Джей Лин
Ще те чакам (17)

Седемнайсета глава

След като Кам си тръгна, дълго лежах будна. Но тази безсънна нощ бе съвсем различна от предишните. Изобщо не можеше да се сравнява с тях. Чувствах тялото си чуждо, напрегнато, твърде разгорещено. Избутах завивката, но дори и тънкият чаршаф продължаваше да жули кожата ми. Извъртях се настрани и прехапах устни, а бедрата ми се притиснаха едно в друго.

Мразех Кам.

Е, не че го мразех.

Мразех го заради целувката, задето ме остави и задето бях толкова възбудена, че всеки път, когато се размърдах, свръхчувствителната ми кожа настояваше за още.

И още.

Но не го мразех.

Обърнах се по гръб и отметнах чаршафа. Хладният въздух пробяга по голите ми ръце, по гърдите ми. Под памучното потниче зърната на гърдите ми се втвърдиха болезнено. Сгънах колене и от полуотворените ми устни се откъсна стенание, провокирано от напрежението, което пулсираше между бедрата и гърдите ми. Изпънах обратно крака, стиснах с юмрук чаршафа и се опитах да не мисля за нищо, но не можех да забравя целувката, усещането за устните му върху моите, влажния му, мокър език в устата ми. Още долавях вкуса на шоколад, още чувствах как мускулите му се стягат под дланите ми. Дъхът ми секна, като се сетих как бяха реагирали гърдите ми, когато случайно ги бе докоснал с опакото на ръката си.

Усещането бе напълно ново. Имах чувството, че целувката е отключила нещо непознато в тялото ми, но все пак не бях глупава. Не бях толкова наивна или неопитна, та да не осъзная колко бях възбудена. Тялото ми се бе пробудило, подобно на Спящата красавица, надигнала се след предълъг сън… то настояваше за още.

Ръката ми неволно се протегна към корема ми и цялата подскочих. Пулсът в гърлото ми се ускори, сърцето ми всеки момент щеше да спре. Болката между бедрата се засили. Отворих очи и се втренчих в тъмния таван. Затаих дъх и плъзнах ръка още по-надолу. Имах чувството, че не съм в тялото си, че всъщност не мога да контролирам действията си.

Затворих отново очи и пъхнах ръка под хлабавия ластик на шортите си. Мускулите на корема ми се стегнаха, дишането ми се ускори. Върховете на пръстите ми достигнаха снопчето нервни окончания там долу и през вените ми премина електрически ток. Прехапах устна, за да възпра стенанието, което се надигаше в гърлото ми. С думкащо сърце плъзнах пръсти през насъбралата се влага.

Част от мен не можеше да повярва какво правя.

А другата не можеше да повярва, че бях чакала толкова дълго, преди да го сторя.

Но вече не можех да спра. В съзнанието ми изникна образът на Кам. Сините му очи горяха, устата му се притискаше в моята, примамваше ме да се разтворя, едновременно безкрайно търпелив и решителен. Пръстите ми се движеха непохватно, защото всъщност нямах представа какво върша, но май се получаваше. Погалих се и усещането бе приятно, но като че само разпалвах огъня, засилвах го. Усещах се толкова подпухнала, че бях сигурна, че всеки миг ще се разкрещя, ако болката не спреше.

Прехапах устна. Пръстът ми се движеше напред и назад, а после си поех дълбоко въздух и натиснах навътре. Неволно ахнах, понеже напрежението се покачи още повече. Добре. Ето така беше добре. Притиснах още по-дълбоко и допирът на дланта ми върху връхната точка предизвика нов спазъм в тялото ми. Бедрата ми потръпнаха и изгарящото усещане в сърцевината ми се разпростря навсякъде. Като че ли бях преминала на автопилот. Бедрата ми се полюшваха, описвайки малки кръгове, напрежението се засилваше все повече. От гърлото ми се откъснаха звуци, които силно биха ме смутили, ако можеше да ги чуе и друг, но точно сега, в тъмнината на стаята, бяха в състояние единствено да засилят възбудата.

Бедрата ми се надигаха срещу ръката ми и имах чувството, че някаква корда се сплита на стегнат възел в тялото ми. Усещах го, ясно осезавах какво щеше да се случи само след секунда. И в този миг си представих, че съм с Кам — че това е неговата ръка, неговите пръсти — и това се оказа достатъчно. Простенах високо, възелът рязко се разплете, кордата запрати тръпки из цялото ми тяло и пръсна всичките ми мисли.

Докато пулсът ми постепенно се забавяше и тръпките утихваха, паднах назад върху възглавниците с треперещи ръце и крака. Майко мила, нима такова е усещането? Извъртях се настрани и усетих как устните ми неволно се разтягат в усмивка. Възглавницата задуши гърления ми смях.

