Джей Лин
Ще те чакам (12)

Дванайсета глава

Захвърлих учебника по история на леглото, пльоснах се отгоре по гръб и захлупих очи с ръце. Беше едва четвъртък следобед, а вече имах чувството, че не се побирам в кожата си.

Но пък можех да се захвана да поизчистя. Скука.

Телефонът ми изчурулика от нощното шкафче и аз се претърколих, за да го взема. И понеже ме беше страх да погледна екрана, затворих едното си око, сякаш така щеше да ми стане по-малко гадно, ако се окажеше дружелюбният задник от стария квартал.

Но не беше.

Съобщението беше от Кам. Изправих се в леглото да го прочета. Само три думички, и вече се хилех като идиот.

Липсвам ли ти?

Отвърнах съвсем лаконично.

Не.

Отговорът дойде незабавно.

Ако беше Пинокио, носът ти щеше да стигне до другия край на щата.

Кръстосах крака и облегнах глава на таблата.

Пинокио, значи? Това ли четеш напоследък?

Ха-ха! Дълбоко ме нарани. Нали уж нямаше чувства?

Излъгах. Спрямо теб имам много чувства.

И преди да успея да отговоря, пристигна още едно.

А когато лъжа, ми пораства нещо друго.

Прихнах на глас.

Много благодаря, че сподели с мен.

Моля. Просто те уведомявам.

Някои подробности е по-добре да запазиш за себе си.

Прехапах устна и написах още едно.

Пристигна ли вкъщи?

Минаха няколко минути, в които се взирах нетърпеливо в телефона.

Аха. Нашите ме обсипват с внимание. Би могла да се поучиш от тях.

Струва ми се, че не страдаш от липса на внимание.

Да, ама непрекъснато съм жаден за още.

Това го знам.

Отново няколко минути мълчание.

Какво правиш?

Излегнах се по гръб и кръстосах глезени.

Чета.

Зубърка.

Гадняр.

Обзалагам се, че ти липсвам.

Ъгълчетата на устните ми бяха на път да се напукат от гигантската ми усмивка.

Обзалагам се, че в момента имаш по-интересни неща за вършене.

Не.

След няколко секунди обаче пристигна нещо съвсем неочаквано.

Кой си ти???

Смръщих се и чак се изправих от изненада. Последва още едно.

Извинявай, сестра ми отмъкна телефона.

Мигом се успокоих.

Много готина сестра си имаш.

Готина е. Понякога. Ама жадува за внимание повече и от мен. Трябва да бягам.

До скоро!

Остатъкът от следобеда се оказа безкраен и към девет часа се замислих дали да не изпия няколко капсули „Найкуил“^[1] и да си легна. Но докато си миех зъбите, чух телефонът ми отново да сигнализира от хола. Метнах четката в мивката и с двуметров скок се хвърлих към стаята, а после пристъпих бавно към телефона.

Излез с мен.

Прихнах, забравила, че устата ми бе пълна с паста за зъби, та цялата ми брадичка и тениска се покриха с пяна.

— Господи, каква съм тъпачка.

Измих се, после отговорих на съобщението.

Няма разлика дали ще ме каниш лично, или с есемес.

Реших все пак да пробвам. Какво правиш? Аз разбивам баща ми на покер.

Усмихнах се, като си го представих сред семейството му.

Приготвям се да си лягам.

Жалко, че не съм при теб.

Опулих се. Какво, какво?

Я чакай, гола ли си?

Не!!! Извратеняк!

По дяволите! Ще трябва да разчитам на въображението си.

Друго няма да има.

Ще видим.

Нищо няма да видиш.

Това ще го игнорирам. Е, трябва да вървя. Баща ми ме разпердушини.

Лека нощ, Кам.

Лека нощ, Ейвъри.

Стисках телефона възмутително дълго време, а после го отнесох в спалнята.

Напоследък бях свикнала да изключвам звука за през нощта, понеже не знаех кога ще дойде някое съобщение от НЕПОЗНАТИЯ НОМЕР. Но тази нощ го оставих включен.

За всеки случай.

* * *

Неделната сутрин ми се струваше безкрайно сива без Кам, без апетита му за твърдо сварени яйца, малкия му тиган и тестените вкусотии. Събудих се рано-рано, сякаш вътрешният ми часовник очакваше да чуе почукването на вратата. Естествено, почукване нямаше, а и през цялата събота не ми беше писал. Вероятно бе зает с роднини и приятели.

Стараех се да не мисля за него, защото ми беше просто приятел. От друга страна, макар да ми се искаше да се видя с Брит и Джейкъб, те някак не ми липсваха. Или поне не по същия начин. Ама че объркана история.

Неохотно извадих от шкафа някаква кутия със зърнена закуска. Определено предпочитах мъфини с боровинково сладко. Изядох купичката с неохота. Тъкмо я измих, и телефонът ми иззвъня.

Хукнах към хола, но се заковах намясто, като видях името, изписано на екрана. Майка ми.

О, по дяволите!

Телефонът не спираше да звъни, докато се чудех дали да вдигна, или да го метна през прозореца. Но май трябваше да вдигна. Майка ми и баща ми никога не ми се обаждаха, така че явно ставаше дума за нещо важно. Накрая все пак отговорих.

— Ало?

— Ейвъри.

А, ето го и него — култивирания, отсечен, абсолютно безпристрастен и студен глас на госпожа Морганстен. Едва се удържах да не излея поток от ругатни, ей така, колкото да прогоря съвършените й уши.

— Здрасти, мамо.

