Волтер
Векът на Луи XIV (24)

Глава XXIII.
Победа на маршал Дьо Вилар при Денен. Положението се възстановява. Общ мир

Преговорите, които най-сетне започнали в Лондон открито, се оказали значително по-благотворни. Кралицата проводила граф Страфорд, посланик в Холандия, да съобщи предложенията на Луи XIV. Вече нищо не зависело от милостта на Марлборо. Граф Страфорд заставил холандците да назначат пълномощници и да приемат пратениците на Франция.

Трима души все тъй се противопоставяли на този мир. Марлборо, принц Ойген и Хайнзиус настоявали Луи XIV да бъде съсипан. Ала когато английският пълководец се завърнал в Лондон в края на 1711 г., му били отнети всички длъжности; долната камара вече била съвсем различна, не разполагал с мнозинство и в горната. Кралицата била удостоила нови перове, била отслабила привържениците на херцога и била засилила привържениците на короната. Също като Сципион и той бил обвинен в злоупотреби: все пак успял да се измъкне по сходен начин благодарение на славата си, излизайки в пенсия.

И в немилост си оставал могъщ. Принц Ойген не се поколебал да отскочи до Лондон, за да подкрепи неговата фракция; принцът бил посрещнат в съответствие с ранга и репутацията му, но предложенията му били отклонени. Дворът надделял; принц Ойген трябвало да се завърне и да приключи сам войната, а за него това било допълнителна подбуда, тъй като се надявал на нови победи, за които нямало да споделя с друг почестите.

Вече се било оформило събранието в Утрехт (29 януари 1712 г.), френските пълномощници, тъй мачкани в Гертруденберг, се канели да преговарят при относителна равнопоставеност, а маршал Дьо Вилар се бил оттеглил зад укрепени линии и защитавал Арас и Камбре. Принц Ойген превзел град Кеноа (6 юли 1712 г.) и разгърнал наоколо близо стохилядна армия. Холандците също били положили усилия — дотогава не били подсигурявали сумите, които били задължени да дадат за войната, а през тази година надхвърляли очакванията. Кралица Ан все още не можела открито да се измъкне; била добавила към армията на принц Ойген дванайсет хиляди англичани с херцог Ормънд начело и плащала на значителен брой германски бойци. Принц Ойген изгорил предградието на Арас и напреднал срещу френската армия; той предложил на херцог Ормънд да влязат в битка. Английският военачалник бил изпратен, за да не се сражава. Преговорите между Англия и Франция напредвали; между двете монархии било обявено примирие. Луи XIV предал на англичаните град Дюнкерк като гаранция за обещанията си (19 юли 1712 г.). Херцог Ормънд се оттеглил към Гент. Искал да отведе, освен бойците на своята нация и онези, на които плащала неговата кралица, ала успял да откъсне само четири ескадрона от Холщайн и един полк от Лиеж. Частите от Бранденбург, Пфалц, Саксония, Хесен и Дания останали под знамената на принц Ойген — холандците поели издръжката им. Хановерският избирател, който щял да стане приемник на кралица Ан, въпреки волята й предоставил своите бойци на съюзниците и подсказал, че макар родът му да очаква английската корона, не разчита за нея на благоволението на кралица Ан.

Без англичаните принц Ойген пак разполагал с двайсет хиляди души повече от френската армия; по-добра била и позицията му, превъзхождал ги и с отличната складова част, и с деветте години непрестанни победи.

Маршал Дьо Вилар не могъл да му попречи да обсади Ландрьоси. Неспособна да събере още хора и пари, Франция била в ужас; никой не се надявал особено на преговорите в Утрехт, тъй като успехите на принц Ойген можели да им сложат край: значителни отряди вече опосквали частично Шампан и били достигнали до портите на Реймс.

И Версай, както и цялото кралство пребивавали в силна тревога. Преди година бил умрял единственият син на краля; херцогът на Бургундия, херцогинята на Бургундия и големият им син (февруари 1712 г.) си били отишли само преди месеци и били положени в общ гроб; най-малкото им дете било на смъртния си одър: семейните нещастия в съчетание с общите, с народната нищета карали всички да възприемат края на управлението на Луи XIV като време, белязано от бедствията; очаквало се страшни тегоби да сподирят някогашното величие и слава.

11 юни 1712 г. Тъкмо тогава в Испания умрял херцог Дьо Вандом. Духът на отчаянието, обзел Франция отвсякъде, който аз си спомням твърде добре, будел опасения да не би крепената от херцог Дьо Вандом Испания да рухне заради неговата кончина.

