Джей Лин
Ще те чакам (23)

Двайсет и трета глава

През по-голямата част от съботата все още бях в шок, при това до такава степен, че след като се срещнах с Джейкъб и Брит да учим и пием кафе, после не помнех какво бяхме правили, а след скромната вечеря от макарони и сирене осъзнах, че съм си забравила чантата в колата заедно с телефона.

Твърде разконцентрирана, а и обзета от известен мързел, дори не си обух обувките, а направо отворих вратата и излязох в коридора. Там обаче се спрях нерешително, понеже Оли се качваше по стълбите, понесъл кашонче с бира.

— Здрасти! — усмихна ми се той. — Какво правиш тук… по чорапи?

— Ъ, канех се да скоча до колата да си прибера чантата — размърдах се неловко.

— Нещо май си ожаднял?

Той се разсмя.

— Аз винаги съм жаден, но не са само за мен. Довечера има турнир, та сме поканили няколко души.

— Добре звучи.

— Аха… — той погледна към вратата на апартамента и прехвърли кашончето в другата си ръка. — Защо не наминеш?

Сърцето ми подскочи.

— О, не знам. Може би друг…

— Хайде де, основният двубой не е започнал още, така че реално не си пропуснала нищо.

Поколебах се.

— Не знам…

Оли намусено изду долната си устна и доби такова абсурдно изражение, че неволно прихнах.

— Кам ще се радва да те види.

— Всъщност не мисля, че…

— Правилно — прекъсна ме той. — Недей да мислиш. Просто ела. Само за малко. Може да пуснем Рафаел да се разходи.

При мисълта за Оли и бедната костенурка отново се разсмях. Погледнах нерешително към апартамента им. А защо всъщност да не се отбия? Би било съвсем естествено, пък и нали Оли живееше там. И ме канеше. А и ако трябваше да съм честна, исках да видя Кам. Липсваше ми.

Вдишах дълбоко и кимнах.

— Добре. Но само за малко.

— Супер! — Той ме хвана под ръка и преди да успея да размисля, ме дръпна към вратата.

— Чакай! Нямам обувки.

— Голяма работа! — Ухили ми се Оли с палавата си усмивка. — Обувките далеч не са толкова важни, колкото си мислят хората.

Пулсът ми скочи още щом той бутна вратата. Смехът и звуците от телевизора мигом се усилиха и за момент ми се зави свят. Всички глави бяха обърнати към екрана. Оли пусна ръката ми и тикна кашончето в хладилника. После взе две чашки за текила от кухненския плот. Какво, по дяволите, правех?

— Хосе^[1] те приветства с добре дошла — подаде ми едната от чашките. Ръката ми леко потрепери, когато я поех. Гласът в главата ми мигом възропта, но, дявол да го вземе, писнало ми бе от тоя глас. Същият този глас ми нареди да кажа на Кам да си върви. Да послушам родителите си. Да позволя на Блейн да ме вкара в онази стая. Този глас винаги ме е прецаквал. Излях съдържанието на чашката в устата си. Очите ми бързо плувнаха в сълзи, когато течността прогори гърлото ми.

— Майчице мила! — измърморих и замигах на парцали.

Оли се разсмя, смени празната ми чаша с бутилка бира и ме задърпа към хола.

— Я вижте кого намерих! — викна той от прага.

Няколко глави се обърнаха към нас и аз смутено стиснах гърлото на бутилката за кураж. Напълно сляпа за всекиго, освен за Кам, още щом го съзрях, осъзнах, че идеята да се домъкна бе крайно неуместна.

Имах чувството, че бяха минали месеци, откакто го бях видяла за последно. Седеше на канапето, нахлупил бейзболната си шапка с козирката назад.

Привел се беше напред и крещеше нещо на двамата типове на екрана, които здравата се отупваха. Тъмночервената му блуза с качулка бе разкопчана и разкриваше бяла тениска отдолу. А до него на канапето се беше настанила Стеф.

Глътнах солидна глътка бира.

Изглеждаше съвършено… както винаги. Лъскави кестеняви коси, тясно черно поло, изопнато върху гърдите й. Явно каза нещо, защото Кам най-после вдигна очи към мен и този поглед ми подейства като ритник в гърдите.

По красивото му лице пробяга изненада, а после очите му се сведоха към бутилката в ръката ми. Веждите му се стрелнаха нагоре и погледите ни се срещнаха. Сърцето ми пропусна един удар. Имах чувството, че всички са млъкнали и ме зяпат, макар че всъщност бяха минали едва няколко секунди и едва ли някой бе забелязал нещо.

