Джей Лин
Ще те чакам (1)

Първа глава

Две са нещата на тоя свят, които могат да ми изкарат акъла. Първото е да се събудя посред нощ и да заваря призрак, натикал прозрачната си физиономия в лицето ми. Признавам, малко е вероятно да ми се случи, но самата мисъл е достатъчно страховита. Второто е да пристъпя в претъпкана класна стая, когато съм закъсняла за час.

Мразя да закъснявам.

Неприятно ми е как всички се обръщат и те зяпват — нещо, което неизбежно се получава, когато влетиш в стаята минутка след началото на часа.

Затова през уикенда влязох в Гугъл и старателно измерих разстоянието между апартамента ми в университетското градче и паркинга за приходящи студенти. А в неделя дори си направих труда да го измина два пъти с колата, за да съм сигурна, че Гугъл не се шегува с мен.

Точно километър и деветстотин метра. Пет минути с колата.

Отгоре на всичко, днес тръгнах петнайсет минути по-рано, за да пристигна десет минути преди началото на часа ми от девет и десет.

Обаче не бях предвидила дългата километър и половина опашка пред знака „Стоп“, защото, пази боже, в градчето имаше истински светофар, нито пък факта, че на паркинга не бе останало нито едно свободно място. Наложи се да паркирам чак на железопътната гара край училището и да губя ценно време да ровя за монети за автомата.

Като толкова настояваш да учиш чак на другия край на страната, поне си намери стая в общежитието. В тоя университет нали има общежитие? Гласът на мама нахлу в мислите ми, когато спрях пред сградата на научния институт „Робърт Бърд“, останала без дъх от тичане по най-стръмния и напълно излишен хълм в историята на човечеството.

Но аз, разбира се, бях избрала да не живея в общежитието, понеже си знаех, че в някой неочакван момент родителите ми ще се изтърсят и ще започнат да критикуват и да коментират, а сто пъти повече предпочитах да се сритам сама в носа, отколкото да причиня подобно нещо на някой невинен наблюдател. Вместо това посегнах на личния си фонд, спечелен на огромна цена, и си наех апартамент с две спални, намиращ се до студентското градче.

Господин и госпожа Морганстен останаха дълбоко възмутени. Аз пък останах безкрайно доволна.

Но в момента донякъде съжалявах за тази проява на бунт, понеже, докато бързах през влажната жега на августовската утрин към приятно охладената от климатиците тухлена сграда, забелязах, че вече е девет часът и единайсет минути, а кабинетът по астрономия бе чак на втория етаж. А и защо, за бога, се бях записала на астрономия?

Може би защото само при мисълта, че трябва да преглътна още един час биология, започваше да ми се повръща? Мда. Май затова.

Хукнах по широкото стълбище, влетях през двойната врата и внезапно се блъснах директно в някаква тухлена стена.

Неволно отскочих назад, размахала ръце като надрусан регулировчик. Претъпканата ми раница се смъкна от рамото ми и тежестта й ме повлече настрани. Косата ми падна напред като плътна кестенява завеса, която скри всичко от погледа ми, и цялото ми тяло опасно залитна.

О, мили боже! Ей сега ще се свлека на земята. Не можех да се спра. В главата ми затанцуваха картини на счупени вратове. Та това бе най-отврат…

Нещо силно и твърдо се уви около талията ми и спря полета ми. Раницата ми тупна на земята и по лъскавия под се разпиляха скъпи учебници и шарени химикалки. Химикалките ми! Прекрасните ми химикалки се затъркаляха във всички посоки. Секунда по-късно се озовах притисната в стената.

Стената се оказа изненадващо топла. И най-неочаквано се подсмихна.

— Опа — обади се нечий плътен глас. — Добре ли си, скъпа?

Стената хич не беше стена. А някакво момче. Сърцето ми спря и в продължение на една страховита секунда гърдите ми останаха свити мъчително, застинах на място, неспособна да помръдна или да мисля. Внезапно се върнах пет години назад. Като в капан. Без да мога да трепна дори. Въздухът изсвистя от дробовете ми в болезнен порив и по тила ми пробяга ледена тръпка. Мускулите ми до един се вдървиха.

— Ей — гласът като че ли омекна, появи се нотка на загриженост. — Добре ли си? Насилих се да си поема дълбока глътка въздух. Все пак трябваше да дишам.

Вдишване. Издишване. Упражнявала се бях цели пет години. Вече не бях на четиринайсет. И не бях там. Бях тук, на другия край на страната.

Нечии два пръста повдигнаха брадичката ми. В очите ми се впиха стряскащо сини ириси, обрамчени с гъсти, тъмни мигли. Оттенъкът на синьото бе толкова ярък и наелектризиращ, така силно контрастираше с черните зеници, че се запитах дали бе възможно да е естествен.

И чак тогава се светнах.

Някакво момче ме бе обгърнало с ръце. Такова нещо не ми се беше случвало досега. Не броя онзи път, защото онзи път изобщо не се брои, а ето че сега бях притисната срещу този тип, бедро до бедро, гърди до гърди. Като в танц. Усетих лекия аромат на парфюм и сетивата ми рязко се събудиха. Уха! Приятен аромат, скъп, досущ като неговия…

Внезапно ме обзе гняв, втурна се през вените ми, сладостен и познат, и изтика отколешната паника и объркване. Вкопчих се отчаяно в този гняв и гласът ми мигом се завърна.

— Пусни. Ме.

