Джей Лин
Ще те чакам (16)

Шестнайсета глава

Когато ни донесоха хляба и напитките и ги поставиха върху лъскавата квадратна маса, вече донякъде бях успяла да овладея дишането си. Напрежението ме бе обзело наново по пътя насам, но Кам като че ли не забеляза.

Взирах се твърде дълго в менюто, едва устоявайки на желанието да заръфам елегантния си маникюр.

Кам ме побутна с крак под масата и аз вдигнах глава.

— Какво?

Той кимна наляво, където усмихнат ни чакаше сервитьорът.

— Ъъ, искам да си поръчам… — спрях се на първото, което ми попадна пред очите. — Пиле марсала.

Сервитьорът си записа, а Кам си взе средно изпечена пържола със салата и печени картофи. Когато сервитьорът си тръгна, Кам посегна към хляба.

— Искаш ли филийка?

— Аха. — Силно се надявах да не се задавя. Загледах го как разрязва една филийка наполовина, а после я намазва с масло. — Благодаря.

Вдигна вежда, но не ми отвърна, а аз загризах хляба парченце по парченце. Напъвах се да измисля да кажа нещо, нямаше значение какво, дори не държах да е забавно. Просто чувствах потребност да говоря. По някаква причина онзи разговор с Оли изплува в главата ми и аз се хванах за него като удавник за сламка.

— Тренираш ли нещо?

Кам примигна изненадано.

Изчервих се.

— Извинявай. Малко неочакван въпрос.

— Няма нищо — той задъвка бавно хляба. — Навремето тренирах.

Доволна, че все пак ми отговаря, успях да се отпусна малко.

— Какво?

Той си отряза още една филийка.

— Футбол.

— Така ли? — Защо ли всички футболисти бяха толкова готини? Дали нямаше изискване да си готин, за да те включат в отбора, или нещо такова? — Каква позиция?

Вероятно подозираше, че не разбирам нищичко от футбол, но явно реши да ми угоди.

— Централен нападател.

— О! — кимнах, сякаш ми беше напълно ясно за какво става въпрос. Трапчинката заигра на бузата му.

— Това означава, че съм вкарал доста голове.

— Значи, си бил добър?

— Биваше ме. Налага се да си бърз, така че имаше доста тичане.

Горе-долу с това се изчерпваха познанията ми за футбола — че на играчите им се налага доста да тичат.

— В гимназията ли си тренирал?

— В гимназията, в младежката лига и през първата година в университета. Престраших се да си отхапя още малко от хляба. Дотук добре.

— А защо се отказа?

Кам отвори уста да отговори, но после я затвори и се загледа някъде над рамото ми. Минаха няколко секунди, преди да вдигне рамене.

— Просто вече не ми се занимаваше с футбол.

Предвид това, че бях кралица на уклончивите отговори, мигом усетих, че предпочиташе да не обяснява. Ужасно ми се искаше да задълбая още, да науча повече, но пък самата аз му бях отговорила по същия тъп начин, когато ме попита за балета. Така че не бях в позиция да настоявам.

Синият му поглед се впи в мен и усетих, че лицето ми придобива още по-наситен оттенък на розовото. Господи, кога най-после щях да спра да се изчервявам?

Кам се подсмихна и внезапно ми се прииска да запокитя хляба си в лицето му.

— Ейвъри…

— Да, Кам?

Той се приведе през масата и отблясъците от свещта, поставена в средата, затанцуваха по лицето му.

— Излишно се напрягаш толкова.

— Не се напрягам.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

Въздъхнах.

— Добре де, напрегната съм. Съжалявам.

— Защо се извиняваш? Няма нужда. Та това ти е първата среща.

— Благодаря за напомнянето — измънках.

Устните му потрепнаха.

— Няма нищо лошо. Нормално е да си напрегната.

— Ти не си.

— Защото съм невероятен.

Завъртях очи.

Той се разсмя, дълбок, плътен смях.

— Просто казвам, че е излишно. Приятно ми е да съм тук с теб, Ейвъри. Излишно се тревожиш как да ме впечатлиш или да ме смаеш. Вече си го постигнала.

