Волтер
Векът на Луи XIV (8)

Глава VII.
Луи XIV управлява самолично. Той принуждава австрийския испански род да му отстъпи навсякъде първенството, а двора в Рим да му даде удовлетворение. Купува Дюнкерк. Помага на императора, на Португалия, на генералните щати, при него кралството процъфтява и става застрашително

Никога в никой двор не са се ширели повече интриги и надежди, отколкото при агонията на кардинал Мазарини. Претендиращите да са хубави жени се залъгвали, че ще въртят на пръста си двайсет и две годишния владетел, който поради любов стигнал дотам, че за малко не предложил короната на своята метреса; младите придворни смятали, че пак иде ред на властта на фаворитите; всеки от министрите се надявал да стане първи; никой дори не помислял, че един крал, възпитан без участие в ръководенето, ще се осмели да се нагърби сам с управлението. Мазарини бил удължил, колкото могъл, детството на монарха: съвсем отскоро се бил заел с образованието му, и то, понеже кралят бил пожелал да се образова.

Всички дотам не разчитали да бъдат управлявани от своя суверен, че сред онези, които дотогава били работили с първия министър, не се намерил и един да попита краля кога ще пожелае да ги изслуша. Те всички го попитали: „Към кого ще се обръщаме?“ А Луи XIV им отговорил: „Към мен.“ Още повече се изненадали, когато настойчивостта му не намаляла. Известно време той изпробвал силата си, тайно изпитвал своя кралски гений: бил взел решение и се придържал към него до сетния миг на живота си. Определил границите на властта на всеки един от министрите и разпоредил в уречени часове да му докладват за всичко, като им оказвал необходимото доверие по отношение на техния ресор и бдял над тях, за да не допусне прекомерни злоупотреби.

Госпожа Дьо Мотвил ни съобщава, че репутацията на краля на Англия Чарлс II, за когото се говорело как управлява сам, вдъхновила към това и Луи XIV. Дори да е тъй, той надминава многократно своя съперник и цял живот заслужава за себе си твърдението от първоначалните слухове за Чарлс.

Като начало въвел ред във финансите, объркани поради продължителното разбойничество; във войската бил възвърнат редът, както и във финансите; блясък и почтеност озарили двора; дори удоволствията станали ярки и величави: всички изкуства получили подкрепа и всички били пуснати в ход, за да славят краля и Франция.

Тук не е мястото да го представим в личния му живот, както и в ръководенето на правителството; това ще сторим отделно: нека само кажем, че простите поданици, които от смъртта на Анри Велики насам не били виждали истински крал и изпитвали ненавист към властта на първите министри, се изпълнили с възхищение и надежда, когато видели Луи XIV на двайсет и две години да върши онова, което Анри IV започнал да върши на петдесет. Ако Анри IV би имал първи министър, с него е щяло да бъде свършено, тъй като омразата срещу отделно частно лице би подигнало куп могъщи фракции. Ако Луи XIII не бе имал първи министър, слаботелесният, болнав владетел с изнемогваща душа би рухнал под тежестта. Луи XIV е можел без никаква опасност да има или да няма първи министър: от някогашните фракции тогава не е оставала и следа — във Франция имало само господар и поданици. Той първо показва, че стремежът му е да завоюва всякаква слава и че желае да бъде уважаван и отвън, също както и отвътре.

Някогашните европейски крале признават помежду си пълно равенство, което е съвсем естествено; ала кралете на Франция винаги са изтъквали първенството, заслужено от древността на рода и на кралството им; те са отстъпвали пред императорите единствено защото хората почти никога не са достатъчно дръзки, за да отрекат един дълговечен навик. Водачът на германската република, изборен владетел, сам не особено могъщ, безусловно застава пред всички суверени заради своята титла кайзер^[1] и наследник на Шарльоман: германското канцлерство дори не се обръщало тогава към другите крале с титлата „величество“. Френските крале можели да оспорват първенството на императорите, понеже Франция била основала същинската Западна империя, която е запазена от Германия единствено по име: те не само притежавали върховенството на наследствената корона над изборното достойнство, а имали и предимството да бъдат последователно, без прекъсване, потомци на суверени, владели велика монархия векове наред, докато още в целия свят никой от днешните венценосни домове не се е бил въздигнал — те искали поне да имат първенство пред другите велики сили в Европа. В тяхно достойнство се използвала титлата „прехристиянски“; кралете на Испания пък се величаели като „католически“; откакто Карл V бил държал крал на Франция пленник в Мадрид, испанската гордост изобщо не признавала по-висш ранг. Англичаните и шведите, които днес не използват подобни пояснителни звания, се стремят да не признават особено това предимство.

