствах се като истинска кучка, предвид всичко, което криех. Изтиках тия мисли и се съсредоточих върху Кам. — Честно, спокойно можеш да ми кажеш. Моля те.

Той се поколеба за миг, после продължи:

— Трябваше да се дипломирам тази година заедно с Оли, но няма да стане.

— Веднъж спомена, че се е наложило да пропуснеш една година.

Кам кимна.

— Случи се, когато бях втори курс. През лятото не се бях прибирал много често у дома, понеже работех като помощник-треньор в един футболен клуб в Мериленд, но всеки път, когато се върнех, сестра ми… се държеше много особено. Не можех да кажа защо така ми се струва, но вечно беше напрегната и стресната, и когато си беше вкъщи, си стоеше през цялото време в стаята. А според нашите иначе твърде рядко се заседяваше у дома.

Стомахът ми се сви. Надявах се да греша и да се окажеше, че разказът му не водеше там, накъдето очаквах.

— Винаги е била много чувствителна. Вечно прибираше изоставени животни и хора, особено изоставени момчета. Още когато беше малка, неизменно се сприятеляваше с най-пренебрегваните хлапета в училище. — Ъгълчетата на устните му се извиха. — Запозна се с един тип. Беше година или две по-голям и предполагам, че връзката им е била сериозна — поне доколкото може да е сериозна, когато си на шестнайсет. Срещнах го само веднъж. Не ми хареса. И то не защото се опитваше да си легне със сестричката ми. Просто нещо в него ме смущаваше.

Кам прокара длани по лицето си, сетне ги отпусна между коленете си.

— Прибрал се бях за Деня на благодарността и се мотаех из кухнята. И Тереса беше там и нещо се закачахме. Бутна ме, бутнах я и аз по ръката. Съвсем леко, но тя писна, сякаш съм направил бог знае какво. В първия момент реших, че се преструва, но после видях, че очите й са се налели със сълзи. Някак замаза нещата и аз дори забравих за случката, но на следващата сутрин мама влязла в стаята й, докато Тереса била по хавлия, и видяла.

Затаих дъх.

— Сестра ми… цялата била в синини. По ръцете, по краката. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Казала, че се ударила на танците, но на всички ни беше ясно, че от балет не можеш да си докараш такива синини. Наложи се цяла сутрин да я разпитваме, докато разберем истината.

— Гаджето й? — Сетих се за разговора на масата в Деня на благодарността и нездравото любопитство на Кам започна да придобива смисъл.

Той кимна със скована челюст.

— Оказа се, че малкото копеленце я биел. При това проявявал хитрост, избирал места, на които няма да личи много. А тя въпреки това не късала с него. В началото не можех да проумея защо. После се разбра, че твърде много се страхува от него, за да го зареже.

Кам внезапно се изправи и аз го проследих с поглед. Отиде до прозореца и дръпна завесите.

— Кой знае колко време щеше да продължи тая работа, ако мама не я беше видяла. Дали изобщо щеше да каже на някого? Или някоя нощ онова копеле нямаше да спре с юмруците и щеше да я убие?

Парливи емоции сграбчиха гърлото ми и аз неволно прехапах устна.

— Господи, Ейвъри, така побеснях. Исках да го убия. Позволил си бе да бие сестра ми и баща ми искаше да подаде сигнал в полицията, но каква полза? И двамата бяха непълнолетни. Щяха да му дръпнат едно конско и да го запишат на психолог или нещо такова. Пълни глупости. Не бях съгласен да му се размине толкова лесно. Затова си тръгнах още същата вечер и го намерих. Не беше кой знае колко трудно, градчето е малко. Почуках на вратата и той ми отвори. Казах му да стои далече от сестра ми… и знаеш ли какво направи малкият негодник?

— Какво? — прошепнах.

— Започна да се заяжда, да се перчи. Щял да прави каквото си поиска. — Кам се изсмя остро. — И тогава ми причерня. Не толкова, че се ядосах. А буквално побеснях. Халосах го и не се спрях. — Обърна се към мен, но едва ли ме виждаше. — Не спрях да го удрям. Нито когато родителите му излязоха, нито когато майка му се разпищя. Наложи се двама полицаи да ни разтърват.

О, господи, не знаех какво да кажа. Гледах го как присяда на креслото и се опитах да си представя как удря някого и не може да спре, но не успях. Нищо, че с очите си видях как бе избухнал на купона на Джейс.

Той отново разтърка лице.

