Волтер
Векът на Луи XIV (28)

Глава XXVII.
Продължение на особеностите и анекдотите

Младостта и красотата на госпожица Дьо Фонтанж, синът, който тя родила на краля през 1680 г., и получената от нея титла на херцогиня изтласкали госпожа Дьо Ментьонон от първото място, на което тя не се и надявала и което впоследствие получила: ала херцогиня Дьо Фонтанж и нейният син умрели през 1681 г.

След като вече нямала явна съперница, маркиза Дьо Монтеспан не могла да задържи още едно сърце, което било изнурено от нея и от непрестанното й мърморене. Когато мъжете вече не са в първа младост, почти всички те се нуждаят от близостта на някоя мила жена; житейските тегоби силно налагат една подобна утеха. Новата фаворитка госпожа Дьо Ментьонон долавяла как всеки ден придобива тайно все повече власт и се държала умело, както е естествено за жените и както е приятно за мъжете. Един ден писала на своята братовчедка госпожа Дьо Фронтьонак, на която имала пълно доверие: „Отпращам го все отчаян, но никога ©безнадежден.“ По онова време, когато нейното влияние растяло, а госпожа Дьо Монтеспан вече била едва ли не отхвърлена, двете съпернички се виждали всекидневно^[1], като ту изпитвали тайна неприязън, ту по малко доверие — така било заради необходимостта да си говорят и заради умората от притворството, които се преплитали понякога в беседите им.^[2] Те се разбрали и двете да напишат поотделно мемоари за всичко, което се е случвало в двора; намерението не било осъществено. На госпожа Дьо Монтеспан й било приятно да попрочита по нещо от мемоарите на нейните приятели в последните години от живота й. Набожността, която все съпътствала тия тайни интриги, подсилвала позицията на госпожа Дьо Ментьонон и отдалечавала госпожа Дьо Монтеспан. Кралят се самоупреквал за връзката си с една омъжена жена и съвестта му била особено възбудена, понеже вече не изпитвал любов към нея. Неприятното положение траяло до 1685 г., която останала в паметта на хората поради отменянето на Нантския едикт. Тогава настъпили разнообразни събития: от една страна част от нацията била обзета от отчаяние и се спасила с бягство; от друга — във Версай имало все нови празненства; били изградени Трианон и Марли; из всички тия места за наслади природата била насилена, в градините вече не се усещало истинско изкуство. Сватбата на внука на великия Конде с госпожица Дьо Нант, дъщеря на краля и на госпожа Дьо Монтеспан, била последна победа за любовницата, която вече била на път да се оттегли от двора.

Впоследствие кралят оженва две деца, родени му от нея: госпожица Дьо Блоа се бракосъчетава с херцог Дьо Шартр, станал по-нататък и регент на кралството; херцог Дю Мен — с Луиз Бенедикт дьо Бурбон, внучка на великия Конде и сестра на Великия херцог, благородна дама, известна със своята духовитост и с вкуса си към изкуствата. Онези, които са имали някаква връзка с „Пале Роаял“ и с Со, са наясно колко неверни са всевъзможните слухове, предадени в толкова истории, относно тези сватби^[3].

1685 г. Преди да се състои венчаването на Великия херцог с госпожица Дьо Нант, по този повод маркиз Дьо Сеньоле устроил достойно за монарха тържество в градините на Со, садени от Льонотр с не по-малко вкус, отколкото версайските. Играли идилията „Мир“, писана от Расин. Във Версай пак било организирано кръгово конно шествие; подир сватбата кралят разгърнал показен разкош, подобен на развихрения от кардинал Мазарини за пръв път през 1656 г. В официалната зала на Марли били открити четири луксозни продавници, пълни с най-пищните и изтънчени произведения на парижките работилници. Четирите продавници представлявали великолепна украса според четирите годишни времена: госпожа Дьо Монтеспан, поддържала едната заедно с Негово Височество; нейната съперница госпожа Дьо Ментьонон отговаряла за друга заедно с херцог Дю Мен; двамата новобрачни разполагали с по една — господин херцогът с госпожа Дьо Тианж, а госпожа херцогинята, която поради благоприличие не вървяло да си сътрудничи с мъж; тъй като била и твърде млада, имала обща продавница с херцогиня Дьо Шеврьоз. Дамите и господата съуредници теглели жребий какви скъпоценности да бъдат в наличност в продавниците. Кралят раздал достойни за крал дарове на целия двор. Лотарията на Мазарини не била толкова изобретателна и тъй бляскава; подобни лотарии били провеждани някога от римските императори, ала нито един от тях не проявил наред с разкоша такава изтънченост.

