Волтер
Векът на Луи XIV (31)

Глава XXX.
Финанси и устройство

Ако сравним администрацията на Колбер с всички предхождащи я администрации, потомците ще благоговеят пред този мъж, чието тяло несмисленият народ е искал да разкъса след смъртта му. Французите със сигурност му дължат своята индустрия и търговията си, а оттук и изобилието, чиито източници понякога намаляват през войните, ала избликват буйно, щом се възцари мир. И все пак през 1672 г. неблагодарно са приписвали на Колбер изтощението, което вече се усещало в организма на държавата. По онова време Боа-Гилбер, главен наместник в мирския съд в Руан, отпечатва „Подробности за Франция“ в две малки томчета и уверява, че всичко е в упадък след 1660 г. Било тъкмо обратното: Франция никога не била процъфтявала тъй, както след смъртта на кардинал Мазарини, та до войната от 1689 г.; дори и през тази война държавното тяло, при все че вече боледувало, се крепяло благодарение на живостта, която Колбер бил разгърнал по всичките му членове. Авторът на „Подробностите“ твърди, че след 1660 г. недвижимостта на кралството била олекнала с милиард и петстотин милиона. Това било и напълно погрешно, и крайно неправдоподобно; и все пак неговите измамливи доводи убедили в този смехотворен парадокс онези, които искали да бъдат убедени. По същия начин в Англия при най-пълен разцвет виждаме как стотици дребни публикации уверяват, че държавата е разорена.

Във Франция било по-лесно от другаде спрямо нагласата на населението да се нахвърли човек върху министъра на финансите. Това министерство неизменно е най-противно, защото данъците винаги са такива: впрочем всеобщи предубеждения и невежество царели по отношение на финансите също тъй, както и на философията.

Отрезвяването настъпва тъй бавно, щото дори в наши дни, през 1718 г., парламентът единодушно заяви на херцог Д’Орлеан, че „присъщата стойност на една сребърна марка е двайсет и пет ливри“, като че ли има друга реално присъща стойност, освен тази на теглото и на номинала; и при все че бе осветлен, херцог Д’Орлеан не посмя да посочи тази грешка на парламента.

Колбер се впуска в ръководството на финансите, владеейки науката и по гениален начин. Подобно на херцог Дьо Сюли отначало прекратява злоупотребите и обирджийството, които са били огромни. Приходната част бива опростена, доколкото се оказва възможно, посредством една икономика, равностойна на чудо, той пълни повече кралската хазна, намалявайки преките лични данъци. В паметния едикт от 1664 г. виждаме как ежегодно един тогавашен милион се дава в подкрепа на манифактурите и морската търговия. Той изобщо не пренебрегва селските области, които дотогава биват оставени на хищни посредници, и то дотам, че когато английски преговарящи се обръщат през 1667 г. към неговия брат господин Колбер дьо Кроаси, посланик в Лондон, за да предложат на Франция ирландски добитък, както и осолени провизии за колониите, главният контрольор отговаря: „от четири години насам можем дори да предлагаме такива на чужденците.“

За да изгради тази благодатна администрация, били необходими правосъдна камара и големи реформи. Бил принуден да отнеме над осем милиона градски рентни доходи на ниска цена, които били оформени като продажби. Разнообразните промени изисквали едикти. Парламентът можел да ги верифицира от времето на Франсоа I. Било предложено те да се регистрират само в сметната палата, ала старата методика си останала. Кралят се явил лично в парламента през 1664 г., за да бъдат верифицирани неговите едикти.

Той все още помнел Фрондата, решението да бъде изпратен в изгнание един кардинал, негов министър-председател, другите решения, с които били сезирани кралските денари и били ограбени мебелите и парите на гражданите, предани на короната: всички тези безчинства били започнати покрай противопоставянето посредством упреци спрямо едиктите, засягащи държавните приходи, и през 1667 г. той наредил парламентът никога да не изразява становище, преди да е изтекла седмица от регистрацията, осъществена в знак на подчинение. Едиктът бил подновен през 1673 г. Затова през цялото си властване не понесъл никакви упреци от нито една съдебна институция, освен през съдбоносната 1709 г., когато парижкият парламент напразно огласил като погрешна промяната, осъществена в държавата от финансовия министър, на цената на златото и на среброто.

