Джей Лин
Ще те чакам (11)

Единайсета глава

Ятото пеперуди бе изоставило енергийните напитки и бе преминало на чист крек. Ту ми се повръщаше, ту ми се искаше да хукна из апартамента като лунатичка.

Въобще… реагирах крайно неестествено.

Според Кам това съвсем не беше среща. Просто събиране на двама приятели. Нищо особено, така че бе излишно да се впрягам толкова. Все пак не за първи път щяхме да прекараме известно време заедно. Но пък май за първи път бе поискал разрешение, преди да се изтърси в апартамента ми.

Влязох да си взема душ, беше ми вторият за деня.

Почистих апартамента, после се преоблякох три пъти, което беше изключително тъпо, понеже в крайна сметка се спрях на долнище на анцуг и тениска с дълъг ръкав. После вложих безумно количество време да се опитвам да убедя косата си да се накъдри послушно на гърба ми. Сложих си малко грим, махнах го, след това отново се гримирах.

И когато Кам най-после почука на вратата, бях готова да си разбия главата в стената.

А той изглеждаше както всеки път, когато пристъпваше прага ми — абсолютно, отвратително божествено. Изтъркани дънки и тениска с името на някаква забравена банда, ниско нахлупена бейзболна шапка. В едната си ръка държеше купчинка дивидита, а в другата пликче, от което се носеше ароматът на китайска храна.

Стомахът ми изръмжа доволно.

— Охо! Какво си донесъл? — Нещо вълшебно.

Престорих се, че ще дръпна пликчето, и се ухилих широко.

— Пържени скариди със зеленчуци?

— Аха — той ми подаде пликчето и аз хукнах с него към кухнята като някое умряло от глад улично хлапе. — Донесох и няколко филма. Нямах представа какво ти се гледа.

Докато вадех чинии от шкафа, хвърлих дискретен поглед назад. Кам смъкна шапката си и прокара ръка през косата си. Тъмните му къдрици се разпиляха небрежно. Забеляза, че го зяпам, и ъгълчето на устните му се вдигна нагоре. Побързах да отклоня поглед леко изчервена.

— И какво, мм, си донесъл?

— Я да видим… разполагаме с доста добра селекция. От жанра на ужасите съм приготвил последните две серии на „Заразно зло“^[1].

— И двете? — попитах и сложих чиниите на плота.

Той се подсмихна.

— Няма да се отървеш лесно от мен.

— По дяволите! Какво друго?

— От комедиите съм взел последните филми с Винс Вон и Уил Феръл. А от екшъните — един от филмите за Джеймс Бонд, както и още един, в който непрекъснато се взривяват разни неща. Освен това нося и „Тетрадката“^[2].

Обърнах се смаяно и едва не изпуснах вилиците и ножовете.

— „Тетрадката“? Притежаваш „Тетрадката“? Той ме погледна недоумяващо.

— Че какво лошо има?

— А, няма нищо лошо. Само дето е съвсем… мм… женски.

— Достатъчно съм уверен в собствената си мъжественост и сексуалност, та да мога спокойно да заявя, че в този филм Райън Гослинг е абсолютно приказен.

Ченето ми висна до земята.

Недоумяващото изражение изчезна и Кам прихна на глас.

— Шегувам се. Не притежавам „Тетрадката“. И никога не съм го гледал. Романтични филми не нося.

Направих физиономия.

— Ама че си и ти.

Той се разсмя отново.

— И аз не съм го гледала. Не си падам по романтични истории — признах и започнах да отварям огромните картонени кутии.

— Сериозно ли? Мислех, че всяко момиче го е гледало и може да цитира репликите по памет.

— Глупости.

— Колко интересно.

— Нищо интересно няма. — Грабнах една лъжица. — Колко да ти сложа?

— Сипи си на теб, а аз ще се задоволя с останалото — той се спря зад гърба ми и аз замръзнах. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Пристъпих от крак на крак, така че поне да съм странично спрямо тялото му. Кам наклони глава. — Защо подскачаш като някакъв плашлив кон?

— Не съм подскачала.

— Такъв е изразът.

Изсипах купчинка пържен ориз и скариди в чинията си.

— Глупав израз.

Кам понечи да добави нещо, но се отказа.

— Какво искаш да гледаме?

— Я дай да пробваме със „Заразно зло“.

— Ето, това е момиче по мой вкус — той взе двете дивидита и тръгна към хола. Проследих го с поглед. — Залагаме на зомбитата.