Подир венчавката на своята дъщеря госпожа Дьо Монтеспан вече не се появила в двора; останала да живее в Париж, и то с достойнство. Имала голям пожизнен доход; кралят неизменно й изплащал месечна пенсия от хиляда луидора. Всяка година пътувала до минералните извори в Бурбон и осигурявала брачни съюзи на девойките от областта, като им давала зестри. Била надхвърлила възрастта, при която въображението покрай множеството преживелици водят до оттегляне при кармелитките; починала в Бурбон през 1707 г.

Година след бракосъчетаването на госпожица Дьо Нант с Великия херцог принц Дьо Конде умрял във Фонтенбло на шейсет и шест години (11 декември 1686 г.) от заболяване, което се влошило поради умората от пътуването за среща с госпожа херцогинята, която карала дребна шарка. По тази загриженост, струвала му живота, можем да съдим дали не е бил съгласен със сватбата между неговия внук и въпросната дъщеря на краля и на госпожа Дьо Монтеспан, както твърдели лъжливите вестникари, с които Холандия била пълна тогава. В една история, посветена на принц Дьо Конде, излязла от същите средища на невежество и измама, откриваме също, че уж кралят не пропускал удоволствието при случай да оскърби принца и че при бракосъчетаването на принцеса Дьо Конти, дъщеря на госпожа Дьо Лавалиер, уж държавният секретар не го назовал с титлата висш и могъщ сеньор, която изобщо не се полага на един принц по кръв. До каква степен писателят, стъкмил история за Луи XIV в Авиньон, отчасти водейки се по тези жалки мемоари, не е бил запознат с висшето ни общество и с дворцовите обичаи, та да сее подобни неистини!

Прочее, след сватбата на госпожа херцогинята, подир пълния залез на нейната майка, госпожа Дьо Ментьонон победила напълно, като добила такова влияние и породила у Луи XIV такава нежност и такива угризения, че по съвет на отец Лашез кралят тайно се оженил за нея през януари 1686 г. в малък параклис, пристроен до апартамента, обитаван впоследствие от херцога на Бургундия. Нямало никакъв договор, никакви регистрирани правни последици. Благословил ги парижкият архиепископ Арле дьо Шанвалон; присъствал изповедникът; свидетели били Моншеврьой^[4] и Бонтан, първи камердинер^[5]. Вече няма как фактът, предаден от всички автори, които впрочем грешат, що се отнася до имената, мястото и датите, да бъде премълчан. Тогава Луи XIV е карал четирийсет и осмата си година, а дамата, за която се оженил, карала петдесет и втората. Преситеният от славата владетел пожелал да съчетае преумората от управлението с невинната сладост на частния живот; бракът не го въвлякъл в нищо, недостойно за неговия ранг; той си останал проблем за пред двора: госпожа Дьо Ментьонон действително била омъжена и в нейно лице бил уважен кралският избор, без да е нужно тя да бъде призната за кралица.

Съдбата на тази дама ни изглежда твърде странна, при все че историята изобилства с примери за по-голям и по-значим късмет, и то с по-незабележителни начални стъпки. Маркиза Де Сан Себастиан, за която се жени кралят на Сардиния Виторио Амедео, не е била по-високопоставена от госпожа Дьо Ментьонон; императрицата на Русия Екатерина стои далеч по-ниско; първата съпруга на Джеймс II, крал на Англия, е твърде недостойна за него според европейските предразсъдъци, непознати другаде по света.