— Това е… — Поклатих глава, мъчейки се да не обръщам внимание на буцата в гърлото си. Погледнах го право в очите. — Толкова си… И аз не знам. Наясно си точно какво да кажеш на…

— На?

Отметнах коса назад и скрих ръката си в скута си. Тя трепереше.

— Умееш да кажеш най-подходящото нещо.

— Това е, защото съм…

— Невероятен — довърших. — Знам.

Кам се облегна назад.

— Канех се да изрека нещо друго, но се радвам, че започваш да цениш факта, че съм толкова невероятен.

— Какво се канеше да кажеш?

— Ами това, че ми е приятно да съм с теб, защото то е самата истина и защото действително го искам.

— Защо точно аз? — изтърсих и неволно стиснах очи. — Добре де. Не ми отговаряй.

Слава богу, точно в този момент пристигна храната и разговорът се отложи… за около две минути.

— Всъщност ще ти отговоря. — Той ме загледа през гъстите си мигли.

Прииска ми се да заровя лице в чинията с пилето.

— Няма нужда.

— Напротив, струва ми се, че има.

Стиснах здраво приборите и си поех дълбоко въздух.

— Наясно съм, че въпросът е тъп, но, Кам, ти си изключително привлекателен. Мил, забавен и умен. Отказвам ти вече два месеца. Би могъл да излезеш с когото си поискаш, но ето че си тук… с мен.

— Точно така.

— С момиче, което никога не е излизало на среща — добавих, гледайки го право в очите. — Просто ми се струва странно.

— Така. — Той си отряза парче от пържолата. — Тук съм, защото искам да съм с теб, защото те харесвам. О, остави ме да довърша. Вече съм ти казвал. Различна си — в добрия смисъл, така че не ме зяпай така.

Присвих очи. Той се ухили.

— Признавам, че в голяма част от случаите, в които ти предлагах да излезем, си знаех, че няма да се съгласиш. И макар невинаги да съм бил съвсем сериозен, винаги най-искрено съм искал да излезем. Звучи ли ти логично?

Мм, не съвсем, но въпреки това кимнах.

— И ми е приятно да си прекарвам времето с теб — той тикна късче пържола в устата си. — Пък и съм отлична партия за първата ти среща.

— О, господи! — разсмях се. — Не мога да повярвам, че се описа като отлична партия.

Той сви едното си рамо.

— Самата истина. А сега си яж пилето, за да не ти го излапам аз.

Широко ухилена се захванах с пилето, започвайки от пълнежа му. С изключение на глупавия въпрос отпреди малко, първата ми среща с момче вървеше добре. Кам умело насочваше разговора, а аз не мълчах като риба, даже напротив. Вярно, от време на време погледите ни се срещаха и аз забравях какво правя или пък напълно губех нишката, но пък си изкарвах добре — забавлявах се, наслаждавах се на компанията му. А най-хубавото? Най-хубавото беше, че изобщо не се замислях какво щеше да стане после. Изцяло бях погълната от настоящия така вълшебен миг.

Към края на вечерята Кам неочаквано попита:

— Е, какво ще правиш за Деня на благодарността? Ще си ходиш ли до Тексас?

Изсумтях.

— Не.

Веждите му се сключиха.

— Няма да си ходиш вкъщи?

Преглътнах последната хапка пиле и поклатих глава.

— Оставам тук. А ти?

— Аз ще си ходя, но не знам кога точно. — Той вдигна чашата си. — Сериозно ли няма да си ходиш у дома? Става дума за повече от седмица — цели девет дни. Ще имаш време.

— Нашите… ще пътуват, така че ще си остана тук. — Лъжата не беше чак толкова изсмукана от пръстите. Обикновено по това време на годината, някъде между Деня на благодарността и Коледа, родителите ми действително заминаваха на круиз или на ски.

— Вашите спазват ли традицията с обяда?

— Да — измърмори той и сведе поглед към празната си чиния.

Разговорът сякаш загуби инерция и когато пристигна сметката, Кам като че ли нямаше настроение да се заседяваме. Навън бе ужасно студено и дъхът ни излизаше на пухкави, бели кълбета. Изви се лют вятър, вдигна косата ми и я разпиля във всички посоки. Потреперах и се сгуших в палтото си.