И въпреки всичко, въпреки приятния, ленив покой, който заля тялото ми и започна да ме унася, знаех, че нещо не достигаше. Знаех, че с момчето, с което исках да бъда — с Кам — всяко усещане щеше да бъде безкрайно по-силно и наситено.

Исках да го изпитам с Кам.

* * *

Брит и Джейкъб бяха не по-малко изненадани от мен, че се бях съгласила да замина с Кам за Деня на благодарността. Опасявах се да не ми дръпнат някоя лекция колко налудничаво постъпвам, но не се случи нищо такова. Държаха се така, сякаш беше напълно в реда на нещата. Дали собствената ми лудост не бе заразна? Освен това далеч повече се интересуваха от останалите подробности от срещата ни.

— Е, добре ли се целува? — попита ме Джейкъб.

Огледах залата с надеждата, че никой не ни слуша. Преподавателят още не беше пристигнал и половината студенти дремеха.

Брит се разкикоти.

— Кажи му онова, което ми каза вчера.

Бузите ми пламнаха, като се сетих какво й бях отвърнала по телефона в отговор на същия въпрос.

— Значи, те целуна? — Тъмните очи на Джейкъб се разшириха, но, за щастие, не повиши глас.

Стиснала тетрадката към гърдите си, се опитах да не обръщам внимание на подскачащата на стола Брит.

— Да.

— Кажи му де — прошепна тя.

Джейкъб кимна.

— Казвай.

Затворих очи.

— Добре се целува, много добре.

— Ама на мен ми каза друго.

Джейкъб се намръщи.

— Казвай, иначе ще се развикам, че си се целувала…

— Добре — изсъсках и цялото ми тяло пламна. Първата целувка бе нежна и ефирна. Втората бе сдържана изследователска експедиция, но следващата, когато вече бях по гръб, а той се бе надвесил над мен? Болката в слабините ми се завърна само при мисълта за тази целувка, което бе крайно неловко, предвид това, че бях в кабинета по история. — Целуна ме… сякаш искаше да… ме погълне.

Брит се разсмя, както бе налапала една лакрицова пръчица^[1].

Устата на Джейкъб продължи да мърда беззвучно няколко секунди.

— О, обзалагам се — веждите му подскочиха и той сведе брадичка. — Искал е да ти погълне…

— Няма нужда да уточняваш. Да. Благодаря. Да се върнем на важните неща — прекъснах го и тупнах тетрадката си на чина. — Не смятате ли, че е безумно да ида у тях?

Брит поклати глава.

— Че хората постоянно си ходят на гости. Нали се сещаш коя е Рейчъл Адкинс? От курса по изкуство е. Ще ходи на гости у Джаред, вместо да лети чак до Калифорния.

— Ама те двамата не са ли гаджета? — попита Джейкъб.

Раменете ми покрусено се отпуснаха.

— Вече не — отвърна Брит, извади пакетче лакрици от раницата си и ми предложи да си взема от жилавите червени пръчки. — Скъсаха, но тя продължава да му ходи на гости.

Въпреки обяснението не ми стана по-леко. През целия час се мъчех да се съсредоточа върху лекцията за Средновековието, но всъщност се чудех дали наистина щях да спазя обещанието си, като междувременно гризях от пръчиците на Брит.

Истината бе, че гостуването в дома на Кам не беше основният проблем. Признавам, че беше безразсъдно, но една огромна част от мен нямаше търпение да тръгне. Исках да науча повече за него — да видя семейството му, да разбера как общува с тях. Щеше ми се и да науча защо се бе отказал от футбола и какво правеше в петък вечер.

И исках… исках самия Кам.

Така, както никога досега не бях пожелавала някое момче, дори не смятах, че бе възможно да копнееш по някого по този начин. Усещането, докато ме целуваше, бе точно онова, което би трябвало да изпитвам. Вярно, имаше и известна доза паника, но любопитството далеч я превишаваше. А също и озадачаващата топлина в душата, която изпитвах от близостта му.

В съзнанието ми нямаше и капка съмнение, че исках пак да се целуваме. Всъщност исках да преживея онова, което изпитах сама, след като си бе тръгнал. Така че не целувките бях проблем… и не пътуването.

Просто не знаех докъде ще бъда в състояние да стигна. Докъде бихме могли да достигнем и двамата, преди старите страхове да победят топлината.

* * *

През следващата седмица успях да размисля за проклетото пътуване поне милион пъти. Колебаех се до самия миг, в който приключих с багажа. И едва когато в сряда сутринта се озовах до Кам в пикапа, осъзнах, че действително щях да го направя.

— Сигурен ли си, че вашите няма да имат нищо против?

Той кимна. Този въпрос го задавах едва за стотен път. Загризах нокътя на палеца си.

— И си им се обадил да ги питаш, нали?

Той ме погледна крадешком.

— Не.

Устата ми смаяно се отвори.