Ландрьоси не можел да издържи дълго: във Версай обмисляли дали кралят да не се оттегли в Шамбор, по поречието на Лоара. Той казал на маршал Д’Аркур, че ако настъпи нова беда, ще свика всички благородници от кралството и ще ги поведе срещу врага, макар да бил вече на седемдесет и четири години — канел се да загине като техен водач.

Притесненията на краля и на Франция отпаднали заради една грешка на принц Ойген. Говори се, че фронтът му бил прекалено разтеглен, че складовата част, разквартирувана в Маршиен, била твърде далеч, че пълководецът Албемарл, заел Денен между Маршиен и лагера на принца нямало как да бъде подпомогнат своевременно, ако го нападнат. Уверявали са ме, че една доста красива италианка, която срещнах подир известно време в Хага, издържана тогава от принц Ойген, била в Маршиен и тъкмо заради нея мястото било избрано за складовата част: не би било справедливо спрямо принц Ойген да предположим, че една жена е могла да повлияе на военните му разпоредби.

Онези, на които е известно как един свещеник и един общински съветник от Дуе на име Льофевр д’Орвал, разхождайки се заедно из онези квартали, първи се досетили колко лесно би било да бъдат нападнати Денен и Маршиен, доста по-основателно биха доказали какви дребни тайни и случки стават основополагащи за големите събития на този свят. Льофевр споделил вижданията си с интенданта на провинцията; той пък се обърнал към маршал Дьо Монтескю, който бил подчинен на маршал Дьо Вилар; пълководецът одобрил идеята и я приложил. Действието било спасително за Франция дори повече от сключения с Англия мир. Маршал Дьо Вилар измамил принц Ойген: един драгунски корпус напреднал право срещу вражеския лагер, все едно започвала атака; докато драгуните се оттегляли към Гиз, маршалът се насочил към Денен с цялата си армия, подредена в пет колони (24 юли 1712 г.). Позициите на пълководеца Албемарл били пометени, макар да наброявали седемнайсет батальона; всички били избити или пленени; пълководецът се предал заедно с двама князе от рода Насау, един принц Фон Холщайн, един принц Фон Анхалт, както и всички офицери. Принц Ойген се спуснал натам с толкова хора, с колкото разполагал, ала всичко било свършило; понечил да нападне един мост към Денен, овладян от французите; изгубил доста хора и се върнал в лагера си, след като станал свидетел на поражението.

Всички позиции към Маршиен покрай река Скарп бързо били разбити (30 юли 1712 г.). Последвал напор към Маршиен, защитен от четири хиляди души; обсадата била проведена тъй бойко, че само подир три дена те били пленници и били завладени всички боеприпаси и хранителни запаси на врага, предвидени за кампанията. Вече всички предимства били на страната на маршал Дьо Вилар: разколебани, враговете се отказали от обсадата на Ландрьоси, а Дуе, Кеноа и Бушен били възвърнати (септември и октомври 1712 г.); границите били подсигурени; армията на принц Ойген се оттеглила с близо петдесет батальона по-малко, като четирийсет били пленени между битката за Денен и края на кампанията. И най-забележителна победа не би довела до такива големи предимства.

Ако маршал Дьо Вилар се бе радвал на популярността на някои други пълководци, биха го кръстили гръмогласно „възстановителя на Франция“ ала всъщност заслугите му едвам се признавали; дори при всеобщата радост около немислимия успех преобладавала завистта^[1].

Всеки напредък на маршал Дьо Вилар ускорявал Утрехтския мир. Правителството на кралица Ан, отговорно и спрямо отечеството си, и спрямо Европа, не пренебрегнало нито интересите на Англия, нито интересите на съюзниците, нито сигурността на всички: първоначално то настояло укрепилият се в Испания Фелипе V да се откаже от правата си върху короната на Франция, които той бил запазил; херцог Дьо Бери, неговият брат, предполагаем наследник на френския престол подир единствения правнук на Луи XIV, който бил все още жив, също трябвало да се откаже от короната на Испания, за, да не би да стане крал на Франция. Издействано било и херцог Д’Орлеан да даде същия отказ. Дванайсетгодишната война била доказала колко незначителни са подобни декларации от страна на хората — все тъй няма признат закон, задължаващ потомците да отхвърлят правото да управляват кралства, както са го сторили бащите им.