— Студено ли ти е?

— Не е като в Тексас — признах.

Той се подсмихна и обгърна раменете ми с ръка. Топлината на тялото му мигом нахлу в моето и се наложи да положа огромни усилия, за да не се вдървя от напрежение и да падна по задник.

— Така по-добре ли е?

Успях само да кимна.

Най-после се скрихме в колата и аз щракнах колана. Кам се покатери от другата страна, запали двигателя и заразтрива ръце.

— Хареса ли ти вечерята?

— Да. Благодаря за храната. Тоест за вечерята. Благодаря — заекнах, стискайки очи. — Благодаря.

— Моля — отвърна той развеселено. — А аз ти благодаря, че най-после се съгласи да излезеш с мен.

Пусна радиото достатъчно тихо, че да можем да си говорим, но аз бях твърде заета да размишлявам за по-важни неща. И някъде между Хейгърстаун и Юнивърсити Хайтс взех кардинално решение.

Ако ме целунеше, щях да запазя самообладание. Категорично.

Щях да се държа като деветнайсетгодишно момиче, имащо известен опит, и нямаше да изпадам в паника. Но пък можеше и да не ме целуне. Напълно бе възможно в някакъв момент да е осъзнал, че не си струва да се занимава с мен, и да побърза да се прибере при Оли и Рафаел. И ако се случеше така, щях да го преживея. Наистина щях да го преживея.

Но когато стигнахме до петия етаж, усетих, че никак не ми се искаше вечерта да приключва. Спряхме пред вратата ми и аз се обърнах към него, нервно усуквайки презрамката на чантата си.

Едното ъгълче на устните му потрепна нагоре.

— Е…

— Искаш ли да влезеш? Да пийнем нещо? Имам кафе или пък горещ шоколад. — Действително ли му предложих горещ шоколад? За бога, нима бях на дванайсет? Пълна идиотка. — Нямам бира, нито нещо по…

— Предпочитам горещ шоколад — прекъсна ме той. — Стига да имаш от онзи с миниатюрните маршмелоус.

Устата ми се разтегна в усмивка, вероятно твърде широка и нелепа, но изобщо не ми пукаше.

— Имам.

— Тогава да вървим, скъпа.

С разтуптяно сърце отключих вратата и щракнах лампата до канапето. Смъкнах си палтото и тръгнах към кухнята. Кам се настани, а аз се захванах да приготвям горещия шоколад. Докато водата загряваше, си събух ботушите. После отнесох двете димящи чаши при него.

— Благодаря — той пое едната. — Искам да те питам нещо.

— Добре — седнах на канапето с лице към него и свих крака.

Той отпи от чашата.

— Въз основа на опита от първата ти среща, би ли се съгласила на втора?

В гърдите ми забълбука някакво приятно, топло чувство.

— По принцип ли?

— По принцип.

Вдигнах рамене, после пийнах малко горещ шоколад.

— Ами, първата ми среща се оказа много приятна. Ако и вторите са като тази, май съм склонна.

— Аха. С когото и да е… или? Сведох поглед.

— Не с когото и да е.

— Значи, трябва да е конкретна личност, така ли?

Приятното усещане се разпростря и в крайниците ми.

— Мисля, че е задължително.

— Интересно — промърмори той и отново отпи от чашата си. Когато ме погледна, в очите му блестяха весели пламъчета. Господи! Загубена бях. Не можех да устоя на такива пламъчета.

— А тази конкретна личност ще трябва ли да чака още два месеца, преди да те покани на втора среща?

Не успях да се преборя с усмивката си, затова наведох глава над чашата.

— Зависи.

— От какво?

— От настроението ми.

Кам се подсмихна.

— Тогава се приготви.

— Добре.

— Ще те поканя на втора среща, но не на вечеря, понеже обичам разнообразието. Каня те на кино.

Престорих се, че дълбоко се замислям, но си знаех, че ще се съглася. И нямаше значение колко тъп или безсмислен можеше да е филмът, исках да изляза на втора среща с него.

— На кино, значи?

Той кимна.