Въздъхнах и поклатих глава. Изсипах по-голямата част от зеленчуците в неговата чиния, отнесох нещата в хола и ги наредих на масичката пред телевизора. Кам вече гласеше плейъра. Запалих лампата, та да може да вижда в сумрачната стая.

— Какво искаш за пиене?

— Имаш ли прясно мляко?

— Искаш прясно мляко към китайското?

Той кимна.

— Имам нужда от калций.

Направо ми се пригади, но все пак му донесох чаша мляко, а за себе си взех кутийка пепси.

— Звучи отвратително — седнах на канапето и подвих крака. — Ама че странна комбинация.

Той се настани до мен с дистанционно в ръка.

— Опитвала ли си?

— Не.

— Тогава откъде знаеш, че е отвратително?

Свих рамене и си грабнах чинията.

— Предпочитам да си остана с подозренията.

Той ме стрелна с поглед.

— Преди края на годината ще те накарам да опиташ китайска манджа с прясно мляко.

Без да си правя труда да отговоря, се облегнах назад и започнах да лапам. Кам пусна филма и се настани по-удобно, притисна бедро към коляното ми. Около десетина минути след началото на филма се обади.

— Имам въпрос.

— Давай.

— Така, значи, става дума за нападение на зомбита и края на света, нали? Отвсякъде пълзят зомбита, опустошават сградите и търчат из улиците. Дотук на три пъти си се разминала на косъм със смъртта и два пъти си преживяла мутацията на Т-вируса, което очевидно е доста болезнено. Дали при такова напрегнато ежедневие ще отделяш време да си гласиш косата и да се гримираш?

Разсмях се на висок глас на абсурдния му въпрос.

— Категорично не. Дори не съм сигурна, че ще си направя усилието да се среша. А, и още нещо. Забелязваш ли как всички имат ослепително бели усмивки? Общественият строй се е сринал безвъзвратно преди цели шест години. Никой не ходи на зъболекар, а зъбите им въпреки това не жълтеят.

Кам довърши ориза в чинията си.

— А косата на единствената мацка си сменя цвета между двата филма.

— Нали? Какво друго да правиш, докато навън вилнеят зомбитата, освен да си боядисаш косата?

Той се подсмихна.

— И въпреки това ги обожавам тия филми.

— И аз — признах си. — Хем сюжетът е почти еднакъв. Умирам да гледам как Алис разпердушинва зомбитата. Тайничко се надявам, ако действително ни нападнат зомбита, да изглеждам поне наполовина толкова готина като нея, докато ги ритам в мутрите.

Смеейки се, Кам събра празните чинии и ги отнесе в кухнята. Върна се с нова чаша мляко и втора кутийка безалкохолно за мен.

— Благодаря.

Седна обратно и канапето хлътна под тежестта му, затова неволно залитнах към него.

— Живея, за да ти служа.

Ухилих се.

През по-голямата част от първия филм не спряхме да се подиграваме на нелепите моменти. И точно когато Алис се канеше да се развихри срещу Рейн, телефонът ми иззвъня. В първия момент реших, че на Бритъни или Джейкъб вече им е доскучало у дома, та побързах да вдигна. Но при вида на думите НЕПОЗНАТ НОМЕР ме обзе паника. Автоматично пренасочих обаждането към гласовата поща.

— Няма ли да вдигнеш? — попита ме Кам с въпросително извити вежди.

Поклатих глава и тайничко изключих телефона, после го оставих обратно на масичката с екрана надолу.

— Смятам, че е невъзпитано да вдигаш телефона, когато имаш гости. — Нямам нищо против.

Облегнах се назад, без да отговоря, и загризах нокътя на единия си палец, уж съсредоточена в действието на екрана. Всъщност изобщо не виждах какво се случва и осъзнах, че филмът бе свършил, едва когато Кам стана, за да зареди следващия. Заповядах си да не размишлявам за обаждането, нито пък за съобщението, което със сигурност ме чакаше. След онова първо позвъняване изтрих всички съобщения, без да ги прослушам. За пореден път се замислих дали да не ида до магазина и да си сменя номера, но ми се струваше, че така ще позволя на тайнствения задник с „непознатия номер“ да спечели. Все така нямах представа кой можеше да бъде. Смятах, че не е Блейн, но пък как можех да съм сигурна? Който и да беше, възнамерявах да реагирам като към интернет трол — „не осъществявай контакт“.

Внезапно пръстите на Кам се увиха около китката ми и аз рязко вдигнах глава. Май гледаше мен, а не филма.

— Какво? — сепнах се и сведох поглед към ръката му. Пръстите му плътно обгръщаха китката ми.

— От десет минути си гризеш ноктите.

Сериозно ли? Отвратително.