Почти всички граждани са били убедени, че ако парламентът неизменно се е стремял убедително суверенът да долови народните нужди и беди, опасностите от данъците, още по-големите страхотии, причинени от продаването на посредници на тези данъци, като посредниците заблуждавали краля и потискали народа, използването на упреците е щяло да представлява свещена санкция на държавата, спирачка пред алчността на финансистите и постоянен урок за министрите; ала странните злоупотреби с уместното лекарство така били вбесили Луи XIV, че той съзирал единствено злоупотребите и отписал лекарството. Тъй дълбоко било сърдечното му възмущение, че през 1669 г. пак отишъл лично до парламента, та да премахне благородническите привилегии, които в невинна възраст, през 1644 г., бил дал на всички висши съдилища.

Въпреки този едикт, регистриран в присъствието на краля, си съществува практиката за благородници да бъдат смятани всички, чиито бащи са изпълнявали по двайсет години съдебни функции във висш съд или пък са починали, изпълнявайки такива длъжности.

Засягайки по такъв начин магистратското съсловие, той искал да поощри благородниците, които защитавали отечеството, и земеделците, които го изхранвали. Още със своя едикт от 1666 г. той бил подсигурил по две хиляди франка пенсия, които са равни почти на четири хиляди днес, на всеки благородник, създал дванайсет деца, и хиляда — на всеки, създал десет. Половината от тези суми била обещана на обитаващите градове, изключени от лични данъци; всеки от обложените с данъци баща на десет деца бил освободен от каквото и да било облагане.

Истина е, че министърът Колбер не е направил всичко, което е можел, а още по-малко — което е искал. Тогава хората не са били достатъчно просветени; същевременно в едно голямо кралство винаги има големи злоупотреби. Непосилните лични данъци, неуеднаквените права, митниците помежду провинциите, които правят всяка част на Франция чужда за съседните, та дори и враждебно настроена, несъответствието на мерките спрямо различните градове и множество други болежки на политическия организъм нямало как да бъдат излекувани.

Най-голямата грешка, за която укоряват министъра, е, че не се е осмелил да подкрепи износа на зърно. Такова отдавна не се изнасяло в чужбина. Зърнопроизводството било занемарено през време на боричканията в правителството на Ришельо; още по-голям упадък настъпил при гражданските сблъсъци по време на Фрондата. През 1661 г. голям глад окончателно съсипал селата, при все че подобна беда винаги може да бъде поправена от природата и от упорит труд. През въпросната злощастна година парижкият парламент издал решение, което по принцип изглеждало справедливо, ала се оказало почти също тъй гибелно поради последствията си, колкото всички решения, взети от тази общност през гражданската война: на търговците било забранено под страх от най-сурови наказания да влизат в каквито и да било съдружия с цел търговия със зърно, както и на всички частни лица — да се запасяват. Мярката, която имала смисъл при краткотрайна криза, постепенно нанесла вреда, обезкуражавайки всички земеделци. А да се отмени подобно решение във време на криза и при всички предразсъдъци означавало да се побуни народът.

Едничка възможност за министъра било да купува скъпо от чужденци същото онова жито, което по-преди французите продавали през плодородните години. Народът бил изхранен, ала това струвало много на държавата; същевременно въведеният от господин Колбер ред във финансите превърнал разхода в незначителна загуба.

Опасенията, да не би да настъпи отново глад затворили пристанищата ни за износа на зърно: поместните интенданти дори се самоизтъквали, като забранявали да се кара жито в съседните провинции; през добрите години зърно се продавало само след прошения до съвета. Тази пагубна администрация сякаш можела да бъде обоснована на предишния опит; целият съвет се страхувал да не би зърнената търговия да наложи отново изкупуване с големи разходи на тъй необходимия хранителен продукт от други нации, ако алчността и непредвидливостта на земеделците ги накара да го разпродадат евтино.