— Кам!

Наклонил глава, той се разсмя искрено.

— Шегувам се. Ейвъри, престани да се тормозиш. Обадих им се още на следващия ден. Знаят, че ще дойдеш, и се радват, че ще се запознаете.

Изгледах го сърдито и възобнових гризането на нокътя.

— Изобщо не беше смешно.

Той отново се изсмя.

— Напротив, смешно е.

— Гадняр.

— Зубърка.

Зазяпах се през страничното стъкло.

— Копеле.

— Охо! — подсвирна Кам. — Е, сега вече прекаляваш. Ако не престанеш, обръщам колата.

— Идеята никак не е лоша — ухилих се, защото вече излизахме на шосе I70.

— Напротив, ще вземеш да се обидиш и да се разревеш. — Той млъкна за миг, после се пресегна и дръпна ръката ми от устата. — Престани.

— Извинявай — хвърлих му бърз поглед. — Гаден навик.

— Именно — той сплете пръсти в моите и сърцето ми прескочи един удар.

Преплетените ни пръсти паднаха върху бедрото ми и не знаех как да реагирам. — Сестра ми ще се прибере едва утре сутринта. Довечера има участие в Питсбърг.

— Какво участие? — погледът ми пробяга от ръцете ни към прозореца, а после отново се върна на тях.

— Май има балетен рецитал.

Вниманието ми бе съсредоточено най-вече върху тежестта на ръката му в моята.

— Класически балет?

— Като че ли предпочита модерен балет.

В модерния балет се използваха голяма част от уменията, развити при класическия, така че звучеше логично да се спре на този вариант. В някакъв момент Кам пусна ръката ми, което беше добре дошло, понеже дланта ми започваше да се изпотява и вече ми ставаше неудобно. Двата часа път отлетяха, без да ги усетя. Имах чувството, че бяха минали само някакви си минути, и ето че пикапът излизаше от междущатската магистрала и навлизаше в малък, стъпаловидно застроен град, врязан в склона на планината.

Определено се намирахме в планинска територия. От всеки магазин се вееше знамето на Западновирджинския университет, а също и от верандите на малките къщи. Прекосихме града и поехме по някакво странично шосе, което май съвсем скоро бе асфалтирано.

Не помнех откога не се бях усещала толкова напрегната. Стомахът ми се сгърчи, когато Кам намали и зави надясно по частен път, обрамчен от високи дъбове. Устата ми съвсем пресъхна, щом след завоя пред погледите ни се показа голяма, величествена къща.

Беше не само огромна — изцяло в колониален стил, с колони отпред, на три етажа, — но и ужасно напомняше на къщата на нашите. Студена и безупречна отвън, а вероятно и отвътре.

Кам подкара по алеята зад къщата, така че успях да разгледам грижливо подстриганата морава и прекрасно оформените в рустикален стил зелени площи. Преглътнах, но гърлото ми сякаш се бе схванало. Кам спря пред гаража, който бе отделен от основната сграда и вероятно беше с размера на самостоятелна къща. Зад него се виждаше закрит басейн.

Изгаси двигателя и се обърна към мен с лека усмивка на лицето.

— Готова ли си?

Прииска ми се да кресна, че не, не съм готова, а после да хукна към близката гора, но подобна реакция май не беше нормална. Така че кимнах, отворих вратата и излязох. Навън беше поне с пет-шест градуса по-студено, отколкото като тръгвахме. Посегнах за сака, но Кам го свали заедно с неговия, който бе доста по-малък.

— Мога и сама да си го нося.

Той се ухили и погледна към сака ми, който вече бе метнат през рамото му.

— Аз ще ти го нося. Десенът на розови и сини цветя много ми подхожда. Разсмях се въпреки напрежението.

— Действително ти отива.

— И аз така си помислих.

Изчака ме от другата страна на пикапа и заедно поехме по застланата с плочи пътека, която водеше към покрития вътрешен двор в задната част на къщата. Кам спря пред стъклената врата до един ратанов шезлонг.

— Имаш такъв вид, сякаш всеки миг ще получиш инфаркт.

Трепнах.

— Толкова ли е зле?

— Горе-долу. — Той се приближи и ръката му пъргаво пъхна кичурче коса зад едното ми ухо. Приведе леко глава. През лицето му премина някакво особено изражение и очите му потъмняха. Стомахът ми се сви в отговор. — Нямаш никаква причина да се тревожиш, обещавам ти.

Бузата ми изтръпна там, където я бяха докоснали пръстите му, и мигом се сетих за целувката, дето не беше целувка. От онази вечер насам не бе имало нищо такова, но ми се стори, че точно в този момент му се искаше отново да ме целуне.

— Добре — прошепнах.