Тя принадлежала към стар род, била внучка на Теодор Агрипа д’Обине, обикновен благородник от обкръжението на Анри IV; нейният баща Констан д’Обине пожелал да се установи в Каролина, свързал се с англичаните и бил затворен в замъка Тромпет, откъдето бил освободен от дъщерята на губернатора на име Кардийак, благородник от Бордо. Констан д’Обине се оженва за своята благодетелка през 1627 г. и я отвежда в Каролина. Завръща се във Франция с нея подир няколко години и по заповед от двора двамата биват затворени в Ниор. Франсоаз д’Обине, призвана да претърпи всевъзможни тежки и благодатни обрати на съдбата, се ражда в затвора в Ниор през 1635 г. На три годинки се озовава в Америка и един прислужник небрежно я оставя на брега, където някакво влечуго за малко да я разкъса; дванайсетгодишна, вече сираче, се завръща и бива отгледана по линия на родството от суровата госпожа Дьо Ньоян, майка на херцогиня Дьо Навай, като през 1651 г. има късмета да се омъжи за Пол Скарон^[6], живял наблизо, на улица „Анфер“^[7]. Скарон принадлежал към семейство на стари парламентаристи, ала разюзданото му чувство за хумор, на което дал професионален изказ, едновременно с народната обич го и принизявало. Все пак за госпожица Д’Обине било късмет да се омъжи за този човек, обиден от природата, немощен и с твърде жалки финансови възможности; преди сватбата тя се отрекла от калвинистката религия, в която била посветена подобно на дедите си. Скоро красотата и духовитостта й се проявили в обществото; най-видни личности в Париж търсели близостта й; вероятно времето на нейната младост е било най-щастливото в нейния живот^[8]. Подир смъртта на нейния съпруг през 1660 г. тя дълго се моли кралят да й отпусне мъничката пенсия от хиляда и петстотин ливри, която получавал Скарон. Най-сетне след няколко години кралят й отпуска пенсия от две хиляди, като й заявява: „Госпожо, оставих Ви да чакате дълго, ала Вие имате толкова приятели, че исках да остана съвсем сам в заслугата спрямо Вас.“

Този факт ми бе разказан от кардинал Дьо Фльори, който с удоволствие го изтъкваше често, тъй като според думите му Луи XIV му направил подобен комплимент, когато му дал епископство във Фрежю.

При все това е доказано от писма на госпожа Дьо Ментьонон, че за нищожната помощ, спасила я от нищетата, тя е била задължена на госпожа Дьо Монтеспан. Подир няколко години се сещат пак за нея, когато се налага да бъде отгледан тайно херцог Дю Мен, роден през 1670 г. от маркиза Дьо Монтеспан, чийто баща бил кралят. Съвсем сигурно е, че тя бива избрана през 1672 г. да се заеме с дискретното му възпитание; в едно от писмата си тя казва: „Щом децата са на краля, аз съм съгласна; не бих се заела без угризения с децата на госпожа Дьо Монтеспан; нека кралят да ми заповяда; това е последната ми дума.“ През 1672 г. госпожа Дьо Монтеспан има само двама потомци — херцог Дю Мен и граф Дьо Вексен: очевидно датите на писмата на госпожа Дьо Ментьонон, в които се споменават две деца, едното, от които още не е родено, са неверни; почти всички дати на отпечатаните писма са сбъркани. Тази недостоверност буди сериозни съмнения относно автентичността на писмата, ако иначе не се разпознаваше характерната естественост и правдивост, които е почти невъзможно да се наподобят.

Не е особено важно да се знае през коя година тази дама е била натоварена да се грижи за извънбрачните деца на Луи XIV, ала вниманието, отделено за дребните истини, говори за старанието, проявено при написването на основните факти в настоящата история.

Херцог Дю Мен се родил с недъгав крак; първият му лекар Д’Акен, който бил доверено лице, преценил, че детето трябва да бъде откарано на лечение до минералните извори в Бареж. Потърсили подходяща личност, която да свърши работата^[9]; кралят се сетил за госпожа Скарон; господин Дьо Дувоа отишъл тайно при нея в Париж да й предложи да замине. Оттогава тя се заела с възпитанието на херцог Дю Мен, като длъжността й била поверена от краля, а не от госпожа Дьо Монтеспан, както се твърди нерядко. Пишеха направо на краля; писмата й спечелили одобрението му: оттук тръгнал нейният късмет, а нататък той зависел от достойнствата й.