Тези претенции някога бивали обсъждани в Рим: папите, раздаващи държави с були, смятали въз основа на това, че имат право и да провъзгласяват ранговете на короните. Този двор, където всяко нещо представлява церемония, бил трибуналът за определяне на суетите на величието: Франция винаги имала надмощие, когато била по-силна от Испания, — ала подир властването на Карл V Испания не била пропуснала нито една възможност, за да постигне приравняване. Спорът си оставал нерешен; крачка напред или назад в някакво шествие, кресло, поставено по-близо до олтара или до катедрата на проповедника, представлявали триумф и водели до титли, подсказващи изтъкването. Тези химери на почестта били до крайност тачени помежду коронованите, както дуелите пробуждали бяс у частните лица.

1662 г. Станало тъй, че при пристигането в Лондон на шведския посланик граф Д’Естрад, посланик на Франция, и барон Дьо Ватвил, посланик на Испания, се спречкали кой да мине пръв. Испанецът разполагал с повече пари и служители и получил подкрепа от английското население: наредил да убият конете на френските карети, а скоро хората на граф Д’Естрад, ранени и подгонени, оставили испанците да се движат триумфално напред с извадени шпаги.

Осведомен за оскърблението, Луи XIV отзовал своя посланик от Мадрид, прогонил испанския посланик от Франция, прекратил съвещанията във Фландрия относно граничните знаци и заявил на своя тъст крал Фелипе IV, че ако не признае върховенството на френската корона и не заличи безочието с тържествено удовлетворение, отново ще има война. Фелипе IV не искал да вкарва пак кралството си във война заради първенството на някакъв си посланик: той проводил граф Де Фуентес да заяви на краля във Фонтенбло пред всички чуждестранни представители във Франция (24 март 1662 г.), че „испанските представители не ще влизат тепърва в състезание с френските“. Това не било достатъчно, за да се изтъкне ясно предимството на краля, но било достатъчно като явно признание на испанската слабост. Този все пак горд двор дълго роптал заради унижението: оттогава доста испански пълномощници са подновявали някогашните претенции; в Неймехен те се преборват за равенство — ала с твърдостта си тогава Луи XIV постига явно надмощие в Европа, като показва до каква степен следва да се боят от него.

Едва-що приключил това дребно недоразумение тъй внушително, той проявява още по-голямо величие при друг случай, в който славата му сякаш не е тъй засегната. Във войните, дълго водени срещу Испания из Италия, младите французи били направили на сдържаните и завистливи италианци впечатление, че принадлежат на буйна нация: в Италия се гледало на заливащите я нации като на варвари, французите били възприемани като позабавил от другите варвари, но по-опасни, тъй като покрай тях навсякъде се разгръщали удоволствия и пренебрежение, а също тъй — разврат и оскърбления. Навсякъде се бояли от тях, особено пък в Рим. Херцог Дьо Креки, посланик при папата, възмутил римляните със своята надменност: прислужниците му — хора, неизменно довеждащи до крайности недостатъците на своите господари — вършели из Рим същите безобразия, които са тъй познати за недисциплинираната парижка младеж, смятаща за почетно задължение да напада всяка нощ стражите, бдящи над града.

Неколцина лакеи на херцог Дьо Креки взели, че се нахвърлили с шпаги на отряд корсиканци (това са гвардейци на папата, съдействащи при изпълнението на съдебните решения). Корпусът на корсиканците се засегнал и, подстрекаван тайно от дон Марио Киджи, брат на папа Александър VII, който мразел херцог Дьо Креки, обградил с оръжие дома на посланика (20 август 1662 г.). Стреляли по каретата на неговата съпруга, която тъкмо се прибирала в палата; убили един паж и ранили неколцина слуги. Херцог Дьо Креки напуснал Рим и обвинил роднините на папата и самия папа, че са поощрили убийството. Папата отлагал удовлетворението, колкото могъл, убеден, че с французите е достатъчно да мине време, та да се забравят нещата: подир четири месеца наредил да обесят един корсиканец и един стражар и прогонил от Рим губернатора, заподозрян, че е разрешил атентата; ала потресен разбрал, че кралят заплашва да обсади Рим, че вече вкарва войски в Италия, а маршал Дю Плеси-Прален е назначен за главнокомандващ. Историята се превърнала в разпра между нации и кралят желаел неговата да бъде уважавана. Преди да даде исканото удовлетворение, папата помолил да се намесят всички католически владетели; направил, каквото можал, за да ги настрои против Луи XIV; обстоятелствата обаче не били на страната на папата: империята била нападната от турците; Испания била силно заета покрай неприятна война с Португалия.