— Автомобилно кино, едно от последните по тия земи.

— На открито?

— Аха — усмивката му се разтегна. — Но не се тревожи. Ще те топля.

Не знаех дали да прихна, или да му обърна внимание, че последната му реплика бе толкова очарователно банална.

— Добре.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Съгласна си с киното?

Прехапах устна и кимнах.

— Искаш да кажеш, че няма нужда да те убеждавам още два месеца?

Поклатих глава.

Кам извърна поглед и тихичко се засмя.

— Добре. Какво ще кажеш за сряда?

— Следващата сряда?

— Не.

Оставих чашата на масичката.

— По-следващата сряда?

— Аха.

Преброих дните наум и се намръщих.

— Чакай. Та това е срядата преди Деня на благодарността.

— Точно така.

Зяпнах го.

— Нали каза, че ще си ходиш вкъщи?

— Ще си ходя.

— Кога? След филма посред нощ, или на самата сутрин?

Кам поклати глава.

— Ами видиш ли, автомобилното кино се намира в покрайнините на родния ми град. На петнайсетина километра.

Облегнах се назад напълно объркана.

— Нищо не разбирам.

Кам допи чашата си и се обърна към мен. Намести се по-близо, така че ни разделяха само няколко сантиметра.

— Ако се съгласиш да идем на кино, ще трябва да ми дойдеш на гости.

— Какво? — изписках и рязко изправих гръб. — Да ти дойда на гости?

Той стисна устни и кимна.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозен съм като глуха баба — отвърна той. — Ела ми на гости. Ще прекараме приятно.

— Да ти дойда на гости? В къщата на вашите? Точно за Деня на благодарността? — И когато той отново кимна, го плеснах по ръката. — Не бъди глупав, Кам.

— Изобщо не е глупаво, говоря най-сериозно. Нашите няма да имат нищо против — той млъкна за миг и сбръчка нос. — Всъщност вероятно ще се зарадват да видят и някой друг освен мен. Пък и майка ми обича да готви в огромни количества. Така че, колкото повече гърла на масата, толкова по-добре.

Просто нямах думи.

— Можем да тръгнем, когато кажеш, стига да е преди сряда следобяд. Ще си допиеш ли шоколада? — Когато поклатих отрицателно глава, той грабна чашата ми. — И можем да се приберем, когато искаш.

Загледах как допива шоколада.

— Не мога да дойда с теб.

Той вдигна вежди.

— Защо не?

— Заради поне стотина съвсем очевидни причини, Кам. Родителите ти ще решат…

— Нищо няма да решат.

Погледнах го невярващо. Той въздъхна.

— Добре. Погледни го по друг начин. Далеч по-добре ще е, отколкото да си седиш сама вкъщи цяла седмица. Какво ще правиш? Ще четеш? И ще ти липсвам, това е сигурно. А аз ще трябва през цялото време да ти пиша съобщения и да се чувствам гузно, задето си сама и дори не можеш да си поръчаш нещичко от „Макдоналдс“, понеже не работи на Деня на благодарността.

— Не искам да ме съжаляваш. Голяма работа, че ще си остана тук. Не ми е проблем.

— Не искам да оставаш сама, а и ми се струва, че прекалено сериозно приемаш нещата. Просто един приятел кани друг приятел да му иде на гости за Деня на благодарността.

— Но този приятел току-що излезе на среща с другия приятел.

— А! — възкликна той и остави чашата ми на масата. — Тук си права.

Тръснах глава, дръпнах една възглавница и я притиснах към гърдите си.

— Не мога. Да се натреса на гости на някого точно на празника? Малко е…

— Прибързано? — довърши той услужливо.

— Да. Твърде прибързано.

— Тогава е добре, че не ходим, защото действително щеше да е прибързано.

— Какво, какво?

Кам издърпа възглавницата от ръцете ми и я метна зад себе си.

— Ти и аз сме просто приятели, които до момента са излизали на една-единствена среща. Евентуално на две, ако дойдеш с мен. Не сме гаджета. Само приятели с една среща. Така че ще ми дойдеш на гости като приятел.

Зави ми се свят.

— Нещо не те разбирам.