Кралят отначало не проявявал взаимност, ала неприязънта била изместена от доверие, а доверието — от любов. Нейните писма, с които разполагаме, имат паметна стойност, надхвърляща отношението ни към тях: в тях откриваме смесица от религиозност и закачливост, от свяст и слабост, тъй често срещани при всяко човешко сърце, а също и в сърцето на Луи XIV. Сърцето на госпожа Дьо Ментьонон явно е било изпълнено с честолюбие и вяра, които никога не влизат в противоречие. Нейният изповедник Гобьолен одобрява и двете качества; той е и наставник, и придворен: неговата покаяница, проявявайки неблагодарност спрямо госпожа Дьо Монтеспан, неизменно крие от него този свой грях, а изповедникът подхранва заблудата, покрай която религията иде на помощ на повехналия чар, та да се стигне дотам тя да замени благодетелката си, превърнала се в съперница.

Странното обвързване между обич и задръжки от страна на краля, на честолюбие и набожност при новата любовница сякаш траят от 1681, та до 1686 г., когато се състои венчавката.

За нея издигането представлява буквално оттегляне: тя се затваря в своя апартамент, който е бил свързан с кралския, и се задоволява да общува само с две-три дами, саможиви като нея, като и с тях се вижда рядко. Кралят идвал при нея всеки ден след вечеря, преди и след късната вечерна закуска, като оставал до полунощ: работел там със своите министри, а госпожа Дьо Ментьонон си четяла или се занимавала с ръкоделие, никога не встъпвала в разговор относно държавността, най-често изобщо не проявявала интерес към нея и отхвърляла напълно и най-дребния повей, на каквато и да е интрига или зломислие; била твърде заета да доставя радост на управника, а не да управлява, и се намесвала само извънредно внимателно в каквото и да било. Изобщо не се възползвала от положението си, за да докопа всички достойнства и важни длъжности за своя род. Брат й граф Д’Обине, бивш главен наместник, дори не станал маршал на Франция; отличен бил само с ордена на Светия Дух и с тайни дялове^[10] в държавните имоти; неслучайно заявил на маршал Дьо Вивон, брат на госпожа Дьо Монтеспан, че „е получил в звонкови пари своя маршалски жезъл“.

Нейният племенник или братовчед маркиз Дьо Билет станал само командир на ескадра; госпожа Дьо Келюс, дъщеря на въпросния маркиз Дьо Вилет, получила като зестра не особено голяма пенсия от Луи XIV. Омъжвайки своята племенница Д’Обине за сина на първия маршал Дьо Ноай^[11], госпожа Дьо Ментьонон й дала едва двеста хиляди франка; останалото било от краля. Самата тя разполагала единствено с имението Ментьонон, което купила като бенефиций от краля: стремежът й бил всички да й простят, че се е издигнала, проявявайки същевременно липса на корист. Втората съпруга на маркиз Дьо Вилет, впоследствие госпожа Болингброук, така и не успяла да изкопчи нищо от нея; често съм я чувал да разправя как укорявала своята братовчедка, че върши малко за своя род и как й казала в пристъп на гняв: „Искате да се въздържате за удоволствие, а семейството ви страда.“ Госпожа Дьо Ментьонон загърбвала всичко, за да не нарани чувствата на Луи XIV; дори не се осмелила да подкрепи кардинал Дьо Ноай срещу отец Льотелие. Била близка приятелка на Расин, ала не се осмелила да го подкрепи дружески при едно леко недоволство от страна на краля. Един ден през 1698 г., разчувствана от красноречието, проявено от него при разказа за бедите на народа, които неизменно били преувеличавани, тя убедила своя приятел да напише доклад, в който да назове злото и лека срещу него. Кралят го прочел; в съчувствието си тя проявила слабостта да назове неговия автор, без да го защити. Расин и без това бил твърде слаб и го замъчила болест, която впоследствие го вкарала в гроба^[12].