Така орачите, които тогава се покорявали на съвета, се изплашили да не се разорят, продавайки продукт, от който не се надявали да извлекат голяма печалба; земите не се обгрижвали тъй добре, както трябвало. Понеже всички други клонове на администрацията процъфтявали, Колбер не съумял да се справи с недостатъците на тази основополагаща дейност.

Това е единственото петно за неговото министеруване: то е значително, ала е простимо; оттук личи колко мъчително се изкореняват предразсъдъците във френската администрация, колко е трудно да се прави добро — тази грешка, доловена от всички разумни граждани, не била поправена в течение на сто години от нито един министър, та чак до знаменателната 1764 г., когато един по-просветен министерски съвет изкара Франция от дълбока нищета, либерализирайки зърнената търговия с известни рестрикции, подобни на онези, които има в Англия.

За да финансира войните, строежите и удоволствията, Колбер е принуден да възстанови към 1672 г. мерки, които първоначално се е старал да премахне завинаги: браншови данъци, ренти, нови такси, повишаване на обезпеченията; изобщо всичко, което укрепява за известно време държавата, но я обременява за векове.

Сам по себе той не е виновен за тях; от всички инструкции, останали след него, личи как е бил убеден, че богатството на една страна се дължи на многобройността на населението, на земеделието, на индустриалния труд и на търговията; личи, че притежаващият твърде малко частни домени крал, който е само администратор над благата на своите поданици, може да бъде действително богат единствено посредством лесни за получаване и равноправно разпределени данъци.

Той дотам се боял да остави държавата на милостта на посредниците, че скоро след като съдебната камара, контролираща дейността им, основана от него, бива разпусната, вдъхновява решение на съвета, изискващо смъртна присъда за онези, които предлагат авансово пари, дължими от нови налози. С това наказателно решение, което така и не било отпечатано, желаел да стресне предприемчивите финансисти. Скоро обаче бил заставен да разчита на тях, без дори да е отменил решението: кралят го притискал и били необходими незабавно нови средства.

Това изобретение, въведено от Италия във Франция чрез Катерина Медичи, дотам било покварило управлението със зловещата си леснина, че след като било премахнато през славните години на Анри IV, се появило отново през цялото властване на Луи XIII и вгорчило най-вече последния етап от управлението на Луи XIV.

Изобщо Сюли обогатява държавата чрез една мъдра икономика, подкрепян от един и пестелив, и храбър крал, от един крал войник, застанал начело на своята армия, същински баща за своя народ. Колбер подкрепя държавата, крепейки в противоречие разкоша на един склонен към разхищения господар, готов на всичко, за да блесне неговото царуване.

Знае се, че подир смъртта на Колбер, когато кралят си наумява да постави Льопелтие начело на финансите, Льотелие му казва: „Сир, той не става за тази работа.“ Кралят пита: „Защо?“ „Не е достатъчно коравосърдечен“ — отвръща Льотелие. Кралят заявява: „Всъщност аз не искам към народа ми да бъде проявявана суровост.“ Действително новият министър е добър и справедлив. Ала когато през 1688 г. отново се развихря война и е потребно да се издържи срещу Аугсбургската лига, сиреч почти срещу цяла Европа, той бива натоварен с тежест, смятана за твърде голяма и от Колбер; става дума преди всичко за лесната и зловредна мярка да се взимат заеми и да се създават ренти. После се опитват да понамалят разкоша, а в едно кралство, пълно с манифактури, това означава спирачки за индустрията и за потреблението, което е подходящо само за нация, която плаща на чужденци за своя разкош.

Било заповядано всички сребърни мебели, каквито имало тогава в изобилие в домовете на големите сеньори, и които били доказателство за благополучие, да бъдат претопени за монетния двор. Кралят дал личен пример; той се лишил от всички сребърни маси, от свещниците, от големите канапета от масивно сребро и от други мебели, шедьоври на изкусния майстор гравьор Бален, уникален в своята работа, които били изпълнени по рисунки на Льобрен. Те стрували десет милиона, а били претопени в три милиона. Гравираното сребро на частните лица дало още три милиона. Оказали се слаб източник на средства.