Тези откази имат стойност само когато всеобщият интерес съвпада напълно с тях. За момента обаче те укротявали една дванайсетгодишна буря; възможно било един ден цели нации да подкрепят отказите, станали основа за равновесието и спокойствието на Европа.

Договорът осигурявал на херцога на Савоя остров Сицилия и съответното кралско звание, а на континента — Фенестреле, Ексилес и долината на Праджелато; за да му се угоди, му давали земи на рода на Бурбоните.

Холандците получавали внушителна гранична област, за каквато винаги били мечтали; действително френски владения отивали при херцога на Савоя, но пък холандците били удовлетворени със земи на австрийския дом — така за негова сметка те присвоявали под свое господство най-добре укрепените градове на Фландрия. Интересите на Холандия, както и интересите на Португалия в търговията били защитени.

За императора бил предвиден суверенитетът на осем и половина провинции на испанска Фландрия, както и полезни гранични домени и градове; нему се падали кралствата Неапол и Сардиния, оставало му всичко, което заемал в Ломбардия, както и четирите пристанища на тосканския бряг — виенският съвет обаче сметнал, че е силно ощетен и не се съгласил с тези условия.

Колкото до Англия, славата и интересите й се удовлетворявали: тя получила правото да наблюдава разрушаването и запълнянето на пристанището на Дюнкерк, породило толкова зависти; Испания й оставяла Гибралтар и остров Менорка; Франция й отстъпвала залива Хъдсън, Нюфаундленд и Акадия; тя получила спрямо търговията с Америка права, отказани на французите, които издигнали Фелипе V на престола. Измежду точките, отстоявани от английското правителство, ще отбележим славната клауза, заставяща Луи XIV да пусне на свобода поданиците си, задържани заради тяхната религия: така то диктувало закони, ала те били достойни за уважение.

Най-сетне кралица Ан жертвала заради родината си своето кръвно право, както и тайните повели на сърцето си, като потвърдила и удостоверила приемничеството й да бъде поето от рода Хановер.

Колкото до избирателите на Бавария и на Кьолн, херцог Фон Байерн задържал херцогство Люксембург и графство Намюр, докато двамата с брат му не бъдат възстановени в своите владения; Испания била отстъпила на рода Байерн двете суверенни територии като обезщетение за неговите загуби, а съюзниците не били превзели нито Намюр, нито Люксембург.

Колкото до Франция, покрай разрушаването на Дюнкерк и изоставянето на толкова населени места във Фландрия, завоювани по-рано с оръжие и подсигурени с договорите от Неймехен и Рисвик, връщали й Лил, Ер, Бетюн и Сен Вьонан.

Изглеждало тъй, сякаш английското правителство въздавало справедливост на всички велики сили, ала вигите не били съгласни; скоро половината нация охулила паметта на кралица Ан, задето сторила повече добрини, отколкото който и да е владетел, осигурявайки отдих за толкова нации: упреквали я, че е можела да разкъса Франция, а не го е направила^[2].

Договорите били подписани един подир друг през 1713 г. Дали поради заинатеността на принц Ойген или поради слаба политика на съвета на императора — монархът не взел изобщо участие в тези преговори. Ако би възприел подхода на кралица Ан, той със сигурност е щял да получи Ландау, а може би и Страсбург; той обаче воювал упорито и не получил нищо. След като обезопасил останалите френски земи във Фландрия, маршал Дьо Вилар се насочил към Рейн; овладял Шпейер, Вормс и околностите, превзел Ландау, който императорът би могъл да запази, сключвайки мир (22 август 1713 г.), помел позициите на принц Ойген при Брайсгау и победил маршал Вобон (20 септември), обсадил и превзел Фрайбург, столицата на някогашна Австрия (30 октомври).

Съветът във Виена се мъчел да докара помощ от всички страни на империята, а помощ все не идвала. Тогава станало ясно, че без Англия и Холандия императорът няма как да надвие Франция и той решил твърде късно да сключи мир.

След като завършил тъй войната, маршал Дьо Вилар се прославил допълнително, подписвайки въпросния мир в Ращат с принц Ойген. Може би за първи път двама доскоро противодействащи си пълководци подир кампания се договаряли от името на своите владетели: и двамата проявили откровеността си. Чувал съм маршал Дьо Вилар да разправя, че едно от първите неща, които казал на принц Ойген, било: „Господине, ние не сме врагове; вашите врагове са във Виена, а моите — във Версай.“ Действително и единият, и другият неизменно трябвало да се справят със заговори в съответните дворцови среди.