Едното ъгълче на устните му се изви нагоре.

— Здрасти.

— Здрасти — отвърнах глуповато.

Той ме гледа в продължение на още няколко секунди, после се обърна обратно към екрана с вдървени рамене. Не ме искаше тук. Беше очевидно, а и беше със Стеф.

Тръгнах към вратата, но Оли някак се озова зад гърба ми и в следващия миг ме настани в едно празно кресло, обърнато към телевизора. На екрана двама мъже, голи до кръста, а надолу с ластични шорти, се бъхтеха по физиономиите.

Хм.

Крайно напрегната, изпих бирата доста по-бързо, отколкото бе редно.

Дрезгавият смях на Стеф отекваше в корема ми и гризеше вътрешностите ми. За няколкото минути, откакто бях пристигнала, буквално се бе покатерила в скута на Кам, увила едната си ръка около бицепса му. Наведе се и прошепна нещо в ухото му. Той поклати глава и тя нацупи съвършените си устнички. Какво ли му беше казала?

Някой, може би Оли, ми подаде нова чашка текила, която тутакси ме стопли и прогони острите нокти на Стеф.

— Готини чорапи.

Вдигнах глава и видях един от приятелите на Кам. Не му знаех името, нито разпознавах лицето му, но пък имаше хубава усмивка. Протегнах крака и размърдах обутите си във всички цветове на дъгата пръсти.

— Благодаря.

Момчето прокара ръка през късо подстриганата си коса и заразтрива врата си.

— Следиш ли шампионата?

Погледнах към екрана. Точно в този момент сритаха някакъв мъж обратно в клетката.

— За първи път ми е.

— Ако осъдя по тона ти, вероятно и за последен.

Отворих уста да отговоря и се изненадах, че вместо това се изкикотих.

— Едва ли ще започна редовно да го гледам.

— Жалко — отвърна онзи с лека усмивка. — Кам го поръчва в тв пакета си всеки месец, а присъствието ти допълнително би ме мотивирало да идвам.

Не казах нищо и вместо това се обърнах към телевизора, като нервно прокарах длан по коляното си. Текилата и бирата отпускаха мускулите ми и размиваха мислите ми. Момчето ме попита дали искам още нещо за пиене и едва тогава осъзнах, че бутилката ми бе празна.

— Разбира се — устата ми се разтегна в извънредно широка усмивка.

Той се върна със студена бира и приседна на облегалката на креслото ми. Зад гърба му видях как Кам ни поглежда и присвива очи.

— Заповядай.

— Благодаря — отпих една глътка, вече достигнала етапа, в който не обръщах внимание на отвратителния послевкус, който пълнеше устата ми. За миг погледът ми срещна очите на Кам и се принудих да извърна глава. Само дето с тази маневра се оказах вторачена в момчето до мен.

— Съжалявам, не запомних името ти.

— Май не сме се запознавали. Казвам се Хенри.

— Ейвъри.

Той повтори името ми с усмивка на уста.

— Харесва ми. Различно е.

— Като чорапите ми, а?

Той се разсмя и хвърли бърз поглед към екрана.

— Да, като чорапите. Значи, учиш в университета, а, Ейвъри?

Кимнах.

— А ти?

— Не. Завърших преди две години. С Кам се познаваме… покрай една работа, дето я вършим и двамата.

Интересно какво ли имаше предвид? Той отпи от бирата си и ме погледна със смръщени вежди.

— Редно ли е да пиеш?

Изкикотих се.

— Не.

— Сигурен бях. Изглеждаш много малка.

— Не съм чак толкова малка. Съвсем наскоро навърших двайсет.

— Добре поне, че си пълнолетна — отбеляза той с вдигнати вежди. — А за бирата няма да казвам на никого.

Наклоних глава настрани, мъчейки се да преценя възрастта му.

— А ти на колко си?

— Достатъчно голям, че да внимавам повече.

Преди да успея да го попитам какво точно имаше предвид, Кам се провикна:

— Хей, Хенри, я ела за малко.

Хенри се надигна от облегалката и тръгна към Кам, заобикаляйки насядалите момчета. Кам му направи знак да се наведе и Стеф сърдито облегна гръб и скръсти ръце на гърдите си. Нямах никакъв шанс да чуя какво му казва, но Хенри се отдръпна и свърна към Джейс, който се бе подпрял на едната стена.