— Няма нищо сложно. Та ние дори не сме се целували, Ейвъри. Само приятели сме.

Зяпнах го.

Той сви рамене.

— Ела ми на гости, Ейвъри. Обещавам ти, че няма да е неловко. Нашите ще ти се зарадват. Ще изкараш добре, далеч по-добре, отколкото тук. И никой няма да има абсолютно никакви очаквания от теб. Така става ли?

Думичката „не“ вече се бе оформила върху езика ми, но по някаква причина така и не излезе от устата ми. За миг ми хрумна да му заявя най-безцеремонно, че е луд. Да му ида на гости? Та това беше… всъщност беше далеч по-добър вариант от този да прекарам празника сама. Достатъчно ми беше неприятно, когато живеех у дома и нашите заминаваха без мен — но тогава поне помощницата ми приготвяше празнична вечеря. Госпожа Гибсън. През последните три години все тя ми печеше пуйка. А и наистина ли „Макдоналдс“ нямаше да работи? Лоша работа. Но все пак бе пълна лудост да замина с Кам. Обясненията му звучаха напълно абсурдно. Логиката му бе изкривена. Беше крайно неразумно и никак не ми беше в стила.

Никак.

Вдигнах очи и срещнах настойчивия му поглед. Очите му… имаха такъв изумителен оттенък на синьото. Действително ли започвах да се замислям? Сърцето ми лудешки задумка. Преглътнах.

— Вашите наистина ли няма да имат нищо против? В очите му блесна някакво пламъче.

— И друг път съм водил приятели вкъщи.

— Момичета?

Той поклати глава.

Хм, това беше… много интересно.

— И действително ще решат, че сме само приятели?

— Защо ще ги лъжа, че не сме гаджета, ако всъщност сме гаджета? Ако им кажа, че сме приятели, значи, сме приятели.

Всяка частичка разум в главата ми настояваше да откажа.

— Добре. Ще дойда — веднъж съгласила се, нямаше как да се отметна. — Но идеята е напълно налудничава.

— Напротив, прекрасна е. — Устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — Дай да скрепим работата с прегръдка.

— Какво?

— С прегръдка — пламъчето в очите му се разгоря още по-силно. — Щом обещанието се скрепи с прегръдка, връщане назад няма.

— О, господи, ама ти сериозно ли?

— Най-сериозно.

Завъртях невярващо очи, измърморих нещо под нос и се изправих на колене с протегнати напред ръце.

— Добре, давай да действаме, преди да съм размислила… Не успях да довърша, понеже ръцете на Кам се плъзнаха около кръста ми и той ме придърпа към себе си. Озовах се седнала плътно до него, всъщност направо върху него, а левият ми крак се люлееше между коленете му.

Прегърна ме. Не много плътно, не както би се получило, ако бяхме изправени, но самият факт, че бяхме така близо един до друг, ми замая главата.

— Ето, скъпа, скрепихме договорката. Денят на благодарността ще се празнува у семейство Хамилтън.

Измърморих нещо в съгласие и когато се отдръпнах леко, установих, че лицата ни бяха на идеално разстояние едно от друго. И внезапно разбрах какво означаваше онова пламъче в очите му.

— Ти…

Той се подсмихна и мускулите ниско в корема ми се изопнаха.

— Бива си ме, а? Виж как те подмамих. Съвсем лесно те убедих.

Опитах се да сдържа усмивката си.

— Безкрайно грешиш.

— Безкрайно съм прав. Но трябва да ти призная нещо. — И той побърза да си възвърне малкото разстояние, което бях извоювала помежду ни. Устните му бегло докоснаха бузата ми и ми стана изключително трудно да се концентрирам. — По-рано те излъгах.

— За какво?

Ръцете му се плъзнаха към кръста ми.

— Когато ти казах, че изглеждаш доста добре. Не бях напълно откровен.

Съвсем не очаквах това. Обърнах леко глава и едва не ахнах на глас. Устните ни бяха само на сантиметри и мигом се сетих колко уверена бе Брит, че тази вечер Кам ще ме целуне. Насилих езика си да проговори.

— Не смяташ, че изглеждам добре?