На характера й било присъщо не само да не умее да оказва подкрепа, но и да нанася вреда. Абат Дьо Шоази ни съобщава, че министърът Лувоа паднал на колене през Луи XIV, за да го спре да не се венчава за вдовицата на Скарон. Абат дьо Шоази е бил в течение на факта, а госпожа Дьо Ментьонон също е знаела за него, и при все това не само простила на министъра, а укротявала краля, когато се гневял на неочакваните изблици на маркиз Дьо Лувоа.^[13]

И тъй, женейки се за госпожа Дьо Ментьонон; Луи XIV си осигурява приятна и покорна съжителка. Единственото публично отличие; по което се съдело за тайното й издигане, било, че при църковните служби тя заемала място на една от мъничките, затворени позлатени трибуни, привидно предназначени само за краля и кралицата: иначе нямало външно възвеличаване. Благонравността, която тя била вдъхнала на краля и която подпомогнала за венчанието й, постепенно прераснала в истинско дълбоко чувство, подсилено от възрастта и скуката. Тя била призната за стожер на двора и на кралското достойнство, като събрала в Ноази множество достойни девойки; кралят превел и средства от абатство Сен Дьони за тази нововъзникнала общност. В дъното на парка във Версай през 1686 г. бил издигнат пансионът Сен Сир. Тогава тя придала облик на заведението, съчинила вътрешния му устав с Годе Демаре, епископ на ордена на свети Бруно, и сама станала ръководителка на манастира: често се отбивала за по няколко часа там; когато заявявам, че тези занимания възникнали поради скуката, аз я цитирам. Нека прочетем какво пише тя на госпожа Дьо ла Мезонфор, спомената тук в главата, отнасяща се до квиетизма:

Защо не мога да Ви приобщя към моите преживявания! Защо не мога да Ви опиша досадата, която терзае високопоставените люде и колко трудно им е да запълват дните си! Не виждате ли, че чезна от тъга сред едно неизразимо благополучие? Бях млада и хубава; насладих се на удоволствия; всички ме обичаха: с напредването на възрастта прекарах години сред плодовете на духа; домогнах се до почести; дъще моя, твърдя пред Вас, че всяко достойнство води до ужасна пустота.^[14]

Ако нещо би обуздало честолюбието, то със сигурност е това писмо. Госпожа Дьо Ментьонон, непознаваща друга скръб, освен еднообразието на своя живот редом с великия крал, казва един ден на своя брат граф Д’Обине: „Не издържам вече; ще ми се да съм мъртва.“ Известен е неговият отговор: „Да не сте получили вест, че ще се омъжите за Бог Отец?“

Когато кралят умира, тя се оттегля окончателно в Сен Сир. Изненадващото е, че кралят почти не я осигурява; само убеждава херцог Д’Орлеан да го стори. Тя измолва една пенсия от осемдесет хиляди ливри, която й бива изплащана до нейната смърт, настъпила на 15 април 1719 г. В епитафията й напълно отсъства името на Скарон: това име не я принизява, а пропускът ни кара едва ли не да мислим подобно нещо.

Дворът става не тъй оживен и по-сериозен, след като кралят започва да води по-уединено съществуване с госпожа Дьо Ментьонон; тежкото му заболяване през 1686 г. допринася той да изгуби ищах за изящните празненства, каквито дотогава устройва всяка година: появява се фистула на последното му черво. Хирургическото изкуство, отбелязало при това управление по-голям напредък от всички страни в Европа, още не се справяло с тази болест; кардинал Дьо Ришельо умрял от нея, тъй като бил неправилно лекуван. Опасността за краля смутила цяла Франция; църквите се изпълнили от неизброим народ, който се молел за изцеряването на своя крал със сълзи на очите. Този напор на всеобщо разнежване наподобява видяното от нас, когато приемникът му се оказа застрашен от смърт в Мец през 1744 г. Двете събития са ясно свидетелство за кралете колко са задължени на една нация, умееща да люби тъй силно.

Щом Луи XIV изпитал първите болки, неговият първи хирург Феликс потърсил из лечебниците болни, застрашени от подобно зло; той се консултирал с най-добрите хирурзи и изобретил с тях инструменти, които правели операцията по-кратка и по-безболезнена. Кралят я изтърпял, без да се оплаква: той свикал министрите на съвет край постелята си още същия ден; а за да не би новината за сполетялата го опасност да промени отношението на европейските дворове, на следващия ден приел на аудиенция посланиците. Издръжливостта на духа му се съчетала с благоволението спрямо Феликс: той му дарил земя на тогавашна стойност над петдесет хиляди екюта.