Той постави ръката ми обратно върху бедрото ми, но така и не я пусна.

— Какво има?

— Нищо — отвърнах. — Гледам филма.

— Ама май нищо не виждаш. — Очите ни се срещнаха и сърцето ми прескочи. — Какво става?

Дръпнах си ръката и той ме пусна.

— Нищо не става. Гледай филма.

— Аха — измърмори той, но не продължи да настоява.

Този път коментарите бяха по-нарядко и клепачите ми започнаха да натежават. След всяко премигване ми ставаше все по-трудно да ги отворя. Кам се намести на дивана и аз потънах още по-дълбоко във възглавниците, озовавайки се по-близо до него. Едната ми страна плътно се опря в тялото му и ми мина през ум, че може би не беше зле да се дръпна, но топлината ми беше приятна, чувствах се уютно, а и ме мързеше да се изправя. Освен това той май нямаше нищо против. Иначе все щеше да се отмести или да ме избута, нали така?

В някакъв момент явно съм се унесла, защото, когато отворих очи, ми се стори, че телевизорът се е преместил. Отне ми известно време да схвана, че всъщност аз се бях преместила и — о, мили боже! — как се бях озовала в тази поза?

Лежах свита на една страна, завита с одеялото, което обикновено държах на облегалката на дивана, а главата ми кротуваше в скута на Кам.

По-точно върху бедрото му.

Дъхът ми секна и сърцето ми се запъна, очите ми се опулиха. Усещах някаква тежест върху бедрото си, като че ли с формата на ръка… ръката на Кам. Заспал ли беше? О, господи, нямах никаква представа как се бе стигнало до това. Нима насън се бях излегнала отгоре му и бедният Кам се бе оказал в капан, притиснат от спящото ми тяло?

Добре. Като че ли имах две възможности. Да се изтърколя от канапето и да хукна да се скрия в стаята или да постъпя като възрастен човек и да проверя дали действително спи.

Най-изненадващо избрах втория вариант и бавно се претърколих по гръб. А това беше изключително погрешен ход, тъй като ръката му се смъкна от хълбока ми и падна ниско върху корема ми.

О, господи…

Дланта му лежеше под пъпа ми, обърната на юг, с пръсти върху ластика на анцуга ми. Съвсем, съвсем близо до определени неизследвани територии. В гърдите ми се оформи буца лед, но пък доста по-надолу се случваше нещо съвсем ново. Остри спазми се стрелкаха от корема ми и лазеха надолу на топли талази от студени тръпки. Как бе възможно едновременно да ми е така студено и така горещо?

Палецът му помръдна и аз прехапах устна. Вероятно случайно или пък неволно се бе размърдал насън. Но после пръстът му отново помръдна и този път очерта бавен, ленив кръг точно под пъпа ми. По дяволите! Пулсът ми скочи и усещането за топлина се усили. Палецът му продължаваше да се движи в продължение на поне половин минута, докато накрая не можех да издържам повече. Определени части на тялото ми болезнено тръпнеха по един крайно несправедлив и непознат начин и това не биваше да се случва.

Но ето че се случваше.

Поех си дълбоко въздух, но това ни най-малко не отпусна мускулите ми, нито пък уталожи нарастващото напрежение. И знаех, че ако погледна надолу, ще видя как зърната на гърдите ми напират през тънката тениска. Усещах как се трият в сутиена ми при всяко вдишване. Отчаяно копнеех да съм от онези момичета, които са наясно как да се справят с подобна ситуация, от онези момичета, които Кам харесваше и с които бе свикнал.

Обаче съвсем не бях такова момиче.

Наклоних глава назад, за да го погледна.

Извърнал бе лице настрани и назад. Върху изсечената линия на челюстта му бе паднала бегла сянка. А на устните му играеше усмивчица. Мръсното му копеленце…

— Кам.

Едното му око се отвори.

— Ейвъри?

— Не спиш.

— А ти беше заспала — той вдигна глава и я завъртя първо на едната, а после и на другата страна, сякаш вратът му се бе схванал. — Аз също.

Ръката му продължаваше да лежи върху корема ми… невероятно тежка. Понечих да му наредя да си махне лапите от тялото ми, но в крайна сметка изтърсих нещо съвсем друго.

— Съжалявам, че съм заспала върху теб.

— Аз пък ни най-малко не съжалявам.

Нервно навлажних усти и понеже не знаех какво да кажа, попитах колко е часът. Погледът му падна върху устата ми и цялото ми тяло се напрегна, но никак не ми беше неприятно.

— След полунощ.

Сърцето ми задумка.