— Не — отвърна той с най-сериозно изражение, а ръката му проследи линията на гръбнака ми и се спря там, където стигаше косата ми. После наведе глава, така че слепоочието му се притисна в моето. — Изглеждаш прекрасно.

Останах без дъх.

— Благодаря.

Той мълчаливо извъртя глава. Устните му леко пробягаха по извивката на бузата ми и аз буквално замръзнах в ръцете му. Сърцето ми бе на път да се пръсне от вълнение, но и от някаква друга емоция. Страх? На страх ли се дължеше топката в гърлото ми? Надигнал се бе незнайно откъде, суров и могъщ. А комбинацията от напълно противоречиви желания — да остана намясто и да се дръпна — ме побъркваше.

Устните му изпърхаха по хлътналата част на бузата ми, а после носът му за миг докосна моя. Усетих топлия му дъх върху устните си, надуших аромата на шоколад. Дали и целувката му щеше да има вкус на шоколад? Любопитството се надигна с пълна сила и аз посегнах нагоре, сложих длани върху бицепсите му.

— Ейвъри?

Несъзнателно затворих очи.

— Какво?

— Никога не си се целувала, нали?

Сърцето ми щеше да се пръсне.

— Не.

— Да сме наясно. Това не е целувка.

Отворих уста и устните му се притиснаха в моите. Сладостно съприкосновение, смайващо нежно… и меко… и твърде мимолетно.

— Целуна ме — ахнах и зарових пръсти в пуловера му.

— Това не беше целувка — устните му отново докоснаха моите. По гръбнака ми се стрелнаха тръпки. — Забрави ли? Ако стигнем до целувки, гостуването ти би могло да се изтълкува като нещо много по-сериозно.

— А! Добре.

— Това също не е целувка.

Този път натискът на устните му ме възпламени, наелектризира ме. Можех да мисля само за устата му, исках да мисля само за нея. Невероятна топлина заля тила ми, разпростря се през гърдите ми, а после и по-надолу между бедрата ми. Целуна ме съвсем нежно, бавно проследи контура на устните ми със своите. А дълбоко в мен нещо мъчително се надигаше и разтваряше. Тялото му се размърда, аз се вкопчих в него и внезапно се озовах по гръб.

Кам се надвеси над мен, силните мускули на ръцете му се изопнаха под дланите ми. Устата му не се отлепяше от моята. Никаква друга част от телата ни не се докосваше и не можех да преценя дали бях радостна, или разочарована. Но устните… о, господи, как се движеха тези устни! Целунах го на свой ред, далеч по-бавно и непохватно от неговите уверени, отработени движения. Притеснявах се, че не го правя както трябва, но в този момент от гърлото му се откъсна дълбоко, ниско ръмжене и инстинктивно усетих, че този звук изразява задоволство. Тялото ми се разтресе от спазъм. Болката се разрастваше, засилваше се, плашеше ме.

Целувката му стана по-дълбока, подмамваше устните ми да се разтворят за неговите. Зави ми се свят, когато езикът му се плъзна в устата ми и докосна моя. Неволно ахнах под напора на усещанията и езикът му потъна още по-дълбоко.

Загубих се в целувката, пръстите ми се сгърчиха, шията ми се изви. Имаше вкус на шоколад, а аз имах чувството, че всеки миг ще изляза от кожата си, в стомаха ми се надигна непреодолимо желание, последвано от прилив на паника. Но паниката мигом се уталожи, когато езикът му докосна небцето ми. Кам вдигна глава, пое долната ми устна със зъби и от гърлото ми се откъсна доволно изскимтяване. И двамата дишахме тежко.

— И това ли не беше целувка? — попитах.

Кам се изправи до седнало положение и ме придърпа със себе си. Очите му блестяха в наситено синьо, напрегнати, прогарящи. Заля ме гореща вълна. Гърдите ми се надигаха мъчително. Пръстите ми бяха все така вкопчени в ръцете му. Той се пресегна, проследи с пръст линията на долната ми устна и отново се приведе над мен.

— Не, съвсем не беше целувка — и устните му отново докоснаха моите по възможно най-изкусителния и многообещаващ начин. — Това беше за лека нощ.