После била сторена една от онези огромни грешки, които нашият министерски съвет не допуска сравнително отскоро; теглото на монетите било намалено, леенето не било вече чисто, а екютата били надценени спрямо монетите четвъртинки: станало тъй, че понеже четвъртинките имали по-висока стойност, а екютата по-ниска, четвъртинките изчезнали в чужбина; там ги насекли на екюта, от което се извличала печалба, като се влагали обратно във Франция. Една страна трябва наистина да е много яка, за да провирее, без да бъде погубена, след като тъй често е търпяла подобни сътресения. Още липсвали познания: тогава финансите били също като физиката — наука, основаваща се на догадки. Посредниците все били шарлатани, които мамели правителството; това струвало на държавата осемдесет милиона. Такива празнини се запълват за двайсетина мъчителни години.

И тъй, към 1691–1692 г. държавните финанси били силно разстроени. Онези, които приписвали отслабването на източниците на изобилие на разгърнатите от Луи XIV строежи, изкуства и удоволствия, не знаели, че тъкмо напротив — разходите в полза на индустрията обогатяват държавите. Войните са, които неизбежно водят до опоскване на държавната хазна, освен ако тя бъде запълнена с дан, наложена на победените. Не познавам нация, която след римляните да е забогатяла от своите победи. През шестнайсети век Италия е богата единствено покрай търговията. Холандия не би съществувала дълго, ако само ограбваше богатите испански флотилии и ако далекоиндийските земи не укрепяваха нейната мощ. Англия винаги е ставала по-бедна заради войните, дори когато е унищожавала френските кораби; тя забогатява единствено от търговията. Алжирците, притежаващи всичко на всичко изкараното посредством пиратство, са изключително бедни.

Помежду европейските нации войните подир няколко години носят на победителите почти толкова нещастия, колкото и на победените. Те представляват пропаст, в която потъват всички извори на изобилието. Парите в брой, тази основа на всички блага и на всички беди, които биват изтръгнати мъчително от провинциите, се преливат в ковчежетата на стотици предприемачи, на стотици посредници, които осигуряват ликвидност и с авансите си откупуват правото да ограбват нацията от името на суверена. Тогава частните лица, възприемайки правителството като враг, крият парите си и кралството изнемогва от липса на обращение.

Нито един набързо предписан лек не може да замени твърдата и стабилна организация, която за дълги периоди подсигурява непредвидените разходи. През 1695 г. бива въведен поголовен данък^[1]; той бива премахнат покрай Рисвикския мир, после го въвеждат отново. Главният контрольор Поншартрен продава през 1696 г. заповеди за повишаване в благороднически ранг за две хиляди екюта: петстотин частни лица си купуват от тях; ползата обаче е слаба, а срамът — траен. Заставят всички благородници, стари и нови, да регистрират гербовете си и да заплащат разрешението да полагат печат със своя герб върху своите писма. Сделката се осъществявала чрез частни бирници, като те давали аванс върху приходите. Кабинетът прибягвал неизменно само до такива дребни източници в страна, която би могла да предостави и по-големи.

Осмелили се да наложат десятъчен данък^[2] едва през 1710 г. Дѐцимата обаче била въведена подир други толкова внушителни данъци и се оказала толкова тежка, че не посмели да я изискват с голяма твърдост. Правителството извлякло от нея по-малко от двайсет и пет милиона годишно при четирийсет франка за марка.

Колбер бил променял слабо номинала на монетите; най-добре е той изобщо да не бъде променян. Среброто и златото, тези обменни ценности, трябва да бъдат неизменни. Той довел номиналната стойност на сребърната марка от двайсет и шест франка — каквато тя била преди него — едва до двайсет и седем и до двайсет и осем; след него, през последните години на Луи XIV деноминацията стигнала до четирийсет идеални ливри: така кралят бил облекчен за малко, ала после бил разорен; вместо цяла сребърна марка му давали едва половината. Оня, който дължал двайсет и шест ливри през 1668 г., давал марка; а през 1710 г., който дължал четирийсет ливри, давал едва ли не същата марка.

Последващите намаления объркали малкото останала търговска дейност толкова, колкото и поскъпването.