Изгаряща от любопитство да разбера какво се случваше, реших да разследвам ситуацията. Отворих уста — хм, какво пък толкова, — за да попитам направо, но в този момент забелязах, че Стеф е хванала ръката на Кам, и за миг се разсеях. Той й шепнеше нещо. Тя си дръпна ръката и ме стрелна злобно. Истински шедьовър на злобните погледи, направо й завидях за таланта.

Обърнах се към Хенри и очите ни се срещнаха. Намигна ми и леко замаяна аз му се усмихнах в отговор. Усетих как кожата на шията ми настръхва и инстинктивно погледнах към Кам. Наблюдаваше ме втренчено, но точно когато понечих да му се усмихна, той отклони поглед към Хенри.

Измърмори нещо и Стеф скочи на крака, тръгна с гневна крачка към тоалетната в коридора и рязко отвори вратата. Кам на свой ред се изправи и се устреми към мен, от което съвсем ми се зави свят. Лицето ми разцъфна в огромна, глуповата усмивка. От толкова отдавна не бяхме разговаряли и ми липсваше, истински ми липсваше.

Кам беше… означаваше много… за мен и ми се искаше да върна времето, исках отново да е Денят на благодарността, за да реагирам по-разумно. Щеше ми се да не се бях отказвала от астрономията, да не го бях отбягвала толкова дълго време. Да не бях момичето, което постоянно върши глупости. Исках Кам да ми се усмихва както по-рано.

А в момента ни най-малко не ми се усмихваше.

— Би ли дошла с мен за секунда?

Бих отишла навсякъде с него.

Скочих и внезапно залитнах, стаята сякаш се наклони на една страна.

— Опа.

Кам ме подхвана за ръката със стегната челюст.

— Можеш ли да вървиш?

— Да. Естествено. — Направих крачка напред и се блъснах в него. Изкикотих се на строгото му изражение. — Нищо ми няма.

Кам стрелна Оли с мрачен поглед и ме поведе към ярко осветената кухня, където ме избута до плота. Застана между мен и вратата и скръсти ръце на гърди.

— Какви ги вършиш, Ейвъри? — попита ме тихо. Разклатих бутилката под носа му. — Пийвам. А ти какви ги вършиш?

Леденосините му очи се присвиха.

— Прекрасно знаеш, че не това питам. Какво точно правиш?

По дяволите! Що за отношение? Опитах се да го възнаградя с гадния поглед, който така се удаваше на Стеф — сбърчих съсредоточено лице и вероятно отстрани изглеждах като пред инфаркт. Но после въздъхнах и се предадох.

— Нищо не правя, Кам.

— Така ли? — Веждите му се повдигнаха. — Пияна си.

— Не е вярно!

Той ме изгледа безизразно.

— Прословутите последни думи на всеки пияница, преди да се свлече по лице.

— Не съм паднала по лице… все още.

Той поклати глава, хвана ме за ръката и ме дръпна обратно към хола. Реших, че ще ме накара да седна до него като наказана, но вместо това той отвори входната врата и ме изведе в студения коридор.

— Ъъ…

Съвсем не очаквах подобно развитие на нещата.

— Трябва да се прибираш, Ейвъри. — Пусна ръката ми и посочи вратата на апартамента ми така, сякаш не знаех къде живея.

Устата ми се отвори от смайване и инстинктивно стиснах бутилката към гърдите си.

— Ти сериозно ли?

— Да. Напълно съм сериозен. Пияна си и отказвам да ставам свидетел на подобни представления.

— Какви представления? — Отстъпих крачка назад напълно объркана. — Съжалявам. Оли ме покани…

— Да, за което ще му сритам задника по-късно. — Челюстта му се изопна и той прокара пръсти през косата си. — Иди си вкъщи, Ейвъри, ще поговорим после.

Гърлото ми пламна. В главата ми се запремятаха хиляди мисли.

— Сърдит си ми…

— Не съм ти сърдит, Ейвъри.

Хич не бях сигурна. Пристъпих от крак на крак.

— Не искам да си ходя вкъщи. У дома няма никого, а аз… — Не довърших, понеже пламтящата болка в гърлото ми се усили.

Кам въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Ще дойда по-късно и ще поговорим, става ли? Но сега си иди. Моля те, просто се прибери вкъщи.