— Озовах се в затвора, а онзи изпадна в кома.

Устата ми зяпна, преди да успея да овладея реакцията си. Кам извърна поглед, наведе брадичка.

— И преди това се бе случвало да се сбия, съвсем в реда на нещата си е. Но този път бе друго. Кокалчетата ми бяха нацепени до кръв, а изобщо не бях усетил. — Той поклати глава. — Баща ми… направи и невъзможното. За такова нещо беше редно дълго да полежа, но не се наложи. За щастие, няколко дни по-късно онзи се свести.

С всяка измината секунда мускулите ми се схващаха от ужас, един по един.

— Отървах се лесно, не изкарах и една нощ в затвора — той се усмихна насилено. — Но после, няколко месеца, не можех да изляза от къщи, докато не приключеше всичко. Цяла година трябваше да полагам общественополезен труд в местния момчешки клуб, после още една — да посещавам курсове за овладяване на гнева. Именно това правя всеки петък. Последната ми сесия е тази есен. Нашите платиха обезщетение и не искам да ти казвам за каква сума ставаше въпрос. Наложи се да се откажа от футбола заради общественополезния труд, но… както казах, размина ми се лесно.

Разминало му се бе лесно. Точно както на Блейн.

Не. Мигом се спрях. Нямаше нищо общо — Блейн бе изнасилвач, а Кам бе нападнал момчето, което е тормозело сестра му. Вярно, не бе постъпил правилно, понеже на насилието никога не бива да се отвръща с насилие, но все пак онзи бе наранил сестра му.

— Напълно те разбирам — обадих се и осъзнах, че макар в известен смисъл ситуацията да бе сходна, същевременно бе коренно различна. И сама се изненадах от себе си. Някогашното ми „аз“ щеше да каже, че и двамата са се отървали лесно, благодарение на положението си в обществото, на родителите си, на парите. Но вече не бях онова момиче. А знаех, че понякога и добрите хора вършат лоши неща.

Главата му рязко се обърна към мен.

— Какво?

— Напълно разбирам защо си го направил.

Той се изправи.

— Ейвъри…

— Не знам какво говори това за мен, но все пак си защитавал сестра си, и макар да пребиеш някого да не е решение, все пак ти е сестра и… — Какво ли щеше да бъде, ако имах брат и той бе реагирал по същия начин след случилото се с мен? Щях да го възприемам като истински герой, колкото и ужасно да звучеше. — Има хора, които заслужават да им сриташ задниците.

Кам ме погледна смаяно.

Разкръстосах крака.

— А има хора, които дори не заслужават да дишат. Гадно е и е жалко, но е истина. Та онзи тип е можел да я убие. Можело е да пребие до смърт някое друго момиче.

Кам продължаваше да ме гледа така, сякаш внезапно ми беше пораснал втори нос.

— Заслужавам да съм в затвора, Ейвъри. За малко да го убия.

— Но не си го убил.

Той не отговори.

— Нека ти задам един въпрос. Би ли го направил отново?

Минаха няколко секунди, преди да отговори.

— Пак щях да ида до тях и да го цапардосам. Може би не толкова силно, но, честно казано, едва ли нещо би се променило. Та копелето биеше сестра ми.

Поех си дълбоко въздух.

— Изобщо не те виня.

— Ти си…

Свих рамене.

— Извратена?

— Не — искрена усмивка разведри напрегнатото му лице. — Невероятна си.

— Е, май преувеличаваш малко.

— Най-сериозно — той се върна на канапето и седна до мен. — Мислех, че ще се отвратиш от мен или че сериозно ще се разсърдиш, като разбереш.

Поклатих глава.

Кам допря чело до моето и нежно обгърна страните ми с длани. Очите му се впиха в моите.

— Радвам се, че споделих. Не искам помежду ни да има тайни.

Усмихнах му се, когато се приведе напред и ме целуна в ъгълчето на устата, но едва регистрирах докосването. Той се облегна назад и ме притегли към гърдите си. Сгуших се в него, но студенината продължаваше да се просмуква дълбоко в костите ми. Споделил бе тази огромна тайна с мен, макар да се опасяваше, че ще го съдя, а аз все така мълчах и криех своите тайни. Не беше честно и не можех да се отърва от ужасното предчувствие, че мълчанието ми нямаше да остане ненаказано.

Как изобщо си в състояние да спиш нощем?

Кам ме целуна по темето и дъхът ми секна. Действително не знаех как спя нощем.