Синеокият незабавно отпусна ръка. Неподготвена за рязката загуба на опора, политнах настрани, но успях да се спра, преди да се спъна в раницата. Запъхтяна като след два километра спринт, отметнах гъстите кичури от очите си и най-после успях да огледам непознатия.

Мили боже, Синеокият се оказа…

Невероятен красавец, от онези, заради които девойките са способни на всякакви глупости. Висок, с една — две глави по-висок от мен, и с широки рамене, но тясна талия. Тяло на спортист — примерно на плувец. Вълниста черна коса падаше на челото му — същият оттенък като веждите. Широки скули и плътни, чувствени устни довършваха картинката, по която вероятно примираха не една и две девойки. И тези сапфирени очи, леле-мале…

Кой би предположил, че в градче на име Шепърдстаун^[1] може да се крие човек с подобна външност?

А аз да взема да се блъсна в него! При това най-буквално. Супер!

— Съжалявам. Бързах да вляза в час. Закъснявам и…

Ъгълчетата на устните му трепнаха лекичко, докато се навеждаше надолу.

Започна да събира вещите ми и за миг ми се приплака. Направо усещах как сълзите се надигат в гърлото ми. Сега вече истински бях закъсняла, вече направо нямаше как да вляза в час, при това още в първия ден. Пълен провал.

Наведох глава, та косата да скрие лицето ми, и се захванах да си прибирам химикалките.

— Няма нужда да ми помагаш.

— Нямам нищо против — той вдигна някакво листче хартия и ме стрелна с поглед.

— „Въведение в астрономията“? И аз съм за там.

О, прекрасно! Значи, цял семестър ще се засичам с момчето, което за малко не убих в коридора.

— Заради мен закъсня — изтърсих най-идиотски. — Много съжалявам.

Момчето се изправи и ми подаде раницата, беше събрал всичките ми учебници и химикалки.

— А, няма нищо — кривата му усмивка се разтегна още повече, при което на лявата му буза се очерта трапчинка, но не и на дясната. — Свикнал съм момичетата да ми се хвърлят в краката.

Премигнах тъпо, решила, че не съм го чула правилно, защото нямаше начин да е изтърсил такава безумна глупост.

Но съвсем правилно го бях чула, освен това продължаваше.

— Ама да се опиташ да ми скочиш на гърба… това не го очаквах. Донякъде ми допадна.

Бузите ми пламнаха. Крайно време беше да го прекъсна.

— Не съм се опитвала да ти скоча на гърба, нито пък да ти се метна в краката.

— Така ли? — усмивката така и не изчезваше. — Колко жалко. А щеше да се получи най-хубавият първи учебен ден в историята.

Не знаех какво да отвърна, затова само стисках тежката раница към гърдите си. У дома момчетата нямаха навика да флиртуват с мен. В гимназията повечето изобщо не ме поглеждаха, а малцината, които ме заглеждаха, не го правеха с цел да се закачат.

Погледът на Синеокия се сведе към листа в ръката му.

— Ейвъри Морганстен? Сърцето ми прескочи.

— Откъде знаеш как се казвам?

Той наклони глава настрани и усмивката му се разтегна още повече.

— Пише го на програмата ти.

— А — избутах къдравите кичури от пламналото си лице. Подаде ми програмата и аз я тикнах в раницата. Докато се тутках с презрамката, неловкото чувство ме обзе с пълна сила.

— Аз съм Камерън Хамилтън — обади се Синеокия. — Но всички ми казват Кам.

Кам. Прехвърлих името с език, хареса ми.

— Благодаря ти още веднъж, Кам.

Той се наведе и вдигна една черна химикалка, която не бях забелязала. Няколко кичура тъмна коса паднаха върху челото му, но той ги отметна.

— Е, да вървим да ги удостоим с величественото си присъствие.

И небрежно измина няколкото метра до затворената врата на кабинет № 205. Моите крака обаче си останаха заковани на място. Синеокият посегна към дръжката и извъртял глава към мен, зачака.

Но аз просто не можех. И то не защото се бях блъснала във вероятно най-готиния пич в целия университет. Просто не можех да пристъпя в стаята, знаейки, че всички ще се обърнат да ме зяпат. Стигаха ми тия пет години, в които бях център на вниманието, където и да отидех. По челото ми избиха ситни капчици пот. Стомахът ми се сви и неволно отстъпих назад, по-далече от вратата и от Кам.

Той се обърна към мен, а веждите върху красивото му лице се повдигнаха озадачено.

— Вървиш в обратната посока, скъпа.

Май цял живот вървях в обратната посока.

— Не мога — прошепнах.

— Какво не можеш? — доближи се до мен той.

И в този момент хукнах. Ама буквално, врътнах се и побягнах така, сякаш се състезавах за последната чаша кафе на света. Докато бутах двойната врата, го чух да ме вика, но дори не се обърнах.

Лицето ми съвсем пламна, докато тичах надолу по стълбите, и останала без дъх, се изстрелях от сградата. Краката ми се движеха на автопилот, но накрая спрях и приседнах на една пейка пред съседната библиотека. Стори ми се, че утринното слънце свети някак твърде ярко срещу вдигнатата ми глава, така че стиснах очи.

Господи!

Чудесно първо впечатление, няма що — в новия град, новото училище… новия ми живот. Преместила се бях на повече от хиляда и шестстотин километра от къщи, за да сложа ново начало, а ето че само за няколко минути успях да оплескам всичко.