Римският двор само вбесил краля, без да може да му навреди. Парламентът от Прованс призовал папата към отговорност и разпоредил да бъде отнето авиньонското графство. В други времена тези оскърбления щели да доведат до отлъчвания от страна на Рим; това обаче били изхабени и вече смехотворни оръжия; папата трябвало да отстъпи: той бил заставен да изгони от Рим собствения си брат, да изпрати племенника си кардинал Киджи в качеството му на легат a latere, за да въздаде удовлетворение на краля, освен това премахнал корсиканската гвардия и издигнал в Рим пирамида с надпис, увековечаващ оскърблението и удовлетворението. Кардинал Киджи бил първият легат на римския двор, изпратен някога, за да иска прошка: дотогава легатите се появявали, за да налагат закони и да искат десятъци. Кралят не се задоволил със заличаването на обидата посредством мимолетни церемонии и също тъй мимолетни паметници (подир няколко години той разрешил пирамидата да бъде премахната); накарал също римския двор да обещае да върне Кастро и Ронсилионе на херцога на Парма, както и да овъзмезди херцога на Модена за правата му върху Комачо; така извлякъл покрай оскърблението внушителната чест да стане закрилник на италиански благородници.

Грижел се за достойнството си, но не забравял и да подсилва властта си. Добре ръководени от Колбер, финансите му позволили да купи Дюнкерк и Мардик от краля на Англия за пет милиона ливри при двайсет и шест ливри и десет су марката (27 октомври 1662 г.). Разточителният и беден Чарлс II за свой срам разпродал заплатеното с кръв от англичаните: впоследствие канцлерът му Хайд, обвинен, че е дал съвет или понесъл безропотно тази слабост, бил осъден на изгнание от английския парламент, който често наказва грешките на фаворитите, а понякога съди дори кралете.

1663 г. Луи наел трийсет хиляди човека да укрепят Дюнкерк откъм сушата и откъм морето. Между града и цитаделата бил изкопан резервоар, в който можели да се поместят трийсет военни кораба; едва-що англичаните били продали този град — и той станал основание за черни страхове у тях.

30 август 1663 г. Твърде скоро след това кралят принудил херцога на Лотарингия да му предаде укрепения град Марсал: клетият Карл IV, твърде прославен боец, ала слаб властник, непостоянен и непредпазлив, бил сключил договор, според който давал Лотарингия на Франция подир смъртта си, при положение че кралят му разрешал да вземе един милион, залагайки изоставяната от него област, като лотарингските владетели трябвало да бъдат признати за принцове с френска кръв. Този договор, напразно представен в парижкия парламент, довел единствено до нови непоследователни действия на херцога на Лотарингия, който направо бил щастлив да предаде Марсал и да разчита на милостта на краля.

Луи разширявал владенията си и в мирно време, като винаги бил готов да води война, укрепявал границите, поддържал дисциплината във войската, увеличавал нейния личен състав и често правел прегледи.

Тогава турците били голяма опасност за Европа; нападали както императора на Германия, тъй и венецианците. Още от Франсоа I политиката на кралете на Франция била да бъдат съюзници на турските императори, не само заради търговските предимства, а и за да не се въздига прекомерно австрийският дом: въпреки това един християнски крал не можел да откаже помощ на изложения на прекомерни изпитания император и интересът на Франция бил турците да безпокоят Унгария, но не и да я завладеят; а и договорите с империята превръщали в потребност почетното задължение. Затова той изпратил шест хиляди души в Унгария, водени от граф Дьо Колини, единственият, останал от дома на Колини, тъй известен някога в нашите граждански войни, заслужил може би истинска почит, както и адмиралът, със смелостта и качествата си. Той се сприятелил с великия Конде и никакви предложения на кардинал Мазарини не могли да му внушат да предаде своя приятел. Той ръководил заедно с него елита на френските благородници, сред които и младия Лафьояд, предприемчив мъж, жаден за слава и богатство (1664). Тези французи отишли да воюват в Унгария под надзора на генерал Монтекуколи, който тогава възпирал великия везир Кюпрюлю или Кюперли и който впоследствие, сражавайки се срещу Франция, се противопоставял на прочутия Тюрен. Имало голяма битка в Сен Готар, на брега на Раб, между турците и силите на императора: французите свършили отлична работа; дори германците, които изобщо не ги обичали, били принудени да им отдадат заслуженото — то обаче трябва да бъде отдадено и на германците, а не да се разправя, както се случва в не една книга, че единствено французите били извоювали почетната победа.