Оттогава кралят престанал да посещава представления. Нападнатата от меланхолия баварска престолонаследница, страдаща и от отпуснатост, от която накрая умряла през 1690 г., се отказала от всякакви удоволствия и упорито седяла само в апартамента си. Тя обичала литературата, дори пописвала стихове, ала покрай меланхолията й допадала единствено самотата.

Духовността била възродена от манастира Сен Сир. Госпожа Дьо Ментьонон помолила Расин, който се бил отказал от театъра поради обвързаност с янсенизма и с дворцовия живот, да сътвори трагедия, която да може да бъде представена от нейните питомки: поискала сюжет от Библията. Расин написал „Естир“. Тази пиеса, играна първо в една от сградите на Сен Сир, била представена многократно във Версай пред краля през зимата на 1689 г. Прелати и йезуити се надпреварвали да получат разрешение да гледат значимото зрелище. Чудно е как тъй тази пиеса имала тогава невероятен успех, а две години по-късно „Аталия“^[15], играна от същите лица, не пожънала никакъв. Става тъкмо обратното, когато тези пиеси биват играни в Париж дълго подир смъртта на автора и подир времето на разделенията. Представената през 1717 г. „Аталия“ бива приета, както е редно, с възторг; докато през 1712 г. „Естир“ получава хладен прием и не бива поставяна повече. Тогава обаче няма придворни, които раболепно да припознаят в Естир госпожа Дьо Ментьонон, а хитроумно да съзрат в Астин госпожа Дьо Монтеспан, в Аман — господин Дьо Лувоа, а най-вече гоненията срещу хугенотите, преследвани от министъра — в тормоза на евреите. Безпристрастната публика съзира тук само едно безинтересно и неправдоподобно премеждие: неразумен владетел, прекарал половин година с жена си, без да научи, без дори да се допита каква е тя; министър, смехотворно жесток и готов да моли владетеля да изтреби цяла една нация със старците, жените и децата, понеже не му се поклонил някой; същевременно министърът изглупява дотам да даде заповед всички евреи да бъдат избити подир единайсет месеца, та да им даде някакво време да избягат или да се защитят; владетелят пък съвсем тъпо подписва смехотворната заповед и без никакъв повод внезапно осъжда на обесване своя фаворит. Всичко това, лишено от интрига, от действие и интерес, няма как да допадне, на което и да е смислено лице с добър вкус; ала въпреки недостатъците на сюжета трийсет стиха от „Естир“ струват повече от много трагедии, които са жънали по-голям успех.

Изобретателните развлечения били въведени отново заради възпитанието на Аделаид Савойска, херцогиня на Бургундия, дошла във Франция на единайсет години.

Противоречие на нашите нрави е как приписваме от една страна на публичните зрелища известна низост, а същевременно гледаме на тези представления като на извънредно благородна и достойна проява на нашите властници. В апартамента на госпожа Дьо Ментьонон било устроено малко театърче: херцогинята на Бургундия и херцог Д’Орлеан играели в него заедно с по-талантливи лица от двора; известният актьор Барон им давал уроци и играел с тях. Повечето трагедии на Дюше, камердинер на краля, били написани за този театър; абат Жене, духовен наставник на херцогиня Д’Орлеан, пишел пиеси за херцогиня Дю Мен, а принцесата и нейният двор ги представяли.

Тези занимания оформяли духовете и развличали обществото.^[16]

Никой от онези, които са обругавали Луи XIV, не може да отрече, че допреди Хьохщет той е бил сам по себе си най-могъщ, най-великолепен, най-високостоящ почти във всичко: при все че има герои като Ян Собиески и кралете на Швеция, които го затъмняват като бойци, никой не е затъмнявал монарха. Трябва да признаем, че той удържа срещу бедите и ги поправя. Имал е слабости, бъркал е силно; ала нима онези, които го съдят, биха се справили на негово място?