В договора не станало дума за правата, които императорът все тъй предявявал спрямо испанската монархия, нито за пустословната титла „католически крал“, която Карл VI си бил присвоил, докато Фелипе V оставал владетел на кралството. Луи XIV задържал Страсбург и Ландау, след като по-рано ги бил предложил, също и Юненг и нови Брисак, макар преди да възнамерявал да го срине; останал му и суверенитетът над Елзас, от който бил на път да се откаже; ала най-почетно било, че възстановил владенията и ранговете на избирателите на Бавария и на Кьолн.

Забележително е как Франция при всички свои договори с императорите неизменно защитава правата на владетелите и на държавите от империята. Тя полага основите на германската свобода в Мюнстер, изисква осми избирателски пост за рода Байерн; договорът от Неймехен потвърждава Вестфалския; при Рисвикския договор тя връща всичко на кардинал Фон Фюрстенберг; най-сетне с Утрехтския мир възстановява двама избиратели. Редно е да бъде признато, че при преговорите, последвали подир продължителния сблъсък, Франция изпълнява волята на Англия, а империята изпълнява нейната воля.

В историческите спомени от онова време, въз основа на които са съставени толкова трудове относно Луи XIV, е разказано, че след като съвещанията приключили, принц Ойген помолил херцог Дьо Вилар да целуне от негово име коленете на Луи XIV и да изрази пред монарха най-дълбоко уважение на „поданик спрямо неговия суверен“. Преди всичко няма как един принц, внук на суверен, да бъде поданик на друг владетел, задето се е родил в неговата държава; освен това изобщо не би било истина принц Ойген, върховен управител на империята, да се представи за поданик на краля на Франция.

Впрочем всички държави осъществили своите придобити права: херцогът на Савоя уредил да бъде признат в Сицилия, без да се допита до императора, който напразно възразявал; Луи XIV изпратил бойци, които били приети в Лил; холандците си взели граничните градове, а Фландрия неизменно им плащала по милион и двеста и петдесет хиляди флорина годишно, след като станали нейни господари. Луи XIV засипал с пръст пристанището на Дюнкерк, разрушил цитаделата и съборил всички фортификации откъм морето под наблюдението на английски комисар. Дюнкеркчани видели, че цялата им търговия ще замре, и проводили пратеничество до Лондон, за да молят за милост кралица Ан. За Луи XIV било тъжно негови поданици да се стремят към благоволението на една кралица на Англия, ала за тях било още по-тъжно, че тя била принудена да им откаже.

Скоро след това кралят разширил Мардикския канал; посредством шлюзове било изградено пристанище, което се прочуло като равно на дюнкеркското. Посланикът на Англия граф Стеър възразил остро на монарха. В една от най-добрите книги, с които разполагаме, се казва, че Луи XIV отговорил на лорд Стеър следното: „Господин посланик, аз винаги съм бил господар в моите владения, а понякога и в чужди; не ми припомняйте това.“ Със сигурност зная, че Луи XIV никога не е давал такъв нетактичен отговор. Той никога не е бил господар при англичаните, напротив; бил е господар в своите владения; същевременно същественото е било дали има право да не спазва един договор, на който е дължал спокойствието си, а може би й голяма част от своето кралство^[3].

Според клаузата на договора, уговаряща разрушаването на пристанището на Дюнкерк и на шлюзовете, не е упоменато, че няма да се гради пристанище при Мардик: някои се осмелиха да отпечатат твърдението, че лорд Болингброук, съставил договора, е направил този пропуск срещу подарък от един милион. Тази подла клевета се съдържа в „История на Луи XIV“ под името на Ламартиниер; не само тя е срам за цялото произведение. Луи XIV сякаш би имал право да се възползва от небрежността на английските министри и да се придържа буквално към договора; той обаче предпочита да се съобразява с неговия дух, за да има мир; той не само не е казал на лорд Стеър, „да не му припомня как някога е бил господар и в чужди владения“, а е възприел неговите забележки, срещу които е можел да се възпротиви. Той спира работата в Мардик през месец април на 1714 г.: скоро след това, през време на регентството построеното бива развалено и договорът бива спазен във всяко едно отношение.

Подир Утрехтския и Ращатския мир Фелипе V не овладява все още цяла Испания: налага му се да покори и Каталуния, както и островите Майорка и Ибиса.