Освен че заложил величието си, подпомагайки открито императора и прославяйки френското оръжие, кралят следвал политика на тайна подкрепа на Португалия против Испания. С Пиренейския договор кардинал Мазарини безусловно бил изоставил португалците: само че испанците били нарушавали по мъничко, без шум, многократно мирното споразумение. Французите го направили дръзко и решително: маршал Фон Шомберг, чужденец и хугенот, се прехвърлил в Португалия заедно с четири хиляди френски войници, на които плащал Луи XIV и които той уж бил подкупил от името на краля на Португалия. Съвместно с португалските бойци тези четири хиляди френски войници извоювали пълна победа при Вилявисиоза (17 юни 1665 г.), с което укрепили престола на рода Браганса. Ето как Луи XIV вече се бил прочул като владетел, вещ във войни и политика, а Европа се бояла от него още преди да се бил захванал да воюва.

Тъкмо от политически съображения, независимо от обещанията той не предоставил малкото си тогава кораби на холандската флота. Бил се съюзил с Холандия през 1667 г. Някъде по това време републиката подхванала отново война с Англия по повод суетни и странни сблъсъци за знамена, както и поради търговските си интереси в Индия. Луи с удоволствие наблюдавал как двете морски велики сили ежегодно насочват една срещу друга по море флоти от по над сто кораба и се унищожават взаимно при най-упоритите сражения, водени някога, като единствен резултат било отслабването на двете страни. Едно от сраженията траяло цели три дни (11,12 и 13 юни 1666 г.). Тъкмо в тия битки холандецът Ройтер се прославил като най-знаменития военен, виждан дотогава. Той се спуснал и подпалил най-великолепните английски кораби в самите пристанища, на четири левги от Лондон. Той възвеличил Холандия по моретата, където иначе се подвизавали все англичаните и където Луи XIV все още бил нищо.

Властта над Океана от доста време се деляла между тези две нации. Умението да се строят кораби и да се използват за търговия и за военни цели било добре усвоено само от тях. При управлението на Ришельо Франция се смятала за силна по море, понеже разполагала в пристанищата си с около шейсетина закръглени кораба, от които можела да пусне по море трийсетина, всеки с по седемдесет оръдия. При Мазарини от холандците били купени малкото налични кораби. Нямало моряци, офицери, липсвали манифактури за строителство и екипировка. Кралят се заел да натъкмява остатъците от марината и да съоръжава Франция с всичко, което й липсвало, с невероятна бързина; ала през 1664 и 1665 г., докато англичани и холандци пускали из Океана към триста големи военни кораба, той имал още само петнайсет-шестнайсет с малък капацитет, с които херцог Дьо Бофор преследвал берберските пирати; когато генералните щати замолили Луи XIV да включи на тяхна страна своята флота, в пристанището Брест имало само един брандер, който било направо неудобно да се изпрати, обаче все пак се наложило, понеже силно настоявали; срам, който Луи XIV се постарал много бързо да заличи.

1665 г. Той предоставил на щатите помощ по суша, която била доста по-значителна и по-представителна: пратил им шест хиляди французи, които да ги защитят от епископа на Мюнстер Кристоф Бернхард фон Гален, войнолюбив прелат и заклет враг, подкупен от Англия, за да съсипва Холандия. Само че им взел прескъпо за помощта, отнесъл се с тях като могъщ човек, закрилящ заможни търговци: Колбер им начислил не само надниците на бойците, ами дори и разходите за пратеничество, проводено до Англия, за да се сключи мир с Чарлс II от тяхно име. Едва ли някога помощ е била давана с по-голямо нежелание и посрещната с по-малка признателност.

Изпробвал по този начин издръжливостта на войските си, произвел нови офицери в Унгария, в Холандия, в Португалия, уважаван и отмъстен в Рим, кралят не виждал насреща си нито един потентат, от който да трябва да се бои. Англия била в плен на чумата; Лондон бил изпепелен от пожар, за който несправедливо обвинявали католиците; Чарлс II бил все тъй разточителен и безпаричен, излагайки с това делата си на опасност, не по-малка от заразата и пожарите, така че Франция нямало защо да се бои от англичаните. Императорът едвам се възстановявал от изтощението подир водената с турците война. Кралят на Испания Фелипе IV умирал, монархията му била слаба също като него — единствен Луи XIV оставал могъщ и застрашителен. Бил млад, богат, авторитетен, следван сляпо и вече нетърпелив да се изтъкне и прояви като завоевател.