Той ме гледа още известно време, после тръсна глава. Отпусна ръка и отвори вратата. Отвътре ни посрещна топъл въздух, наситен с аромата на ябълки и подправки — примамливо и уютно ухание. Последвах го с широко отворени очи и заоглеждах помещението.

Наредено беше като стая за игри. В средата имаше голяма маса за билярд, вдясно — добре зареден бар, а в дъното, точно до стълбите — огромен телевизор с няколко удобни кресла. И родителите ми разполагаха с подобна стая, но никой никога не използваше билярдната маса, мама пиеше на бара само когато бе убедена, че никой не я гледа, а телевизорът така и не бе включван.

Но тук всичко изглеждаше… обживяно.

Топките не бяха спретнато наредени в средата на масата, а разпилени, сякаш някой току-що бе спрял да играе. Върху бара се кипреше бутилка уиски заедно с една чаша, а креслата бяха поизносени… очевидно тук бяха по-стари мебели, свалени от друг етаж. За разлика от тези при родителите ми, които държаха всяка стая в дома им да бъде обзаведена с най-новото.

— Това е мъжката пещера — обяви Кам и тръгна към стълбите. — Баща ми прекарва доста време тук. Ето я масата за покер, на която ме разпердушини оная вечер.

Погледнах вляво и видях най-обикновена масичка за карти. Усмихнах се смутено.

— Харесва ми тук.

— И на мен. Мама и татко сигурно са горе…

Кимнах и тръгнах след него. На горния етаж се озовахме във всекидневна, която, изглежда, също се ползваше често. Огромен комплект мека мебел, нареден пред поредния голям телевизор, заемаше по-голямата част от стаята. Върху холната масичка бяха пръснати списания, а в почти всеки ъгъл имаше саксии с растения вместо чудати статуи и неразбираеми картини.

— Това е всекидневната — обяви Кам, преминавайки през една арка. — А това е втората всекидневна, която никой не ползва. Може би не е за всекидневна употреба, знам ли? А това е официалната трапезария, която също никога не ползваме, но пък имаме…

— Не е вярно, ползваме я! — чу се женски глас. — Може би един или два пъти годишно, като имаме гости.

— И тогава вадим „официалния сервиз“ — добави сухо Кам.

Щом чух гласа на майка му, краката ми се сковаха. Спрях нерешително край масата със свито сърце. Майка му се показа на вратата.

Беше висока и красива като Кам, с гарвановочерна коса, прибрана назад в ниска опашка. Очите й бяха кафяви, без грим. В ъгълчетата им се очертаха тънички бръчици и на лицето й се изписа широка усмивка при вида на сина й. Облечена бе в дънки и широк пуловер.

Втурна се през стаята и го прегърна.

— Та аз дори не знам къде е „официалният сервиз“, Камерън.

Той се изкикоти.

— Вероятно се крие от картонените чинии.

Тя се разсмя меко и се дръпна.

— Как се радвам, че си у дома! Баща ти започна да ми лази по нервите с приказките за лов. — Погледът й се вдигна над раменете му и тя ми се усмихна дружелюбно. — А ти трябва да си Ейвъри.

— О, боже, не — възкликна Кам. — Това е Канди, мамо.

Очите на майка му се разшириха и страните й леко поруменяха.

— Ъъ, аз…

— Ейвъри съм — намесих се и стрелнах Кам с поглед. — Точно така.

Тя се извъртя и перна Кам през ръката, и то възсилничко.

— Камерън! За бога, реших, че… — Тя го перна още веднъж за всеки случай и той се разсмя. — Ужасен си. — Майка му поклати глава и се обърна пак към мен. — А ти явно си търпеливата млада дама, която е издържала пътешествието до тук с този идиот.

В първия момент помислих, че не съм я чула правилно, и премигнах озадачено, но после се разсмях, а Кам се намръщи.

— Не беше толкова страшно.

— О! — Майка му погледна назад към него. — Какво възпитано момиче. Но аз си познавам стоката. Можеш да ми казваш Дани. Така ме наричат всички.

И ме прегърна.

Истинска прегръдка — топла и нежна. Дори не можех да си спомня собствената ми майка да ме е прегръщала така. Някакво парливо чувство се закатери в гърлото ми и аз побързах да го преглътна, преди да се изложа с някаква сконфузваща реакция.

— Благодаря, че ме приехте — казах, оставайки доволна, че гласът ми не пресеква.

— Няма никакви проблеми. Обичаме гости. Хайде, ела да те запозная с човека, който се смята за моята по-добра половина. — Тя обгърна с ръка раменете ми и лекичко ме стисна. — И предварително се извинявам, ако започне да се хвали колко елена и точно с какви рога ще отстреля през уикенда.

Докато ме водеше към фоайето, погледнах към Кам. Очите ни се срещнаха и в гърдите ми нещо се преобърна. Усмихна ми се и трапчинката заигра на лявата му буза.

После ми намигна.

Усмивката ми грейна.