Трябва да споменем, че император Карл VI е оставил съпругата си в Барселона, без да може да поддържа войната в Испания, а не се отказва от правата си и не приема Утрехтския мир, ала се договаря с кралица Ан императрицата и нейната войска, вече напълно излишно пребиваващи в Каталуния, да бъдат изведени с английски кораби. Каталуния бива изоставена; при заминаването си Щархемберг се отказва от титлата вицекрал. Все пак оставя кълновете на гражданската война, както и надеждата за бърза помощ от страна на императора, та и от страна на Англия. Изтъкнати лица от тази провинция заявяват, че биха могли да основат република под чужда закрила, а кралят на Испания не би имал силата да ги покори. Тогава разгръщат своя нрав, описан тъй отдавна от Тацит с думите: „Неустрашим народ, за който животът не струва нищо, ако не преминава в сражения.“

Каталуния е една от най-плодородните и хубаво разположени страни на земята; през нея минават прекрасни реки, потоци и ручеи, каквито липсват в стара и нова Кастилия, там никне всичко нужно за човека, което би могло да събуди охота у него: дървета, зърнени храни, плодове и зеленчуци от всички видове. Барселона е едно от най-красивите пристанища в Европа и околностите изобилстват с всичко, необходимо за съоръжаването на кораби; планините са пълни с рудници, в които има мрамор, яспис, планински кристал; там се намират също дори и много скъпоценни камъни. Богато се добиват желязо, калай, олово, стипца, сярна киселина; по източния бряг се намират корали. Изобщо Каталуния може да се оправя напълно без останалия свят, а съседите й не могат да се оправят без нея.

Благодатта и насладите не са размекнали обитателите й, те винаги са били войнствени, а планинците дори са вършили зверства; ала въпреки качествата си и изключителната любов към свободата неизменно са търпели игото на римляни, готи, вандали и сарацини, които са ги владели.

Те отхвърлят игото на сарацините и приемат покровителството на Шарльоман; принадлежат на арагонския, а по-сетне и на австрийския дом.

Знаем как при Фелипе IV са тласнати към крайност от главата на правителството херцог Оливарес и през 1640 г. потърсват закрилата на Луи XIII.^[4] Запазени са всичките им привилегии; те са закриляни, а не поданици. През 1652 г. попадат под австрийското господство, а във войната за наследството заемат страната на ерцхерцог Карл срещу Фелипе V. Упоритата им съпротива доказва, че макар и вече без съперник, Фелипе V не може да ги подчини сам. След като през време на войната срещу Карл не е успял да изпрати на своя правнук нито войници, нито кораби, Луи IV му провожда помощ заради разбунтуваните поданици. Френска ескадра блокира пристанището на Барселона, а маршал Беруик я обсажда по суша.

Кралицата на Англия, стремейки се по-скоро да бъде вярна на договорите, а не на интересите на страната си, не оказва помощ на града. Англичаните били възмутени; самоупреквали се подобно на римляните, допуснали Сагунт да бъде унищожен. Германският император обещал, но не изпратил помощ. Обсадените се борили храбро, подтиквани и от фанатизъм: свещеници и монаси грабнали оръжия и отбранявали стените, все едно ставало дума за религиозна война. Представата за някаква свобода заглушавала всички предложения на господаря им. Над петстотин духовни лица загинали с оръжие в ръце при обсадата. Можем да си представим колко силни са били речите и примерът им в очите на населението.

Развели на стената черно знаме и удържали много пристъпи. Най-сетне обсаждащите успели да влязат, а обсадените се биели по улиците; оттеглили се в новата част на града, когато старата била превзета, а при капитулацията настояли да им запазят всички привилегии, но само дето им бил съхранен животът, както и имотите (12 септември 1714 г.). Повечето привилегии им били отнети; измежду монасите, настървили народа и сражавали се срещу своя крал, били наказани едва шейсетима; дори ги осъдили само да бъдат гребци на галери. През време на войната Фелипе V се отнесъл по-сурово с градеца Хатива: той бил разрушен до основи^[5], та да послужи за пример; ала, макар да е лесно да бъде съборен един маловажен градец, за голям град това е невъзможно, пък и поддържането му е полезно за държавата.

Яростта на каталунците, непроявена през време на пребиваването на Карл VI сред тях, обзела ги в състояние на безпомощност, била последният пламък на пожара, тъй дълго терзал най-красивата част на Европа заради завещанието на испанския крал Карлос II.