Възможност можело да се открие в книжните пари, ала такива трябва да бъдат печатани във времена на изобилие, за да дават опора в злощастни времена.

През 1706 г. министърът Шамияр започва да се разплаща с хартиено-монетни пари, с технически, временни пари; а понеже тези книжни пари не се приемали от кралската хазна, били обезценени още с появата им. Кабинетът бил принуден да взима скъпи заеми и да консумира авансово четири годишни дохода на короната.

Постоянно се сключвали извънредни сделки: измисляли се смехотворни такси, които се откупували от онези, които искали да се отърват от личния данък; личният данък се смятал за просташки във Франция, а хората се раждат суетни, примамката, която ги освобождава от този срам, винаги ги кара да се подлъгват, а значителните отстъпки при тези нови такси приканват те да бъдат откупувани в тежки времена — никой не прави сметка, че те ще бъдат премахнати при малко по-добри времена. Например през 1707 г. се измислят титли за съветници на краля, които да са доставчици и посредници за вината; така били докарани сто и осемдесет хиляди ливри; били въведени почетни длъжности като „кралски писари“, като подделегати на провинциалните интенданти; измислили кралски съветници контрольори по струпването на дървата, полицейски наместници, таксувани дюкяни за бръснар-перукери, контрольори по преснотата на маслото, опитвачи на осоленото масло. Тези измишльотини днес изглеждат смешни, ала тогава работата опирала до плач.

Главният контрольор Демаре, племенник на знаменития Колбер, през 1709 г. заменил Шамияр, ала също не могъл да излекува неизлечимите обществени беди.

Природата се намесила допълнително, освен съдбата, за да опропасти държавата. Суровата зима през 1709 г. принудила краля да върне на народа девет милиона лични данъци, при все че тогава нямал с какво да плаща на войниците си. Дотам липсвали хранителни продукти, че провизиите за армията стрували четирийсет и пет милиона. Разходите през въпросната 1709 г. възлизали на двеста двайсет и един милиона, а обичайните приходи на краля не достигали и до четирийсет и девет. Налагало се държавата да се разори, за да не попадне напълно в ръцете на неприятеля. Бъркотията нараснала дотам и била тъй слабо овладяна, че дълго след мирното споразумение, в началото на 1715 г. кралят бил принуден да се спазари да даде книжни пари в размер на трийсет и два милиона, за да получи осем в звонкови пари. При смъртта си той оставил два милиарда и шестстотин милиона дългове при двайсет и осем ливри за марка — толкова важали тогава звонковите пари; това прави близо четири милиарда и петстотин милиона в наши днешни пари от 1760 г.

Удивително е, но е вярно, че този огромен дълг не би бил невъзможна тежест, ако по онова време бе имало процъфтяваща търговия, установени книжни пари и солидни компании, които да гарантират за тези хартии, както в Швеция, в Англия, във Венеция и в Холандия. Когато една могъща държава е задължена само към себе си, доверието и обращението са достатъчни, за да се извършат разплащанията. Ала тогава Франция в никакъв случай не разполагала с възможности, за да движи една грамадна и сложна машина, чието тегло я смазвало.

През своето управление Луи XIV похарчил осемнайсет милиарда, ако приравним числата към наши дни, това биха били триста и трийсет милиона, като се приспаднат помежду си поскъпванията и поевтиняванията на монетните номинали.

При администрацията на великия Колбер обичайните доходи на короната не са надвишавали сто и седемнайсет милиона, като сребърната марка е била на стойност двайсет и седем, после двайсет и осем ливри. Затова всичко допълнително се дължало на извънредни приходи. Колбер, бидейки абсолютен враг на този пагубен подход, бил принуден да прибегне до него, за да получи бързи резултати. През войната от 1672 г. взел назаем осемстотин милиона по днешния курс. Кралят разполагал с твърде ограничен брой стари домени на короната. Скоро те биват регистрирани като неотчуждими от всички парламенти в кралството — и все пак почти всички биват отчуждени. Доходът на краля днес се съставлява от дохода на поданиците му; става дума за непрестанно обращение на дългове и разклащания. Кралят дължи на гражданите повече номинални милиони годишно под названието общински ренти, отколкото кой да е крал е успявал да получи от домените на короната.