— Та ти дори не погледна часовника.

— Разбирам ги тези неща.

— Така ли?

— Да — отвърна той с полупритворени очи.

— Забележителен талант — ръката ми се сви на юмрук до бедрото.

— В колко часа заминаваш?

— Ще ти липсвам ли?

Направих гримаса.

— Не те питам за това. Просто ми е любопитно.

— Казах на нашите, че ще пристигна за обяд — с другата си ръка той отметна няколко кичура от лицето ми, но пръстите му останаха заровени в косата ми. — Така че вероятно ще тръгна между осем и девет.

— Доста раничко.

— Аха — ръката му ме погали по главата и очите ми отново се затвориха от само себе си. — Но пък пътят е лек.

— И се прибираш в неделя вечерта?

— Точно така — измърмори той и усетих как гърдите му се надигат от дълбока въздишка. — Сигурна ли си, че няма да ти липсвам?

Устните ми се разтегнаха в усмивка.

— Ни най-малко, така и аз ще имам ваканция.

Той се подсмихна.

— Колко нелюбезно от твоя страна.

— Нали?

— Но аз си знам, че лъжеш.

— Нима?

— Аха. — Връхчетата на пръстите му погалиха бузата ми. Очите ми рязко се отвориха. Кам ми се усмихваше. Но не с онази широка усмивка с трапчинката. — Ще ти липсвам, но не искаш да си признаеш.

Не отговорих, тъй като усилено се стараех да не се замислям за предстоящите четири дни. А после пръстите му отново се раздвижиха, проследиха извивката на скулата ми и вече не мислех за нищо. Тръгнаха към челюстта ми и единият му пръст пролази до брадичката ми. Дробовете ми бавно се освободиха от събрания въздух, докато пръстът му се колебаеше край долната ми устна.

Наклони глава на една страна.

— Ти ще ми липсваш.

Устните ми несъзнателно се разтвориха.

— Сериозно ли?

— Аха.

Стиснах очи, понеже зад клепачите ми внезапно запариха сълзи. Нямах представа защо тези няколко думички ми подействаха така силно, но беше факт и за един кратък миг си признах, че не исках да тръгва. От което паренето зад клепачите се засили.

Минаха няколко минути, а единственият звук бе тихото бучене на телевизора. Кам проследи очертанията на долната ми устна, без да я докосва, но с всяко движение се приближаваше все повече. Дали накрая щеше да я докосне? А дали го исках?

Май исках.

— Говориш насън — отбеляза Кам.

Побързах да отворя очи. По дяволите пръстите му и устните ми.

— Сериозно ли?

Той кимна.

О, господи. Стомахът ми се сви.

— Майтапиш ли се? Защото, кълна се, ако ме майтапиш, ще ти направя нещо.

— Не се майтапя, скъпа.

Изправих се до седнало положение и ръцете му се смъкнаха от тялото ми. Извъртях се на канапето, за да съм с лице към него. Сега вече пулсът ми препускаше по съвсем друга причина.

— И какво казах?

— Нищо съществено.

— Сигурен ли си?

Кам се приведе напред и разтърка лице с пръсти.

— Мърмореше нещо. Така и не разбрах какво казваш — вдигна глава. — Много беше сладко.

Сърцето ми постепенно успокои ритъма си и страхът в гърдите ми се уталожи. Един бог знае какво бих могла да издрънкам насън. Хвърлих поглед към часовника и установих, че минаваше три сутринта.

— Мамка му, всъщност изобщо не те бива да налучкваш часа.

Той сви рамене и понечи да се надигне.

— Май трябва да си вървя.

Отворих уста да възразя, после я затворих. Какво можех да направя? Да го помоля да остане? Да му предложа купон с преспиване на канапето? Много съблазнително, няма що. Дълбоко се съмнявах, че си пада по цензурирани диванни купони.

— Да караш внимателно — казах накрая.

Той се изправи и аз се втренчих в празното място до себе си.

— Ще внимавам. — Внезапно се приведе, толкова бързо, че изобщо не успях да разбера какво се канеше да направи. Долепи устни в челото ми. — Лека нощ, Ейвъри.

Стиснах очи и свих юмруци.

— Лека нощ, Кам. — Стигнал бе почти до вратата, когато аз скочих, сграбчила облегалката на канапето. — Кам?

Той спря.

— Да?

Поех си дълбоко въздух и с огромно усилие измърморих: — Много ми беше приятно тази вечер.

Той ме гледа втренчено няколко секунди, сетне се усмихна. Трапчинката грейна на лявата му буза и устните ми инстинктивно откликнаха.

— Знам.