Настъпи дълга и неловка пауза. Веждите ми се вдигнаха озадачено, понеже се зачудих дали не ме бе набрала по грешка или нещо такова.

Но тя най-после проговори.

— Как е Западна Вирджиния?

Каза го така, сякаш ставаше дума за венерическа болест. Направих физиономия. Родителите ми понякога забравяха откъде са тръгнали.

— Много е добре. Рано си станала.

— Неделя е. Тео настоя да закусим рано с баща ти в клуба. Иначе не бих станала по това време.

Тео? Приседнах на канапето с виснало от изненада чене. За бога, та Тео бе бащата на Блейн. Родителите ми бяха такива… гадняри.

— Ейвъри, там ли си? — Раздразнението ясно се долавяше в гласа й.

— Тук съм — дръпнах една възглавница и я стиснах в скута си. — Ще закусвате с господин Фицджералд?

— Да.

И само толкоз. „Да“. Сякаш не ставаше дума за нищо особено. Семейство Фицджералд се бе разплатило със семейство Морганстен, лепнали ми бяха етикета „лъжлива кучка“, но всичко бе наред, тъй като пак можеха да си закусват заедно в клуба.

— Как е университетът? — поинтересува се майка ми, макар и с явна досада. Вероятно същевременно проучваше следващата си козметична процедура в мрежата. — Ейвъри?

О, за бога!

— Университетът е супер. И Западна Вирджиния е супер. Въобще всичко е супер.

— Не ми дръж такъв тон, млада госпожице. След всичко, което ни докара до главите…

— Вашите глави ли? — Аз явно живеех в някаква друга вселена.

— И продължаваш да ни докарваш — не спираше тя, сякаш не бях казала нищо. — Замина на другия край на страната в някакъв второстепенен университет в Западна Вирджиния, вместо…

— Нищо му няма на университета, мамо, нито пък на Западна Вирджиния. Ти самата си от Охайо. Няма чак такава…

— Това е нещо, което предпочитам да забравя. — Май сериозно се подразни. — Което ме подсеща за целта на обаждането.

О, слава на Бога, на бебето Исус и на Светия дух.

— Трябва да се прибереш.

— Какво? — притиснах възглавницата към гърдите си. Чу се въздишка.

— Крайно време е да престанеш с игричките и да се прибираш, Ейвъри. Успя да си постигнеш своето с детинското си поведение.

— Детинско ли? Мамо, знаеш, че се чувствах отвратително там…

— А чия е вината за това, Ейвъри? — Като че ли гласът й едва забележимо омекна.

Устата ми висна. Не за първи път казваше подобно нещо. Съвсем не за първи, но пак се почувствах така, сякаш са ме сритали в корема. Зяпнах през прозореца и бавно поклатих глава.

— Искаме единствено най-доброто за теб — подхвана тя наново и гласът й пак зазвуча съвсем отчуждено, докато редеше тия пълни глупости. — Това винаги е бил най-големият ни приоритет, а за теб ще е най-добре да се върнеш у дома.

Напуши ме смях, но някак се заклещи в гърлото ми. За мен щяло да бъде най-добре да се прибера у дома? Тая жена беше луда. И имах чувството, че с тия няколко реплики ме бе заразила с лудостта си.

— Тук се случиха някои неща — добави тя и се прокашля. — Трябва да се прибереш.

Колко пъти досега се бях съобразявала с желанията им? Твърде много, но този път отказвах да отстъпя. Да се върна у дома, бе като да си пъхна главата в месомелачка, а после да се чудя защо ме боли. Поех си дълбоко въздух и отворих очи.

— Няма.

— Моля? — Гласът на майка ми изби на фалцет.

— Казах, че няма. Няма да се върна.

— Ейвъри Саманта Морган…

— Трябва да затварям. Приятно ми беше да си побъбрим, мамо. Чао. — И затворих телефона, преди да успее да каже каквото и да било друго. Върнах го на масичката за кафе и зачаках.

Мина една минута, две, после пет. Въздъхнах от облекчение и се облегнах на канапето. Отново поклатих глава, зашеметена от разговора. Майка ми беше откровено луда. Затворих очи и разтърках слепоочия. Ама че начало на неделята!

В този момент на вратата се почука и аз цялата подскочих.

Скокнах на крака и тичешком заобиколих канапето, недоумявайки кой можеше да бъде. Твърде рано бе, за да се е върнал някой от приятелите ми. Още нямаше девет, така че беше твърде рано дори за сериен убиец.

Вдигнах се на пръсти и надникнах през шпионката. Невъзможно! Отворих широко вратата и сърцето ми извърши няколко сложни акробатични движения.

— Кам?

Той се обърна с извити в крива усмивка устни. В ръката си стискаше пазарски плик.

— Събудих се, значи, към четири сутринта и ужасно ми се доядоха яйца. А с теб е далеч по-вкусно, отколкото със сестра ми или баща ми. Освен това мама беше направила тиквен хляб. А нали знам колко го обичаш.

Напълно онемяла, отстъпих назад и го загледах как небрежно внася плика в кухнята. Гърлото ми пареше, а долната ми устна трепереше странно. Някакъв плътен възел дълбоко в гръдния ми кош внезапно се разплете. Дори не затворих входната врата, не усещах хладния полъх върху голите си глезени. Прелетях разстоянието между вратата и кухнята и точно когато Кам се обърна към мен, скочих отгоре му.

Той ме улови и залитна назад, преди да успее да ме хване през кръста. Зарових глава в гърдите му със затворени очи и думкащо сърце.

— Липсваше ми.