За да си представим невероятното увеличение на такси, дългове, богатства и обращение, както и на бъркотии и мъка, изпитани и във Франция, и в други страни, нека отбележим, че при смъртта на Франсоа I държавата е разчитала на около трийсет хиляди ливри постоянна рента от общината, а понастоящем й дължи над четирийсет и пет милиона.

Онези, които са се опитвали да сравняват доходите на Луи XIV с доходите на Луи XV, са установили, вземайки под внимание само фиксирания и текущ доход, че през 1683 г., когато умира Колбер, Луи XIV е много по-богат с доход от сто и седемнайсет милиона, отколкото наследникът му е през 1730 г. с близо двеста милиона; това действително е така, ако проследим само фиксираните обичайни ренти на короната. При курс двайсет и осем ливри за марка сто и седемнайсетте номинални милиона представляват много по-значителна сума от двеста милиона при курс четирийсет и девет ливри, какъвто е доходът на краля през 1730 г.; при това трябва да броим и приходите, увеличени от заемите, сключени от името на короната. От друга страна, доходът на краля, сиреч държавният доход, е нараснал впоследствие, а разбиранията относно финансите са се развили до такава степен, че през разорителната война от 1741 г. нито за миг не се стига до липса на кредит. Въведени са по модела на англичаните амортизационни фондове; става нужно да се възприеме отчасти тяхната система на финансиране, както и тяхната философия; щом при една държава, която е безусловна монархия, могат да се въведат книжни пари, във висша степен едва ли не удвояващи богатството на Англия, то администрацията на Франция е постигнала най-голямото съвършенство, макар то да граничи със злоупотреба при монархиите^[3].

През 1683 г. има около петстотин милиона в сребърни поминали, а през 1730 г. според сегашния начин на разчет те са около милиард и двеста хиляди. Само че при министеруването на кардинал Дьо Фльори поминалите са почти двойни в сравнение с наличността при администрацията на Колбер. Излиза, че Франция е забогатяла едва с около една шеста повече по отношение на паричното обращение подир смъртта на Колбер. Тя е много по-богата на метали като среброто и златото, обработени и използвани за употреба и за разкош: през 1690 г. те са били на стойност, по-малка от четиристотин милиона наши днешни пари, а към 1730 г. наличността им е равностойна на циркулиращите номинални средства. Надали може да стане по-очевидно как търговията, отприщена от Колбер, се е развила, щом затворените заради войните канали биват отпушени. Индустрията е усъвършенствана въпреки емиграцията на толкова майстори, разпръснати от отменянето на Нантския едикт, тя нараства с всеки изминал ден. Нацията се оказва способна на велики дела, дори по-велики, отколкото през времената на Луи XIV, тъй като геният и търговията се засилват, щом бъдат поощрени.

Като наблюдаваме благополучието на частните лица, невероятния брой приятни къщи, издигнати в Париж и в провинциите, множеството екипажи, удобствата, излишествата, наричани лукс, ни се струва, че изобилието е двайсет пъти по-голямо, отколкото навремето: всичко това е въпрос не само на богатство, но най-вече на изобретателни умове. Днес струва почти толкова скъпо да се настани удобно човек, колкото е струвало да се настани зле по времето на Анри IV; едно красиво огледало от нашите манифактури краси домовете ни при доста по-малък разход в сравнение с малките венециански огледалца. Нашите чудесни и красиви платове са по-евтини, отколкото са в чужбина, като вносните не са по-добри.

Действително не среброто и златото създават приятните условия за живот, а геният. Народ, разполагащ единствено с ценни метали, би бил твърде беден; народ, който дори без тези метали би използвал всички земни блага, би бил всъщност по-богат. Франция има това предимство при предостатъчен паричен ресурс в обращение.