Херцогинята на Бургундия ставала все по-прелестна и трупала заслуги. Похвалите спрямо нейната сестра в Испания й вдъхвали желание да се старае и тя била все по-харесвана. Не притежавала съвършена красота, ала взорът й бил като при нейния син, имала излъчване и благородна осанка. Тези предимства се подчертавали от нейния дух, както и от изключителната й упоритост да печели привързаности. Подобно на Хенриета Английска тя била кумир и пример за двора при по-висок ранг; била близо до престола. Франция очаквала от херцога на Бургундия управление, каквото са си представяли древните мъдреци, чиято строгост обаче щяла да бъде смекчена от милостта на принцесата, по-осезаема от философските наклонности на нейния съпруг. Светът знае как тази надежда бива излъгана. Съдба на Луи XIV било да види как си отиват от преждевременна смърт всички негови близки във Франция: жена му на четирийсет и пет години, единственият му син на петдесет^[17]; година след като сме изгубили неговия син през април 1712 г. ето че неговият внук, дофинът, херцог на Бургундия, неговата съпруга престолонаследницата, техният най-голям син намират място в Сен Дьони в един и същи гроб; последното им дете пък, впоследствие възкачило се на трона, още от люлката е близко до смъртта. Херцог Дьо Бери, брат на херцога на Бургундия, ги последва две години по-късно; същевременно и неговата дъщеря преминава от люлката в ковчега.

Това печално време оставя такова дълбоко впечатление в сърцата, че аз гледах как през малолетството на Луи XV много хора говореха за тия кончини, проливайки сълзи. Най за оплакване сред всички, посред тия безвременни смърти, бе оня, който скоро трябваше да наследи кралството.

Буйно се проявили същите подозрения, каквито имало при смъртта на Нейно Величество и на испанската кралица Мария Луиза. Прекомерната болка на хората почти можела да извини клеветата, ако тя подлежи на прошка. Било безумие да се мисли как престъпно биха могли да бъдат отстранени толкова високопоставени личности, а да остане единствено оня, който би отмъстил за тях. Болестта, отнесла дофина и херцог на Бургундия, жена му и сина му, била епидемична едра шарка: за по-малко от месец тази болест отнесла над петстотин души. Господин херцог Дьо Бурбон, внук на принц Дьо Конде, херцог Дьо Латримуй, госпожа Дьо Лаврийер, госпожа Дьо Листьоне се разболели в двора; маркиз Дьо Гондрен, син на херцог Д’Антен, умрял за два дни; жена му, впоследствие графиня на Тулуза, се намъчила жестоко. Заразата обходила цяла Франция, от нея в Лотарингия си отишли големите деца на Франц, херцог на Лотарингия, призван един ден да стане император и да наследи австрийския дом.

И все пак било достатъчно някакъв лекар на име Буден, веселяк, жизнелюбец и невежа, да заяви: „Понятие си нямаме от подобни болести“ — както казах, това било достатъчно, за да се развихрят клеветите.

Филип, херцог Д’Орлеан, племенник на Луи XIV, имал лаборатория и изучавал химия, наред с други изкуства: това било явно доказателство. Народната мълва се разпространила стремглаво: човек трябва да е бил свидетел, за да го проумее. Немалко писания и няколко злощастни истории, посветени на Луи XIV, биха направили подозренията вечни, ако просветени люде не си правеха труд да ги опровергаят. Смея да твърдя, че тъй като винаги съм се вбесявал от хорската несправедливост, съм осъществил доста проучвания, за да се добера до истината. Ето какво ми е повтарял неведнъж маркиз Дьо Канийак, един от най-почтените мъже в кралството, близък на заподозрения принц, от когото впоследствие е имал доста основания да се оплаква. Посред всеобщия вой маркиз Дьо Канийак отива да го посети в неговия дворец; открива го проснат на земята, проливащ сълзи, в потресаваща безнадеждност. Неговият химик Ембер хукнал да се предаде в Бастилията като затворник: нямало обаче заповед да го приемат; отказват му. Принцът (кой би повярвал?) сам в болката си предлага да го затворят; той настоява юридически формалности да изяснят невинността му; майка му също изисква подобно жестоко оправдание. Писмото с печата е подготвено, но не е подписано; маркиз Дьо Канийак при тия вълнения запазва хладнокръвие и предчувства как може да завърши подобно отчаяно действие: той убеждава майката на принца да се противопостави на възмутителната заповед. И монархът, който я бил издал, и племенникът му, който я бил поискал, били еднакво нещастни.^[18]