Индустрията е усъвършенствана в градовете и се разгръща и по селата. Винаги ще се чуват плачове за съдбата на земеделците; те се чуват в почти всички страни по света; мърморенето почти навсякъде е от страна на богати ленивци, които се стараят да осъждат правителството, а не толкова да оплачат народа. Вярно е, че ако в която и да е страна онези, които прекарват дните си в селски труд, биха имали възможност да издигнат глас, те биха се побунили против изедничеството, отнемащо им част от най-насъщното; те биха възненавидели потребността да плащат налози, които не са постановили сами, да мъкнат държавното бреме, без да се възползват от предимствата на другите граждани. Не е работа на историята да обследва как народът да допринася за цялото, без да бъде тъпкан, да отбележи точната и трудна за изнамиране мярка между изпълнението на законите и злоупотребата с тях, между данъците и обирджийството; историята обаче е длъжна да изтъква, че е невъзможно един град да постигне разцвет, ако околните села не изобилстват с всичко; няма никакво съмнение, че тъкмо селата го изхранват. Във всички градове на Франция редовно се чува как онези, които поради своята принадлежност могат да отправят упреци, роптаят публично срещу всички различни клонове на консумацията, които отнасяме към разкоша. Очевидно е, че храната за този лукс дължим на тежкия труд на земеделците, а този труд струва скъпо.

Посадени са повече лозя и те са по-добре обработвани; произвеждат се нови вина, непознати от по-преди, каквото е шампанското, придава им се цвят, сочност и сила, за да се стигне до бургундското, което се продава в чужбина при голяма печалба; множеството вина доведоха до изобилие от ракии; култивирането на градини, зеленчуци и плодове нарасна чудотворно, търговията на храни с американските колонии се засили: ето че неизменното оплакване на нищетата на селските работници вече няма основание. Впрочем при тези объркани поплаци не се прави разлика между земеделци, фермери и работници: последните живеят само от труда на ръцете си и това е така във всички страни по света, където принудените да живеят, мъчейки се, са многобройни. Няма обаче кралство по света, където земеделецът, фермерът да е тъй добре поставен, както в някои провинции на Франция, и единствено Англия й оспорва първенството в това отношение. Пропорционалният личен данък, заменил произволния в някои провинции, доукрепи богатството на земеделците, притежаващи рала, лозя, градини. Работникът е принуден да се задоволява с малко, за да живее; такава е човешката природа: налага се голям брой хора да бъдат бедни, но не бива те да тънат в пълна нищета.

Средната класа се обогати от индустрията. Министрите и придворните не се радват на старото изобилие, тъй като паричните номинали почти са се удвоили, а възнагражденията и пенсиите са си останали същите и цената на продуктите е вече близо двойна: това се случи в почти всички страни в Европа. Правата, хонорарите си остават навсякъде неизменни; един избирател, получавайки инвеститура над земите си, плаща толкова, колкото предшествениците му са плащали при Карл IV през четиринайсети век; при церемонията на секретаря на императора се дължи едно екю.

Доста по-странно е, че макар всичко — номиналите на монетите, количеството злато и сребро, цената на стоките — да е количествено нараснало, войнишката заплата си остава, каквато е била преди двеста години: на пехотинеца се дават цифром и словом пет су, колкото са се давали при Анри IV. Никой от този огромен брой невежи мъже, които продават тъй евтино живота си, не знае, че както нарастват звонковите пари и както поскъпват стоките, всеки получава с две трети по-малко от войниците на Анри IV. Ако те го знаеха и стигнеха дотам да поискат с две трети по-високо заплащане, би се наложило то да им бъде дадено: така всяка от великите сили в Европа би поддържала с две трети по-слаба армия; същевременно това би ги довело до паритет, който би бил полезен за земеделието и за манифактурите.

Трябва също да отбележим, че тъй като печалбите от търговията са нараснали, а всички големи разходи реално са намалели, при висшето общество вече няма такова изобилие, както някога, а то е по-значително при средните слоеве; тъкмо това довежда до сближаване между хората. По-рано дребните хорица са можели само да служат на видните личности; днес индустрията откри хиляди пътища, каквито не са били познати преди сто години. Тъй или иначе, както и да бъдат организирани финансите на държавата, Франция разполага с неизмеримо съкровище, каквото е трудът на около двайсетте й милиона жители.